Стив Бери
Малтийска следа (27)

25

Кастор пътуваше с Чатърджи.

Поройният дъжд проблясваше като брокат през прозорците на колата в синкавобялата светлина на мълниите. Равномерният шум на чистачките притъпяваше сетивата му.

Бяха тръгнали от Мдина с колата на Чатърджи към Марсаскала — древен град в един закътан залив на източния бряг на острова. Познато място, чиито сгради се простираха по бреговата ивица, с широка крайбрежна алея за разходки, от която се разкриваше изглед към стъпаловидно спускащите се към водата скални носове, колоритните рибарски лодки и някогашните солници. Той знаеше, че името на града произлиза от арабското marsa — залив, и от skala, италианската версия на sqalli — сицилиански. В отминали времена италиански рибари бяха търсили тук заслон, понеже заливът се намираше на по-малко от сто километра от родните им места. Лятото беше активният сезон. Много малтийски семейства притежаваха вили на това място, а многобройните барове и ресторанти разчитаха на сезонния туристически наплив.

Като момче бе идвал тук да плува, като след всяко потапяне в хладното Средиземно море лягаше да изсъхне на затоплените скали. По онова време пътуването отнемаше време, понеже пътищата не бяха като сегашните. Извън Валета почти нямаше асфалт, а повечето шосета не водеха доникъде, просто стигаха до брега на морето. Всичко това се промени през 70-те години на миналия век с туристическия бум. Въпреки модернизацията обаче историята се набиваше в очи на всеки метър от острова. Присъствието на рицарите оставаше силно — но той знаеше, че това се прави по-скоро заради туристите, отколкото от някаква искрена обич.

Малтийци и хоспиталиери никога не се бяха разбирали. Още от самото начало рицарите бяха станали обект на неприязън като натрапници, на които друг натрапник бе дал земята на местните хора. Не помагаше и фактът, че предизвикваха почти непрестанни войни на острова, тъй като окупацията им се възприемаше като постоянна заплаха за арабския свят. Още повече че самите те се отнасяха към местните като към слуги или мобилизационна войска в случай на нужда.

Рицарите така и не разбраха как се управлява такова малко местенце като Малта. След като толкова дълго бяха живели близо един до друг, местните хора се бяха научили да зачитат нуждите и желанията на съседите си. Бяха си създали общество на толерантност и взаимопомощ, върху което рицарите наложиха безсърдечна тирания. Към 1798 г. на малтийците вече им бе писнало до такава степен, че посрещнаха французите като освободители, а Наполеон — като застъпник на тяхната кауза. Малцина в Малта се натъжиха, когато рицарите бяха изритани. Но радостта им бързо бе заменена с ненавист и те не повториха два пъти една и съща грешка. Французите на свой ред бяха изгонени в рамките на две години. Накрая, след победата над Наполеон през 1814 г., островът мина под британски контрол, който продължи чак до 1964 г.

До 21 септември. Денят на независимостта.

Онази старица от сиропиталището грешеше в разказа си за Мадоната с лилията и трите откраднати пасти. Това се бе случило в Деня на независимостта. Той не поправи Спаня, но си спомняше ясно всяка подробност. Как го бе нарекла? Малък крадец?

Мобилният телефон в джоба му избръмча. Той го извади, погледна кой го търси и отговори. Време беше.

— Имам добра новина — каза гласът в ухото му. — Вече знам къде Мусолини е скрил намереното.

Той притвори облекчено очи.

— Казвай.

— Британците през цялото време са разполагали с информацията. Успях чрез писмата на Чърчил да получа от Джеймс Грант онова, което ни е нужно.

— Къде е?

— Не мога да го кажа по открита линия.

— А можеш ли да го намериш?

— Може да се окаже трудно, но не и непостижимо.

— А онзи, когото току-що спомена?

— Вече не е в играта.

Той също трябваше да внимава какво говори, но сметна за уместно да каже:

— Аз съм с човек на име Чатърджи. Работи за мой приятел от Рим. Имаме проблем. Двама агенти, американец и малтийка, ме наблюдават.

— Приятелят, когото спомена, свърза ли се с теб?

— Да. Беше донякъде изненадващо. Можеше да ме предупредиш.

— Така е по-добре. Той е най-добрият в света, а сега е на твоя страна.

— Което също бе изненада за мен.

— Но приятна, не се съмнявам. Аз ти го уредих, така че се възползвай. Остават само още няколко часа. Кротувай си и не се навирай в блъсканицата. Нека нашият нов приятел свърши мръсната работа.

Той нямаше нужда да му се напомня. С последния папа си бе изпросил боя и си го беше получил. За жалост — макар по онова време той наивно да си мислеше другояче, — войната приключи, преди дори да бе започнала. Но тази щеше да се води по много различен начин.

Кастор сметна за безопасно да каже:

— Получих и нова информация. Включва значителна доза скандални подробности на лична основа. Достатъчно, за да постигнем каквото искаме.

— С нетърпение чакам да чуя повече.

— Имаше ли причина да скриваш самоличността на нашия нов приятел? Нито веднъж не го спомена, когато ми каза да дойда тук.

— Приеми извиненията ми. Това беше условието за неговото участие. Но спокойно. След няколко дни ще си му началник.

— Намери каквото има за намиране — каза той. — И по-бързо.

— Точно това възнамерявам да направя. И още нещо. Къде е тази силна и убедителна информация, която спомена?

— У Чатърджи.

— Само внимателно.

Кастор затвори.

Излязоха от Марсаскала и поеха нататък, към залива Сейнт Томас — закътано пристанище, заобиколено от три страни с отвесни скали.

— Къде отиваме? — попита той.

— Да разговаряме с един човек, който знае доста неща.

Загадъчният отговор подразни Кастор. Трябваше сега да бъде в Рим. Сигурно с всеки изминал час прииждаха кардинали и биваха разпределяни по стаите си в дома за гости „Санта Марта“, готови да бъдат изолирани от света за времетраенето на конклава. А той беше тук, под дъжда.

— Кога ще получа онази флашка в джоба ти?

— Архиепископът иска първо ловът да стигне до логичния си завършек.

Все по-трудно му ставаше да прикрива надигащото се в него чувство на раздразнение.

— И условие за това е откриването на Ностра Тринита?

— Не. Ако това начинание се провали, значи се е провалило и толкова. Но за момента архиепископът не вижда нужда да разкрива детайли по степента на корумпираност в Курията. Ще получиш флашката, преди да се явиш за конклава.

И тогава, в миг на прояснение, видя смисъла в това отлагане.

— Той си мисли, че ще я пусна в употреба преждевременно. Иска цялото това изнудване да се извърши вътре, в рамките на конклава, за да може, когато всичко приключи, никой да не говори повече по въпроса.

— Уместна предпазливост, не смяташ ли? Макар той да е убеден в способността ти да придумаш правилните кардинали да подкрепят твоята кандидатура, ако нещо се обърка, поне няма да се разчуе, тъй като кардиналите ще са дали обет да пазят тайна.

— А пък аз ще бъда изкаран виновен за всичко.

— Във всяко нещо, с което се заемем, има елемент на риск.

— Освен за шефа ти.

— Напротив! Заставайки зад теб, архиепископът поема огромен риск.

Кастор се зачуди на тази забележка. Спаня не бе оцелял толкова дълго, поемайки огромни рискове. Внезапното нахлуване на ватиканския шпионин в живота му го изпълваше с неприязън. Понякога сутрин, докато се бръснеше, Гало улавяше в огледалото отражението на човек, когото не би могъл да разпознае, ако не го бе създал той. Ако не го бе изваял старателно като скулптор. Както по всяко парче мрамор обаче, и по него бяха останали белези — стигмата на едно противоречиво минало, и макар да се смяташе за завършен, собствените му грешки го бяха превърнали в самотен неудачник. Но сега му се струваше, че може би съдбата му дава втори шанс.

— Може ли да те питам нещо? — добави Чатърджи.

— Казвай.

— Какво име си избрал да си дадеш като папа?

Странен въпрос, но той определено бе мислил за това. Всъщност допадаше му пълната титла. Епископ на Рим, наместник на Исус Христос, приемник на Княза на апостолите, Върховен понтифекс на Вселенската църква, патриарх на Запада, примас на Италия, архиепископ и митрополит на Римската провинция, монарх на града-държава Ватикана, роб на робите на Бога.

Но това беше твърде много, дори за него.

Ранните епископи на Рим бяха използвали кръщелните си имена след избирането им. След това, към средата на VI в., Меркурий мъдро решил, че не подхожда на един папа да носи името на езически римски бог. Затова се нарекъл Йоан II, в чест на своя предшественик, почитан като мъченик. По-късно, когато до папския престол започнали да се издигат и свещенослужители от север, отвъд Алпите, те заменяли чуждоземските си имена с по-традиционни. Последният папа, използвал кръщелното си име, бил Марсел II през 1555 г. Сега той щеше да направи същото.

— Ще се наричам Кастор Първи.

Чатърджи се изсмя дрезгаво.

— Какво ти е толкова смешно?

— Спаня явно добре те познава. Това е паролата за флашката.