Лусинда Райли
Сестра на перлите (9) (Историята на Кики)

8.

Прашното пътуване от пристанището в задушаващата жега започна сред колиби с ламаринени покриви край кея, мина през редици от бунгала и накрая стигна до широка улица, обградена от елегантни къщи.

„Алиша Хол“, наречена на свекървата на Едит, беше грандиозна бяла сграда в колониален стил на „Виктория Авеню“. Построена да издържа на жегата през деня, къщата бе обградена от всички страни с хладни, сенчести веранди и тераси с изящно оформени парапети с решетки. По залез започна истинска какофония, създадена от хор насекоми, чието име Кити още не знаеше.

Откакто пристигнаха преди три дни, госпожа Макромби — или Флорънс, както я наричаше Едит — прекарваше времето си или в сън, за да си почине от уморителното пътуване, или с Едит на верандата, където си разменяха новините от последните тридесет години.

В момента трите бяха единствените жители на „Алиша Хол“: господин Стефан Мърсър, съпруг на Едит и господар на къщата, пътуваше по работа, а двамата им синове също ги нямаше. Като изключим закуската, обяда и вечерята — когато никоя от сестрите не я включваше в разговора отвъд първоначалния поздрав и сбогуването накрая — Кити седеше в проветривата си стая в пастелни цветове на горния етаж на къщата.

Досега самотата не й тежеше. На Кити й беше достатъчно да вземе някоя книга от библиотеката на долния етаж и да чете на терасата пред спалнята си. Но дните продължиха да се редят, все така еднообразни, и когато наближи Коледа, мислите на Кити се насочиха към дома. Пишейки писмо на семейството си, почти усещаше ледения въздух и мъглата и виждаше огромната коледна елха на „Принсес стрийт“, украсена с малки светлинки, които подскачаха и танцуваха на вятъра.

— Толкова ми липсвате — прошепна тя с насълзени очи, сгъвайки листа.

След закуска обикновено се разхождаше в обширната разцъфнала градина. Тя беше разделена на секции, с пътеки, прокарани през тревата, някои засенчени от рамки, покрити с глицинии. Тъмнозелените декоративни храсти бяха идеално подрязани, както и засетите лехи, пълни с растения, които никога не бе виждала преди — ярко розови и оранжеви цветя, лъскави зелени листа, лилави цветове с аромат на мед, в които кацаха големи сини пеперуди, за да пият сладкия нектар.

Стените на градината бяха обградени от огромни дървета с необичайна призрачно бяла кора. Щом се приближеше до тях, усещаше прекрасен свеж мирис като от билки, носен от лекия ветрец, и си обеща да попита Едит какви са.

Но колкото и красива и поддържана да бе „Алиша Хол“, на Кити започваше да й прилича на луксозен затвор. Никога преди в живота си не бе бездействала така; армия от слуги се грижеше за всички нужди на живеещите в къщата, Австралия я чакаше зад стените на градината, а нямаше какво да прави, така че времето започна да й тежи.

Един ден, малко преди Коледа, Кити се връщаше от градината след сутрешната си разходка, когато видя някакъв мъж да влиза през задната врата на двора. Спря се и се вгледа в червения прах, покрил косата му с неясен цвят, мръсните му дрехи и обувки. Първият й инстинкт беше да избяга вътре и да каже на слугите, че някакъв скитник е влязъл в имота. Тя се скри зад една колона на верандата и загледа скришом как мъжът върви към входа за слугите.

— Добър ден! — провикна се той, и Кити се зачуди как я е видял, понеже беше много добре прикрита. — Виждам сянката ти, който и да си. Защо се криеш?

Тя знаеше, че мъжът би могъл лесно да я сграбчи, ако избяга по верандата, но си напомни, че е била в много по-лоши ситуации с пияни шотландци на пристанището, така че си пое дълбоко въздух и се показа.

— Не се криех. Просто стоях на сянка.

— Слънцето доста пече по това време на годината, но това тук нищо не е, в сравнение с жегата горе, на север.

— Не знам нищо за това. Току-що пристигнах.

— Така ли? Откъде?

— От Шотландия. Имате ли работа в тази къща? — настоя тя.

Той изглеждаше развеселен от въпроса.

— Ами да, надявам се, че имам.

— Тогава ще кажа на госпожа Мърсър, че е дошъл посетител, когато се върне.

— Госпожа Мърсър не е у дома в момента?

— Убедена съм, че ще се върне скоро — отвърна Кити, осъзнала грешката си. — Но има много прислуга в къщата.

— Тогава ще отида да говоря с тях — заяви мъжът и тръгна с широки крачки към задната врата, която водеше в кухнята. — Приятен ден.

Тя се скри бързо вътре и се качи по стълбите в стаята си, след което излезе на терасата и видя един кон с каруца да потегля от задната врата на двора няколко минути по-късно. Успокои се, че слугите са го отпратили, строполи се на леглото и започна да си вее силно с ветрилото.

* * *

Същата вечер Кити се приготви да слезе на вечеря. Още се изумяваше от факта, че на другия край на света, в земя на туземци езичници, имаше електрически светлини и вана, която можеше да се напълни в който и да е ден от седмицата. Кити си взе освежителна вана, вдигна си косата, прокле луничките си и накрая слезе по елегантните извити стълби. Спря внезапно, защото пред нея се разкри прекрасна и неочаквана гледка: коледна елха, закичена с малки, лъскави украшения, които блещукаха в меката светлина на полилея отгоре. Познатият аромат на елхови иглички толкова силно й напомни за Бъдни вечер със семейството й, че пророни една сълза.

— Бог да благослови всички ви — прошепна тя и продължи надолу, утешавайки се с мисълта, че догодина по това време ще си бъде обратно вкъщи. Когато стигна дъното на стълбите, видя мъж, облечен официално за вечеря, да закача последното украшение на елхата.

— Добър вечер — поздрави мъжът, излизайки измежду клоните.

— Добър вечер — отвърна Кити. Вгледа се в него и й се стори, че в тембъра на гласа му има нещо познато.

— Харесва ли ви дървото? — попита той и тръгна към нея със скръстени ръце, загледан нагоре в творението си.

— Толкова е красиво!

— Това е подарък за моята… за госпожа Мърсър.

— Така ли? Колко мило от ваша страна.

— Да.

Кити отново се вгледа в него, в тъмната му коса, блестяща под светлината, и…

— Мисля, че вече сме се срещали, госпожице…

— Макбрайд — успя да каже Кити, най-сетне осъзнала точно кой е мъжът и откъде го познава.

— Аз съм Дръмънд Мърсър, синът на госпожа Мърсър. По-точно син номер две — допълни той.

— Но…

— Да?

— Вие…

Кити видя как очите му светнаха от веселие и усети как се изчервява от срам.

— Толкова съжалявам. Помислих…

— Че съм някакъв скитник, дошъл да обере къщата?

— Да. Моля, приемете извиненията ми.

— А вие, ако можете, приемете моите извинения, че не ви се представих по-рано. Дойдох по пътя от Алис Спрингс с камила, поради което изглеждах толкова… неглиже.

— Дошъл сте на камила?!

— Да, камила. Има хиляди камили тук в Австралия и противно на това, което може да чуете от някои, те са най-надеждният транспорт по нашия опасен терен.

— Разбирам — каза Кити, опитвайки се да възприеме всичко това. — Тогава нищо чудно, че изглеждахте толкова мръсен. Искам да кажа, щом сте яздили през Австралия. Аз дойдох тук на кораб, отне няколко седмици, и… — Кити знаеше, че започва да „бърбори“, както се изразяваше баща й.

— Простено ви е, госпожице Макбрайд. Направо е невероятно как най-мръсният скитник може да изглежда добре, след като се поизмие, нали? Щом пристигнах взех каруца и пони, за да отида и да взема дървото на мама от пристанището. Всяка година ни носят елха от Германия и исках да се уверя, че ще получим най-добрата. Миналата година игличките паднаха за един ден. А сега, да отидем ли в дневната за по питие?

Кити изправи гръб и хвана протегнатата му ръка.

— Да, разбира се.

Тази вечер, с Дръмънд на масата, атмосферата на вечеря беше доста по-лека. Той й се подиграваше приятелски, но безмилостно, за грешката й сутринта, която разсмя госпожа Макромби до сълзи. Само Едит седеше и гледаше недоволно забавлението.

Защо се отнася толкова студено към мен? — зачуди се Кити. — Не съм направила нищо лошо…

— Е, госпожице Макбрайд, разгледахте ли вече нашето приятно малко градче? — попита я Дръмънд по време на десерта.

— Не, но бих искала, тъй като още не съм купила коледни подаръци за семейството ви — довери му тя шепнешком.

— Е, утре трябва да изляза, за да се погрижа за някои… работи. Мога да ви закарам с файтона, ако желаете.

— Ще ви бъда много благодарна, господин Мърсър. Благодаря ви.

След несполучливата им първа среща Кити трябваше да признае, че Дръмънд се оказа много приятна компания. Безгрижното му държание без излишни официалности много се харесваше на Кити. Освен това той беше най-красивият мъж, когото някога бе виждала, висок, с широки рамене, ярки сини очи и гъста, вълниста тъмна коса. Не че това имаше значение, разбира се, каза си Кити, докато си лягаше по-късно през нощта. Едва ли щеше да загледа нея — луничавата дъщеря на беден свещеник. Освен това от самата идея, който и да е мъж да се доближи до нея, я побиваха тръпки. Станеше ли дума за интимни отношения, в момента можеше да мисли само за лицемерието на баща си.

* * *

На следващата сутрин Дръмънд й помогна да се качи в каруцата и Кити се настани до него.

— Готова ли сте? — попита той.

— Да — отвърна тя. — Благодаря ви.

Конят затропа с копита през портата и после по широката улица. Кити вдиша прекрасния аромат, който не можеше да назове.

— Какъв е този мирис? — попита тя.

— Евкалиптови дървета. Коалите ги обожават. Баба ми твърди, че когато построили „Алиша Хол“ през 1860, в дърветата живеели няколко семейства коали.

— Божичко! Досега само съм чела за тях в книгите.

— Изглеждат точно като живи плюшени мечета. Ако видя някоя, ще ви я покажа. А ако чуете нощем странен вик, нещо средно между хъркане и ръмжене, ще знаете, че това е мъжка коала, която си търси листа или женска.

— Разбирам. — Кити бавно започваше да свиква със странния акцент на Дръмънд — смесица от немска интонация, шотландски акцент на някои думи и от време навреме по някой австралийски израз. Слънцето печеше силно и тя дръпна бонето си по-надолу, за да закрие лицето си.

— Не ви понасят температурите тук, така ли?

— Да, има нещо такова — призна тя, — а и слънцето веднага изгаря кожата ми.

— Скоро ще свикнете, а и трябва да кажа, че имате много чаровни лунички.

Тя хвърли поглед на Дръмънд, за да види дали пак не й се подиграва, но изражението му не се промени — беше все така концентриран върху воденето на коня по все по-заетата улица. Кити седеше тихо, докато навлизаха в града, и забеляза, че улиците са много по-широки, отколкото в Единбург, а къщите са здрави и елегантни. Добре облечени жители се разхождаха по пътеките, като жените носеха чадърчета за слънце.

— Е, как ви се струва Аделаида дотук? — попита я Дръмънд.

— Не съм видяла достатъчно от града, за да отсъдя.

— Нещо ми подсказва, че не разкривате лесно мислите си, госпожице Макбрайд. Така ли е?

— Общо взето да. Просто защото се съмнявам другите да се интересуват от тях.

— Някои от нас биха се интересували — увери я той. — Вие сте същинска енигма, струва ми се.

Кити отново се въздържа от отговор, понеже не бе сигурна дали това е комплимент или обида.

— Веднъж ходих в Германия — каза той, нарушавайки неловката тишина. — Единственото ми пътуване в Европа досега. Стори ми се студено, мрачно и доста скучно. Австралия може да си има своите проблеми, но поне тук грее слънце и всичко е драматично. Можете ли да се справите с малко драма, госпожице Макбрайд?

— Може би — даде неутрален отговор Кити.

— Тогава ще се справите добре в Австралия, защото тук не е за хора със слаби сърца. Поне извън границите на града — допълни той и спря понито и файтона. — Това е „Кинг Уилям стрийт“. — Той посочи една улица, обградена с магазини, боядисани в ярки цветове, с блестящи знаци, рекламиращи стоките им. — Съвсем цивилизовано място. Ще ви оставя тук, на „Бийхайв Корнър“, и ще ви взема след два часа, точно в един. Това устройва ли ви?

— Да, напълно, благодаря ви.

Дръмънд слезе от каруцата и предложи ръката си на Кити, за да й помогне.

— Сега вървете и правете това, което дамите като че ли обичат най-много, и ако сте добро момиче, ще ви заведа да видите Дядо Коледа на „Ръндъл стрийт“ по-късно.

Дръмънд й намигна и се качи обратно в каруцата.

Кити застана на прашната улица и загледа каретите, конските каруци и понитата, които носеха мъже с широкополи шапки. Погледна нагоре и видя онова, което Дръмънд бе нарекъл „Бийхайв Корнър“ — красива червено-бяла сграда с арки и шпилове, увенчана от изящно изрисувана пчела. Уверена, че ще успее да я намери пак, тя тръгна по улицата и се загледа във витрините. Вече силно изпотена от горещината, тя попадна на галантериен магазин и влезе да разгледа учудващо голямото разнообразие от панделки и дантели за продан. Вътре беше още по-горещо, отколкото навън, ако това изобщо беше възможно. Със стичаща се по врата й пот тя купи по един метър дантела за госпожа Макромби и госпожа Мърсър, както и малко бял памучен плат за мъжете, с идеята да направи от него кърпички и да избродира цветове на шотландски магарешки бодил в ъглите.

Тя плати и избяга от задуха в магазина, преди да се посрами и да припадне. Тръгна бързо по улицата в търсене на подслон от слънцето и разхлаждаща чаша вода, докато не видя знак в далечината: „Единбург Касъл Хотел“.

Втурна се през вратата и попадна в претъпкана, задимена стая с огромни вентилатори на тавана. Проправи си път до бара почти без да забележи, че цялата стая бе утихнала при появата й, отпусна се на един стол и измънка „Вода, моля“ на една от сервитьорките, чието деколте беше подобаващо дълбоко за ужасната жега. Момичето кимна и загреба вода от една бъчва в халба. Кити я грабна и я изпи на един дъх, после поиска още една. След като изпи и нея, започна да идва на себе си, вдигна глава и видя около четиридесет чифта мъжки очи, които я наблюдаваха.

— Благодаря — каза на сервитьорката, след което, опитвайки се да си придаде достойнство, стана и тръгна към вратата.

— Госпожице Макбрайд! — Една ръка хвана нейната, точно когато посегна към месинговата брава. — Какво съвпадение, че ви виждам тук.

Тя погледна нагоре, право в развеселените очи на Дръмънд Мърсър, и усети как отново се изчервява.

— Бях жадна — защити се тя. — Навън е много горещо.

— Да, така е. Изобщо не биваше да ви оставям сама на улицата, предвид, че не сте свикнали с климата тук.

— Вече съм съвсем добре, благодаря.

— Това ме радва. Свършихте ли с пазаруването?

— Да, определено. Не знам как някой може да пазарува в тази жега — допълни тя, веейки си с ветрилото.

— Малко уиски за вас, госпожице? — чу се глас зад нея.

— Аз…

— Само с медицинска цел — увери я Дръмънд. — Аз ще й правя компания, Лахлан — добави той, водейки я обратно към бара. — И впрочем, тази млада дама е родом от Единбург.

— Тогава каквото питие си поиска момата, ще е за сметка на заведението. Голям шок е, госпожице, като пристигнете тук за пръв път — продължи мъжът, влезе зад бара и отвори една бутилка. — Тъй си е, помня първата седмица, когато си мислех, че съм дошъл в ада. И си мечтаех за студените мъгливи нощи у дома. Ето, изпийте това, и да вдигнем тост за родината!

Макар Кити никога да не бе пила алкохол, беше видяла как госпожа Макромби гълта на екс големи чаши уиски всяка нощ на борда на „Ориент“, така че реши, че една малка чашка няма да й навреди.

— За родината! — вдигна тост Лахлан.

— За родината — отвърна Кити.

Двамата мъже изпиха чашите си златна течност на един дъх, а тя отпи малка глътка и я преглътна. Течността се спусна по гърлото й, изгаряйки нежните й вътрешности. Събралата се компания я гледаше с интерес. Тя усети как уискито се уталожи приятно в стомаха й и изпи остатъка от чашата наведнъж, след което, както бяха направили новите й приятели, я удари в бара.

— Да, истинска шотландска девойка! — Лахлан й се поклони шеговито, а зрителите отстрани нададоха одобрителни викове и заръкопляскаха. — Още по чаша за всички!

— Много впечатляващо, госпожице Макбрайд — каза Дръмънд, подавайки й нова чаша. — Може и да успеем да направим австралийка от вас!

— Не съм страхливка, господин Мърсър, би трябвало вече да знаете това — каза Кити и глътна на екс второто уиски и си седна на стола. Вече се чувстваше много по-добре, отколкото преди няколко минути.

— Виждам, госпожице Макбрайд — кимна мъдро Дръмънд.

— А сега нека изпеем „По морето към Скай“ за милата девойка, която тъжи за нашата родина! — провикна се Лахлан.

Целият бар запя и според Кити, която бе прекарала живота си като член на дамски църковен хор, имаше някои много приятни мъжки гласове. После прие още една чаша уиски и се включи във вдъхновяващото изпълнение на „Езерото Ломонд“. Заведоха я на една маса, където седна с Дръмънд и Лахлан.

— Е, къде живеехте, госпожичке?

— В Лийт.

— Аха! — Лахлан удари масата с ръка и си сипа още едно уиски от бутилката. — Аз съм роден на юг. От простолюдието, разбира се. Но стига толкова за старата родина, нека видим още от прочутата шотландска смелост! — Той пак напълни чашата на Кити и вдигна вежда към нея.

 

 

Без да каже и дума, тя вдигна чашата до устните си и я изпи на екс, гледайки Дръмънд в очите.

Час по-късно, след като демонстрира редица шотландски танци с Лахлан под аплодисментите на зрителите, Кити се канеше да изпие поредната чаша, но Дръмънд я покри с ръка.

— Стига толкова засега, госпожице Макбрайд. Мисля, че е време да ви приберем у дома.

— Но… приятелите ми…

— Обещавам, че ще ви доведа отново в друг ден, но наистина трябва да се върнем вкъщи, иначе майка ми ще си помисли, че съм ви отвлякъл.

— О, да, ако бях няколко години по-млад — вметна Лахлан, — и аз бих сторил същото. Красавица е нашата Кити! Не се притеснявай, момиче, ще се справиш много добре тук, в Австралия.

Кити се опита да стане, но не успя и трябваше Дръмънд да я вдигне на крака. Лахлан я целуна по двете бузи.

— Весела Коледа! И помнете, ако някога имате нужда от помощ, Лахлан е на вашите услуги.

Кити не помнеше как точно стигна до файтона, но определено си спомняше как ръката на Дръмънд я държеше през кръста, за да не падне. След това явно беше заспала, защото когато се опомни, той я носеше на ръце през вратата на „Алиша Хол“ и по стълбите към стаята й, където я свали внимателно на леглото.

— Благодаря ви — измънка тя и хлъцна. — Вие сте много мил човек.