Стив Бери
Малтийска следа (25)

23

Люк се запита защо му бе трябвало на Котън Малоун да се набърква във всичко това, но съобрази да не задава на Стефани излишни въпроси. Пък и отговорът нямаше отношение към ситуацията, в която бе изпаднал. Очевидно той беше просто част от по-мащабна мисия. В което нямаше нищо необичайно. Задачата му бе да изиграе своята роля в пиесата. За целта Стефани му бе дала указания във връзка с Лора Прайс и очакваше от него да ги изпълни. И той точно това смяташе да направи.

Люк тръгна обратно към улица „Република“, която беше все така задръстена от тълпи, струпали се около мястото на инцидента. Здрачът беше преминал в мрак и улиците и площадите на града грееха в оранжево. От укритието си в прохода между сградите видя Лора, уловена за ръцете от двама полицаи, да разговаря с едрия мъж, когото бе нарекла Спаня. Разговорът не изглеждаше приятелски. Спаня беше все така с пура в устата. Местните полицаи очевидно изпълняваха заповедите му. Виждаха се само двама от първоначалните четирима, докато петият — шофьорът на колата, докарала Спаня — стоеше на известно разстояние встрани.

Имаше шанс.

Шефът на разузнаването на Ватикана очевидно бе дошъл тук, за да ги издири. Едрият мъж специално се бе обърнал към него. Следователно Спаня имаше достъп до надеждна информация. Но какво ли бе изплашило Стефани? Отношението й се бе преобърнало на 180 градуса. Много неща се случваха твърде бързо. Но той бе свикнал да шофира в бързата лента. Всъщност я предпочиташе.

Люк видя как униформените натикаха Лора през задната врата в синьо-белия автомобил с още мигащи светлини. Спаня изчака отвън, за да поговори с единия от двамата полицаи. Накрая отвори предната врата, посочи нещо с пурата си, излая някаква команда на другия полицай и се сгъна на две, за да седне вътре. Явно си тръгваха.

Но сигурно щеше да им отнеме време да се проврат през тълпите пешеходци, задръстили улицата в двете посоки. Трябваше да напредват сантиметър по сантиметър, докато стигнат до някоя от страничните улички. Той беше въоръжен и можеше да си проправи път със стрелба. Но това би означавало да оплеска работата отвсякъде. По-добре да приложи някой нов трик.

Вече бе забелязал, че площадът около катедралата и двореца на Великия магистър беше осеян с колички на улични търговци. Някои продаваха закуски и безалкохолни напитки, други — сувенири и занаятчийски предмети. Люк преброи десет такива. Полицейската кола си пробиваше път през тълпата с мигащи светлини и нервно грачене на сирената.

Той излезе от прохода между сградите и се затича през тълпата към една от количките, отрупана с цветни плакати на Малта и Валета. Беше дървена и тежка на вид, с четири големи колела със спици. Видя, че под две от колелата бяха подложени тухли, за да не тръгне сама. През цялото време той се оглеждаше за още полицаи, но не видя хора в униформа. От което не следваше, че няма такива. Да не говорим за камери. Такова оживено място се намираше под постоянно видеонаблюдение.

Люк се подканваше да бърза. Да свърши работата. Нерешителността обикновено се плаща скъпо. Беше научил това от Малоун още в самото начало. Крив или прав, няма значение. Само не се колебай!

Люк пресече „Република“, излезе на площада и се насочи с бърза крачка към далечния му край, където полицейската кола отново бе спряла в задръстването, а сирената й виеше припряно. Стигна до количката с плакатите, чийто собственик разговаряше с потенциални купувачи, докато други разглеждаха наредените по нея изображения. Ритна двете тухли, после изтича зад нея и сграбчи яките дървени дръжки. Собственикът и клиентите му се вцепениха от изненада и той използва момента, за да тласне тежката количка с товара й напред. Продължи да я бута, набирайки скорост. Колелата затракаха по изтритите стари павета. Накрая Люк я блъсна с все сила в предната врата на полицейската кола.

Ударът привлече всеобщо внимание. Той си даваше сметка, че в колата също ще настъпи объркване, но шофьорът ще излезе бързо.

Както и стана. Вратата се отвори и полицаят се подаде навън. Люк се метна върху предния капак, прескочи го и изрита мъжа в лицето. Събори го по гръб. После стъпи с двата си крака отново върху предния капак и зачака да отблъсне контраатаката. Но такава не последна — полицаят беше в безсъзнание. Люк се пресегна зад гърба си, извади беретата и я насочи към вътрешността на колата.

— Да вървим — извика той на Лора, после отвори задната врата, като държеше на прицел главния шпионин на Ватикана.

— Оправдаваш си рекламата — каза Спаня. — Вече ми бяха казали, че си един от новобранците на Стефани.

— Върша си работата — отвърна той.

— Само защото ти разрешавам.

Лора се изправи до него. Люк не можеше да се сдържи:

— Какво означава това?

— Нямаме време за препирни — каза тя. — Да вървим!

После направи знак на Спаня, който се прехвърли през шофьорската седалка и слезе след нея, този път без пурата си.

— Надявам се, че знаеш какво вършиш — каза Люк.

— Винаги знам.

Тримата си запроправяха път през зяпачите към поредната от множеството тесни улички. Наоколо не се виждаха униформени. Глух тътен на далечна гръмотевица разтърси вечерния въздух.

— Видях как ни наблюдаваш и предположих, че ще се пробваш — заяви Спаня, докато крачеха бързо напред. — Кажи му, Лора.

— Преди да ме набутат в колата, Спаня ми поръча да се приготвя за тръгване. Каза още, че и ти ще дойдеш.

— Аз бях този, който съобщи на малтийците за вас — обясни Спаня. — Използвах като повод онова нападение в морето. Исках местните да ви открият, но сега трябва да останем насаме.

— Разговорът, който наблюдавах между двама ви, не изглеждаше никак приятелски — отвърна Люк.

— Казвам на хората си, че понякога актьорът трябва да пресъздаде в една-единствена стая онова, което по сценарий са четиресет стаи. И публиката да повярва, че стаите наистина са четиресет. За да постигне това, трябва да променя действителността. Това прави и добрият шпионин. Лора Прайс е добър шпионин.

— Вие на чия страна сте? — попита го Люк.

— Винаги на страната на Църквата. Работата ми е да я пазя.

— А ти? — обърна се той към Лора.

Не обичаше да го правят на глупак. Само това не. Тя го изгледа враждебно.

— На единствената страна, която има значение. Моята.

Люк се опитваше да се успокои, да бъде очите и ушите на Стефани. Вече се бяха отдалечили достатъчно от „Република“ и можеха да забавят крачка. Спряха се в края на една тясна уличка, която се пресичаше с друга оживена артерия, пълна с коли. Магазините бяха вече затворени. По тротоарите също се виждаха по-малко хора.

— Приятно ми е да се запознаем, Даниълс — каза Спаня, като му подаде ръка.

Играй ролята. Прави се на възпитан. Люк също протегна ръка и се здрависаха.

— Би трябвало и двамата да се чувствате поласкани. Обикновено не работя на терен.

— А сега защо го правите?

Спаня разтвори ръце в престорено примирение.

— Защото всякакви неща се случват на този древен остров. А когато се извие ураганът, най-доброто място е в окото му. Между другото, имаш ли мобилен телефон?

Люк кимна и го извади от джоба си. Спаня го пое от ръката му и го метна на уличното платно, където попадна под гумите на преминаващ автомобил. В ушите си той чу гласа на Малоун. Тъпа грешка. Дали?

— Не е нужно да ни следят. Знам, че служебните телефони на отряд „Магелан“ изпращат джипиес координати.

— Има ли нещо, което да не знаете? — отбеляза Люк. — Бас държа, че срещу вас ще е ад да се играе „Стани богат за шпиони“.

— Можеш да си задържиш беретата — каза Спаня, като посочи извадената от панталона му риза. — Видях как ти издува дрехите, докато идваше насам. Наречи го акт на добра воля от моя страна.

Колко успокоително. Но не достатъчно, за да разсее подозренията му.

— Кажете му каквото разказахте на мен — подкани Лора Спаня.

— Знам какво търси кардинал Гало.

— Чудесно. Но първо трябва да се свържа със Стефани Нел — напомни Люк. — Получавам заповедите си от нея.

В далечината отново изтрещя гръмотевица; задаваше се буря.

— Може да се свържеш с нея — отвърна Спаня. — Но по-късно. Аз ще се погрижа. Сега тя е заета да спасява кожата на един бивш агент на име Котън Малоун.