Стив Бери
Малтийска следа (72)

70

Малоун бе присъствал на разговора между Стам, Стефани и председателстващия кардинал. Който не изглеждаше особено щастлив.

— Чарлс, имаш ли представа какво направи току-що? — прошепна на английски той.

— Напълно, приятелю. Но има проблем с конклава. Изисква се неговото прекратяване.

Бяха опразнили Кралската зала от посетители под претекст да се осигури тишина за хората зад двукрилата дървена врата. Всички бяха поканени да се преместят в едно съседно помещение и вратите зад тях бяха затворени, като останаха на пост само двамата швейцарски гвардейци. Командирът им бе информиран за обстоятелствата и заклет да си мълчи; той се подчини на Стам, защото — както обичаше да казва възрастният мъж — никой във Ватикана освен самия папа не смееше да оспори волята на Ведомството. Стам започна да обяснява ситуацията пред председателстващия конклава и Котън забеляза как с всяко ново разкритие очите на кардинала се разширяват от ужас.

— Сигурен ли си? — попита той, когато Стам приключи.

— Извън съмнение.

Стефани извади телефон и показа на кардинала трупа на Кастор Гало.

— Трябва да арестуваме измамника — каза Стам.

Другият, видимо в шок, кимна.

— Разбира се. Абсолютно.

Стам кимна в отговор и Малоун бутна двукрилата врата, за да влезе в Сикстинската капела.

Пред мраморната решетка се беше събрало море от алено-бели одежди. Той се смеси с тълпата и застана в образувалото се празно пространство в центъра.

— Господа, търся кардинал Гало.

Хората около него го изгледаха учудено, после няколко посочиха подиума.

— Ето онзи стол е неговият.

Беше празен. Стам и Стефани се приближиха до него.

— Хлъзгав тип, а? — прошепна Стам.

— Допускам, че има и друг изход.

— Зад олтара. Със стълби нагоре и надолу, като и в двата случая водят към музеи. Всичко е затворено за конклава, а пред изходите има въоръжена охрана. Мога да им се обадя да влязат вътре.

— Не. Аз ще го хвана. Може би ще успеем да ограничим всичко в музеите. Нека охраната стои при изходите, за да не може да избяга, но им го кажете изрично. Нали имат радиостанции?

Стам кимна.

— Кардиналите нямат право да напускат музеите. Те са затворени вътре.

— Разбирам. Ако се опита, нека го арестуват. А има ли охранителни камери в музеите?

— Изключени са за конклава от съображения за поверителност. Така няма да се разчуе и скандалът.

Малоун разбра. Стам държеше камерите да си останат изключени.

— Аз ще го намеря.

— Действайте. Аз лично предпочитам да не издавам заповед за арест на кардинал.

— Той не е кардинал.

— Нещо по-лошо е. Разчитам на вашите способности и дискретност, господин Малоун.

— Котън ще се справи — обади се Стефани.

Стам направи знак с ръка и един от униформените швейцарски гвардейци притича до тях. По нареждане на Стам мъжът извади изпод костюма си радиостанция заедно с малък микрофон и слушалка.

Стам ги подаде на Малоун.

— Хайде, заловете го.

Полукс слезе по стълбите до една галерия, изпълнена с живописни платна, скулптури и графики. Изцяло модерно изкуство. Съвременно. Грозно. Той повървя още малко напред, после сви вляво и тръгна към една отворена врата, която водеше към старата библиотека на Ватикана. Премина през три помещения, докато стигна до прочутата Сикстинска зала, дълга шейсет метра. Седем масивни колони, покрити с фрески, разделяха древното пространство на две широки половини, наподобяващи църковни кораби. Стените и таванът бяха покрити с многоцветни стенописи и обилно украсени с позлата. Мозаечни маси изпълваха пространството между колоните и служеха за поставки на множество порцеланови вази. Върху други маси под стъклени похлупаци, наподобяващи онези в рицарския архив край Рапало, се съхраняваха всякакви ценни предмети.

Той продължаваше да крачи напред, подминавайки колоните една след друга. Малоун със сигурност беше по следите му, но първо трябваше да реши дали плячката е тръгнала нагоре или надолу по стълбите след излизането си от Сикстинската капела.

Надеждата на Полукс беше американецът да е взел грешното решение.

Малоун излезе тичешком от Сикстинската капела и пое по дългия коридор, който го изведе до Апостолическия дворец и някакво стълбище. Всъщност две. Едно нагоре и едно надолу.

Накъде? Добър въпрос.

Той избра нагоре и се заизкачва по каменните стъпала, като ги вземаше по две наведнъж, докато се озова в зала, изпълнена с библейски алегории по тавана и задължителните фрески по стените.

— Горе съм — каза той в микрофона, закрепен за рамото му.

— Значи сте в Залата на Непорочното зачатие — чу гласа на Стам в ухото си.

В центъра имаше стъклена витрина. В нея бяха наредени богато подвързани томове от XIX в., всичките на тема — естествено! — Непорочното зачатие.

— Преминавам в малка стая с гоблени — каза той в микрофона.

— Покоите на свети Пий Пети — поясни Стам.

Оттам Малоун се озова в невероятна галерия, изпълнена с географски карти. Беше чувал за това място. Галерията беше дълга над 100 метра, права, така че от единия край се виждаше другият. Таванът от бяла и златна мазилка беше украсен с фигури на хора, гербове, алегорични сцени и емблеми. Но помещението дължеше славата си на стените. Огромни многоцветни ламперии се редуваха със светли фасадни прозорци. Вътре имаше общо четиресет карти, изобразяващи топографски целия Апенински полуостров. Начертани през XVI в., те се отличаваха с 80-процентна точност. Забележително постижение предвид състоянието на картографията от онова време.

— Намирам се в галерията с картите — каза той. — Тук няма никой.

Малоун се затича по мраморния под. През прозорците вляво зърна за миг Ватиканските градини с фонтаните и дърветата, които се издигаха по склона нагоре към обсерваторията. Вдясно имаше вътрешен двор с огромен басейн, в който се плискаше вода. Не се виждаха хора. Навсякъде имаше охранителни камери. Всичките изключени според Стам.

Той се намираше на третия етаж, а под него, както и в другото крило на сградата, отвъд вътрешния двор, имаше още галерии и зали. Тези електронни очи може би щяха да свършат работа.

— Охраната на изходите си остава — каза Стам. — Още никой не е докладвал опит за бягство.

— Вече съм в края на галерията с картите — каза Малоун в микрофона. — Има ли начин да се стигне от тук до отсрещното крило?

— Не и през третия етаж. Може от втория. Вървете напред. Можете да прекосите в края на етажа, като подминете Залата с колесницата. Има и стълбище, което ще ви отведе до приземния етаж.

Малоун влезе в куполовидна зала. В геометричния й център, във фокуса между четирите сводести прозореца с по две колони отстрани, се намираше обяснението за названието й — огромен модел на римска колесница. Имаше си всичко: колела, теглич, коне. Липсваше само Гало.

— Започвам да си мисля, че тръгнах в грешната посока — каза Малоун.

Полукс стигна до пресечна точка на два коридора. Перпендикулярният, по-къс, отвеждаше вдясно, към другото крило на двореца. Библиотеката продължаваше натам, както и напред, в серия от по-малки зали. От мястото, където бе застанал, се виждаше до края на етажа. След тези зали — там, където свършваше дворецът — нямаше как да няма изход. Да продължи напред му се стори по-умно, отколкото да кривне към другото крило. Той не можеше да си позволи да се изгуби. Трябваше да напусне сградата, а също и Ватикана. Бързо и незабелязано.

Тълпата на площад „Свети Петър“ щеше да му предостави повече от достатъчно укритие. Щеше да е лесно да се слее с многохилядното множество. Въпросът бе как да стигне до там. На всички изходи имаше охрана.

Сигурно всеки миг щяха да им наредят по радиостанциите да се оглеждат за отлъчил се кардинал. Той продължаваше да крачи напред през поредица от галерии с познати имена. Паолинска. Александрийска. Клементинска. След тях се озова до входа на Вестибюла на четирите порти. Стълбище водеше към приземния етаж.

Той заслиза. Зави на първата площадка и понечи да продължи, но се спря. На партера видя униформен часовой, който пазеше изхода. Полукс оцени ситуацията и определи план за действие. Овладя нервите си и продължи да слиза надолу по мраморното стълбище, пъхнал ръце в широките ръкави на расото си. Часовоят беше с гръб към него и гледаше през стъклената врата, което го улесни. Но го усети и се обърна.

— Ваше преосвещенство…

Без колебание. Действай! Сега!

Полукс извади ръце от ръкавите си и сграбчи мъжа за шията. Обърна го с гръб и с дясната си ръка притисна гръкляна му, използвайки лявата като лост, за да прекъсне притока на въздух в трахеята. Часовоят беше по-млад, но доста по-пълен от него, а и никога не би допуснал, че може да го нападне кардинал. Явно заповедта за ареста му още не бе стигнала до персонала.

Тялото на часовоя се отпусна безжизнено в ръцете му. Полукс го остави да се смъкне на пода. Веднага свали пелерината и робата си, после разкопча расото. Отдолу беше по тениска и панталон. Тъмни на цвят, като на часовоя. Сини, не черни, но щяха да свършат работа. Трябваха му ризата и фуражката, както и радиостанцията и пистолетът. Той облече ризата — беше му леко голяма, но като я натъпка в панталона, изглеждаше прилично. Полукс закачи радиостанцията на колана и си сложи слушалката в ухото. Микрофона пъхна в джоба си. Едва ли щеше да му потрябва. Кобура с пистолета закопча също за колана. Той хвана трупа за китките, извлече го през отворената врата и го скри зад една статуя в близката галерия. После се върна тичешком да вдигне от земята кардиналските си одежди, с които покри трупа на убития.

Полукс тръгна към изхода, като приглаждаше дрехите си. След което напусна двореца.