Стив Бери
Малтийска следа (3)

1

Вторник, 9 май

Езерото Комо, Италия

8:40 ч.

Котън Малоун оглеждаше мястото на екзекуцията.

Малко след 4 следобед на 28 април 1945 г. Бенито Мусолини и неговата любовница Кларета Петачи били разстреляни на метър-два от точката, където беше застанал сега. През изминалите десетилетия входът на Вила Белмонте откъм тесния път, виещ се стръмно нагоре по хълма над Адзано, се бе превърнал в храм. Портата от ковано желязо, ниският каменен зид, дори подстриганите живи плетове — всичко си беше на мястото; единствената новост беше дървеният кръст, закрепен за камъка от едната страна на портата, върху който бяха изрязани името на Мусолини и датата на смъртта му. От другата страна Малоун забеляза още една добавка — малка дървена кутия със стъклен капак, в която бяха поставени снимки на Мусолини и Кларета. Огромен венец от свежи цветя беше провесен от желязната ограда над кръста. На лентата имаше надпис: Egli vivràper siempre nel quore del suo popolo. Той ще живее вечно в сърцата на народа.

Долу в селото го бяха упътили насам с предупреждението, че още има лоялисти, за които лобното място на Мусолини е светиня. Което само по себе си беше изумително предвид репутацията му на диктатор и факта, че оттогава бяха минали десетилетия.

Пред какви изпитания е бил изправен само този човек!

В Италия царял хаос. Германците се изтегляли. Планините били пълни с партизани. Съюзническите войски настъпвали откъм юг, освобождавайки град след град. Само Северът и Швейцария все още предлагали убежище.

Но не и на Мусолини.

Малоун се наслаждаваше на прохладното пролетно утро. Предишния ден бе взел самолета от Копенхаген за миланското летище „Малпенса“ и с наета алфа ромео бе поел на север към езерото Комо. Беше се изръсил за спортен автомобил, защото кой би устоял на изкушението да покара кола с 237 конски сили под капака, способна да ускори от 0 до 100 километра за четири секунди? Той и преди бе идвал в Комо и беше отсядал в зашеметяващата „Вила д’Есте“, но това беше преди много години, при една тайна мисия на отряд „Магелан“. „Вила д’Есте“ беше един от най-добрите хотели в света. Този път нощувките му щяха да бъдат далеч по-скромни. Беше нает със специална задача от британското разузнаване, в лично качество, като обектът на интерес беше някакъв италианец, местен търговец на антики, който неотдавна се бе появил в полезрението на МИ-6. Първоначално задачата му беше една обикновена покупко-продажба. Обстоятелството, че самият той е търговец на редки книги, му придаваше известни умения да преговаря за стари и застрашени от унищожение документи. Но едва предишната вечер бе получил допълнителна информация за точното местонахождение на плячката, което бе довело и до промяна в задачата. Ако информацията се окажеше вярна, от него се искаше да открадне нещо. И той знаеше точно как да го направи.

Една сделка оставя след себе си твърде много следи, но за МИ-6 това бе единствената възможност. До вчера. Ако обаче онова, което искаха, можеше да се придобие без заплащане, би било чудесно. Особено като се имаше предвид, че въпросното нещо не принадлежеше на италианеца, който се опитваше да го продаде.

Малоун не хранеше илюзии. Дванайсет години в отряд „Магелан“ и още няколко на свободна практика с различни разузнавателни агенции го бяха научили на много неща. Например това, че му се плащаше, за да свърши определена работа, както и да носи отговорност, ако нещо се обърка. Което си беше достатъчен стимул да не прави грешки.

Цялата история изглеждаше доста интригуваща. През август 1945 г. Уинстън Чърчил пристигнал в Милано под псевдонима полковник Уордън. Претекстът бил почивка по бреговете на Комо, Гарда и Лугано. Нищо лошо — от векове кристалночистите им алпийски води привличали летуващи от близо и далече. Псевдонимът му осигурявал известна неприкосновеност, но и тя била ненужна — по онова време Чърчил вече не бил министър-председател, след като претърпял унизителна загуба на изборите.

Първата спирка от маршрута му било миланското гробище, където набързо бил погребан Мусолини. Няколко минути Чърчил стоял неподвижно до гроба с шапка в ръка. Което било странно предвид факта, че покойникът освен брутален диктатор бил и негов противник във войната. След това продължил на север към Комо, където отседнал в една вила на брега на езерото. През следващите седмици местните жители го виждали как лови риба, занимава се с градинарство или рисува. По онова време никой не обръщал особено внимание на всичко това. Разбира се, британското разузнаване отдавна подозирало истинската цел на престоя му.

Писмата, разменени между него и Мусолини. И изчезнали безследно при залавянето на Дучето като част от съдържанието на две чанти, които никой не бил виждал след 27 април 1945-а. Носели се слухове, че са конфискувани от местните партизани. Някои твърдели, че са предадени на комунистите, други сочели германците. Имало дори теория, че са заровени в градината на вилата, която Чърчил бил наел.

Никой не можел да каже със сигурност. Но нещо през август 1945-а наложило личната намеса на Чърчил.

Малоун се качи в колата и продължи нагоре по стръмния път. Вилата, където Мусолини и любовницата му бяха прекарали последната си нощ, се намираше някъде наблизо. Той бе чел много взаимнопротиворечиви истории за случилото се в онази съдбовна събота. Някои подробности все още убягваха на историците. Името на екзекутора се бе загубило в мъглата на времето. Няколко души претендирали за тази чест, но никой не можел да каже точно кой е дръпнал спусъка. Още по-голяма загадка оставаше какво се е случило със златото, скъпоценните камъни, парите и документите, които Мусолини се опитвал да отнесе в Швейцария. Повечето източници били единодушни, че част от плячката е хвърлена в езерото, тъй като местни рибари намерили там златни кюлчета след войната. Но нищо съществено не било открито. Допреди две седмици, когато в британското посолство в Рим бе пристигнал имейл с прикачено към него сканирано изображение на писмо.

От Чърчил до Мусолини.

Последваха нови имейли с още четири такива изображения. Не се споменаваше продажна цена за петте. Вместо това Малоун получи 50 000 евро за пътуване до Комо, в комплект с уменията си да води преговори и краен резултат — оригиналите на всичките пет писма.

Вилата, към която беше тръгнал, се издигаше на един рид, малко встрани от пътя, който продължаваше чак до швейцарската граница на десетина километра по-нататък. Наоколо имаше гори, където през войната се бяха крили партизаните, воювали на два фронта срещу местните фашисти и германците. Подвизите им бяха легендарни, увенчани с неочаквания и за тях триумф — залавянето на Мусолини.

За Италия Втората световна война бе приключила в този момент.

Малоун намери вилата — квадратна постройка на три етажа, с обрасли в мъх каменни основи и стръмен керемиден покрив, заобиколена от всички страни с дървета. В прозорците се отразяваше сутрешното слънце; жълтеникавият варовик изглеждаше безцветен на ярката светлина. От двете страни на главния вход бяха застанали две бели порцеланови хрътки. В добре поддържания двор се издигаха стройни кипариси и подстригани декоративни храсти — два задължителни елемента около всяка къща по бреговете на Комо.

Той паркира отпред и слезе от колата сред мъртвата тишина.

Зад вилата се издигаха стръмни склонове, по които пътят продължаваше да се вие все по-нагоре. На изток, долу в ниското, през клоните на дърветата, по които вече бяха напъпили зелени пролетни листенца, се виждаше тъмносиньото петно на езерото. Напред-назад по огледалната му повърхност бавно се движеха лодки. Въздухът тук беше забележимо по-хладен; от близката градина до носа му достигна слаб аромат на цъфнала глициния.

Малоун се обърна към входа на вилата и изведнъж застина. Дебелата дъбова врата беше открехната.

Белият чакъл скърцаше под обувките му, когато пресече алеята за коли и се спря пред входа. Малоун бутна вратата, без да прекрачва прага. Не се чу вой на аларма. Никой не се появи. Но той почти мигновено различи трупа, проснат по лице върху плочките във вестибюла сред локва потъмняла кръв.

Малоун не носеше оръжие. Според инструктажа, който бе получил, къщата трябваше да е празна. От МИ-6 не само бяха проследили източника на имейлите, но бяха успели да съставят профил на потенциалния продавач. Нищо в него не загатваше за опасност.

Той влезе и провери трупа за пулс. Нямаше. Малоун се огледа.

Стаята беше просторна и уютна, по облепените с тапети стени висяха огромни маслени картини, потъмнели от времето. Във въздуха се носеше миризма на увехнали цветя, восък от свещи и тютюн. Имаше голямо орехово бюро, старинен домашен орган от палисандрово дърво, тапицирани с брокат канапета и столове. Покрай стените бяха подредени богато инкрустирани шкафове с витрини, пълни с изложени предмети, придаващи на помещението вид на музей.

Всичко тънеше в безпорядък.

Чекмеджета бяха извадени наполовина или оставени да висят под необичайни ъгли; част от витрините бяха строшени, столовете — преобърнати, някои с разпрани тапицерии. Няколко от завесите бяха откъснати от корнизите и лежаха в безформени купчини на пода.

Някой беше търсил нещо.

Само един папагал в позлатена клетка, някога поставена върху мраморен пиедестал, нарушаваше тишината. Сега пиедесталът беше съборен и клетката беше на пода, смачкана и изкривена, а птицата в нея надаваше отчаяни писъци.

Малоун преобърна трупа и видя две дупки от куршуми. Жертвата беше мъж на четиресет и пет, петдесет години, с тъмна коса и гладко избръснато лице. Собственикът на вилата беше на същата възраст, но трупът не съответстваше на описанието, което му бяха дали.

Нещо издрънча. Силно и отчетливо. Някъде горе.

Чуха се тежки стъпки. В къщата имаше още някой.

Скривалището, което Котън Малоун търсеше, се намираше на третия етаж, затова той се заизкачва по стълбището, подминавайки площадката на втория. Каменните стъпала бяха покрити с килим, който заглушаваше стъпките и скриваше присъствието му. Откъм третия етаж отново чу силен шум, сякаш тежка мебел се стовари с трясък на пода. Който и да претърсваше къщата, очевидно не се тревожеше от неканени пришълци.

Малоун продължи напред.

Дървеният под в коридора беше застлан с тясна светлозелена пътека. В далечния му край през полуотворения прозорец влизаше сутрешното слънце, придружено от лек ветрец. Малоун стигна до стаята, откъдето идваше шумът. Същата, която му бяха възложили да открие. Той се спря пред отворената врата и реши да погледне вътре.

И видя една едра мечка. Поне 200–250 килограма.

Източникът на силния трясък, който бе чул, беше един преобърнат бюфет. Животното ровеше из стаята, събаряйки с лапи предмети от масите, след като ги подушеше. Беше с гръб към него и гледаше към един от двата отворени прозореца.

Малоун трябваше да се маха.

Мечката престана да рови и вдигна глава нагоре, душейки въздуха. Лошо.

Усетило миризмата му, животното се обърна към него и изръмжа. Малоун разполагаше с част от секундата, за да вземе решение. Чувал бе, че при среща с мечка човек трябва да застане неподвижно и да я гледа в очите, докато тя не отстъпи и не си тръгне. Само че такива съвети обикновено ги даваха хора, които никога не бяха виждали мечка отблизо. Дали да тръгне по обратния път? Или да скочи в стаята право насреща? Едно малко подхлъзване надолу по стълбите и мечката щеше да го стигне. Той предпочете отсрещната стая; с два скока се озова при вратата и се метна вътре точно когато животното се втурна напред, изненадващо бързо за размерите си. Малоун затръшна вратата след себе си и се огледа. Беше се озовал в неголяма спалня с огромна порцеланова печка в единия ъгъл. Стаята имаше два големи прозореца, също наполовина отворени, които гледаха към пространството зад вилата.

Нужна му бе секунда, за да помисли. Но мечката имаше други планове. Вратата се отвори с трясък.

Той изтича до прозореца и погледна надолу. Стаята като нищо беше девет-десет метра над земята. Това означаваше минимум изкълчен глезен, ако не и строшени кости или нещо по-лошо. Мечката се спря на прага, поколеба се за миг, после изрева.

Това реши въпроса. Малоун видя, че отвън под прозореца има корниз, широк около двайсетина сантиметра. Точно колкото да стъпи на него. Което и направи, опрян с длани на топлия камък и с гръб, долепен до стената на къщата. Мечката се хвърли към прозореца, подаде глава навън и замахна с лапата си, въоръжена с остри нокти. Той обаче се беше дръпнал встрани, извън обсега им.

Животното едва ли щеше да го последва. Но това не решаваше проблема му. Какво да прави сега?