Лусинда Райли
Сестра на перлите (5) (Историята на Кики)

4.

— Ох!

Бързо се изправих до седнало положение, когато усетих нещо твърдо да се забива в ребрата ми. Погледнах нагоре и срещнах погледа на тайландски охранител, опитвайки се да се отърся от дълбокия сън, в който бях потънала. Той ме вдигна от пода, говорейки ядосано в радиопредавателя си.

— Не можете да стоите тук! Вън! — излая той към мен.

— Добре, добре, излизам.

Наведох се да си прибера нещата в раницата. Още един охранител, по-нисък и набит от другия, дойде в пещерата да помогне на колегата си и двамата заедно ме извлякоха навън. Примигнах в светлината и видях, че слънцето тъкмо се канеше да изгрее в безоблачно небе. Поведоха ме по плажа, хванали здраво ръцете ми над лактите, сякаш бях опасен престъпник, а не туристка, която просто се е скрила от дъжда в пещера. Пясъкът под краката ми още беше влажен — единственият остатък от снощния впечатляващ порой.

— Няма нужда да ме държите — казах сприхаво. — Тръгвам си, наистина.

Един от тях заговори агресивно на тайландски, от който не можах да разбера и дума, докато вървяхме към пътеката на другия край на плажа. Зачудих се дали ще ме хвърлят в затвора като в „Банкок Хилтън“, телевизионния сериал с Никол Кидман, който ме бе подлудил от страх. Ако се случеше най-лошото, нямаше да мога дори да се обадя на Татко, който щеше веднага да се изстреля към Тайланд като куршум, за да ме освободи.

— Това ти ли си?

Обърнах глава и видях Върколака да дебне в храстите в задната част на плажа.

— Да, аз съм — казах с изчервено от срам лице.

— По, пусни я — заповяда той и тръгна към нас.

Набитият охранител незабавно пусна ръката ми, после Върколака заговори на бърз тайландски на по-високия, който неохотно пусна и другата.

— Съжалявам, приемат много сериозно задълженията си — каза ми той на английски с вдигната вежда. Отново заговори на двамата мъже, а после, след като погледът му се плъзна по плажа, ми направи знак да го последвам. Двамата пазачи му отдадоха чест; изглеждаха много разочаровани, докато ме гледаха как се препъвам след него в храстите.

— Как успя да го направиш? — попитах. — Мислех си, че с мен е свършено.

— Казах, че си ми приятелка. Най-добре да влезеш бързо.

Тогава той ме хвана за ръката и ме задърпа през гората. Пулсът ми отново се ускори и се запитах дали щеше да е по-добре да остана с двамата охранители, отколкото да следвам непознат мъж в тайландската джунгла. Озовахме се пред скрита сред зеленината стоманена врата и Върколака натисна няколко цифри на електронната система за заключване до нея. Вратата се отвори плавно и той ме подкани да вляза. Отново се оказахме между дървета, но после изведнъж пред нас се разкри градина като огромен и красив оазис. От дясната ми страна видях голям плувен басейн, облицован с черни плочки. Изглеждаше като изваден от списание за дизайн. Минахме между дървета, покрити с разцъфтели златни цветове, и се качихме на широка тераса, пълна с плетени дървени мебели, по които една камериерка в униформа тъкмо слагаше големи, меки възглавнички.

— Искаш ли кафе? Сок? — попита ме той, докато прекосявахме терасата.

— Едно кафе би било чудесно — отвърнах аз, и той заговори на тайландски на камериерката, когато минахме покрай нея. Приближавахме се към двор, обграден от бели павилиони, всеки с традиционен тайландски V-образен покрив в стил ланна. В центъра на двора имаше езерце, по повърхността на което се носеха розови цветя. В средата му имаше черен ониксов Буда. Цялата постановка ми напомни на онези еротични спа салони, които се рекламираха по списанията. Последвах Върколака нагоре по дървените стълби до един от павилионите и се оказах на сенчеста тераса на покрива с прекрасен изглед към плажа Пра Нанг.

— Леле! — успях само да възкликна. — Това е… страхотно! Била съм на този плаж много пъти, но дори не съм забелязала, че това място съществува.

— Това е хубаво — каза той и ми направи знак да седна на един от гигантските дивани. Свалих си раницата от раменете и седнах внимателно, притеснена, че може да изцапам безупречната копринена дамаска. Това беше най-удобното нещо, на което бях сядала, откакто пристигнах в Тайланд, и ми се искаше да се излегна на възглавничките и да заспя.

— Тук ли живееш? — попитах.

— Да, поне засега. Не е мое, а на приятел — обясни той, докато прислужницата носеше по стълбите поднос с кафе и разни тестени продукти, подредени в малка кошничка. — Вземи си каквото искаш.

— Благодаря. — Налях си чаша кафе и добавих две бучки кафява захар.

— Мога ли да попитам защо охранителите те извеждаха от плажа?

— Скрих се от бурята в Пещерата на принцесата. Аз… трябва да съм заспала, докато чаках да спре. — Гордостта ми попречи да му кажа истината.

— Беше страхотна буря — каза той. — Харесва ми, когато природа взима контрола и ти показва кой е шефът.

— Е — прочистих гърло. — С какво се занимаваш тук?

— О… — Той отпи от черното си кафе. — Нищо особено. Просто исках да си почина за малко, нали разбираш?

— Това е чудесно място за тази цел.

— А ти?

— Същото. — Пресегнах се към кроасаните с масло. Ароматът им дотолкова ми напомни за закуските на Клаудия в Атлантис, че почти забравих къде се намирам.

— С какво се занимаваше преди?

— Бях в един колеж по изкуство в Лондон. Не се получи, тъй че напуснах.

— Ясно. И аз живея в Лондон… или поне живеех. На реката, в Батърсий.

Погледнах го шокирана и се зачудих дали всичко това не е някакъв сюрреалистичен сън, който още сънувам, легнала зад аления фалос.

— И аз живея там! В „Батърсий Вю“ — новите апартаменти, които току-що построиха до моста „Албърт“.

— Знам точно кое място имаш предвид. Е, здравей, съседке! — Върколака за пръв път ми се усмихна истински и ми даде пет. Странните му сини очи светнаха и вече не приличаше на върколак, а по-скоро на много кльощав Тарзан.

Сипах си още кафе и седнах по-назад на дивана, така че само стъпалата ми висяха над ръба. Щеше ми се да не носех ботуши, за да мога да си свия краката под тялото и да се опитвам да изглеждам елегантна, както подхождаше на обстановката.

— Какво съвпадение… — поклати глава той. — Някой веднъж ми каза, че във всяка държава в света сме отделени само на шест стъпки от някого, когото познаваме.

— Аз не те познавам — възразих.

— Така ли? — Той се вгледа в мен, внезапно сериозен.

— Не, трябва ли?

— Ъ-ъ, не, просто се чудех дали не сме се срещали случайно на моста „Албърт“ или някъде там — измърмори той.

— Може. Пресичах го всеки ден пеша, за да отида в колежа.

— Аз минавах с колело.

— Тогава не бих те разпознала, както си бил облечен в екип и с каска.

— Вярно.

И двамата си допихме кафетата в неловко мълчание.

— Ще се връщаш ли скоро там? След Нова година, примерно? — попитах го накрая.

Лицето на Върколака помръкна.

— Не знам. Зависи какво ще стане… опитвам се да живея ден за ден. А ти?

— И аз така, макар че трябва да ходя в Австралия.

— Бил съм там вече. Макар че беше по работа, а така никога не е същото. Виждаш само разни хотели и офиси, и много скъпи ресторанти. Корпоративно гостоприемство, нали схващаш?

Не схващах, но въпреки това кимнах в знак на съгласие.

— Мислил съм да отида там… — продължи той. — Нали разбираш, когато искаш само да избягаш колкото може по-надалече…

— Разбирам — отвърнах искрено.

— Не звучиш като англичанка обаче, френски акцент ли чувам?

— Да. Родена съм… е, всъщност не знам къде съм родена, защото съм осиновена, но съм израснала в Женева.

— Още едно място, където съм бил, но видях само летището на път за ски курорта. Караш ли ски? Доста глупав въпрос всъщност, щом живееш в Швейцария.

— Да. Обичам ските, но не ми харесва студът, нали разбираш?

— Да.

Отново настана неловка тишина, която не можех да запълня с кафе, защото вече бях изпила две чаши.

— Къде си се научил да говориш тайландски? — успях да измисля въпрос.

— Майка ми беше тайландка. Израснал съм в Банкок.

— О! Тя още ли живее там?

— Не, почина, когато бях на дванадесет. Тя беше… прекрасна. Още ми липсва.

— О, съжалявам! — казах бързо, преди да продължа с въпросите. — А баща ти?

— Никога не съм го виждал — отвърна рязко той. — Ами ти, познаваш ли биологичните си родители?

— Не. — Нямах представа как сме успели да стигнем до толкова интимен разговор за двайсет минути. — Слушай, трябва да си ходя. Вече ти причиних достатъчно неудобство. — Изместих се напред с мъка, докато краката ми не докоснаха земята.

— Къде си отседнала сега?

— О — отвърнах вяло, — някакъв хотел на плажа, но, както знаеш, предпочитам да спя на открито.

— Ти като че ли ми каза, че раницата ти си има стая. Защо я носиш със себе си?

Моментално се почувствах като дете, хванато да крие сладки под леглото. Какво значение имаше дали той знае?

— Защото имаше… объркване със стаята ми. Взех я назаем, но… човекът, който живееше там, се скара с приятелката си и си я поиска обратно. А навсякъде другаде беше пълно. Затова тръгнах към пещерата, когато заваля.

— Ясно. — Той ме огледа внимателно. — Защо не ми каза това отначало?

— Не знам — смотолевих със сведен поглед като петгодишно дете. — Не съм… отчаяна или нещо подобно. Мога да се грижа за себе си — просто нямаше свободни стаи.

— Няма за какво да се притесняваш, напълно те разбирам.

— Беше ме страх, че може да ме помислиш за бездомна скитница или нещо такова. А аз не съм.

— Никога не съм си го помислял, кълна се. Впрочем, какво е това жълто нещо по косата ти?

— Господи! — Прокарах ръка през косата си и открих, че краищата й са залепнали. — Това е манго. Приятелят ми Джак ме помоли да се погрижа за бара на „Ралей Бийч Хотел“ вчера следобед и се поръчваха много плодови шейкове.

— Разбирам. — Той се опита да сдържи смеха си, но не успя. — Е, дали не бих могъл поне да ти предложа един душ? А след това може би легло за няколко вечери, докато нещата се поуспокоят на плажа? Водата е гореща — добави той.

Това вече наистина ме изкуши. Мисълта за гореща вода и осъзнаването, че изглеждах и миришех отвратително, надделяха над гордостта.

— Да, моля.

Той ме отведе обратно долу и прекосихме двора до друг павилион, от дясната част на четириъгълника. В ключалката имаше ключ и той го завъртя, след което ми го подаде.

— Всичко е приготвено. Винаги е така. Използвай колкото време ти трябва, не бързаме заникъде.

— Благодаря — отговорих, влязох вътре и заключих вратата.

— Леле! — възкликнах силно, когато видях интериора.

Той не се шегуваше, че стаята е „приготвена“. Огледах огромното двойно легло с големи пухкави възглавници и мека покривка — всичко бяло, разбира се. Но чисто бяло — знаех, че тук няма да намеря никакви следи от други хора. Имаше голям телевизор с плосък екран зад капаци, които можеше да затвориш, ако не искаш нищо да ти напомня за външния свят, както и подбрани с вкус тайландски произведения на изкуството, а когато докоснах стените, открих, че са облицовани с коприна. Пуснах раницата си на пода от тиково дърво, измъкнах от нея душ гела си и влязох в помещението, което взех за баня, но се оказа гардеробна. Опитах друга врата и се озовах в баня с мощен душ и гигантска вградена в пода вана. Зад тях имаше стъклена стена, а отвъд нея — малка градинка с дръвчета бонзай и красиви цъфнали растения, чиито имена сигурно знаеше Ася, но не и аз. Градината беше обградена с висока стена, за да не може никой да те шпионира, докато се къпеш.

Изкуших се да си напълня ваната и да се потопя в нея, но реших, че не бива да се възползвам прекалено. Затова пуснах душа и изтърках всяка част от тялото си, докато кожата ме заболя. Оказа се, че напразно съм ровила за душ гела — имаше цяла колекция луксозни продукти за тяло, подредена на мраморна полица.

След като излязох от душа — макар да не бих искала никой да узнава, защото бях против всички тези лосиони и отвари, които жените се подлъгват да купуват — намазах тялото си с всичко, което намерих. Развих кърпата на главата си, пуснах си косата и забелязах колко дълга е пораснала. Докосваше раменете ми и падаше около лицето ми на къдрици.

Ася все разправяше колко по-добре изглеждам с дълга коса. Мама я бе нарекла най-голямата ми красота, но на шестнадесет я бях отрязала съвсем късо, защото така беше по-лесна за поддържане. Ако трябва да съм честна, беше и един вид бунт. Сякаш исках да покажа на света, че не ми пука как изглеждам.

Прибрах косата си от лицето и я събрах на темето си. За пръв път от години ставаше на опашка и ми се щеше да имах ластик, с който да я вържа.

Върнах се в спалнята и загледах с копнеж голямото легло. След като проверих за всеки случай дали вратата е заключена си сложих тениската и се качих на него. Само десет минутки, казах си, полагайки глава на меките бели възглавници…

* * *

Внезапно ме събуди шумно тропане. Изправих се, без да имам представа къде се намирам. Цареше непрогледен мрак и затърсих сляпо светлина. Чух нещо да пада на пода и се изтъркалях от леглото в паника.

— Добре ли си?

Последвах гласа и потърсих с длани вратата. Размътеният ми мозък най-после се сети къде съм и кой чука.

— Не мога да намеря ключалката, а тук е много тъмно…

— Просто използвай ръцете си, за да напипаш ключа. Точно пред теб е.

Гласът ме успокои и започнах да опипвам мястото малко под кръста си, където обикновено се намираха ключалките на вратите. Пръстите ми напипаха ключа, хванаха го и след няколко опита успях да го завъртя. После хванах дръжката.

— Отключено е — викнах, — но не мога да отворя вратата.

— Дръпни се и аз ще я отворя.

Стаята изведнъж бе обляна от светлина и успях да си поема дъх, обзета от чувство на облекчение.

— Съжалявам за това — каза той, влизайки в стаята. — Ще трябва да доведа някой да поправи бравата. Заяжда, защото не е използвана от известно време. Добре ли си?

— Да, всичко е наред. — Седнах на леглото, вдишвайки дълбоко и тежко.

Върколакът се втренчи безмълвно в мен.

— Страх те е от тъмното, нали? Затова обичаш да спиш навън.

Беше прав, но нямаше как да го призная.

— Не, разбира се, че не. Просто се събудих и не знаех къде съм.

— Ясно. Извинявай, че те изплаших, но е почти седем вечерта. Спала си почти дванайсет часа. Трябва да си била много уморена!

— Бях. Съжалявам.

— Няма проблем. Гладна ли си?

— Още не знам.

— Ако огладнееш, Там приготвя вечерята. Добре дошла си да вечеряш с мен на главната тераса.

— Там?

— Главният готвач. Ще бъде готова след около половин час. Дотогава!

Той излезе от стаята и аз изругах на висок глас. Цял изгубен ден! Което значеше, че почти сигурно бях изгубила резервацията си в новия си хотел, когато не съм се появила на обяд, за да се настаня. Още повече че тъй като бях спала толкова до късно, щеше да ми се наложи пак да се справям със смяната на часовия пояс, а и странният ми върколашки домакин вероятно си мислеше, че съм умствено изостанала или нещо подобно.

Защо се държеше толкова мило с мен? Не бях толкова глупава, че да повярвам, че няма скрити мотиви. Все пак той беше мъж, а аз бях жена… поне за някои хора. Но пък ако искаше това, значи си падаше по мен, което беше смехотворно. Освен ако не беше отчаян и готов да се задоволи с каквото намери.

Облякох един кафтан, който не харесвах, понеже беше почти рокля, но нямах нищо друго — повечето ми дрехи още бяха в пералнята. Щом излязох, скришом заключих вратата и скрих ключа в саксията до нея, защото целият ми свят беше в тази раница.

Навън беше още по-красиво през нощта, отколкото през деня. От ниските тавани висяха фенери, излъчващи мека светлина, а водата около ониксовия Буда бе осветена отдолу. От гигантските саксии се носеше чуден аромат на жасмин, а усещах и още по-приятен мирис — на храна.

— Тук съм!

Видях една ръка да ми маха от терасата пред главния павилион.

— Здрасти — каза той и ми посочи стол.

— Здрасти. Съжалявам, че спах толкова дълго днес.

— Никога не се извинявай, че спиш. Ще ми се и аз да можех.

Видях го как въздъхна тежко и тогава, понеже не можех да продължавам да го наричам Върколака, след като се бе държал толкова мило с мен досега, го попитах как се казва.

— Не ти ли казах онзи ден?

— Не — отвърнах твърдо.

— О… наричай ме просто Ейс. А ти как се казваш?

— Кики.

— Ясно. Това е прякор като моя, нали?

— Да.

— От какво е съкратен?

— Келено.

— Доста необичайно.

— Да, баща ми — осиновителят ми, по-точно — имаше някаква странна мания по Седемте сестри от Плеядите. За съзвездието става дума — обясних, както обикновено ми се налагаше.

— Извинете, господине, може ли да сервираме?

Прислужницата се бе появила на терасата, с един мъж в униформа на готвач зад себе си.

— Да, разбира се. — Ейс ме заведе до масата. — Какво искаш за пиене? Вино? Бира?

— Нищо, благодаря. Само вода.

Той ни наля по чаша от бутилката на масата.

— Наздраве!

— Наздраве! Благодаря, че ме спаси днес.

— Няма за какво. Вече се чувствах достатъчно зле, че живея на такова място съвсем сам, а като те видях да спиш на плажа…

— До вчера това си беше мой избор, но леглото тук е направо фантастично.

— Както казах, можеш да останеш колкото искаш. И преди да откажеш, не го казвам просто от учтивост или съжаление, наистина бих се радвал на компанията ти. Стоя тук сам от почти два месеца.

— Защо не извикаш приятелите си от Лондон да ти дойдат на гости?

— Това не е вариант. А сега — каза той, когато поставиха пред нас чиния с горещи кралски скариди, — да си похапнем.

Тази вечеря беше една от най-добрите, които бях яла от дълго време насам — поне откакто Ася ми бе сготвила печено за обяд миналия ноември в Лондон. Така и не се бях научила да готвя, защото тя беше толкова добра в това, и почти бях забравила какъв вкус има добрата храна. Поглъщах порция след порция — ароматна супа от лимонена трева, крехко печено пиле, увито в листа от пандан, и люти — рибни кексчета със сос нам джим.

— О, Господи, беше толкова вкусно! Този ресторант ми харесва, много ти благодаря за поканата. Имам бебе от храна. — Посочих подутия си корем.

Ейс се усмихна на описанието ми. Не си бяхме говорили много по време на вечерята, вероятно защото бях прекалено заета да се тъпча.

— Е, успя ли храната да те убеди да останеш? — Ейс отпи от водата си. — Искам да кажа, няма да е за много дълго, нали? Каза, че заминаваш за Австралия след Нова година.

— Да, така е. — Най-накрая се предадох. — Ако си сигурен, би било страхотно.

— Чудесно. Искам да те помоля само за едно нещо: знам, че имаш много приятели на Ралей, и бих предпочел да не им казваш, че си отседнала тук с мен, нито къде се намира къщата. Много държа на личното си пространство.

Очите му ми казаха всичко, което думите му премълчаха.

— Няма да кажа нито дума. Обещавам.

— Благодаря. А сега ми разкажи за рисунките си. Трябва да си много талантлива, за да получиш място в лондонски колеж по изкуствата.

— Ами… всъщност напуснах няколко седмици по-късно, защото осъзнах, че не съм. Или поне не по начина, по който искаха да бъда.

— Искаш да кажеш, че не са те разбрали?

— Би могъл да се изразиш и така. — Завъртях очи. — Нищо не ми се получаваше както трябва.

— Тогава би ли казала, че си „по-авангардна“ от някого като Моне, например?

— Може и така да се каже, но не бива да забравяш, че и Моне е бил авангарден за времето си. Не бяха виновни учителите ми, аз просто не можех да науча каквото се опитваха да ми преподават. — Затворих уста, чудейки се защо му разказвах всичко това. Сигурно беше адски отегчен. — Ами ти? С какво се занимаваш?

— О, нищо толкова интересно. Просто стандартната работа в Сити. Отегчително, нали знаеш?

Не знаех, но кимнах в съгласие.

— Значи си взел… отпуска?

— Да, нещо подобно. А сега — продължи той, потискайки прозявката си, — мога ли да ти предложа още нещо?

— Не, мерси, беше предостатъчно.

— Прислугата ще дойде да вдигне масата, но аз трябва да се опитам да поспя. Както знаеш, ставам преди изгрев. Впрочем охранителите знаят, че си отседнала при мен, а кодът за вратата е 7777. — Той ми се усмихна леко. — Лека нощ, Кики.

— Лека.

Когато той си тръгна, видях персонала да кръжи наоколо — вероятно бяха готови да си лягат и искаха да приключат с работата за деня. Реших, докато съм под закрилата на Ейс, да си позволя да се разходя по Пра Нанг. Слязох по пътеката и натиснах червения бутон до вратата. Тя се разтвори и ме пусна на пустия плаж.

— Sawadee krap^[1].

Подскочих и се обърнах наляво, където видях По, набития охранител, който ме бе издърпал насила по плажа в шест тази сутрин. Той се изправи от столчето си, поставено дискретно сред растенията, ограждащи вратата, и ме поздрави с фалшива усмивка.

— Sawadee ka — отвърнах, събирайки длани в традиционния тайландски поздрав wai.

До столчето му имаше малко радио, от което дрънчеше тайландска поп музика, и гледайки неравните му, жълти зъби, изведнъж го видях от другата страна на оградата — в буквален и преносен смисъл — и се запитах колко ли деца има да храни и колко ли скучна и самотна е работата му. Макар че, продължих да мисля, вървейки сред зеленината, част от мен му завиждаше, че има всичко това за себе си. Той имаше красота и пълен мир всяка нощ. Пристъпвайки по плажа, усещайки свобода, каквато, за жалост, само привилегированото положение можеше да купи в тази част на света, си представих как един ден ще вдишам света в цялата му прелест, а после ще го нарисувам на платно, за да го видят всички.

Слязох до морето и потопих пръстите на краката си във вода с перфектна телесна температура. Вдигнах поглед към небето, изпълнено със звезди тази нощ, и ми се щеше да имах речника да облека мислите си в думи. Защото усещах неща, които не можех да обясня, освен чрез картините си, или, в последно време, инсталацията, по която се бях вманиачила.

Не беше правилна, разбира се — опитваше се да каже твърде много за твърде много неща — но толкова обичах да работя в студиото си над реката! И с Ася в кухнята, приготвяща вечеря, се бях чувствала напълно задоволена.

— Стига, Кики! — казах си твърдо. Нямаше пак да започна да гледам назад. Ася бе направила каквото трябва и аз се бях отдръпнала от пътя й и живеех собствения си живот. Или поне се опитвах.

Тогава се запитах дали Ася някога е мислила за себе си като тежест за мен. Не исках да започвам да я критикувам, защото я обичах, но може би бе забравила как се нуждаеше от мен, когато беше малка и не обичаше да говори. Не я биваше и във взимането на решения, нито в това да казва каквото мисли, особено както бяхме по средата между сестрите ни, всичките със силна воля. Не исках да й вменявам вина или нещо подобно, но всяка история винаги имаше две страни и тя може би бе забравила моята.

Изненадващо обаче май си бях намерила нов приятел. Чудех се каква е неговата история и защо в действителност беше тук; защо излизаше само по изгрев и след мръкване и не искаше да кани приятелите си на гости, макар да признаваше, че е самотен…

Тръгнах бавно по пясъка обратно към скрития дворец сред дърветата. Охранителят По тръгна да въвежда цифрите на електронната система, но аз стигнах първа и натиснах 7777, за да му покажа, че и аз знам кода.

След като си взех ключа от саксията отворих вратата на стаята си и открих, че някой е влизал преди мен. Леглото беше оправено с чисти чаршафи, а дрехите, които бях свалила по-рано, бяха сгънати и оставени на един от столовете. Невидимата фея на чистенето бе оставила и нов комплект пухкави хавлии и след като измих пясъка от краката си, се пъхнах в леглото.

Проблемът беше, помислих си, че винаги бях живяла между два свята. Можех с радост да си легна да спя на плажа, но се чувствах също толкова удобно в стая като тази. И въпреки настояването ми, че мога да живея с много малко, тази нощ не знаех кое от двете предпочитам.