Стив Бери
Малтийска следа (39)

37

Кастор Гало не бе помръднал.

Нито пък Чатърджи, проснат на няколко метра от него.

Откакто мъжът си тръгна, никой друг не се бе приближавал през тунела. Ако не се броеше плискането на вълните отвън, последният звук, който бе чул, беше отдалечаващото се бучене на двигателите на моторницата. Никога през живота си не бе виждал да се стреля по жив човек. А днес двама души бяха загинали пред очите му от куршуми.

Към умората му се прибавяше и усещане за безнадеждност. Той трепереше, с всяка пора на тялото си излъчваше страх като ранено животно. Беше изпаднал в шок. Трябваше да се вземе в ръце. Но съзнанието за случилото се не допринасяше с нищо за облекчаване на дълбокото отчаяние, което го бе обхванало. Срам го бе от самия себе си.

Слава богу, наоколо нямаше никой, който да види слабостта му. От която не биваше да проявява и следа в предстоящите дни.

Църквата беше наранена и хвърлена в хаос. Китай и Русия се отдалечаваха все повече от нейната орбита. Европейците не ходеха на неделна служба. В Централна и Южна Америка здравата й някога хватка беше отслабнала. А в Северна беше най-зле. Покварени свещеници и епископи бяха нанесли неизмерими вреди. Хората напускаха масово. Малцина се записваха да учат за свещеници. Католиците все по-малко се интересуваха от религията. Традиционалистите бяха подмамили много от вярващите при себе си, докато младите бяха като цяло лишени от илюзии. Образованите миряни, изглежда, нямаха никакво желание да повтарят наизуст катехизиса и да пренебрегват ужасния въпрос: защо.

Назрял бе моментът за човек на действието. Който да познава законите и наследството на Църквата, да уважава традицията и да вярва, че истината се намира във Ватикана и не е нужно да бъде насаждана насила. Римокатолическата църква беше най-великата династия в историята на човечеството. Но мекушави папи и неспособност за мислене я бяха отклонили от пътя. На това трябваше да се сложи край.

Той възнамеряваше да се обърне към Кардиналската колегия. Не към всички кардинали, но имаше някои предвид. Такива, които бяха в състояние да упражнят влияние и да увлекат след себе си останалите, за да събере гласовете, които му бяха нужни за папския престол. Беше си въобразил, че притежанието на Константиновия дар ще му свърши работа за целта, но Спаня току-що му бе предложил нещо по-добро. То се намираше на флашката, която Чатърджи му бе показал.

Гало овладя емоциите си и запълзя напред по грапавия камък, като се молеше флашката да е още у него. Чатърджи беше паднал на лявата си страна и той претърколи трупа, преди да претърси джобовете. Флашката беше там. Слава богу. Неговото спасение. Стига да беше истинска.

Жалко за Чатърджи. Човекът се бе опитал да помогне, макар че Гало си задаваше въпроса какво ли щеше да му поиска Спаня насреща. Едва ли нещо толкова просто, както Чатърджи му го бе представил. Да запази службата си? Кардиналска тиара? Сигурно залогът беше по-висок.

И ето ти сега. Убийци. Мъже, които хладнокръвно застрелваха други без угризения. Но кои бяха те? Защо не застреляха и него? Ако в Гало все още бе останало някакво подобие на вяра, трябваше сега да падне на колене и да каже една молитва на благодарност, като поиска и Божието напътствие. Но той много отдавна бе загубил вярата си в съществуването на някаква милостива всемогъща сила, която наблюдава земните дела с благоволението на любящ баща. Това беше мит, част от религията, създадена и организирана от човека и просъществувала благодарение на човека вече две хиляди години.

Спаня беше прав в едно. Веднъж заключени в Сикстинската капела, където никой да не може да иска помощ отвън, кардиналите трябваше да бъдат подложени на натиск. Но всяко нещо по реда си. Първо да се махне оттук.

Той се изправи и тръгна опипом през тъмния тунел. Дайсата беше завързана за една скала, сякаш го очакваше. Но дали не беше капан, начин да го подмамят обратно във водата?

Той отхвърли тази мисъл като параноя. Ако онези мъже, които и да бяха те, го искаха мъртъв, щяха да го застрелят заедно с Чатърджи.

Той скочи в лодката и развърза въжето. Три дръпвания на въжето и двигателят запали. За последен път бе управлявал лодка като дете заедно с баща си. Гало я изкара на заден ход в залива. Бурята беше отслабнала, вятърът беше утихнал, дъждът се бе превърнал в ситен ръмеж. Той обърна лодката с носа напред и пое към открито море. Наоколо не се виждаха никакви други съдове. Въпросът беше: накъде? Можеше да се движи успоредно на южния бряг, да се добере до Валета, след което по най-бързия начин да се махне от острова.

Или пък да се върне по обратния път до къщата на часовникаря. Там щеше да гъмжи от полиция, като се има предвид, че една кола се бе взривила. Гало можеше да помоли за полицейска закрила, позовавайки се на статута си на кардинал. Да настоява за превоз обратно до Рим. Но това би означавало случаят да се разчуе, а точно в момента той не можеше да си позволи около него да се вдига шум.

Остават само още няколко часа. Кротувай си и не се навирай в блъсканицата. Нека нашият нов приятел свърши мръсната работа.

Този съвет бе получил по телефона неотдавна. И все пак домът на часовникаря му се струваше най-безопасен избор.

Той дръпна лоста и зави на изток.

Люк шофираше, следвайки маршрута, зададен в мобилния телефон. Помагаше му това, че Лора познава острова и си спомни за няколко магазина в близост до залива, малко след селцето Марсаскала, едното от които принадлежеше на стар часовникар. Не споменаваха изобщо Спаня; сега непосредствената им задача бе да излязат от Валета.

— Доколко е замесен шефът ти в тази история? — попита я той.

— Каза ми да работя със Спаня. И аз този път реших да не споря, а да изпълня каквото ми нарежда.

— Къде се проведе този разговор?

— В апартамента, откъдето изхвърлиха Спаня.

— Доста време те нямаше.

Тя беше пестелива с информацията и в тона му вече се долавяше раздразнение.

— Виж — каза Лора. — Не са ми разправяли историята на живота си. Спаня ми каза, че имал нужда от помощта и на двама ни. Непосредственият му проблем беше, че не може да се свърже с Чатърджи. Искаше с теб да проверим какво става. Каза ми, че ти е оставил ключове от кола и мобилен телефон заедно с указания как да стигнем до там. Ако те открия, трябвало и двамата да тръгнем за указаното място. А ако ли не, значи си се отказал и да се оправям сама.

Точно каквото архиепископът бе казал и на него.

— А когато се върнах в апартамента, видях, че си поканил гости без мен.

— Благодаря ти, че ми развали партито. Имаш ли представа кои бяха тези хора?

— Вероятно са били с онези, които откриха Спаня. Знаели са и за двете квартири.

— От Ведомството изтича информация като от чешма.

— Меко казано. Но сега трябва да открием кардинал Гало.

С отдалечаването им от Валета дъждът започна да отслабва. Лора без затруднение откри правилното място. Пък и в нощта пулсиращите червени и сини светлини на полицейските автомобили се виждаха отдалече.

— Това не е добре — каза Люк.

После фаровете му осветиха обгорения корпус на автомобил и той добави:

— Нито пък това.

Явно страховете на Спаня щяха да се оправдаят.

— Отбий и спри някъде — каза Лора. — Не трябва да ни виждат.

Той сви в първата пряка. Двамата слязоха от колата.

* * *

Гало се връщаше с лодката по същия път, по който бяха дошли двамата с Чатърджи. Още бе разтърсен от преживяното. Чувстваше се безпомощен, сякаш пропадаше в пропаст, която друг бе изкопал, за да го бутне вътре. Около него умираха хора без обяснение. Крепеше го мисълта, че на флашката в джоба му се намира неговото спасение. Нещо повече — нямаше повече да му се налага да се разправя с Даниел Спаня при условия, определени от архиепископа. Гало вече имаше козове, които смяташе да изиграе.

Морето се беше успокоило, но след бурята теченията се бяха усилили. Моторът на дайсата се напъваше докрай и той с мъка удържаше носа, насочен към сушата. Тия жилави малки лодки можеха да бъдат много инатливи. Бяха направени да издържат на вълни, а не да предлагат удобства и комфорт. Той заобиколи един тъмен нос, вдаден навътре в морето, и навлезе обратно в залива зад часовникарската работилница. Надяваше се да си е направил вярно сметката. И следите от неотдавнашните неприятности да са разчистени.

Люк се приближаваше до часовникарската работилница. Двамата с Лора бяха прекосили улицата и се бяха насочили към мястото иззад няколкото разпръснати къщи в пространството между улицата и залива. За целта бяха прескочили тук-там по някоя ограда, но не бяха срещнали по-сериозна пречка от няколко кучета. Ако си беше у дома в Тенеси, местните любопитни четириноги щяха вече да са го издали с лая си.

Зад работилницата нямаше полицейска охрана. Той огледа сградата и забеляза напуканите камъни, излющената боя на прозорците и пълзящите растения, покриващи цяла стена. Нямаше задна врата, но единият прозорец зееше отворен, а желязната му решетка я нямаше. Те се прехвърлиха бързо през перваза и се озоваха в нещо като склад. Право насреща имаше врата, очевидно водеща към магазина отпред. През излинялата завеса се виждаха запалени лампи. Люк направи знак за тишина и двамата пристъпиха към преградата. Той надникна през рамката на вратата и видя, че магазинът е празен, но всички прозорци са избити, а по пода се виждаха кървави петна. Отвън, край обгорелите останки от колата, бяха застанали четирима полицаи.

— Имаме убит — каза Лора.

— Да не говорим за един добре препечен автомобил.

Не се виждаше труп. Дали вече не го бяха изнесли? Дали беше Гало?

— Предполагам, знаеш къде е моргата — продължи той.

Тя кимна. Установяването на контакт с местните власти щеше да е проблем, особено след онова, което се бе случило по-рано, когато на сцената се бе появил Спаня.

— Знаеш какво трябва да направим — каза Люк.

Тя кимна в знак на съгласие. Те се върнаха при задния прозорец и излязоха навън във влажната нощ. Преди да бяха успели да се обърнат и да тръгнат обратно към колата, откъм морето се чу шум на мотор, който се засилваше. Люк се взря в един пристан, вдаден навътре в залива и осветен от лампа. От мрака изплува една от ярко боядисаните местни лодки и спря до пристана.

— Виждаш ли това? — попита той Лора, като сочеше с пръст.

Кастор Гало.

Люк поклати глава.

— Най-после малко късмет.