Лусинда Райли
Сестра на перлите (25) (Историята на Кики)

24.

Слънцето отдавна бе залязло, когато Кити вдигна уморените си очи от счетоводната книга пред себе си. Тя свали очилата си за четене, облегна лакът на бюрото и потърка уморено носа си. Погледна часовника на стената на кабинета и видя, че отдавна е минало осем. Персоналът вече трябваше да е напуснал сградата и тя знаеше, че би трябвало да направи същото, но ако трябваше да бъде честна, за нея бе нормално да стои тук до среднощ.

Тя въздъхна при мисълта за Чарли, скъпия й син. Имаше намерение да го посрещне на слизане от кораба по-рано, но неочаквано пристигна платноход с богат улов от миди и отвлече вниманието й, така че го изпусна.

От една страна, се гордееше, че тежкият й труд и нюхът й за бизнеса не само бе възстановил империята „Мърсър“ през последните седемнадесет години, но и я бе разширил. И че Чарли щеше да наследи всички плодове на труда й на двадесет и първия си рожден ден само след два дни. От друга страна, се чувстваше виновна, че той бе останал на практика сирак заради прекалената й отдаденост на работата.

Поне едно нещо намаляваше чувството й за вина — тя знаеше, че докато работеше в офиса, Чарли бе под нежните грижи на Камира и Кет винаги беше на разположение да си играе с него. Специалната връзка между двамата, която бе продължила да цъфти през годините, не бе убягнала на Кити. Дори когато той отиде на училище в Аделаида, според желанието на Андрю, което тя бе решила да уважи и което предвид обстоятелствата беше най-доброто решение, двамата прекарваха ваканциите заедно.

Може би беше добре, че Елиз Форсайт, много красиво момиче от добро потекло, скоро пристигнало в Бруум със семейството си, щеше да се присъедини към компанията като секретарка на Чарли, когато той поемеше бизнеса за постоянно. Кити лично бе избрала Елиз за поста. Макар да се кореше наум за опитите си да ги сватосва, беше жизненоважно Чарли да си намери подходяща съпруга, която да го обича и подкрепя, когато поемеше ролята си начело на империята „Мърсър“.

Що се отнасяше до нея самата, тя още не бе казала на никого за собствените си планове, но имаше ясна идея какво ще направи, когато най-сетне предаде управлението на сина си. Притесняваше се какво ще стане, когато вече не може да използва работата, за да се разсейва, когато умът й се насочи към Дръмънд и случилото се преди седемнадесет години… Болката от загубата му, последвана от друга, също толкова ужасна, пет месеца по-късно, почти я бе унищожила.

Оттогава нямаше други мъже в живота й, макар че мнозина ухажори бяха готови да се надпреварват да се оженят за младата, красива и много богата собственичка на едно от най-успешните перлодобивни предприятия в Бруум. След заминаването на Дръмънд тя си обеща никога да не обича отново и удържа на думата си. Любовникът й беше бизнесът; в леглото й правеха компания счетоводните книги.

— Божичко! Превърнала съм се в мъж — засмя се мрачно тя. После си сложи пак очилата и се върна към документите.

* * *

— Благодаря ти, Алкина.

Чарли й намигна тайно, докато сервираше закуска на него и на майка му. Както обикновено, Алкина го игнорира от страх, че майка му може да забележи нещо, но Кити бе забила нос в страниците на „Нортърн Таймс“, както обикновено, и едва ли би обърнала внимание дори да паднеше таванът.

— Боже мили — въздъхна Кити, разлиствайки вестника. — Имало е бунт в пристанището на Аделаида. Добре че си тръгна навреме. — Тя поклати глава и остави вестника на масата, за да говори с Чарли. — Успя ли вече да прегледаш списъка с гостите за вечерята по случай рождения ти ден в четвъртък? Поканих обичайната група важни особи в Бруум. Почти не мога да повярвам, че само след няколко дни ще заемеш полагащото ти се място сред тях. Как лети времето — въздъхна Кити. — Сякаш едва вчера беше бебе в ръцете ми.

На Чарли му се искаше да отговори, че последните двадесет и една години са изминали мъчително бавно — толкова дълго бе чакал този момент.

— Не, още не, но съм сигурен, че не си пропуснала никого, майко.

— Този следобед господин Сой ще дойде с униформите ти на перлен командир. Поръчах дузина, макар че ми се струва, че си отслабнал, откакто те видях за последно. Какво си ял в Аделаида, чудно ми е? А тази сутрин искам да дойдеш с мен в офиса. Наех една много способна млада дама на име госпожица Форсайт да ти бъде секретарка. Тя идва с отлични препоръки и е от едно от най-добрите семейства в Бруум.

— Да, майко — отвърна Чарли, който беше свикнал с досадния й навик да се опитва да го сватоса с всяка жена под двадесет и пет години, която дойде в града. Не знаеше ли майка му, помисли си той, докато гледаше стройното тяло на излизащата Алкина, че той имаше очи само за една жена? Какво облекчение щеше да бъде, когато направеше обявлението си и прекратеше цялата шарада.

— Ще се срещнем при колата след трийсет минути, нали?

— Да, майко — каза той и я загледа, докато ставаше от стола.

Знаеше, че местните се чудят дали е щастлива; те често отбелязваха, че седемнадесет години след изчезването му би трябвало да е възможно да поиска анулиране на брака поради изоставяне. Все пак тя едва бе минала четиридесетте. Той плахо повдигна въпроса преди около две години и се постара да я увери, че не бива да се чувства виновна, ако иска официално да прекрати брака си с баща му.

— Наистина не бих имал нищо против. Искам само да си щастлива, майко — завърши той неубедително.

— Оценявам думите ти и ти благодаря за тях, но никога повече няма да се омъжа — заяви тя и излезе от стаята.

След като видя изражението на лицето на майка си, Чарли не посмя отново да повдигне въпроса.

Докато майка му си събираше документите за деня от кабинета, Чарли отиде да търси Алкина. В кухнята попадна на Камира.

— Кет излязла, господин Чарли — каза тя, преди да е успял дори да попита. — Има работа. Не притеснявайте се, тя връща се по-късно. Вие излезте оттук. — Тя го изгони от кухнята и Чарли тръгна унил към спалнята си, за да се приготви за офиса.

Бяха минали четири месеца от последното му връщане в Бруум, най-дългият период, който някога бе прекарвал отделен от Алкина, и имаше отчаяна нужда да я вземе в прегръдките си. Когато мина последните си изпити в университета в края на ноември, вече си беше събрал багажа и бе готов да се върне у дома. Но буквално го спря на вратата телеграма от майка му с новината, че баба му Едит е умряла предната вечер. Вместо да се качи на кораба, получи заповед да изчака майка си в Аделаида, за да се погрижат за погребението.

Погребаха Едит и прекараха Коледа в „Алиша Хол“. После Кити заведе Чарли при лозята в хълмовете Аделаида и го насърчи да говори с мениджъра там, за да се подготви да управлява и този бизнес. След това отидоха в Кубър Педи, за да му покаже майка му мината за опали. Тя настоя той да остане там две седмици, за да се запознае с начина на функциониране на индустрията, докато тя самата се върна в Бруум.

Поне дългият му престой в Аделаида му даде възможност да се среща редовно с най-стария си приятел, Тед Стрелоу. Познаваха се откакто бяха на единайсет и спяха на съседни легла в общежитието на колежа „Иманюел“. И двамата бяха продължили образованието си в Университета на Аделаида, но докато Чарли се мъчеше с дипломата си по икономика, Тед изучаваше класика и английски език, макар да бе решен да стане антрополог и да изследва историята на аборигените. Нямаше нищо общо с правенето на пари от труда на другите и Чарли не можеше да не му завижда. Би сторил всичко, за да се освободи от отговорностите, които го очакваха.

— Чарли, готов ли си да тръгваме? — извика му Кити.

— Да, майко — въздъхна той, — идвам веднага.

* * *

Чарли прекара деня в опити да задържи вниманието си върху шивача, който се радваше, че има честта да ушие първите си униформи на перлен командир. След това отиде в офиса край пристанището да се запознае с новата си секретарка, Елиз Форсайт. Действително беше хубава, по един сладникав английски начин, който според Чарли не можеше и да се сравнява с тъмната, екзотична красота на Кет. После имаше среща с Ноел Донован и останалите старши служители. Седеше на махагоновата маса в заседателната стая и слушаше разговора за японските конкуренти.

— Наричат ги „култивирани“ перли, но това са само груби имитации, за разлика от автентичните перли, създадени от самата природа — изсмя се пренебрежително майка му.

— Чувам, госпожо, че Микимото залива пазара — каза счетоводителят на компанията. — Сферичните му перли са почти неразличими от естествените, а скоро е отворил и още един магазин в Париж. Казват се „перли от Южно море“ и…

— Ако хората искат да купуват евтини имитации на оригинала, нека го правят — отвърна Кити. — Сигурна съм, че такова нещо няма да бъде търпяно тук. А сега, господа, ако няма повече работни въпроси, ще заведа сина си да види новия си офис.

Тя се изправи и мъжете я последваха, а краката на столовете им се плъзнаха със стържещ звук по дървения под. Тя напусна стаята и Чарли я последва по коридора, около който бяха подредени кабинетите. Счетоводителите, трудещи се върху документите си, кимаха сервилно, докато Кити и Чарли преминаваха. Майка му отвори една врата в края на коридора и го подкани да влезе.

— Сега, скъпи, какво мислиш за това? Обзаведох го за теб като изненада.

Чарли погледна полираното до блясък бюро, красивият античен глобус и великолепния черен лакиран бюфет с изящно изрисувани златни пеперуди.

— О, майко, прекрасно е, благодаря ти! Надявам се само да успея да оправдая очакванията на всички. — Чарли застана до прозореца и погледна към пристанището, където малкият влак към града се движеше спокойно по пътя си.

— Разбира се, че ще успееш. Перлодобивният бизнес е в кръвта ти.

— Майко… — Чарли седна тежко в кожения стол с висока облегалка. — Не знам дали съм готов за всичко това. Ти управляваше бизнеса толкова умело през всичките тези години.

— Скъпи мой, аз бях само заместник, грижещ се за империята „Мърсър“, завещана на теб от баща ти и чичо ти. През всичките двадесет и една години, в които те гледах как растеш, никога не си ми давал повод да се съмнявам в уменията ти. Ще бъдеш достоен наследник на баща си.

— Благодаря ти, майко. — Чарли не можеше да не забележи, че майка му не приписа никакви заслуги на себе си.

Ясните й сини очи се взряха в него.

— Ти си всичко, което аз, баба ти и баща ти бихме могли да искаме от своя наследник. Толкова се гордея с теб, Чарли. Само едно малко предупреждение… — Майка му премести поглед към прозореца и морето зад него.

— Да, майко?

— Никога не оставяй любовта да те заслепи. Тя е падението на всички ни. А сега — тя се принуди да се усмихне и се изправи, — екипажите подготвяха платноходите през целия сезон за ремонти. Ела да слезем на доковете и да огледаш работата им заедно с мен.

— Разбира се, майко.

Чарли стана и я последва навън, а стомахът му се обръщаше от думите й.

* * *

Тази нощ, точно в единадесет, след като видя светлината в спалнята на майка му да угасва, Чарли излезе от стаята потайно като котка, с каквато отиваше да се срещне, и прекоси терасата, за да слезе в градината. Под краката му имаше свежа трева — резултат от постоянните грижи на Фред и оптимистичните надежди на майка му, че някой ден ще може да създаде градина, която да не бъде унищожена от червената кал, спускаща се през нея по време на дъждовния сезон. Беше се отказала обаче от лехите с рози и тези дни розите се садяха в големи саксии, които биваха внасяни на завет, щом се появеше заплаха от буря. Незнайно за нея навесът за рози предоставяше на Кет и Чарли сухо и скрито място за срещи. Фред го заключваше прилежно всяка нощ, но Кет бе успяла да „вземе на заем“ ключа и Чарли го занесе на ключаря да направи копие.

По-рано бе обърнал камъка отпред от червената на зелената страна. Това беше сигналът, който използваха и двамата, за да си уредят среща по-късно през нощта, когато всички заспят. Бяха прекарали много бури в този навес, под ароматния покров от рози, където лежаха на грубо одеяло на пода и се обясняваха в любов един на друг. А тази нощ имаше да й даде нещо много специално.

Беше го забелязал в апартамента на Тед, когато се събраха да обърнат няколко бири за Нова година. Тед беше запален колекционер и стаите му бяха претъпкани с всякакви камъчета, черупки и племенни артефакти, които бе насъбрал по време на пътуванията си. Този екземпляр беше малък, блестящ, кехлибарен камък с нещо като малка мравка, хваната в него, затворена в продължение на хилядолетия. Тед му го даде, когато забеляза силния му интерес, и още на следващия ден Чарли го занесе на един бижутер на „Кинг Уилям стрийт“ да го вгради в годежен пръстен за Кет. Цветът на камъка отговаряше идеално на очите й.

Чарли се усмихна при спомена как за пръв път бе помолил Кет да се омъжи за него. Беше вечерта преди да замине за училището в Аделаида. Беше на единадесет и плачеше в прегръдките й от страх и скръб, облегнал глава на малкото й меко рамо.

— Един ден няма да трябва да правя каквото каже майка ми и тогава ще се върна тук и ще се оженим. Какво ще правя без теб? — изстена той. — Ще ме чакаш, нали, мила Кет?

— Ще те чакам, Чарли. Ще те чакам.

И тя го бе чакала десет дълги години, както я чакаше и той.

Пишеше й от училище всяка неделя и изливаше сърцето си в писмата, докато другите момчета около него драскаха по няколко бързи изречения на родителите си. Знаеше, че й е трудно да чете, понеже нямаше формално образование, но самият процес на писането до нея го успокояваше. В замяна, след като я снабди с голямо количество пликове с марки и попълнени адреси, тя му пращаше кратки съобщения с ужасен правопис, но илюстрираше всяко с внимателно изрисувани картини на някое цвете или на луната, висяща ниско над морето, и верига от сърца, свързани с бръшлян, по ръбовете на страниците. Ако и да не можеше да изрече любовта си към него, можеше поне да я нарисува.

И тази нощ, най-накрая, той щеше наистина да я помоли да се омъжи за него.

Чарли вдигна поглед към небето, понеже чу далечен гръмотевичен тътен. Жегата бе задушаваща и нямаше съмнение, че до един час ще се излее порой. Той посегна към дръжката на вратата, очаквайки да е отключена, но сърцето му се изпълни със страх, когато тя не се отвори. Кет винаги идваше първа, понеже ключът беше у нея. Той опита вратата отново, но тя не помръдна. Вгледа се в мрака и се заслуша за леките й стъпки в градината. Може би беше само въображението му, но когато го погледна тази сутрин в кехлибарените й очи липсваше обичайната топлота. Най-големият му страх винаги беше, че тя може да се умори да го чака и да си намери някой друг. Но сега му оставаха само няколко часа, преди да обяви намеренията си пред света и двамата да получат свободата да се обичат публично…

Спомените му се върнаха към Кет и последната нощ, която прекара в навеса с нея преди малко повече от четири месеца. Тъй като бяха израснали заедно не изпитваха обичайния срам при вида на узряващите си тела. Чарли се усмихна при спомена за нея, на шест годинки, как седи в колибката им чисто гола и му сервира чай в миниатюрна чашка. Познаваше всеки сантиметър от нея, откакто беше малка, и можеше само да гледа с възхита как съзрява от забележително дете в красива млада жена.

Първата им целувка като възрастни беше на шестнайсетия му рожден ден. Това бе и най-прекрасният, и най-незадоволителният момент в живота му, защото не искаше да я целуне само по устата, а по цялото й перфектно тяло. Но и двамата знаеха докъде може да доведе такова интимно действие и Чарли се изчерви, спомняйки си как тя го зашлеви в лицето, когато ръката му се плъзна към гърдата й.

— Не мога — извика тя. — Не ме карай!

Чарли се вразуми и направи всичко по силите си да сдържа естествените си физически желания, като постоянно си напомняше, че след като се оженят, тялото й ще бъде негово по право.

И тогава… онази вечер през септември, точно преди да се върне в Аделаида за последните си няколко седмици в университета, той открадна бутилка шампанско от шкафа с напитките и я отвори с нея в колибата. Тя я погледна с подозрение, след като той я отвори и наля две чаши.

— Майка ми казва, че това не добро за нас.

— Пробвай една чаша, ще ти хареса как мехурчетата гъделичкат езика ти — подкани я Чарли. — Кълна се, няма да ти навреди.

Тя отпи една глътка, само колкото да му угоди, и затвори очи, за да асимилира новия вкус.

— Харесва ми! — каза накрая, очите й се отвориха и му се усмихна. Изпи тази чаша, а той й наля още една. Сам довърши останалото и си легнаха на грубото одеяло, за да си говорят за бъдещето.

Тя беше тази, която се обърна и го целуна, легна върху него и насочи ръката му към копчетата на блузата си. След това екстазът от усещането на голата й кожа върху неговата не позволи каквато и да било рационална мисъл да ги спре да се обичат. Кет заспа веднага след това, но Чарли лежеше буден до нея и запаметяваше всеки великолепен сантиметър от голото й тяло. Утеши се с мисълта, че след няколко месеца ще бъдат съпруг и съпруга, и макар да бяха прибързали, беше сигурен, че всичките им различни богове ще им простят. Все пак бяха възрастни, а любовният акт бе напълно естествен…

Минаха още двайсет минути пред навеса, а още нямаше и следа от Кет. Чарли се изправи и тръгна по ливадата. Влезе в къщата и провери кухнята, да види дали не се е забавила там, но цялата къща бе тъмна. Прекоси двора до колибата, където спяха Кет и майка й, и видя Фред, заспал на сламеника си в конюшнята. Усети падаща капка да бодва ръката му. Фред винаги спеше навън, освен когато забележеше, че идва буря — тогава се прибираше вътре на сухо. Чарли стигна до вратата на колибата и се заслуша, но не чу никакъв звук отвътре. Хвана дръжката и я натисна възможно най-тихо. Видя лунната светлина, проникнала през капаците на прозореца, да осветява двойното легло, на което спеше само Камира.

Затвори вратата и го обзе паника. Къде беше тя? След като провери набързо остатъка от имота, той се върна при навеса за рози, чудейки се дали не са се разминали, докато го е нямало. Опита вратата, но още беше заключена. Чарли се свлече на земята, питайки се защо точно сега, когато беше толкова близо до онова, за което мечтаеше от години, нея я нямаше.

Може би е срещнала някой друг… някой гмуркач от платноходите — помисли си той.

Чарли усети стомаха си да се обръща и се запита дали не трябваше да вземе файтона и да отиде да я търси в града. Може би майка му я бе пратила да свърши нещо късно вечерта и някой я бе причакал, или дори изнасилил…

Въздухът притихна в пълната тишина, предшестваща бурята, и той внезапно чу звук от навеса. Малко покашляне, или може би хълцане, или плач… не беше сигурен, но бе достатъчно да го подтикне към действие.

Той удари вратата с юмрук под тътена на гръмотевица.

— Кет, знам, че си вътре. Пусни ме веднага!

Чу се нова гръмотевица и той отново удари вратата.

— Ще я разбия, ако не отключиш!

Най-накрая ключът се завъртя. Чарли влезе и видя Кет, която се взираше в него със страх в красивите си очи.

— За бога! — Чарли залитна през вратата, дишайки тежко. — През цялото време ли беше тук? Не ме ли чу как пробвам вратата?

Тя сведе очи към земята.

Чарли затвори вратата зад себе си, заключи я и тръгна към Кет, за да я прегърне. Тя не отговори на прегръдката му; беше като да държиш дървена дъска.

— Какво има, мила моя? Какво се е случило?

Тя се отдели от него, обърна се и седна на одеялото. Каза нещо, но той не я чу, защото гръмотевиците вече бяха точно над тях и заглушаваха тихия й глас.

— Извинявай, какво каза?

— Казах, че съм бременна. Ще имам бебе. Джалигур.

Кет захапа юмрука си, за да се спре да не изкрещи. Тя се тресеше от глава до пети. Отново се чу гръм и по тенекиения покрив над тях закапа дъжд.

— Аз… — Той тръгна към нея, за да я прегърне, но тя се отдръпна ужасена. — Кет, скъпа Кет… моля те, не се страхувай от мен. Аз не съм ти враг, наистина, аз…

— Ако майка ми разбере, ще ме бие, ще ме изхвърли на улицата! Обещах й, обещах…

— Любов моя… — Чарли пристъпи плахо към нея. — Разбирам защо си толкова разстроена, и да, това се случва прекалено рано, но…

— Обещах й, обещах да не правя същата грешка като нея — изплака Кет и се дръпна още по-далече от него. — Никога не вярвай на белите, никога не вярвай, никога не им вярвай…

Тя седна с прибрани колене, сякаш за да се защити.

— И майка ти е била права — каза той, пристъпвайки отново към нея. — Но аз не съм някакъв случаен „бял“. Аз съм твоят Чарли, а ти си моята Кет. Само помисли колко пъти сме си мечтали как ще се оженим и ще си имаме семейство.

— Да! Но ние бяхме деца, Чарли. Играехме игри. Не истински живот. А сега е истинско. Искам да се отърва от него, да го удавя щом се роди. Тогава няма да имам този голям проблем.

Чарли бе ужасен от думите и.

— Моля те, Кет. — Той измина последните две крачки до нея. Гръмотевиците продължаваха да трещят точно над тях, сякаш небесата показваха недоволството си с пълна сила. — Тук, в джоба ми, има нещо за теб. — Той клекна до нея и извади кехлибарения пръстен. — Всичко е наред, любов моя. Слушай ме. — Чарли взе малката й ръка в своята. — Скъпа моя Кет — той хвана безименния й пръст, — ще се омъжиш ли за мен? — Той сложи пръстена на ръката й и видя как очите й се отместиха, за да го разгледат мълчаливо. — Направен е от кехлибар и вътре е хванато някакво насекомо. Реших, че ще отива на очите ти. Харесва ли ти?

— Аз… — Кет прехапа устна. — Това е прекрасен подарък, Чарли.

— Виждаш ли? Всичко ще бъде наред. Ще се оженим колкото може по-скоро, любов моя.

— Не. — Кет го погледна. — Не мога да се омъжа за теб, Чарли. Аз съм ти прислужница.

— Знаеш, че това не ме интересува! Обичам те. Искам да се оженя за теб, откакто бях малко момче.

Кет вдигна поглед към небето. Когато отново го погледна, очите й бяха пълни със скръб.

— Чарли, след двайсет и четири часа ти ставаш най-важният бял човек в Бруум. Наследяваш Перлената компания „Мърсър“ и ставаш големият шеф. Знаеш много неща, които аз не знам, защото си имал добро образование. Ти принадлежиш на света на белите, а аз — не.

— Мога да те науча, Кет, точно както съм те учил в миналото.

— Не! Никой няма да дойде да яде на нашата маса, ако аз съм жена ти. Ще станеш… — Кет се смръщи, търсейки точната дума. — За сметище.

— За посмешище — поправи я автоматично Чарли.

— Да, посмешище. Ние не сме от един произход, Чарли. Не. — Алкина поклати глава твърдо. — Теб ти трябва бяла жена, не аз. Не мога да те накарам да се гордееш, да бъда каквото не съм. Не искам онези бели да ми се смеят зад гърба, да казват, че съм глупава. А те ще ми се смеят. Аз съм добър човек, но съм различна.

— Знам, но… — Чарли отново потърси думи дълбоко в себе си. — Тук вътре — той посочи корема й — има нещо, което двамата сме създали с любовта си. Трябва да поставим това на първо място, не мислиш ли? Ако се оженим бързо, никой няма да знае, защото бебето просто ще се роди по-рано, и…

— Пак мечтаеш. Всички ще знаят защо се жениш за мен. Вече минаха четири месеца. — Алкина дръпна ръката си и пак опря глава на коленете си. — Няма да повярват в любовта ни.

— Но аз вярвам — каза Чарли, а гласът му бе ясен и силен над гръмотевиците. — Знам, че ти си единственото нещо, което ми даде сили да продължа в последните десет години. Не са изминали повече от няколко минути, дори по време на изпитите ми, в които да не съм мислил за теб. Недей… — Той хвана главата й в ръце и я повдигна от коленете й. — Повтарям, недей никога да ме поставяш в същата категория като другите мъже. Обичам те с цялото си сърце. Ти си моята джарнду милбанджун — обещани сме един на друг. Животът ми би бил нищо без теб. — Той я взе в прегръдките си и я целуна грубо, страстно, но тя се дръпна от него.

— Марлу! Не! Спри! Моля те, спри! С цялото ти образование, пак не разбираш! Не мога да ти бъда съпруга. Няма бъдеще за нас.

— Има, мила моя. И да, права си, може би ще бъде трудно, може би всички ще бъдат шокирани от брака ни, но не дължим ли на бъдещите поколения мъже и жени в тази страна да отстояваме позицията си? А аз съм в идеалното положение да го направя. След двадесет и четири часа ще наследя огромно богатство. Парите имат значение, особено в този град. — Чарли отново посегна към нея и задържа напрегнатото й тяло до своето. — Мила моя, ние вече сме семейство, не виждаш ли? Това е предопределено.

— Не! Аз… ти, и това — Кет потупа корема си — не сме експеримент. Ние сме хора и това е животът ни, Чарли. Живяхме близо, нали? Винаги един до друг, но истината е, че сме далече. Ти ходиш по света като бял с воал пред очите. Не виждаш как ме вижда остатъкът от света, как се държат с мен заради цвета на кожата ми. Не виждаш колко от света е затворен за мен, защото ти си свободен, а аз не съм. И нашето бебе няма да е свободно.

— Кет, ще бъдем съпруг и съпруга и законът ще го позволи! И аз ще направя всичко, за да се уверя, че ти и бебето ни сте в безопасност, както е направила майка ми за Камира, за теб!

Възцари се тишина и двамата заслушаха капките, барабанящи по покрива. От устните на Кет се изтръгна дълбока въздишка.

— Чарли, мисля, че отдавна не си живял тук, в Бруум. Не разбираш как е.

— Не ме интересува как е! Ще кръстим бебето пред целия град! Обсъждах това с Тед — приятелят ми, за когото ти разказах, чийто баща е управлявал Хермансбургската мисия край Алис Спрингс. Тед ме научи на толкова много, дори говори арернте, и ми каза, че аборигените в мисията са свободни да идват и да си отиват, когато поискат. Белите уважават културата ви, и…

— Той знае ли за мен?

— Естествено, че знае.

— А той би ли се оженил за „кремава“ като мен?

— Божичко, не знам, не съм го питал…

— Ха! Неща, които другите ти казват, но не биха направили…

— Не! Това не е вярно. Тед Стрелоу е добър човек, който смята да донесе промени в Австралия.

— Ще е мъртъв, преди да дойдат. — Кет изтръгна кехлибарения пръстен и му го подаде. — Не мога да го взема. Вземи си го обратно, Чарли. — Тя го притисна в дланта му. Той тъкмо щеше да я замоли да го задържи, когато някой внезапно потропа силно по вратата. И двамата едва не изскочиха от кожите си.

— Има ли някой вътре? Боже, тук е направо потоп, а горките ми рози! Защо ключът ми не влиза в ключалката?

— Джиду! Скрий се! — изсъска Чарли на Кет.

Кет вече беше станала и гасеше свещите, след което вдигна одеялото от пода.

— Извинявай, майко, аз съм — викна весело Чарли през вратата.

— Чух бурята и започнах да прибирам розите ми. — След като се увери, че Кет е добре скрита в сенките, той обърна ключа в ключалката възможно най-тихо и го хвърли в ръцете й, докато показно натискаше дръжката няколко пъти. — Божичко, как е заяла тази брава, трябва да накараме Фред да я смаже — каза на висок глас.

Обърна се към фигурата в сенките и оформи с устни думите „обичам те“. После, с пресилено дърпане, отвори вратата.

— Майко! Направо си подгизнала!

— Така е, но скоро ще се изсуша. — Кити влезе в навеса, влачейки саксия с рози след себе си. — Тази врата никога преди не е заяждала. Човек може направо да си помисли, че си я заключил отвътре.

— Защо ми е да го правя? Ще изляза набързо и ще се опитам да спася останалите рози от идващата смърт — засмя се Чарли и излезе от навеса под поройния дъжд.

— Благодаря ти — каза Кити няколко минути по-късно, след като и последните рози бяха прибрани в убежището си. — Гордея се, че обикновено познавам кога идва буря, но тази нощ — въздъхна тя, — бях толкова уморена.

— Разбира се, майко. Работиш прекалено много.

— И ще бъде облекчение да ти предам товара — отвърна Кити. — Впрочем поканих Елиз Форсайт да дойде на рождения ти ден. Тя е такава мила млада жена. Каза ми днес, след като ти си тръгна, че дядо й е от Шотландия.

— Какво съвпадение. А сега, майко, какво ще кажеш да влезем в къщата и да се изсушим?

— Да. Благодаря ти, скъпи. Знам, че винаги мога да разчитам на теб.

— Винаги, майко — каза Чарли, затвори вратата зад тях и Кити я заключи.

Щом стъпките им стихнаха, един силует излезе от сенките в навеса. Отиде на пръсти до вратата, отключи я с ключа, който й бе хвърлил Чарли, и излезе в нощта.

Бурята бе стихнала, поне засега. Кет се облегна на навеса и погледна към небесата с ръка на корема си.

— Хермансбург — промълви тя, а по бузата й се спусна сълза. — Убежище.

Пъхна се в леглото на майка си тихо като котка, както я наричаха, и се опита да успокои дишането си.

Помогнете ми… моля ви, прадеди мои, помогнете ми — помоли се тя.

Тази нощ сънува как гуманиба слизат в пещерата си. Гледаше ги, докато вървяха през гората, видя и появата на Стареца. Избягаха в пещерата, но най-малката бе изоставена навън. Изведнъж Старецът преследваше нея, но когато стигна до пещерата, разбра, че трябва да намери нещо, заровено дълбоко под червената пръст. Сестрите й я викаха, казваха й да бърза, защото Старецът почти я е настигнал и ще я вземе за себе си. Но макар да чуваше стъпките му по земята, продължаваше да копае, защото знаеше, че не може да напусне земята без това…

Алкина отвори очи точно когато сънното й „аз“ хвана една тенекиена кутия и я извади от земята. Изведнъж в главата й нахлу спомен как майка й я бе отвела в пустошта, когато беше на четиринадесет, за да я посвети в обичаите на прадедите им. По пътя майка й каза, че трябва да спре и да провери нещо. Влязоха в пещера, точно като тази в съня й, и майка й се наведе и започна да рови земята, за да извади една тенекиена кутия.

— Отдръпни се — каза тя на дъщеря си, седна с кръстосани крака и я отвори. Любопитната Алкина направи каквото каза майка й, но видя как тя отваря малката кожена кутийка, скрита в тенекията. В този миг слънцето озари предмета в нея, който сякаш блестеше с розово сияние, каквото Алкина никога не бе виждала преди. Светеше като самата луна и тя бе поразена от красотата му.

След това кутийката се затвори, върна се в тенекиената кутия и бе заровена обратно в земята. Майка й се изправи, мърморейки някакви думи под носа си, и тръгна обратно към нея.

— Биби, какво е това? — попита я Алкина.

— Няма нужда знаеш. В безопасност е, където си е, както и госпожа Кити. Сега продължаваме.

Гледайки как блясъкът на изгряващото слънце прониква през процепите на кепенците, Алкина знаеше какво трябва да направи.