Лусинда Райли
Сестра на перлите (27) (Историята на Кики)

26.

Нощта бе спокойна; единственият звук бе далечният вой на динго. Блестящите бели звезди и луната в безоблачното небе бяха единственият му източник на светлина, докато конят се движеше по каменистата пустинна земя, избягвайки ниските храсти и треви, които растяха близо до земята, за да се защитават от честите пясъчни бури. Очите на говедаря бяха привикнали към бледата светлина и можеха да различат сенките на неравната земя около него и тъмносините жилки в скалите. Нощният въздух разнасяше хладните аромати на земята, възстановяваща се от жегата през деня, и звуците на пъплещи животинки и бръмчащи насекоми.

Той завърза коня си за една скала, издигаща се от земята като червен сталагмит. По-рано се надяваше да стигне в Алис по светло, но се разрази битка между местните аборигени и говедарите, така че бе изчакал да свърши. Той извади един от меховете си от камилска кожа, взе една купа от чантата си, напълни я и я сложи на земята, за да напои изтощената кобила. Изгълта последните остатъци от грог в манерката си, потърси в чантата каквото бе останало от храната му, разгъна грубото одеяло и седна да яде. Щеше да пристигне в Алис Спрингс най-късно утре по залез. След като си поднови запасите, щеше да тръгне на изток и да работи с добитъка до декември. А след това…

Той въздъхна. Какъв смисъл имаше да планира бъдеще, което не съществуваше? Макар да правеше всичко по силите си да живее ден за ден, умът му все пак настояваше да гледа напред към нещо. Всъщност беше празнота, която той сам си бе създал.

Говедарят легна да спи, чу съскане на змия наблизо и хвърли един камък, за да я изплаши. Дори по своите стандарти беше ужасно мръсен — усещаше вонята на собствената си засъхнала пот. Водните дупки, които обикновено използваше, бяха изсъхнали; сезонът бе необичайно сух дори за Никога-Никога.

Замисли се за нея, както всяка вечер, и затвори очите си пред луната, за да заспи.

Събуди го странен, далечен вик. След толкова години в пущинака веднага разбра, че е човешки, а не животински. Затрудни се да разпознае точно какво е, макар да звучеше познато, докато не се сети, че е бебешки рев. Още една душа, родена в този прогнил свят, помисли си той, преди да затвори очи и отново да заспи.

Стана по изгрев, нетърпелив да стигне до Алис, да си вземе стая в града и да се изкъпе добре за пръв път, откакто напусна Дарвин. Качи се на кобилата си, тръгна по пътя и видя камилския керван на хоризонта. Озарен от изгряващото слънце зад него, той изглеждаше почти библейски. Той ги настигна след по-малко от час, когато спряха да си починат и да ядат. Познаваше един от афганските камилари, който го плесна по гърба и му предложи място на килима си и чиния плоски питки. Той игнорира мухъла в единия край и задъвка гладно хляба. От всички хора, които срещаше по обичайния си маршрут през Никога-Никога, най-много обичаше да прекарва време с камиларите. Те бяха тайните пионери на пущинака, невъзпетите герои, които прекарваха жизнено необходимите провизии през червените равнини до станциите за добитък, разпръснати из вътрешността на страната. Често бяха образовани мъже и говореха добър английски, но докато пиеше жадно водата им, той чу, че поминъкът им е застрашен от новата железопътна линия, която скоро щеше да свърже Порт Аугуста с Алис Спрингс. Планираше се да продължи и на север, чак до Дарвин.

— Ние сме сред последните останали. Всички други се върнаха у дома през океана — каза равнодушно Мустафа.

— Сигурен съм, че ще остане място за вас, Мустафа. Влаковата линия не може да достигне далечните села.

— Не, но автомобилът може.

Говедарят тъкмо се сбогуваше с тях, когато отново чу странния вой от снощи — идваше от кошница, вързана за една камила.

— Това бебе ли е? — попита той.

— Да. Роди се преди пет дни. Майката умря снощи. Погребахме я надълбоко, за да не я докопа някое динго — добави Мустафа.

— Черно бебе?

— Съдейки по цвета на кожата — само наполовина, може би четвърт. Момичето дойде при нас преди две седмици. Каза, че отива в Хермансбургската мисия — взе да разказва Мустафа. — Другите не искаха да я вземат, предвид състоянието й, но тя беше отчаяна и аз се съгласих. Сега имаме бебе без майка, което плаче ден и нощ за мляко, каквото нямаме. Може би ще умре преди да стигнем в Алис. Поначало си беше малко.

— Може ли да го видя?

— Както желаеш.

Мустафа се изправи и го поведе към източника на виковете. Откачи кошницата и я подаде на приятеля си.

Говедарят не видя нищо вътре, освен движещи се гънки плат. Сложи кошницата на земята, коленичи до нея и махна муселиновите кърпи, покриващи бебето. Удари го мирис на урина и фекалии, докато разкриваше останалата част от малкото, слабо телце с гладка карамелена кожа.

Бебето риташе и ревеше, а мъничките му юмручета удряха във въздуха. Макар да бе виждал много неща през годините в пущинака, това полумъртво от глад осиротяло дете роди в него емоция, каквато не бе изпитвал от много години. Той усети сълза в окото си. Отново уви бебето в муселина, за да не докосне екскрементите му от страх от болест, и го повдигна от кошницата. Докато правеше това, чу нещо да пада обратно вътре.

— Момче е — отбеляза Мустафа, който стоеше на разстояние заради вонята. — На какъв живот може да се надява, дори да оцелее?

При докосването на говедаря бебето спря да реве. Пъхна юмруче в устата си, отвори очи и го погледна въпросително. Дръмънд се вторачи в тях. Бяха сини, изпъстрени с кехлибар, но не толкова необичайният цвят привлече вниманието му, колкото формата и изражението им. Беше виждал преди тези очи, но не се сещаше къде.

— Майката даде ли име на бебето, преди да умре? — попита той Мустафа.

— Не, тя поначало не говореше много.

— Знаеш ли къде би могъл да бъде бащата?

— Тя не каза, а и може би не е искала да казва. Знаеш как стоят нещата. — Мустафа вдигна рамене.

Говедарят сведе поглед към бебето, което още смучеше юмрука си, и нещо в него отново трепна.

— Бих могъл да го заведа със себе си в Алис, а оттам в Хермансбург.

— Би могъл, но мисля, че с него е свършено, приятелю, и може би така е най-добре.

— А може би аз съм последният му шанс. — Думите на говедаря бяха подбудени изцяло от инстинкта. — Ще го взема. Ако го оставя с вас, със сигурност ще умре като майка си.

— Вярно, вярно — отвърна сериозно Мустафа и по честното му лице се изписа облекчение.

— Можете ли поне да заделите малко вода?

— Ще отида и ще донеса малко — съгласи се Мустафа.

Бебето вече бе затворило очи, прекалено изтощено, за да продължи да реве. Дишането му беше неравно и говедарят знаеше, че времето му изтича.

— Ето. — Мустафа му подаде манерка. — Вършиш добро дело, приятелю, и благославям теб и детето. Кха сафер валаре. — Той положи загрубялата си ръка на потното челце на бебето.

Говедарят занесе кошницата до коня си, сложи бебето в одеялото, на което спеше нощем, и го върза за себе си през рамо. Тогава видя мръсна тенекиена кутия под муселина и я прибра в чантата си. Извади малко вода от манерката, капна я на устните на бебето и видя с облекчение, че то засмуква течността. После закрепи празната кошница отзад на седлото си, качи се на коня и тръгна в галоп през равнината.

Докато яздеше под парещото слънце, се зачуди каква лудост го е обзела, че да направи такова нещо. Сигурно щеше да пристигне в Алис с мъртво бебе, вързано за него. Но нещо, каквото и да бе то, го движеше напред в задушаващата следобедна горещина, защото знаеше, че ако остане още една нощ в пустинята, малкото сърце, притиснато до неговото, ще спре да бие.

В шест часа вечерта храбрата му кобила влезе изнемощяла в прашния двор на странноприемницата, където обикновено отсядаше. Все още на коня, говедарят внимателно постави ръка на гърдите на бебето и усети успокоителен, но твърде слаб пулс. Слезе от кобилата и й наля кофа вода от помпата, след което развърза одеялото, върна бебето в кошницата и го покри леко с муселина.

— Ще се върна да те нахраня по-късно — обеща на кобилата и влезе вътре, където го посрещна госпожа Рандал, хазяйката.

— Радвам се да ви видя отново по тези краища. Обичайната стая?

— Ако е свободна, да. Как вървят нещата при вас?

— Знаете как е тук, макар че ще бъде много по-добре, когато пуснат влака. Да ви донеса нещо, господин Д? Обичайното? — Тя му намигна. — Има две-три нови момичета в града.

— Не и тази вечер, пътуването беше дълго. Чудех се дали не ви се намира малко мляко?

— Мляко? — Госпожа Рандал изглеждаше изненадана. — Естествено, че имаме. Малко ли добитък има по тези места? — засмя се тя. — Не е обичайната ви напитка, господин Д.

— Права сте, може да добавите чашка хубаво шотландско уиски към поръчката.

— Може да имам бутилка специално за вас. Нещо за ядене?

— Каквото имате, госпожо Р. — Той й се ухили. — Дехидратиран съм, така че ще ви помоля и за солница.

— Както кажете. — Тя му подаде ключа. — Ще ви донеса всичко в стаята след минутка.

— Благодаря, госпожо Р.

Говедарят вдигна кошницата и чантата и се качи по грубите дървени стъпала. Влезе в стаята, затвори вратата зад себе си и я заключи здраво. Остави кошницата на леглото и махна муселинения воал от лицето на бебето. Сега, дори да сложеше ухото си до малкото носле, почти не чуваше дишането му.

Той грабна манерката, която му бе дал Мустафа, и пръсна последните капки вода на устните на бебето, но то не помръдна.

— По дяволите! Не умирай сега, бебенце, ще ме обесят за убийство — помоли малкото същество. Той сложи кошницата до леглото и закрачи нервно из стаята, докато чакаше госпожа Рандал да дойде. Накрая, от нетърпение, както и заради неприятния мирис в стаята, той изтича обратно долу.

— Скоро ли ще е готово? — попита той съдържателката.

— Тъкмо щях да ви го донеса горе — каза жената и сложи таблата на тясното бюро на рецепцията.

Той погледна съдържанието й и видя, че единственото нещо, от което се нуждаеше, го нямаше.

— Ще ми донесете ли онази солница, госпожо Р?

— Извинявайте, ще ида да я взема. — Тя се върна със солницата в загорялата си от слънцето ръка. — Посребрена е, получих я като сватбен подарък, когато се омъжих за господин Р. Да ми я върнете, иначе ще има да плащате!

— Можете да разчитате на мен — каза той и вдигна таблата. — Ще се върна долу по-късно да се измия.

Той се върна в стаята си, свали си ризата, развинти сребърната капачка на солницата и изсипа съдържанието й на плата. После взе чашата с мляко, направи фуния от откъсната страница от Библията на нощното шкафче и сипа млякото в празната солница. Вдигна бебето, дишайки през устата, за да избегне вонята, която се носеше от него, и внимателно пъхна върха на солницата между розовите му устни.

В началото нямаше реакция и собственият му пулс се ускори достатъчно и за двамата. Той махна малката сребърна капачка и изля малко мляко от дупката на солницата върху пръста си. Работейки само по инстинкт, той го размаза по устните на бебето. След няколко мъчителни секунди устните помръднаха. Той отново пъхна върха на солницата в устата на бебето и за пръв път от седемнадесет години отправи молитва. Няколко секунди по-късно усети малко експериментално дръпване на самоделната бутилка. Последва мъчителна пауза и още едно дръпване, когато бебето най-после започна да суче.

Говедарят вдигна очи към тавана.

— Благодаря ти.

След като бебето се наяде, той изля водата от каната в легена, махна вонящите муселинени кърпи и се постара да измие засъхналата мръсотия от тялото му. Оформи нещо като пелена с две от кърпичките си и молейки се да не последва нова експлозия, пови бебето както можа. Скри мръсния муселин в един чаршаф и набута вонящия вързоп в един шкаф. Уви другия чаршаф около бебето и забеляза подутия му корем и слабите крака, които сякаш принадлежаха на жаба, а не на човешко същество. Бебето беше заспало, така че той погълна вече студеното говеждо на няколко хапки и го преглътна с големи глътки уиски. После излезе от стаята, за да нахрани коня си и да се измие в бъчвата с вода в задния двор.

Вече освежен, говедарят изтича обратно горе и видя, че бебето не е помръднало. Допря ухо до гърдите му и чу, че сърцето му бие и то диша спокойно. Легна на матрака си и се сети за тенекиената кутия, която бе прибрал в чантата си.

Кутията бе покрита с ръжда и червен прах, сякаш дълго време е стояла заровена. Той я отвори и намери вътре малка кожена кутийка. Отвори закопчалката, вдигна капака и дъхът му спря.

Розетната перла… перлата, която бе отнела живота на брат му, но спаси неговия.

— Как е възможно? — промълви той, а удивителната й красота привлече погледа му, както преди толкова години. Какво би могъл да направи с толкова пари… Той познаваше стойността й — нали сам бе предал двадесетте хиляди лири.

Прогонен от Бруум и без възможност да се върне в любимата си станция Килгара, той пътуваше из Никога-Никога и работеше каквото намери. Беше саможив и не се доверяваше никому. Сега бе различен човек, празен човек, чието сърце се бе превърнало в лед. И можеше да вини само себе си — и може би перлата. Но от мига, в който бе видял бебето, нещо в него бе започнало да се топи.

Той затвори рязко кутийката и я върна в тенекията, преди отново да го хипнотизира.

Как беше свързано това дете с Розетната перла? Последният път, когато я видя, той я заключи в бюрото на Кити. Камира му се бе помолила да не я дава на господарката й, и…

— Боже Господи!

Вече знаеше къде е виждал очите на детето преди.

— Алкина…

Той стана и отиде да погледне отново спящото бебе. И за пръв път от много години призна съществуването на съдбата и предопределението. Беше разбрал инстинктивно, че това бебе, със скритата в кошницата му прокълната перла, има връзка с него.

— Лека нощ, мъниче. Утре ще те заведа в Хермансбург. — Той погали меката бузка и отиде да си легне. — А после ще замина за Бруум, за да открия какъв си ми.

* * *

Пастор Албрехт вдигна очи от Библията си, когато чу тропот на копита, влизащи в мисията. Погледна през прозореца и видя как мъжът спря и слезе от коня си, след което се огледа, несигурен къде да отиде. Пастор Албрехт се изправи, тръгна към вратата и излезе под жаркото слънце.

— Guten tag, или трябва да кажа „добро утро“?

— Говоря и двата езика — отвърна мъжът. Неколцина от паството му в двора, облечени в бяло, се спряха да погледнат красивия мъж. Всеки странник, пристигнал тук, беше добре дошъл.

— Продължавайте да работите — нареди им той и те се върнаха към задълженията си.

— Има ли къде да поговорим, отче?

— Елате в кабинета ми. — Пасторът посочи стаята зад себе си и чу скимтящ плач от вързопа на гърдите на мъжа. — Моля, седнете — каза той, затвори вратата зад себе си и пусна кепенците за защита срещу любопитни погледи.

— След като ви дам това.

Мъжът развърза плата, увит около него, и сложи съдържанието му на масата. Там, между вонящите парчета плат, имаше малко новородено бебенце, което крещеше за храна с цяло гърло.

— Какво имаме тук?

— Майка му е умряла на няколко часа път от Алис Спрингс. Камиларите ми казаха, че пътувала към Хермансбург. Предложих да донеса бебето тук по-бързо. Снощи намерих една солница в къщата за гости, където съм отседнал, и му дадох да пие мляко от нея.

— Колко находчиво от ваша страна, господине.

— Може би остатъците от сол вътре също са помогнали, защото днес изглежда малко по-силен.

— Много е малък. — Пастор Албрехт прегледа детето и опита здравината на крайниците му и хватката му. — И слаб от недохранване.

— Поне е оцелял.

— И за това имате похвалата и благословията ми, господине. Няма много говедари по тези места, които биха сторили същото. Предполагам, че майката е била аборигенка?

— Не мога да ви кажа, тъй като е умряла и е била погребана, преди аз да пристигна. Но по една случайност може да познавам семейството й.

Пасторът погледна с подозрение мъжа.

— Вие ли сте бащата на това бебе, господине?

— Не, няма такова нещо, но с бебето имаше нещо, което разпознах. — Той извади тенекиената кутия от джоба си. — Ще отида в Бруум, за да потвърдя съмненията си.

— Разбирам. — Пастор Албрехт взе кутията и я хвана с две ръце. — Тогава трябва да ми съобщите какво сте открили, но засега, ако оживее, детето ще има дом тук, в Хермансбург.

— Моля да задържите кутията на сигурно място, докато се върна. И за ваше собствено добро не поглеждайте вътре.

— За какъв ме взимате, господине? — Пасторът се намръщи. — Аз съм божи човек и можете да ми имате доверие.

— Разбира се.

Мъжът бръкна в джоба си и извади няколко банкноти.

— Това е дарение за вашата мисия и за храната на бебето.

— Благодаря ви.

— Ще се върна колкото мога по-бързо.

— Един последен въпрос, господине: майката дала ли му е име?

— Не.

— Тогава ще го нарека Франсис, на свети Франциск от Асизи, светецът покровител на животните. Според думите ви една камила е помогнала животът му да бъде спасен. — Пасторът се усмихна сухо.

— Подходящо име.

— А вашето име, господине? — попита пастор Албрехт.

— По тези места съм известен като господин Д. Довиждане, отче.

Вратата се затръшна зад него. Пастор Албрехт застана до прозореца и отвори кепенците, за да гледа как говедарят се качва на коня си и си тръгва. Макар мъжът да беше очевидно здрав и силен, у него имаше някаква странна уязвимост.

— Още една изгубена душа — промълви той, загледан в бебето на масата пред него. То отвърна на погледа му и бавно мигна с големите си сини очи. — Ти си оцеляло след дълго пътуване, мъниче — каза той, взе писалката си, отвори една тетрадка и записа името „Франсис“ и датата на пристигането му на нова страница. След това добави и „Господин Д. — говедар, Алис Спрингс“.

* * *

Месец по-късно говедарят върза коня на една поляна на половин миля от къщата и измина пеша остатъка от пътя. Нощта беше тъмна, облаци покриваха звездите, и той се радваше на това. Стигна до входната врата, свали си ботушите и ги скри под живия плет. Къщата бе потънала в мрак и само от време навреме се чуваше шумолене от конюшнята. Той въздъхна, мислейки си, че най-добрите и най-лошите моменти от живота му бяха преминали под този покрив, някога тенекиен, а сега безупречно покрит с керемиди. Видя, че Фред спи на обичайното си място пред конюшнята и продължи до колибата. Молейки се да не е заключена, той опита бравата и вратата се отвори веднага. Затвори вратата зад себе си и изчака очите му да свикнат с мрака. Тя беше там, облегнала глава на едната си ръка. Той се доближи до нея, съзнавайки, че ако я изплаши, тя ще изкрещи и ще събуди жителите на съседната къща.

Той коленичи до леглото и запали свещта на нощната масичка, така че тя да го разпознае веднага. Той я разтърси леко и тя се размърда.

— Камира, аз съм, господин Дръм. Върнах се да те видя. Наистина съм тук, но не бива да издаваш звук. — Той сложи ръка на устата й и тя се втренчи в него, вече напълно будна. — Моля, не викай.

Ужасът в очите й започна да се топи и тя се опита да махне ръката му от устата си.

— Обещаваш ли?

Тя кимна и той си махна ръката и сложи пръст на устните си.

— Не искаме да събудим никой друг, нали?

Тя поклати глава безмълвно и седна в леглото.

— Какво правите тук, господин Дръм? Вие мъртъв от години! — изсъска тя.

— И двамата знаем, че не съм, нали?

— И защо връщате се сега?

— Защото имам да ти казвам нещо.

— Че дъщеря ми е мъртва? — Очите на Камира се изпълниха със сълзи. — Знам вече. Душата ми казва.

— За жалост душата ти е казала истината. Толкова съжалявам, Камира. Тя… чакаше ли дете?

— Да. — Камира сведе глава. — На никого не казвайте. Бебе вече мъртво и то.

Той вече знаеше със сигурност, че догадката му е вярна.

— Тук вече има нещо, което не знаеш — прошепна той.

— Какво то?

Той сложи нежно ръка на нейната.

— Бебето на Кет е оцеляло. Имаш внук.

Тогава й разказа как бе намерил детето и очите на Камира се изпълниха с удивление и възхищение.

— Прадеди, те мислят умен план. Къде е той? — Камира се огледа из стаята, сякаш бебето се криеше някъде там.

— Беше прекалено слаб, за да пътува дотук. Оставих го в добри ръце в Хермансбургската мисия. Трябва да ти кажа и че лошата перла беше в кошницата. Алкина трябва да я е намерила и…

— Не! Лоша перла прокълната! Не искам я близо до внук ми! — Камира повиши глас и Дръмънд притисна предупредително пръст до устните си.

— Кълна се, че тя се пази на сигурно място далече от него, докато не решиш какво да правиш с нея и с бебето. Мислех, че може да поискаш да го доведеш тук, щом се възстанови.

— Той не бива идва тук — заяви решително Камира.

— Защо не? Мислех, че може поне да те утеши.

Беше ред на Камира да му каже какво се е случило.

— Значи бебето е син на племенника ми? Мой кръвен роднина? — каза Дръмънд с изумление.

— Да. Наша кръв, смесена в него, той принадлежи двама ни — каза сериозно Камира.

— Но най-вече, Камира, на племенника ми Чарли, след като майка му вече е с прадедите си.

— Не! Най-добре за всички господин Чарли мисли бебе също умряло.

— Защо, за бога, точно ти ще казваш такова нещо?

— Вие отдавна не бил тук, господин Дръм. Не разбирате. Госпожа Кити, тя толкоз работи, всичко прави за сина си, след като вие си отивате.

Дръмънд вдигна вежда.

— Тя болна, много болна — продължи Камира. — И тъжна.

— Вече добре ли е? Тук ли е? — Той обърна глава към къщата.

— Тя в Европа на почивка. Оставя господин Чарли бъде шеф. Макар и той тъжен за дъщеря ми, той млад и скоро се оправя. Може би жени се за мила жена секретарка. Най-добре за него той не знае, виждате ли?

— Ами Кити? И тя е баба като теб, Камира. Тя и Чарли имат право да знаят за съществуването на бебето, не мислиш ли? Ами самото бебе? Аз поне не бих могъл просто да зарежа праплеменника си в някаква мисия.

Камира стана от леглото.

— Аз идвам с вас. Водите ме в мисия. Тогава грижа се за мой внук там.

— Ще оставиш всичко, което имаш тук? Ами Кити? Знам колко много разчита на теб.

Камира вече вадеше конопена торба, явно някога използвана за зеленчуци, съдейки по мириса на старо зеле.

— Аз оправям мое семейство, тя — нейно. Тъй най-добре.

— Мисля, че подценяваш господарката си. Все пак тя те взе в дома си против волята на брат ми. Тя има добро сърце и би искала да бъде включена в това решение. И съм убеден, че би приела внука си в дома си.

— Да, но сега тя почива и има нужда от мир. Не искам носи срам на нея и Чарли, виждате ли? Най-добре аз ида при внук. Пазим тайна.

Тогава Дръмънд осъзна, че Камира би сторила всичко, за да защити господарката си, която я бе спасила, и момчето, на което бе помогнала да се роди. Дори ако се налагаше да ги напусне, за да го направи. Но това беше нейно решение, независимо дали той беше съгласен или не.

— Ами Фред? Няма ли да му кажеш?

— Той не го бива тайни пази, господин Дръм. Може би един ден. — Камира го погледна очаквателно, вече прибрала всичките си земни притежания в торбата. — Вие водите ме при внук сега, да?

Дръмънд кимна примирен и отвори вратата на колибата.