Лусинда Райли
Сестра на перлите (19) (Историята на Кики)

18.

— Вие вече добре, госпожа Кити — каза Камира седмица по-късно. — Вие добре се възстановила, да?

— Възстанових се, да — съгласи се Кити, която пиеше чай на верандата, гледаше унищожената си розова леха и се чудеше дали си струва усилието да засади нова. Погледна замечтано към Камира, която плискаше вода върху засъхналата червена кал и я търкаше с твърда четка.

— Вие различна. — Камира се облегна на четката си и се вгледа в господарката си. — Светите като звезда! — заяви тя и продължи да търка.

— Определено се радвам, че отново съм здрава, и може би тазгодишните дъждове са отминали.

— Това добри причини пак добре сте, но мисли господин Дръм също прави вас щастлива, госпожа Кити. — Камира се потупа по носа, намигна и отиде да донесе нова кофа вода.

Сърцето на Кити прескочи при думите на Камира. Откъде знаеше? Нямаше как да е видяла каквото и да е — и двамата бяха толкова внимателни, оставяха всички прегръдки за късно нощем, след като Камира се прибереше в колибата си с Кет, а Чарли вече спеше в леглото си. Но смехът, когато Дръмънд се закачаше с нея или гъделичкаше безмилостно Чарли, наистина звучеше различно. Къщата се изпълни с нова енергия, както и Кити. Всъщност, помисли си Кити, тя се чувстваше истински жива за пръв път в живота си.

Ден и нощ тялото й тръпнеше с желание за Дръмънд, независимо дали той беше в стаята с нея или само във въображението й. Вече дори най-простите дейности й доставяха удоволствие, ако той беше до нея. Най-малкото докосване на ръката му пращаше електрически ток през тялото й и тя се будеше сутрин с копнежа да дойде вечерта, за да може да отиде при него и да споделят тайния си свят на екстаз.

След онази първа нощ взеха решение просто да живеят за мига, да не позволяват на мислите за бъдещето да разрушат онова, което бяха открили заедно. Кити беше изумена и засрамена колко лесно успя да го направи. Макар рационалната част от ума й да знаеше, че Андрю ще се върне след по-малко от месец, много по-силният й емоционален „близнак“ я надвиваше. Тя оправдаваше действията си с мисълта, че присъствието на Дръмънд през дългия дъждовен сезон не само бе спасило живота й, но беше благодатно и за Чарли. Въображението на Дръмънд можеше да превърне един стол в кораб, пълен с пирати и съкровища, или една маса в колиба в джунглата, през която бродят лъвове и тигри. Беше добре дошла промяна след монотонните игри на карти, които винаги предлагаше Андрю, когато валеше.

И Дръмънд си е дете — помисли си Кити, докато го гледаше как пълзи по пода, ръмжейки кръвожадно. Но нощем беше истински мъж…

След като времето се оправи, започнаха и да пътуват до Ридел Бийч, а в най-отдалечения му ъгъл, прикрит от скалните образувания, Кити се присъедини към Кет, Дръмънд и Чарли в прекрасната бистра вода.

— Мамо! Свали си кюлотите! — извика й Чарли. — Чичо Дръм каза, че дрехите само тежат.

Кити не стигна чак дотам пред Чарли, и го накара да се закълне да не говори за излетите с плуване, но два-три пъти остави Чарли с Камира под претекста, че има работа в града. Тогава тя и Дръмънд ходеха сами на плажа с файтона и плуваха голи заедно. Когато той я държеше в ръцете си, целуваше лицето и шията й и облизваше солената вода от гърдите й, след като се върнеха на пясъка, тя знаеше, че никой момент в бъдещето й не би могъл да й донесе повече щастие.

* * *

— Скъпа — каза Дръмънд в края на февруари, докато лежаха в леглото му, след като бяха правили любов, а Кити се чувстваше като замаяна. — Получих телеграма от баща си. Той иска да отида при него и Андрю в Аделаида в края на следващата седмица, когато се върнат от Европа. Става дума за бизнес империята на семейство Мърсър. Той иска да раздели интересите си между Андрю и мен, за да няма объркване при смъртта му. Трябва да се прибера в „Алиша Хол“, за да подпиша документите с адвоката, а Андрю и аз ще съставим и собствените си завещания.

— Разбирам. — Сърцето на Кити, доскоро пълно с любов и доволство, сякаш падна в стомаха й. — Кога тръгваш?

— Трябва да хвана кораба след два дни. Няма ли да попиташ какво ми дава? Да разбереш какви са перспективите ми?

— Знаеш, че изобщо не ми пука за това. Бих живяла с теб в евкалиптово дърво без нищо, ако се наложи.

— Все пак, ще ти кажа. Както можеш да си представиш, на Андрю ще бъде прехвърлен перлодобивният бизнес на Мърсър, който в момента предоставя седемдесет процента от доходите на семейството. Аз ще получа хиляда квадратни мили суха пустиня и полумъртви от глад животни — с други думи, станцията за добитък Килгара. О, и няколко акра земя на няколко часа път от Аделаида. Говори се за някакво копаене на мини в района и баща ми се е включил. Може и нищо да не излезе, но като познавам нюха на баща ми, когато става дума за пари — който е като на динго, надушило мъртва юница, — по-вероятно е да има успех. Освен това наследявам и едно бунгало в хълмовете Аделаида и обкръжаващите го лозя. След смъртта на родителите ми, брат ми ще наследи „Алиша Хол“.

— О! Но бунгалото е толкова по-красиво! Била съм там и гледката е прекрасна! — възкликна Кити, която го помнеше ясно. — Там ми предложи Андрю… — Гласът й заглъхна от неудобство.

— Така ли е направил? Колко… очарователно.

— Извини ме. Това беше нетактично.

— Напълно съм съгласен. — Дръмънд отмести един кичур коса от лицето й. — За жалост, госпожо Мърсър, ми се струва, че реалността нахлува в нашето забравено от Бога любовно гнездо. Колкото и да се старахме да я отбягваме през тези няколко седмици на блаженство, дойде време да вземеш някои решения.

Тя го знаеше много добре.

— И ти също, нали? Все пак Андрю ти е брат.

— Да, брат, който нямаше никакви угризения да взима всичките ми любими играчки, когато бяхме малки.

— Надявам се, че не съм някакво възмездие за старите му прегрешения — контрира Кити.

— И да си, толкова по-добре — засмя се Дръмънд. После видя изражението й и отстъпи. — Кити… мила моя Кет, аз, както винаги, се закачам с теб. Макар да ме притеснява това, че никога не съм печелил битка, която Андрю си е направил труда да води.

— О, да, печелил си. — Кити се протегна и го целуна нежно по бузата. — Ти знаеш как да бъдеш щастлив. А заради теб го знам и аз.

— Но никак няма да бъда щастлив, ако не поговорим за бъдещето си, любов моя. — Дръмънд взе лицето й в дланите си. — Когато замина за Аделаида, искаш ли да е завинаги?

— О, Дръмънд. — Тя поклати глава в отчаяние. — Не зная.

— Не се съмнявам, че е така. Господи, каква бъркотия! Може би ще ти бъде от помощ, ако ти кажа какво измислих по въпроса.

— Да, моля, кажи ми.

— Много е просто: не мога да понеса мисълта да те напусна. Може да се разплача като момиче пред теб, ако настоиш да останеш с брат ми. — Дръмънд й се усмихна немощно.

— Тогава какво предлагаш?

— С теб и Чарли да избягаме.

— Къде?

— Най-добре би било на луната, но тъй като тя е още по-далече от моята станция за добитък и ще ни трябват криле, за да стигнем дотам, Килгара вероятно е най-добрата ни опция.

— Искаш да дойда с теб?

— Да, но те предупреждавам, Кити, животът там е тежък и жесток. Пред него Бруум изглежда като самия център на цивилизованото общество. Ганският керван с камили минава само два пъти годишно с провизии, а най-близкото поселище, Алис Спрингс, е на два дни езда. Няма лекар, нито болница, и само външна тоалетна за нуждите ни. Има и една добра страна обаче.

— Каква?

— Най-близкият съсед е на цял ден път от станцията, така че няма да се налага да ходим на повече безспирни вечерни партита.

Кити се насили да се усмихне, знаейки, че Дръмънд прави всичко по силите си да разведри атмосферата.

— Ами Андрю? Как можем да му го причиним? Това ще го съкруши. Да загуби жена си, да не говорим за любимия си син… — Тя поклати глава. — Той не го заслужава.

— Не, не го заслужава, и да, това ще го нарани дълбоко, още повече, защото Андрю никога не е губил нищо в живота си. В училище той винаги беше онзи, който отбелязваше последната точка и спасяваше отбора.

— Аз не съм топка за ръгби, нито пък Чарли. — Тя го изгледа. — Сигурен ли си, че това не е само заради желанието ти за победа?

— При тези обстоятелства, категорично не. Заклевам се, Кет, въпреки шегите си, аз го обичам. Той ми е брат близнак и бих вървял хиляда мили, за да не го нараня, но това е въпрос на живот и смърт и нищо не може да се направи.

— Какво имаш предвид?

— Физически невъзможно ми е да живея без теб. Неприятно, но факт. А сега, мила моя Кити-Кет, да продължим аналогията с ръгбито: топката е в твоите ръце. Ти трябва да решиш.

* * *

За пореден път Кити бе обзета от мъчителна нерешителност, защото трябваше да вземе предвид не само своето бъдеще. Ако тръгнеше с Дръмънд, щеше да откаже на Чарли правото да отрасне с баща си. Още по-плашеща бе мисълта, че Андрю може да се опита да се бори, за да си върне Чарли. Поне нямаше съмнение, че той обожаваше чичо си Дръм и щеше да има мъж в семейството, който да го насочва, докато расте. Бог знаеше какво щеше да каже на Чарли, когато порасне; Кити добре познаваше шока от разкриването на истината за родител, на когото си се възхищавал.

Не можеше да спре да се колебае; дори посети местната църква и коленичи, за да помоли за съвет.

— Моля те, Господи, винаги са ме учили, че Бог е любов. А аз обичам Дръмънд с цялата си душа, но обичам и Чарли…

Там, на колене, отново видя как баща й стиска ръцете на Ани на прага. И горката й невинна майка, също бременна и в неведение за двуличието на съпруга си.

— Аз не съм лицемерка и не мога да бъда лъжкиня — прошепна тя на тъжната икона с ангели, водещи мъртвите към Рая. Макар че дори сега, помисли си тя, не съм с нищо по-добра от баща си, като лягам в леглото на брата на съпруга си нощ след нощ… — Господи, може да съм получила проникновение от Теб — въздъхна тя, — но оттогава като че ли наруших повечето Ти заповеди.

Навън, под слънчевата светлина, Кити отиде да разгледа гробовете на покойниците.

— Обичала ли си като мен, преди да напуснеш земята? — прошепна тя на гроба на Изабел Дауд. Горкото момиче бе умряло на двадесет и три — на колкото беше и тя в момента.

Кити затвори очи и от тялото й се изтръгна дълбока въздишка.

— Вече стигнахме прекалено далече и аз няма да лъжа съпруга си през остатъка от живота ни. Следователно — тя преглътна тежко, — господ да ми е на помощ, но ще поема последствията.

* * *

— Реших, че ще дойдем с теб в Килгара, когато се върнеш от срещата си в Аделаида — каза спокойно Кити, когато седна да вечеря с Дръмънд същата вечер.

Той се вторачи в нея с изненада.

— За бога, жено! Говорим си дали да не заведем Чарли на плажа да поплува за последно, и изведнъж пускаш това в разговора!

— Помислих, че трябва да знаеш — каза тя, наслаждавайки се на потресеното изражение на Дръмънд.

— Да, права си, трябва. — Той прочисти гърло. — Добре тогава. Най-добре да съставим план.

— Реших също така и лично да кажа на Андрю, когато се върне у дома. Няма да се държа като страхливка, Дръмънд. Камира ще изведе Чарли преди това, а аз ще си прибера багажа. Ще си тръгна незабавно, ще взема Чарли от Камира и ще отидем да се срещнем с теб, където и да си.

— Явно вече си измислила всичко.

— Практична съм по характер и съм открила, че в трудни ситуации е хубаво да бъдеш организиран. — Кити не искаше той да види бурята от емоции, вихреща се под спокойната й външност.

— Позволено ли ми е да изразя пълната си и неподправена радост от решението ти? — попита я той.

— Да, но искам да знам и къде ще се срещнем, след като… направя необходимото.

— Относно това… — Дръмънд протегна ръка през масата към нея. — Кити, сигурна ли си, че не искаш да съм тук с теб, когато кажеш на Андрю?

— Напълно. Страхувам се, че може да те застреля на място.

— Може да застреля и теб.

— И няма да е повече от това, което заслужавам. — Кити преглътна тежко. — Но се съмнявам. Да застреля жена си, определено би навредило на репутацията му в обществото на Бруум.

И двамата си позволиха мрачна усмивка.

— Сигурна ли си за това, мила моя Кет?

— Нямам избор, защото Андрю заслужава много повече от невярна съпруга, която никога не би могла да го обича.

— Ако това е някакво успокоение, съм сигурен, че няма да отнеме дълго време на майките от висшето общество в Бруум да подредят послушните си дъщери на опашка пред вратата му. А сега, стига толкова по тази тема. Предлагам да отида в Дарвин на кораб, както вече казах на баща си и Андрю, че планирам да направя. После ти и Чарли може да избягате на следващия кораб за Дарвин и да се срещнете с мен там.

— Андрю може да тръгне след нас.

— Може, и ако го направи, ще се справим. — Дръмънд стисна ръката й. — Тогава вече ще бъда до теб.

— Трябва ли да ходиш в Аделаида? Не може ли тази среща с баща ти да се проведе на друга удобна дата? — Кити усещаше как решимостта й да сдържа емоциите си се стопява.

— Последното нещо, което искам, е да те оставя тук сама; най-много ме е страх, че може да си промениш решението, докато ме няма. — Той се усмихна мрачно. — Но, за да имаме тримата каквото и да е бъдеще, трябва да отида и да сложа подписа си на нотариалния акт за станция Килгара и другите земи. Съмнявам се баща ми да се съгласи да ми ги прехвърли, след като узнае истината.

— Ами Чарли? — Кити усети сълзи в очите си. — Как ще му обясня всичко това?

— Просто му кажи, че отивате в пущинака, за да посетите чичо Дръм и хилядите му крави. Разказвал съм му много истории за Килгара и знам, че иска да отиде и да я види на живо. После — Дръмънд сви широките си рамене — времето минава и просто не се връщате у дома. — Той млъкна за момент. — Сигурна ли си за всичко това, Кет?

— Не. — Кити поклати глава, а ръката й се пресегна към неговата. Той я целуна нежно.

— Разбира се, че не. Защо да си?

* * *

Кити плака тихо на рамото на Дръмънд в нощта преди да замине, а после, докато той спеше, огледа всеки сантиметър от него и го запечата в паметта си. Ужасът от това, пред което трябваше да се изправи, преди да го види отново, бе прекалено голям, за да мисли за него.

Публичното им сбогуване на кея следващата сутрин беше каквото трябва — тя го целуна по двете бузи, както беше прилично, и му пожела всичко най-добро. Каквито и чувства да изпитваше, те бяха засенчени от неутешимия Чарли.

— Ела ми на гости скоро — подвикна Дръмънд, вървейки по подвижния мост.

— Ще дойда, чичо Дръм, обещавам! — Чарли плачеше открито.

— Обичам те — извика той в отговор, но очите му се спряха на Кити. — Ще се видим по-скоро, отколкото мислиш.

И с последно помахване Дръмънд се скри от погледите им.

Кити се постара да запълва времето си с работа, направи пролетно почистване на къщата и дори настоя Фред да й помогне да засади малко рози. Нямаше представа дали ще се хванат, а и във всеки случай нямаше да е тук, за да види резултата.

Но нямаше съмнения в решението си. Нямаше да продължи да живее една лъжа. Сякаш животът й с Андрю беше като дефектна перла — толкова голяма и лъскава на повърхността, но нищо повече от проста кал във вътрешността си. Сега с Дръмънд бяха създали собствената си идеална перла, огладена от радост, с ядро от непробиваема любов.

Няколко дни по-късно тя получи две телеграми. Едната беше от съпруга й, който й съобщаваше, че е пристигнал благополучно в Аделаида и че Стефан ще се върне в Бруум с него и Дръмънд на „Куумбана“, за да види внука си.

Другата телеграма беше от Дръмънд и казваше същото, добавяйки, че „правните въпроси“ вървят добре. Мъжете Мърсър трябваше да пристигнат в Бруум на 22 март — само след десет дни, помисли си Кити.

Тази нощ започна да си събира багажа в куфара, понеже имаше нужда да превърне това, което й се струваше нереално, в реалност.

— Какво правите, госпожа Кити? — чу се глас зад нея.

Тя подскочи на миля във въздуха и поне веднъж й се прииска Камира да не се движеше тихо като котка.

— Опаковам малко от бебешките дрехи на Чарли — импровизира тя и остави капака на куфара да се затвори.

— Но тази блуза, тя му още става.

Кити усети погледа на Камира, докато се изправяше.

— Не е ли време децата да си лягат?

— Да, госпожа. — Камира тръгна да излиза, но се обърна пак към Кити. — Аз виждам всяко нещо, зная защо вие опаковате куфар. Само нас не забравяйте. Ние идваме с вас и Фред ви защитава от лоши черни. — С тези думи излезе от стаята.

Кити поклати глава с почуда и раздразнение. Камира като че ли интуитивно отгатваше мислите и емоциите й чрез невидима осмоза.

Нощем главата й се замайваше от трескави планове, опитвайки се да помисли за всичко, което би могло да се обърка, и да го вземе предвид. Единственото нещо, което знаеше със сигурност, бе, че Дръмънд никога няма да я разочарова и че щом се озове в прегръдките му в Дарвин всичко ще бъде наред.

Написа прочувствени писма до майка си и госпожа Макромби, молейки за прошка и разбиране, и ги скри в подплатата на куфара. Започна писмо и до Едит, но реши да не го пише, понеже нямаше какво да каже, за да подобри ситуацията. Едит поне щеше да знае за утеха, че е била права през цялото време. Кити беше истинска дъщеря на баща си.

— Няма какво друго да направя, за да се подготвя — прошепна тя.

На следващата сутрин пристигна още една телеграма за нея от Андрю.

ЩЕ ТЕ ИЗНЕНАДАМ НА ПРИСТИГАНЕ ПО МНОГО НАЧИНИ СТОП ТАТКО ЩЕ ОБЯСНИ СТОП ПОСЛЕДНА РАБОТА НО ЩЕ СЕ ВЪРНА СКОРО СТОП ОБИЧАМ ТЕ КАКТО И ЧАРЛИ СТОП

Кити се намръщи, чудейки се какво, за бога, има предвид Андрю, но тогава Чарли дойде, за да го гушне и да му разкаже приказка преди сън, и тя спря да мисли по въпроса.

* * *

В нощта преди планираното й бягство времето отговаряше на бурните емоции на Кити. Облаците висяха в небето, черни и зловещи, гръмотевици тресяха земята, светкавици раздираха небето като разпорен шев. Кити бродеше из къщата, чиито закепенчени прозорци трещяха от усилието да задържат бурята навън.

Стана с другите в града на следващата сутрин и излезе навън, за да види с облекчение, че бурята не е нанесла сериозни щети. Розите й още бяха на местата си, а Фред отбеляза, че ветровете са се изчерпали над пясъците Пиндан на юг. Не беше мигнала тази нощ — „Куумбана“ трябваше да пристигне в Бруум тази вечер, а след като съобщеше на Андрю, че си тръгва, я чакаше дълго и тежко пътуване до Дарвин. Освен това от време навреме продължаваше да се чувства неразположена, с разстроен стомах, който, както я бе уверил доктор Сузуки, бе последствие от болестта й.

Тази нощ ли да кажа на Андрю или утре сутринта? — запита се Кити за пореден път. Това, че и Стефан щеше да бъде тук и тя трябваше да изчака момент, в който да го няма, никак не я улесняваше. Ръцете на Кити трепереха, докато се миеше и обличаше. Откри Камира в кухнята да прави яйца за закуската на Чарли.

— Изглеждате бяла като духове горе в небе, госпожа Кити — каза тя и я потупа по рамото. — Не притеснявайте се, аз и Фред, ние се грижим за Чарли на плаж, когато вие искате говори с господин Шеф.

— Благодаря ти. — Кити покри ръката на Камира със своята. — И обещавам да ти пратя вест, на теб и на Фред, щом се озовем в безопасност в Килгара.

— Ние идваме с вас — каза Камира и кимна. — Ние ви помагаме, госпожа Кити.

— Благодаря ти, Камира. Наистина не знам какво щях да правя без теб.

* * *

„Куумбана“ трябваше да акостира с вечерния прилив, но когато Кити — вече толкова разстроена, че й се наложи да прибегне до глътка бренди, за да успокои нервите си — стигна до пристанището, нямаше и следа от кораба в залива.

— Имало е циклон — обясняваше началникът на пристанището на вече събралите се хора. — Мислим, че корабът може да се е скрил в Дерби, за да изчака да мине бурята. Няма смисъл да висите тук, дами и господа. Идете си вкъщи и се върнете по-късно.

Кити прокле лошото време, че бе ударило точно в деня, за който тя се бе подготвила толкова внимателно. На влака обратно по кея я поздравяваха съседи, говореха празни приказки за бурята предната вечер и колко от лодките са се скрили. Господин Пигът, перлен командир като Андрю, седна до нея.

— Надявам се онзи кораб да си дойде скоро. Половината ми семейство е на него. Вашето също, както чувам.

— Да. Мислите ли, че „Куумбана“ е в безопасност? Все пак е най-новият кораб във флота.

— Сигурен съм, че е така — отвърна господин Пигът, — но снощи беше адска буря, госпожо Мърсър, а и по-големи кораби от „Куумбана“ са потъвали. Е, всичко, което можем да направим, е да се надяваме. И да се молим. — Той я потупа по ръката и стана, когато влакът спря.

Кити усети първата тръпка на страх да се прокрадва като копринена нишка по гръбнака й. Прибра се у дома и започна да крачи из дневната, докато Камира я увещаваше да хапне, но тя все отказваше. Фред, когото беше пратила да чака на пристанището и да я предупреди, ако корабът се появи, се върна вкъщи в полунощ.

— Няма кораб, госпожа Шеф.

Кити си легна, но главата й се въртеше от тревога и отказваше да потъне в сън.

На следващата сутрин, докато Фред я караше към пристанището, бе обградена от тълпа хора, събрани в града, които обсъждаха съдбата на „Куумбана“ с тревожен шепот. Кити реши да ги последва нагоре по хълма в края на „Дампиър Теръс“, откъдето жителите наблюдаваха залива Роубък.

— Не знаем къде е корабът, госпожо Мърсър — каза господин Рубин, друг перлен командир. — Пощенският началник каза, че според него телеграфните линии в Дерби са били отнесени от вятъра, затова няма отговор. Скоро ще получим новини, сигурен съм.

Под нея коварният океан вече беше спокоен като воденичен вир и хората с бинокли съобщаваха, че не виждат следа от кораб. Няколко перлени платноходи също липсваха и в надигащата се жега през деня към множеството на върха на хълма се присъединяваха все повече приятели и роднини. Кити се оказа понесена от тълпата обратно надолу по хълма до телеграфния офис, за да разпитат пощенския началник. Той им каза, че продължава да праща съобщения до Дерби, но получава в отговор само тишина.

Най-накрая, по залез, над тълпата пред пощата се спусна тишина, когато телеграфната машина се съживи. Чуваха се само жуженето на насекомите в здрача и потропването на машината.

Пощенският началник се показа от сградата с мрачно изражение. Закачи обява на дъската отпред и се прибра.

„Куумбана“ не е в Дерби, пишеше на страницата с черен кант.

Началникът на пристанището, капитан Далзиъл, призова всички мъже да се присъединят към търсенето на кораба, и Кити чу Ноел Донован, мениджъра на Перлодобивната компания „Мърсър“, да обещава помощта на платноходите им. Когато се върна вкъщи, със замъглен от ужас и изтощение ум, Камира я сложи да си легне и отметна косата й от потното й чело.

— Аз с вас оставам, да ви пея за сън — успокои я Камира, а Кити се държеше здраво за ръката й, неспособна да изрече непоносимите мисли, въртящи се в главата й.

* * *

През следващите няколко дни, тъй като нямаше новини, Кити слушаше безучастно хората, които идваха да я осведомят за ситуацията. Броевете на „Нортърн Таймс“ се трупаха на прага, понеже тя отказваше дори да погледне заглавията.

Почти две седмици след като „Куумбана“ трябваше да пусне котва в Бруум, Кити влезе в кухнята. Лицето й посърна, когато видя, че Камира плаче на рамото на Фред.

— Какво има?

— „Куумбана“, госпожа Кити. Потънал. Всички загубени. Всички си отишли.

* * *

Кити не помнеше много от остатъка от този ден; може би шокът бе изтрил паметта й. Имаше бегъл спомен как Фред я води с файтона до офиса на началника на пристанището, където се бе събрала ридаеща тълпа. Капитан Далзиъл призова за тишина и прочете телеграмата от „Параходна компания Аделаида“:

С дълбоко съжаление компанията обявява, че смята откритите от корабите „Гордън“ и „Миндъруу“ останки, идентифицирани като част от кораба „Куумбана“, за доказателство, че „Куумбана“ е потънал с целия си екипаж в близост до остров Бедаут по време на циклона, който се разрази на двадесети и двадесет и първи март…

Той прочете списъка с пасажерите на покрусените си слушатели:

… Максуейн, Доналд,

Мърсър, Андрю,

Мърсър, Дръмънд,

Мърсър, Стефан…

Бяха донесени сгъваеми столове, за да могат жените да седнат. Мнозина сред тълпата вече се бяха свлекли на земята.

Господин Пигът бе сред първите паднали и ридаеше на висок глас. Неспособна да обработи собствените си мисли и чувства, Кити благодари на Бога за малката милост, че не е загубила дете. Господин Пигът бе изгубил жена си и двете си дъщери.

Накрая съкрушените жители започнаха да се връщат, залитайки по домовете си, за да съобщят на роднините си, че няма оцелели. Капитан Далзиъл спомена, че на близките на жертвите се пращат телеграми в момента. Докато Фред й помагаше да се качи на файтона, Кити помисли, че единственият човек, на когото трябваше да съобщи новината, бе синът й. Въпреки това, когато пристигна у дома, автоматично вдигна писалката си и написа кратка съболезнователна бележка на Едит, разбирайки, че нямаше какви утешителни думи да каже на жена, загубила съпруга си и двамата си синове в един жесток обрат на съдбата. Помоли Фред да я занесе в телеграфния офис, после се прибра в спалнята си, затвори вратата зад себе си и седна с невиждащ поглед.

Андрю си е отишъл.

Дръмънд си е отишъл…

Думите бяха безсмислени. Кити си легна облечена на леглото, което бе споделяла и с двамата, затвори очи и заспа.

* * *

— Чарли, скъпи, трябва да говоря с теб за нещо.

— Какво има, мамо? Кога се връща татко?

— Ами, Чарли, работата е там, че татко няма да се върне. Поне не при нас.

— Тогава къде отива?

— Татко ти, чичо Дръм и дядо Мърсър са ги повикали в рая, за да бъдат с ангелите. — Кити усети първите сълзи да напират в очите й. Не бе успяла да пророни и сълза, откакто чу новината, и знаеше, че в никакъв случай не трябва да плаче сега, пред сина си. — Те са специални, нали разбираш, и Господ ги е искал там, горе, с него.

— Искаш да кажеш, за да бъдат с предците си? С другите духове? Мамо — Чарли размаха пръст към нея, — Кет казва, че когато някой отлети в небето, не бива да споменаваме името му. — Той сложи пръст на устните си. — Шшшт.

— Чарли, няма проблем да споменаваме имената им. И да ги помним.

— Кет казва, че не…

— Не ме интересува какво казва Кет! — Всичкото потиснато напрежение на Кити избликна при думите му. — Аз съм майка ти, Чарли, и ще ме слушаш!

— Съжалявам, мамо. — Долната устна на Чарли се разтрепери. — Значи са отлетели в небето? И никога повече няма да ги видим?

— Боя се, че не, скъпи. Но винаги ще ги помним — отвърна по-нежно Кити, защото се чувстваше ужасно, че му е изкрещяла в такъв момент. — А те ще ни наглеждат от небето.

— Мога ли да ходя при тях от време навреме?

— Не, скъпи, още не, макар че един ден ще ги видиш отново.

— Може би те ще слязат тук. Кет казва, че понякога предците й идват в сънищата й.

— Може би, но ти и тя сте различни, Чарли, и… — Кити поклати глава. — О, няма значение точно сега. Толкова съжалявам, скъпи. — Тя взе Чарли в ръцете си и го прегърна до себе си.

— Ще ми липсват, особено чичо Дръм. Той играеше толкова хубави игри. — Чарли се отдръпна от нея и сложи ръка на нейната. — Не забравяй, че те ни гледат. Кет казва… — Чарли се спря и не каза нищо повече.

— Може да отидем в Аделаида при баба Едит, какво ще кажеш? — Кити направи отчаян опит да възвърне спокойствието си. Изглежда, четиригодишният й син успокояваше нея.

— Не. — Чарли сбърчи носле. — Харесва ми тук с Кет и Камира. Те са нашето семейство.

— Да, смелото ми момче. — Тя се усмихна с усилие. — Такива са.

* * *

Дръмънд го няма!

Кити се изправи в леглото, облекчена, че се е събудила от ужасен кошмар. После, когато дойде на себе си, осъзна, че не е било кошмар. Или по-скоро беше, но не от типа, който щеше да се стопи, когато се събудеше, защото Дръмънд никога повече нямаше да се събуди.

Нито Андрю. Помисли за съпруга си. И той е мъртъв…

Или може би, помисли си тя, тя беше мъртвата; може би беше пратена в ада, за да страда за стореното.

— Моля те, Господи, не позволявай това да бъде. Не може да бъде… — Тя зарови глава във възглавницата си, за да потуши риданията си без сълзи, които усещаше като задавяния от непоносима болка.

И Андрю — какво бе сторил, за да заслужи заблудата й? Той я обичаше по единствения начин, който знаеше. Въодушевление? Не, но имаше ли това значение? Имаше ли нещо вече значение?

— Нищо няма значение, нищо… Аз… — Кити натика чаршафа в устата си, защото осъзна, че иначе ще изкрещи. — Аз съм курва, същинска Йезавел! Не по-добра от баща ми! Не мога да живея с това, не мога да живея със себе си! О, Боже!

Тогава тя се изправи, започна да броди из стаята и да клати глава.

— Не мога да живея. Не мога да живея!

— Госпожа Кити, елате навън да върви с мен.

Пред погледа й се рееха лилави и червени светлини и главата й се въртеше, но усети как една ръка я хваща за рамото и я води до входната врата. А после, когато тръгна през градината, прясната червена почва, която Фред бе разпръснал, беше влажна като засъхваща кръв под краката й.

— Ще изкрещя, трябва да крещя!

— Госпожа Кити, ще вървим, със земята под нас, и като погледнем нагоре, ще видим тях да гледат нас.

— Убих и двамата, но по различни начини. Легнах с мъж, който не беше съпругът ми, а брат му. Обичах го! Господ да ми е на помощ, толкова го обичах. Още го обичам… — Кити падна на колене в пръстта.

Камира нежно повдигна брадичката й.

— Разберете, не за вас да правите съдба. Те правят я там горе. — Камира посочи с пръст. — Знам, че обичахте този човек. Аз, и аз него обичах. Но ние го не убили, госпожа Кити. Лоши неща, случват се. Виждам много лоши неща. Онези, те имали добър живот. Животът, той почва и свършва. Никой не може това промени.

— Никой не може да го промени. — Кити облегна глава на коленете си и заплака. — Никой не може да го промени…

Накрая, когато се почувства сякаш всяка капка течност в тялото й се е изляла от очите й, Камира й помогна да стане.

— Сега ви водя спите, госпожа Кити. Момче има нужда от вас утре. И другиден също.

— Да, права си, Камира, прости ми за поведението ми. Аз просто… — Кити поклати глава. Нямаше повече думи.

— В голяма пустиня ходим и вием колко силно иска по луна и звезди. Добре за човек, лоши неща изкарва. После чувства се по-добре.

Камира помогна на Кити да си легне, седна до нея и хвана ръката й.

— Да не се боите. Аз пея им по пътя дома.

Затваряйки изморените си очи, Кити чу високия, сладък глас на Камира да напява тиха, монотонна мелодия.

— Боже, прости ми за това, което сторих — прошепна тя, преди сънят най-накрая да я повали.