Стив Бери
Малтийска следа (22)

20

17:40 ч.

Люк излезе от сградата и се озова на тиха странична уличка, по-скоро проход между две каменни стени; в двата й края се виждаха перпендикулярни главни улици с хора и автомобили. Двамата с Лора Прайс бяха минали през някакво подземие, пълно с дървени каси вино. Нещо като изба или склад. Тя очевидно се ориентираше добре в лабиринтите под Валета.

Вечерта беше още топла след отминалия непоносимо горещ ден. Тръгнаха към единия край на прохода. Когато зърна пристанището, Люк си каза, че сигурно колата му е наблизо. Беше надарен със забележително чувство за ориентация. По-трудно запомняше имена и числа. Също и лица. Но местата, през които бе минавал, се запечатваха веднъж завинаги в паметта му.

— Трябва да си взема телефона — каза й той. — В колата ми е.

— Не може ли да почака?

— Не. Не може.

Той я поведе към колата.

— Кардинал Гало е в Мдина — каза му Лора. — На дванайсетина километра от тук. С него е мъжът, когото видя на кулата „Мадлиена“, казва се Арани Чатърджи.

Хубаво! Имаше сметки за уреждане с тоя кучи син.

— Чатърджи се представя за археолог, има диплома, но всъщност е иманяр и търговец на крадени антики.

Те продължиха да крачат напред. По тротоарите се блъскаха тълпи хора, повечето по тениски, къси панталони и сандали. Откъм морето духаше лек ветрец, обливайки телата им като невидима река.

Един въпрос не му даваше покой.

— Защо всички са в паника покрай тоя конклав?

— Изборът на папа не е нещо маловажно.

— Наистина ли? Не знаех.

Лора долови сарказма в думите му.

— Това не е единственото, което се случва — продължи тя. — Гало е тук, за да се срещне с един архиепископ на име Даниел Спаня.

Това име му беше познато.

— Шефът на Ведомството. Допускам, че тази среща не е обичайна.

— Най-меко казано.

Люк обичаше хубавата книга и прекарваше голяма част от свободното си време в четене. Любим предмет му беше историята. Особено си падаше по книги на шпионски теми. Подвизите на Ведомството бяха легендарни и обхващаха много векове. Разузнаването на Ватикана имаше пръст в съдбата на английската кралица Елизабет I, френската Вартоломеева нощ, победите на Испанската армада, убийствата на един холандски принц и на френския крал, в опита за убийство на португалския владетел, Войната за испанското наследство, Френската революция, възкачването и падането от власт на Наполеон Бонапарт, Испанско-кубинската война, разпада на Испанската империя, свалянето на кайзер Вилхелм по време на Първата световна война, на Хитлер през Втората и на комунизма през 80-те години на миналия век.

Изумителна биография. Той си припомни какво бе казал навремето Симон Визентал, знаменитият ловец на нацистки престъпници: „Най-добрата, най-ефективната разузнавателна служба в света принадлежи на Ватикана“. И ето че самият Люк бе изпаднал в немилост пред нея.

Право напред той видя малкия паркинг, където бе оставил колата си сутринта. Ускори крачка и откри телефона си невредим, а също и беретата, която пъхна на голо в колана си под ризата.

— Сигурно си даваш сметка, че е забранено носенето на оръжие без специално разрешение от властите, каквото те по принцип не дават — каза Лора.

— Вероятно и нападенията с цел отвличане също са забранени — отвърна й той. — Но това не те спря.

— Нямах избор.

Може и така да беше. Но той още й беше ядосан.

— Гледай местната полиция да не те вижда с тоя пистолет. Агент или не, ще те арестуват, а нямам време да те вадя от затвора.

— Няма проблем.

— Трябва да вървим към центъра.

Той се питаше дали Стефани Нел действително бе одобрила тази съвместна операция. Последните й указания бяха да разкара Лора Прайс. Трябваше да се свърже с нея, но реши да изчака още малко, за да види накъде ще се развият нещата, преди да занимава шефката си.

След още няколко минути ходене пеша те се озоваха на оживената улица „Република“, която започваше от южната порта, минаваше покрай площад „Свобода“ и стигаше до крепостните стени и морския бряг. Цялото пространство около тях беше завладяно от непроходими човешки тълпи, несъмнено слезли от круизните кораби, които бе видял по-рано. Разбира се, коли не се виждаха, бяха забранени. Напористият вятър отнасяше далече спарената миризма на наблъскани едно в друго човешки тела. Магазините и ресторантите, редуващи се като заешки дупки по улицата, въртяха оживена търговия. Катедралата и дворецът на Великия магистър бяха затворени, но по павираните площади наоколо гъмжеше от посетители. Валета определено оправдаваше славата си на популярна туристическа дестинация.

— Къде отиваме? — попита Люк.

Но тя не отговори. Вместо това се гмурнаха в човешкото море. Сред което той забеляза трима униформени полицаи на моторизирани тротинетки, както и това, че погледът на единия от тримата се спря върху тях малко по-дълго, отколкото бе нужно. Може би щеше да отмине случилото се като пристъп на параноя, но в този момент служителят на закона извади радиостанция и започна припряно да говори в нея. Погледът на Люк обходи тълпата и видя още един униформен, движещ се пеша, който също гледаше втренчено към тях.

— Виждаш ли това? — попита я той.

— Дотук преброих четирима. Определено ни наблюдават.

Тя беше нащрек, следеше обстановката и това му допадаше. Люк огледа отново тълпата; професионалното му любопитство се бе задействало на високи обороти. Най-близката заплаха беше на петнайсетина метра, но полицаи се виждаха във всички посоки, като им отрязваха пътя към преките на „Република“.

— Ще им се легитимирам и ще се оправя с тях — каза Лора.

Звучеше разумно. Все пак и тя, и те бяха от страната на добрите. Сигурно местните вече бяха идентифицирали и него. Между правоохранителните органи тук сигурно имаше известна враждебност, както и в Щатите, но в крайна сметка всички гледаха да се разбират. Смущаваше го това, че полицаите не бяха направили опит да се приближат. Вместо това ги бяха обградили отвсякъде, държаха ги под око и говореха по радиостанциите си. С кого?

— Стой тук — каза му Лора.

От една пряка на трийсетина метра се появи полицейски автомобил в синьо и бяло с мигащи светлини и бавно си запроправя път през тълпите в пешеходната зона към площада пред катедралата. Колата спря и от предната врата до шофьора слезе мъж. Висок, набит, сравнително възрастен, с гъста посребрена коса и бели бакенбарди, небрежно облечен. Спря се, колкото да се огледа и да подуши въздуха, сякаш знаеше, че някой го наблюдава. След това извади пура от джоба си, отряза края й със златна резачка и я запали, докато продължаваше да преценява обстановката наоколо.

— Изчезвай от тук — прошепна му Лора.

— Познаваш ли го?

— Това е Даниел Спаня. Изчезвай!

Не беше в негов стил да се отказва толкова лесно.

Униформените се приближаваха към тях от различни страни.

Спаня издиша нагоре облак син дим, после посочи с пурата си и извика:

— Госпожо Прайс! Искам двамата с господин Даниълс да дойдете с мен.

— Аз викам „не“ — каза й тихо Люк.

— Аз също.

— По двама? — прошепна той.

— Абсолютно.

Той се обърна, с един скок се озова до по-близкия униформен и го събори с ритник от тротинетката. Вторият се втурна напред, но Люк го изпревари, като го посрещна с рамо в гръдния кош, при което краката на мъжа загубиха опора и той се строполи тежко по гръб на паважа. Зад него Лора не беше толкова убедителна. Когато той погледна, единият от полицаите я бе съборил на земята, докато другият, когото първоначално бе успяла да неутрализира, се надигаше на крака и се включи в задържането й. Можеше да й се притече на помощ, но беше въпрос на секунди и четиримата полицаи да се нахвърлят върху тях, пък и кой знае още колко щяха да пристигнат.

Тя беше права. Единият от двама им трябваше да се спасява. И той гласува за себе си. Промуши се в морето от хора, които се бяха поотдръпнали назад със започването на конфронтацията, и се запровира между тях, разбутвайки ги с лакти, с наведена глава, увеличавайки дистанцията и слоевете човешки тела между себе си и заплахата. Отзад се чуха викове и той хвърли бърз поглед през рамо; двамата, заловили Лора, я бяха изправили на крака и я влачеха към Спаня. Люк се измъкна от тълпите и свърна в една от преките. Никой не го гонеше. Влезе в един вход и извади мобилния си телефон, за да позвъни на пряката линия на Стефани. Когато тя отговори, й разказа за случилото се, включително за последната си дилема.

— Нещата се промениха, Люк. Искам да работиш с Прайс.

— Значи ти си одобрила тази съвместна операция.

— Дадох временно съгласие.

— При нормални обстоятелства щях да се подчиня като доброто войниче, но сега държа да знам какво, по дяволите, става? Тук сякаш съм с вързани очи.

— Мога само да кажа, че присъствието на Даниел Спаня във Валета означава, че се мъти нещо голямо. Отначало мислех Лора Прайс за досадна натрапница. Но сега вече се нуждаем от помощта й. Тя притежава институционални познания, които биха могли да ускорят нещата в наша полза.

Стефани говореше бавно, с равен тон, като при всяка криза. Затова беше толкова добра. Никога не губеше самообладание. Но той започваше да губи.

— Спаня я отвлече.

— Ти си умно момче. Ще промениш ситуацията.

Люк понечи да й каже нещо ехидно, но знаеше какво държи да чуе тя.

— Ще бъде изпълнено.

— Добре. В момента воювам на два фронта, като на другия здраво съм загазила.

Последното нещо, което би направил, бе да я товари с нови неприятности. Работата му беше да решава проблеми, а не да ги създава.

— Става въпрос за Котън, Люк. Попаднал е в гнездо на оси.