Стив Бери
Малтийска следа (55)

53

Малоун не беше виждал нищо подобно. Слава богу, залата, макар и претрупана с множество статуи в човешки ръст, беше доста просторна и не предизвикваше клаустрофобия.

— Има ли климатик? — попита той, усетил липсата на влага и лекото течение.

— Имаме обезвлажнители — каза Полукс. — Инсталирахме ги заедно с новия механизъм за отваряне на вратата. Въздухът се обменя по естествен път. Научили сме се, че с варовика трябва да се внимава. При докосване с пръсти се отлага мазнина, която с времето го разлага. Изкуствената светлина способства развъждането на бактерии. Наличието на множество топли тела, изпускащи въглероден диоксид, променя движението на въздуха, температурата и влажността. За нас е важно това място да оцелее, затова сме взели съответните мерки.

— Тук ли е извършвало богослуженията си Тайното братство? — попита Малоун.

— Да. Тук са били приемани и новите членове. Рицарите са били твърде придирчиви в подбора на кадрите си. Не са водили документация, затова не може да се каже кой е бил техен член и кой не. Освен по пръстена.

— Предполагам, че в онези времена бижутерите не са изработвали копия — подхвърли не без ирония Малоун.

Полукс го изгледа объркано. Американецът им разказа какво му бе обяснил фалшивият брат Гало.

— Всъщност има нещо вярно в това — заяви Полукс. — Аз лично съм виждал няколко пъти такива копия през годините.

— Но след като тях вече ги няма, какво значение има, така ли?

— Нещо такова — каза Полукс.

Малоун обмисляше възможни отговори на въпроса на кардинала: „А сега какво?“. Нищо във външния параклис не бе привлякло интереса му, което вероятно беше и предназначението на безличния интериор. Тук обаче имаше изобилие от възможни скривалища. Той се обърна към Полукс:

— Колко далече сте готов да стигнете, за да откриете онова, което търсим?

— Ако имате предвид дали бих унищожил нещо тук, зависи — отвърна Полукс. — Първо да видим доколко сте убеден в крайния резултат, ако се стигне дотам.

Малоун усилено прехвърляше в съзнанието си възможностите. До момента всички действия на убития приор се бяха оказали напълно рационални. Но нищо в посланието му не указваше конкретно място вътре в светилището. Само най-общо, че реликвата се намира в параклиса. И Полукс, и уредникът бяха заявили категорично, че в близост до точката, където се бяха пресекли линиите на картата, няма никакви други църкви или светилища. Значи това беше мястото.

— Никой не може да каже какви тайнства са се извършвали тук — отбеляза кардиналът.

— Членовете на Тайното братство са представлявали опасност единствено за онези, които са заплашвали рицарите.

— А днес? Сега? Какво заплашва рицарите? Защо те продължават да убиват хора?

Полукс се обърна към брат си.

— Никой не твърди, че са те.

— Вие го казахте — намеси се Малоун. — Нали затова толкова бързахме да дойдем тук, за да ги изпреварим. Трима души загинаха в онази вила. Плюс още двама тук, в Малта. А вие казахте, че и петте убийства най-вероятно са дело на Тайното братство.

— Натам сочи логиката — отвърна Полукс. — Но аз ще се заема с тази възможност, след като намерим Ностра Тринита.

Погледът на Малоун обиколи помещението и се спря на единственото място, което му се струваше логично. В отсрещния край три ниски стъпала водеха към олтар, изсечен в стената. Беше вдаден навътре и обърнат с гръб към богомолците — обичайна практика преди петстотин години. Над него имаше барелеф на Богородица с младенеца между две ангелчета с крила. Но онова, което привлече вниманието му, бе основата на олтара. В нея бяха гравирани пет думи, които се виждаха от всички посоки.

SATOR

AREPO

TENET

OPERA

ROTAS

Той посочи с пръст.

— Ето, там трябва да е.

Братята се приближиха към олтара.

— Знакът на Константин е поставен още при построяването на църквата — каза Полукс. — Винаги е бил там.

Малоун остави лопатите на пода и коленичи, за да огледа олтара. Буквите бяха издълбани върху една вдлъбната плоча в центъра точно където би трябвало да стои свещеникът, докато отслужва литургия. Вляво и вдясно от него имаше четири оребрени колони, издялани от същия камък. Той прекара пръст по една циментовата спойка във вдлъбнатата плоча — подобно на всичко наоколо, и тя изглеждаше сивкава, суха и ронлива.

— Аз викам да разбием плочата — каза той.

После даде на Полукс малко време да обмисли последиците. Това тук не беше като да строшиш настолен часовник. Беше част от нещо, оцеляло петстотин години. Нещо, на чиято защита мъже бяха посвещавали живота си. Хиляди рицари, хиляди малтийци бяха загинали, за да опазят неприкосновеността на това място. И бяха успели.

Само за да бъде унищожено сега от един от тях ли?

Полукс му подаде бойния чук в знак на съгласие. Малоун стисна дървената дръжка и си каза, че тъй като няма деликатен начин да се свърши работата, ще пробва по другия. Замахна и стовари тежкото парче желязо право в центъра на плочата, малко над думата TENET. Камъкът не се счупи, но видимо хлътна навътре, както при обелиска.

— Отзад е кухо — каза той.

И замахна отново. Още два пъти. И още два. Накрая камъкът се пръсна на парчета, разкривайки кухина.

Пред погледите на двамата братя той разчисти отломките, изгребвайки с ръка парченца от палиндрома. В кухината отзад се виждаше някакъв предмет. Стъклен цилиндър, поставен хоризонтално върху златни крачета, оформени като лъвски лапи. Около шейсет сантиметра на дължина и двайсетина в диаметър. Двата му края бяха запушени със златни дискове, запечатани с восък. През дебелото стъкло се различаваха очертанията на три хлабаво навити свитъка.

Полукс се прекръсти.

— Ностра Тринита.

Малоун бръкна в кухината и повдигна реликвария. Беше тежък. Трите пергамента изглеждаха цели и в сравнително добро състояние. Той постави цилиндъра върху олтара, за да го разгледат от всички страни.

— Тук трябва настойчиво да приканя да се разделим — каза Полукс. — Открихме документите. Те принадлежат на малтийските рицари.

— Или на Римокатолическата църква — заяви кардиналът.

— Именно — съгласи се Полукс. — Това е един спор, който трябва да разрешим помежду си. Той по никакъв начин не засяга американското правителство. Извиняваме се за всичко, което е трябвало да изтърпите, и ви благодарим за усилията. Но тайната вече е разкрита и сега трябва да решим какво ще се случи по-нататък. — Той замълча, после посочи с пръст Кастор. — Между нас двамата. Имаме много неща да обсъждаме.

Малоун не се съмняваше в това.

— Много злини бяха сторени през последните дни — продължи Полукс. — Хора бяха убити и ранени. Двамата с брат ми ще трябва да се заемем с това. Като представител на Светия престол и временен Велик магистър. Това е наш проблем. Не ваш.

Малоун беше свикнал с несгодите в шпионската професия и с готовност рискуваше да бъде понатупан от време на време. Тялото му беше изпъстрено с белези от рани. Но да го изгонят като ненужен? От това наистина го заболя.

Но той вече беше изпълнил всичко, което Стефани му бе наредила. И макар да умираше от любопитство какво точно съдържа този реликварий, Полукс беше прав. Това наистина не беше негова работа, нито на Вашингтон.

— Е, добре — каза Малоун. — Махам се. Но смятате ли, че е безопасно да се мотаете тук сами?

— Абсолютно — отвърна Полукс и му подаде ръка.

Той я пое и двамата се ръкуваха.

— Благодаря ви, господин Малоун, за всичката помощ. Така и не ви попитах, вие католик ли сте?

— Кръстен съм като такъв, но не си падам много по религията.

— Жалко. От вас би излязъл добър рицар.

Кардинал Гало не му подаде ръка за „довиждане“ и киселото изражение на лицето му не се промени. Малоун поклати глава и хвърли последен поглед към Полукс.

— Е, късмет.

И той си тръгна.