Стив Бери
Малтийска следа (59)

57

Полукс чакаше хората му, събрани отвън, да минат през външния параклис и дойдат при него във вътрешния храм. Движенията им бяха бързи, но обмислени. Той бе изчакал няколко минути, преди да ги повика. Беше в реда на нещата да остане за малко насаме със скоропостижно починалия си брат.

Роднинската им връзка от начало до край беше илюзия. Кастор винаги се бе смятал за по-добрия от двамата, за нещо повече от брат си, за богоизбран. Така беше и след като родителите им си отидоха от този свят и двамата бяха дадени в сиропиталище. Кастор беше ораторът, мислителят, ученият, а той, Полукс — атлетът и войникът. Съмняваше се дали някой в онзи приют изобщо си спомняше за съществуването му. Докато Кастор никой не можеше да забрави. Просто нямаше как. Той оставяше навсякъде трайни впечатления, незаличими спомени; където и да се появеше, единствено неговото присъствие се забелязваше.

Но нищо от това не би било възможно без неговата помощ. Когато Кастор дойде за пръв път при него с новината, че е решил да стане папа, Полукс си каза, че това е налудничава идея. Особено с оглед на катастрофалния развой на църковната му кариера. Действително, имаше хора, които бяха съгласни с него в душите си, но никой нямаше куража да застане срещу папата. Полукс прегледа компрометиращата информация, която Кастор бе събрал за някои от кардиналите. Не беше зле. Определено имаше инкриминиращи материали. Но далеч не достатъчно, за да се повлияе на конклава. А пък с изтласкването му в периферията на църковните дела шансовете му да се сдобие с нова информация изглеждаха незначителни. Затова Кастор насочи усилията си към древните документи, въобразявайки си, че ще му свършат работа.

Полукс също беше заинтригуван от Ностра Тринита, особено от Константиновия дар, който определено се бе оказвал полезен в отдавна минали епохи. Кастор бе успял да открие доста полезна информация в архивите на Ватикана, която той бе допълнил с факти от рицарските анали, традиционно държани под ключ. Заедно бяха постигнали напредък. Обаждането от онзи алчен италианец при езерото Комо се оказа едно от онези щастливи събития, които карат човек да вярва във всемогъществото на Бог, направляващ свише изпълнението на някакъв замисъл. Полукс от доста време бе надушил, че британците разполагат с информация за Мусолини и Ностра Тринита. Но просто нямаше какво да използва за разменна монета. Затова бе тръгнал за Комо. Решение, което се бе оказало плодотворно, понеже го бе отвело до сър Джеймс Грант, оттам до обелиска, до катедралата във Валета и накрая до тук. Всичко си бе дошло на мястото.

И докато тленните останки на покойния папа лежаха изложени в базиликата „Свети Петър“, а стотици хиляди прииждаха, за да им се поклонят, Спаня се бе появил в Палацо ди Малта с интригуваща оферта. Да направи Кастор папа.

Архиепископът бе научил за частните разследвания на Кастор и неговия интерес към древните документи. Но Спаня беше с няколко крачки напред, макар да не споделяше подробности. Кардиналите винаги са се поддавали на подкупи и извиване на ръце. В това нямаше нищо ново. До началото на XX в. колегията е била толкова малобройна, че е било възможно решенията й да бъдат повлияни с няколко хода. Съвременните конклави обаче бяха нещо различно. В тях участваха между 100 и 150 кардинали, което създаваше затруднения от чисто математическо естество. Но кардиналите също бяха хора и нищо човешко не им беше чуждо. Докато вървеше погребението на папата в „Свети Петър“, той и Спаня крояха планове. Спаня бе този, който настоя да изпратят Кастор в Малта. Искаше да сключат сделката лично, като в същото време Кастор да е далече от Рим, за да не провали всичко с някоя поредна глупост. И успя.

После, когато алчният италианец от Комо се бе свързал с рицарите и се бе опитал да им продаде писмата, се бе разкрил и начинът да стигнат до документите. И така, Полукс бе решил да импровизира, привличайки и британците в играта чрез писмата на Чърчил. Джеймс Грант се бе хванал лесно в капана. Също и американците. Но най-лесен от всички бе Кастор. Защото който превъзнесе себе си, ще бъде унизен, а който се смири, ще бъде въздигнат. Право пишеше в Библията.

Кастор не се бе научил на смирение. Нито пък Спаня и затова трябваше да умре заедно с Чатърджи и заместника си Рой. Спаня искаше да унищожи Константиновия дар. Ведомството го смяташе за пряка заплаха за Църквата. Дали Константиновият дар щеше да изчезне или не, нямаше особено значение за него. Но тази флашка… Тя значеше много.

И той бе оставил Спаня да си изиграе картите. Глупакът очевидно се изживяваше като фактора, от когото зависеше избирането на папа. А какъв по-добър начин от това да постави в ръцете на един напълно покварен кардинал лостовете за изнудване, които щяха да го отведат до папския престол? След което да му бъде вечно длъжен. Какъв по-добър начин, наистина.

Единствената неочаквана пречка се бяха оказали американците. Но Спаня го бе уверил, че и с тях положението е под контрол. Полукс се усмихна на наивността на покойния шпионин. За негов лош късмет, архиепископът така и не бе разбрал, че най-голямата опасност идва отвътре. Хората на Полукс бяха елиминирали Спаня, Чатърджи, Лора Прайс и Джон Рой, като за всяко от тези убийства бяха лепнали вината на членове на Тайното братство. Които, разбира се, отдавна не съществуваха. Всичко беше измама. Замислена лично от него.

— Какъв глупак беше — прошепна той на брат си.

После Полукс прибра в джоба си флашката, паднала на пода от ръката на Кастор. Може би трябваше да изпитва известна вина, но не усещаше нищо такова. За разлика от смъртта на онзи рицар във вилата край Комо. За когото наистина съжаляваше. Убийството на брат християнин беше забранено за хоспиталиерите. Това беше част от клетвата им да защитават християнството. Но в случая бе неизбежно. Той не можеше да допусне Малоун да го арестува. Това би застрашило цялото начинание.

А убийството на Кастор? Брат му беше всичко друго, но не и християнин. Беше използвал Църквата като средство за постигане на собствените си амбиции.

Появиха се двама мъже. Единият беше рицарят, придружавал Малоун от Рим до Рапало, а другият — онзи, който се бе представил за Полукс при пристигането на Малоун и се бе опитал да елиминира бившия агент в хранилището на архива. Тогава нещата не се бяха развили по план. Но той бе направил опита само защото Джеймс Грант настояваше. След неуспеха бе сменил тактиката и бе решил да се намеси, като лично води американеца за носа. Това му бе дало и достъп до вътрешна информация за действията на Спаня и Стефани Нел.

Още една от многото разлики между него и Кастор. Полукс притежаваше способността да изоставя онова, което не вършеше работа, и незабавно да възприема новото, което би могло да му помогне. За него не бе трудно да предразположи британците и американците. С лекота осигури помощта им за решаване на загадката с обелиска и тази с катедралата. Проблемите бяха дошли от Спаня.

Истински отцепник. Неконтролируем. Но вече вън от играта.

— Вдигайте го — каза Полукс на двамата рицари.

Те сграбчиха Кастор за китките и глезените, повдигнаха трупа и последваха Полукс в дълбините на параклиса. В дъното на къса апсида имаше още една дъбова врата. Той дръпна резето, отвори я и включи осветлението. Спираловидна стълба водеше надолу. Той тръгна по нея; двамата му верни рицари го следваха, но тежкото тяло на брат му затрудняваше движенията им.

В подножието на стълбата започваше нов коридор, водещ към изсечена в скалата кухина, в далечния край на която имаше поредна врата. Целият този лабиринт от зали и коридори датираше някъде от XVII в. Повечето били използвани като складове за барут и муниции. Дупката в земята пред краката му също била изкопана приблизително по това време. Около три метра широка при горния си ръб и пет метра дълбока, тя постепенно се разширяваше надолу във формата на звънец.

Той направи знак с ръка и двамата сложиха Кастор върху сухия под. По-нататък знаеха какво да правят. И шестимата му най-доверени сътрудници се намираха сега в Малта — трима на яхтата, хвърлила котва край брега, а останалите трима във Форт Сант Анджело го бяха чакали да ги повика, което той направи веднага след като Малоун реши загадката. Без тяхната помощ не би могъл да постигне каквото и да било. Ето защо се наложи да възкреси Тайното братство. Разбира се, всичко беше само привидно, но той ги бе обвързал с пръстена и с обещание за добра отплата.

Двамата му помощници съблякоха Кастор. Една от причините да прибегне до удушаване бе необходимостта да запази облеклото му. Дрехите му трябваха невредими.

— Аз ще довърша тук — каза Полукс, после махна на единия от двамата. — Върви да донесеш лопатите и въжето.

Мъжът тръгна да изпълни заповедта, докато той и другият рицар доразсъблякоха Кастор. Тялото на брат му далеч не беше толкова запазено, колкото неговото, но като ръст си приличаха. Той внимателно сгъна дрехите и ги сложи настрана заедно с обувките.

Другият рицар се върна.

Вдясно имаше забит дървен стълб. Към него единият мъж привърза дебелото конопено въже, което бяха донесли за целта. Краят на въжето бе спуснат в ямата. Това беше единственият начин за влизане и излизане от зиналата черна паст. Той кимна и хората му хвърлиха вътре лопатите, после се спуснаха по въжето. Това беше идеалното място да погребе брат си, понеже никой не можеше да припари до параклиса без разрешение от Великия магистър. И тъй като той заемаше длъжността за момента, негово бе задължението да охранява това място срещу натрапници. Но и след като изберяха постоянен лидер, никой нямаше да тръгне да слиза тук. Нямаше да има причина. А дотогава всички следи от случилото се тази нощ щяха да са заличени.

— Погребете го дълбоко — извика той.

И се заслуша в шума от лопатите им. Това не беше просто заключителната глава от живота му. След тази нощ нищо нямаше да е същото. Но Полукс беше готов. Хоспиталиерите му бяха осигурили идеалното убежище. Бе успял да научи много неща, за да си създаде връзки, да спечели лоялността на много хора в очакване на предстоящото да се случи. Допреди два дни той не бе сигурен дали това изобщо бе възможно, но сега беше много по-уверен в успеха.

Хората му бяха престанали да копаят. И двамата се изкачиха горе по въжето. Тъкмо щяха да хвърлят Кастор долу в ямата, когато той се сети за нещо. Извади телефона си и направи снимка на брат си, на която се виждаха лицето и косата.

След това Полукс свали пръстена от дясната му ръка. Всеки ръкоположен кардинал получаваше в дар златен пръстен от папата. Целуването на пръстена беше знак на уважение. Той го нахлузи на своя пръст. После кимна.

Двамата бутнаха голото тяло на Кастор през ръба; трупът падна с глух удар. Мъжете се спуснаха обратно долу по въжето, за да приключат с погребението. Не точно краят, който неговият брат си бе представял. Кастор си бе мечтал един ден тленните му останки да бъдат положени в основите на „Свети Петър“ наред с другите папи.

Няма да стане, каза беззвучно Полукс. Или поне не точно така, както брат му го беше намислил.