Лусинда Райли
Сестра на перлите (14) (Историята на Кики)

13.

Събудих се необичайно рано на другата сутрин. Може би защото имах сън, толкова реален и ярък, че ми беше трудно да се върна в реалността.

Бях малко момиченце и седях на коляното на по-възрастна жена, която по някаква причина беше гола, поне до кръста. Тя ме поведе за ръка през червена пустиня до едно растение, под което имаше гнездо на някакви насекоми. Тя го посочи и ми каза, че е моя работа да се грижа за тях. Бях почти сигурна, че имаше нещо общо с мед, но най-странното беше, че въпреки омразата ми към всичко с много повече крака, отколкото имам аз, хванах в ръка едно от насекомите като домашен любимец, като хамстер или нещо подобно. Погалих го с малките си пръсти, докато пълзеше по ръката ми. Каквото и да бе, знаех, че е мой приятел, а не враг.

Подбудена от наученото вчера, вдигнах слушалката на хотелския телефон и набрах номера на адвоката в Аделаида. Дори да не отидех там, реших поне да потърся малко отговори. След няколко иззвънявания чух твърд женски глас.

— „Ангъс и Тайн“, с какво мога да ви помогна?

— Здравейте, можете ли да ме свържете с господин Ангъс — младши, моля?

— Боя се, че той излезе в пенсия преди няколко месеца — каза жената. — Но Талита Майърс се занимава със случаите му. Да ви уговоря ли среща?

— Всъщност съм в Бруум и исках само да задам няколко бързи въпроса. Да се обадя ли отново, когато е свободна, или…

— Почакайте, моля.

— Говори Талита Майърс — чу се различен глас. — С какво мога да ви помогна?

— Здравейте, миналата година получих наследство, пратено от господин Ангъс до адвоката на баща ми в Швейцария. Името ми е Келено Д’Аплиез.

— Добре. Знаете ли точната дата, на която наследството е изпратено на адвоката на баща ви?

— Получих го през юни миналата година, след смъртта на баща ми, но не съм сигурна колко по-рано го е получил адвокатът му.

— А как се казва този адвокат?

— „Хофман и съдружници“ в Женева.

— Добре, ето го. — Последва пауза. — И какво мога да направя за вас?

— Опитвам се да открия семейството си и се надявах да имате информация от кого е наследството.

— Нека погледна бележките на компютъра, макар че за жалост няма да ми кажат кой знае какво, понеже господин Ангъс предпочиташе да пише всичко на ръка, като повечето хора от неговото поколение… Не, нищо. Почакайте, ще проверя дали пише нещо в счетоводните книги.

Чу се трещене, а после звукът на отгръщащи се страници.

— Ето го. Значи… доколкото разбирам — има препратка към бележки от януари 1964 — „доверителен фонд, създаден от покойната Катрин Мърсър“.

Катрин, Кити… едва не изпуснах слушалката от изненада.

— Кити Мърсър?!

— Знаете ли нещо за нея?

— Малко — промърморих. — Имате ли представа за кого е създала фонда?

— Не се разбира от тези бележки, боя се, но мога да сляза в архивите и да проверя записките от 1964. Да ви се обадя ли, когато разбера?

— Да, много ви благодаря.

Дадох й номера на мобилния си телефон и прекъснах разговора с разтуптяно сърце. Значи все пак имах роднинска връзка с Кити?

Излязох от хотела и тръгнах към интернет кафето, за да потърся още информация за Албърт Наматджира. Спрях пред един щанд за вестници, когато видях познато лице на първа страница на един австралийски вестник.

ЧАНГРОК СЕ ПРЕДАВА И ЛЕТИ ОБРАТНО

— По дяволите! — изругах и разгледах по-внимателно снимката: Ейс беше в белезници, заобиколен от мъже в униформи, които го водеха надолу по стълбата от един самолет.

Купих вестника, защото знаех, че ще ми отнеме дълго време да разчета параграфа под снимката. Освен това имаше „продължение на четвърта страница“. Върнах се обратно в хотела, защото нямаше смисъл да продължавам към интернет кафето — мозъкът ми не беше способен да върши две неща едновременно дори в по-добри ситуации, а сега определено не беше моментът да разследвам и Албърт Наматджира.

След като се върнах горе в стаята си, осъзнах колко много съм разчитала на Ася да ми превежда неразбираемите текстове на вестници, имейли и книги. И макар че тя ми беше пратила две съобщения снощи, за да провери дали съм добре, и несъмнено би се радвала да помогне, чувствах, че е важно да докажа на себе си, че мога да се справя сама. Така че седнах с кръстосани крака на леглото си и се постарах да разчета какво пише във вестника за моя Ейс.

Ананд Чангрок, банкерът мошеник, който разби „Бърнърс Инвестмънт Банк“ миналия ноември, се върна днес у дома от скривалището си в Тайланд и се предаде на летище „Хийтроу“. Чангрок отказа коментар, докато полицията го отвеждаше. „Бърнърс“, една от най-старите банки в Обединеното кралство, наскоро бе купена за една британска лира от китайската инвестиционна банка „Ажинкуан“.

След новината за ареста на Чангрок тълпи от гневни инвеститори заобиколиха входа на банката на лондонския Странд, протестирайки заради загубените си авоари. Много от тях са инвестирали пенсиите си във фондове, управлявани от „Бърнърс“, и са загубили всичките си спестявания. Дейвид Рътър, изпълнителният директор на „Бърнърс“ отказа да коментира какви суми ще бъдат предложени на инвеститорите като компенсация, но бордът на директорите обяви, че се провежда пълно разследване как е било позволено тази ситуация да се развие незабелязано.

Междувременно Чангрок се намира в затвора „Уърмууд Скръбс“ с наложена мярка за неотклонение и ще се яви в съда следващия вторник по обвинения в измама и подправяне на документи. Източниците ни уверяват, че е малко вероятно да бъде пуснат под гаранция.

Значи Ейс беше затворен в килия в лондонски затвор. Прехапах си устната от безпокойство, мислейки, че ако не бях помолила По да направи онази снимка, може би Ейс щеше да дойде при мен в Австралия и да живеем заедно извън закона в пущинака. Може би трябваше да отида да го видя, да се опитам лично да му обясня истината… в смисъл, нямаше как да избяга, имайки предвид къде се намираше. Но беше дълъг път, а той можеше и да откаже да се срещне с мен.

Проверих часовника си и видях, че минава единадесет, значи Историческият музей на Бруум би трябвало да е отворен.

Тръгнах натам с туристическата карта на Бруум в ръце. Вървейки по широката улица, надничах във витрините, пълни с перли — не само бели, а и черни и розови, нанизани на огърлици или превърнати в изящни обици. Сред клоните на едно дърво настана ужасна какофония, докато го подминавах.

От лявата ми страна, зад редица гъсти мангрови дървета, беше безкрайният океан, сливащ се с небето на хоризонта. Накрая забелязах Историческия музей. Приличаше на много други сгради в Бруум: един етаж с гофриран покрив и веранда на фасадата.

Щом влязох вътре, веднага почувствах, че бия на очи, понеже бях единственият посетител. Пред компютъра на бюрото седеше жена, която вдигна луничавото си лице и ми се усмихна.

Обиколих музея и видях, че практически всичко там е за перлодобивната индустрия. Имаше много модели на кораби и черно-бели снимки на хора, накачени на тях. Очите ми се плъзнаха по миниатюрните букви на табелките с описания, без да разберат нищо, след което се насочих към един ъгъл, пълен с много стара на вид екипировка. Имаше още един костюм като този на скулптурата на бронзовия астронавт, с кръгли дупки в металния шлем, взиращи се в мен като празни очи. Присвих очи към картичката под него и най-накрая ми светна, че това е костюм за гмуркачи, търсещи перли, направен много преди времето на неопрена.

В следващата витрина лежаха перли върху червени кадифени възглавнички в малки дървени кутийки. Много от тях имаха неправилна форма, като блестящи сълзи, току-що ударили се в земята. Никога не си бях падала по бижутата, но в тези кремави кълба имаше нещо, което те караше да протегнеш ръка и да ги докоснеш.

— Мога ли да ви помогна?

Сепнах се и се дръпнах от витрината, макар да не бях направила нищо лошо.

— Ами, чудех се дали сте чували за жена на име Кити Мърсър?

— Кити Мърсър? Разбира се, скъпа. Едва ли има местен човек в Бруум, който да не е. Тя е сред най-известните хора, живели някога тук.

— О, това е чудесно — отвърнах аз. — Имате ли някаква информация за нея?

— Естествено, скъпа. Проект за училище ли правите, или нещо подобно?

— За университета — импровизирах, обидена, че ме е взела за толкова млада.

— Тук идват много момичета да проучват Кити Мърсър за проекти. Тя е сред великите жени пионери на Австралия. Практически е управлявала този град в началото на XX век. Имаме една нейна биография ей там на стойката, издадена съвсем наскоро от местен историк. Прочетох я и научих много неща за нея, които не знаех преди. Препоръчвам я.

— О, да, мисля, че вече я имам — побързах да кажа, разпознавайки биографията, която ми беше купил Ейс. Запитах се дали това не е единственият източник на информация за Кити; може би трябваше да попитам дали няма документален филм или нещо подобно, защото щеше да ми отнеме буквално години да прочета книгата сама. Тогава погледът ми се спря на масата до стойката, където бяха наредени няколко аудиокниги. Обложката на едната отговаряше на корицата на книгата.

— Това аудиодиск с книгата ли е?

— Да.

— Страхотно, ще го взема — казах с облекчение.

— Струва двадесет и девет долара, скъпа. Не си от този край, нали? — попита тя, докато отброявах три банкноти по десет долара.

— Не.

— Върнала си се да проучиш собствената си история, така ли? — продължи да пита.

— Да. Това и есето за университета.

— Е, ако имаш нужда от още помощ, само ми кажи.

— Благодаря. Довиждане.

— Довиждане, скъпа. Радвам се да видя, че една от вас е успяла да отиде в университет.

С радост излязох от музея, защото жената ме гледаше с някаква смесица от съчувствие и дискомфорт, която не ми харесваше. Опитах се да я прогоня от мислите си и влязох в магазин за намалени стоки, който бях видяла на идване, откъдето успях да купя дискмен и евтини слушалки, защото бях сигурна, че другите гости на хотела няма да искат да слушат с часове историята на Кити Мърсър през тънките стени на стаите.

Взех си още един бургер от кафето за обяд и докато вървях обратно към хотела, видях няколко чернокожи младежи, клекнали на поляната. Всъщност единият лежеше по гръб и сякаш спеше. Един от будните ми кимна, а друг отпи от бутилка бира.

Видях една жена да ги заобикаля отдалече, сякаш се страхуваше, че ще я нападнат посред бял ден или нещо подобно. На мен ми изглеждаха нормални — просто група младежи, каквито можеш да срещнеш на всеки ъгъл във всеки град или село.

Малко след като влязох обратно в хотелската си стая, мобилният ми иззвъня и видях, че е Мама. Чувствах се виновна, че не бях отговорила на съобщенията й, така че вдигнах.

— Ало?

Последва дълга пауза, вероятно заради лошата връзка с Швейцария.

— Кики?

— Да. Здрасти, Мамо.

— Chérie! Как си?

— Добре. Е, горе-долу.

— Ася ми каза, че си в Австралия.

— Да, така е.

— Тръгнала си от Тайланд?

— Да.

Мама отново направи пауза, този път очевидно нарочно. Почти чувах как работи мозъкът й, опитвайки се да реши дали да ме попита за Ейс.

— И си добре? — попита накрая.

— Както винаги, Мамо — отвърнах, питайки се кога ще стигне до съществения въпрос.

— Chérie, знаеш, че винаги можеш да разчиташ на мен, ако се нуждаеш от помощ.

— Знам. Благодаря ти.

— Колко дълго ще останеш в Австралия?

— Не знам, честно казано.

— Е, радвам се, че чух гласа ти.

— Аз също.

— В такъв случай ще ти кажа довиждане.

— Мамо… — Тъй като очевидно не искаше да повдигне темата, трябваше да го направя аз.

— Да, chérie?

— Мислиш ли, че Татко щеше да се разсърди заради онази снимка?

— Не. Убедена съм, че не си направила нищо лошо.

— Не съм. Наистина не знаех за Ейс и какво е направил. Някой свързвал ли се е с теб? Вестниците или нещо подобно?

— Не, но и да го направят, няма да им кажа нищо.

— Благодаря ти, Мамо. Лека нощ.

— Лека нощ, chérie.

Затворих телефона, мислейки колко много обичах тази жена. Дори ако пътуването ми до Австралия разкриеше коя е била истинската ми майка, не можех да си представя по-мил, разбиращ и подкрепящ човек от Мама. Тя ни обичаше с цялото си сърце, което не можех да кажа за биологичната си майка, защото освен ако Татко не ме беше откраднал от ръцете й, тя явно ме беше изоставила. Вероятно имаше обяснение; сигурно е била болна или бедна и е решила, че ще живея по-добре с Татко.

Но… не трябваше ли връзката между майка и дете да е по-силна от всичко това?

Седнах обратно на леглото, чудейки се дали изобщо исках да продължа това странно пътуване и да намеря хората, които ме бяха изоставили. В смисъл, може би не ме искаха обратно. Но Мая, Али и Ася сякаш бяха намерили нов и по-добър живот, следвайки знаците, оставени от Татко…

Мобилният ми иззвъня отново, но този път беше Криси. Вдигнах, чудейки се как винаги успява да се намеси, точно когато се чувствам най-зле.

— Здрасти, Кики! Ходи ли днес в музея?

— Да.

— Откри ли нещо?

— Да, доста, но още не съм сигурна какво общо има с мен.

— Искаш ли да се видим по-късно? Говорих с баба и тя много иска да се срещне с теб.

— Окей, става.

— Какво ще кажеш да мина през хотела ти към три и да те взема, за да те заведа при нея?

— Звучи чудесно, Криси, стига да не е проблем за теб.

— Няма никакъв проблем. Чао, Кики.

Тъкмо прибирах телефона в джоба си, когато получих ново обаждане, този път от Ася.

— Здрасти! — Ася звучеше малко задъхана. — Добре ли си?

— Мда. Добре съм. А ти?

— Да, добре съм. Слушай, Кики, исках да те предупредя, че днес получих обаждане от един вестник.

— Какво?

— Не съм сигурна как са открили номера ми, но ме попитаха дали знам къде си. Казах, че не знам, разбира се.

— Господи! — промърморих и изведнъж се почувствах преследвана като Ейс. — Наистина не знам нищо, Сия.

— Вярвам ти, Кики, скъпа, разбира се. Исках само да те предупредя, че знаят името ти. Имаш ли представа откъде?

— Обзалагам се, че е оня Джей от Ралей — онзи, който си падаше по теб, помниш ли? Той е бивш журналист и мисля, че именно той е продал снимката на вестниците. Той е приятел на Джак от „Ралей Бийч Хотел“, а те имат всичките ни данни — телефонни номера, адреси и тъй нататък — от онзи път, когато отседнахме в хотела. А приятелката на Джак ми каза, че Джей е разпознал Ейс. Тя е рецепционистка там. Джей вероятно я е подкупил, за да погледне документите.

Чух внезапен кикот от другата страна.

— Какво е толкова смешно?

— Нищо. Но трябва да има някаква смешна страна във всичко това, нали? Само ти можеш да се озовеш на първа страница на всички вестници с най-издирвания банкер в света и дори да не знаеш кой е!

Чух я да се кикоти отново и изведнъж прозвуча като старата Ася.

— Да, хващам се на бас, че Електра се пука от завист — засмях се и аз.

— О, да, със сигурност. Сега сигурно говори с агентите си по връзки с обществеността. Трудно е да получиш първа страница на един вестник, да не говорим за всичките. О, Кики…

Ася продължи да се смее и накрая се разсмях с нея, защото цялата ситуация беше толкова абсурдна и откачена; накрая вече се държах за хълбоците в пристъп на „терия“, както наричахме истерията на общия си детски език.

Накрая и двете се успокоихме и аз си поех дълбоко дъх, преди да заговоря отново.

— Наистина го харесвах — признах й. — Беше страхотен човек.

— Разбрах го още от снимката. Изглеждаше наистина щастлива. Косата ти изглежда страхотно, впрочем, както и онзи топ, който носеше.

— Благодаря, но вече нищо от това няма значение, защото сега той ме мрази. Мисли, че аз съм казала на медиите къде е, защото снимката беше на моя апарат. Охранителят му ми прояви снимките и дори оставих един комплект на Ейс като подарък за сбогом. Все едно съм искала да посипя сол в раната или нещо такова.

— О, това е ужасно, Кики! Сигурно си съкрушена.

— Да, но какво мога да направя?

— Да му кажеш, че не си била ти?

— Никога не би ми повярвал. Наистина, Сия, той изобщо не беше какъвто го описват вестниците.

— Мислиш ли, че го е направил?

— Може би, но нещо не се връзва.

— Е, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, Маус е убеден, че Ейс е просто изкупителна жертва. Някой друг в банката трябва да е знаел какво се случва.

— Ясно — казах, без да знам дали да се чувствам щастлива или тъжна, че приятелят й Маус беше на моята страна, понеже той бе човекът, причинил всички проблеми между мен и Ася.

— Виж, ако има нещо, което ние можем да направим оттук, за да ти помогнем, само се обади.

Местоимението „ние“ само ме подразни още повече.

— Благодаря. Ще го имам предвид.

— Да се пазиш, мила Кики. Обичам те.

— И аз те обичам. Чао.

Затворих телефона и макар да се бях почувствала много по-добре, когато се разсмяхме заедно като в добрите стари дни, сега се чувствах депресирана, след като една дума бе достатъчна да ми напомни колко много неща се бяха променили. Ася си имаше своя Маус, чиито ръце я прегръщаха всяка вечер. Тя бе завършила пътешествието си в миналото и е започнала бъдещето си, докато аз бях далече и от двете.

* * *

Точно в три часа, като по часовник, Криси се появи на рецепцията. Въпреки жегата, носеше избелели дънки и тясна тениска, а червена кърпа придържаше къдриците й да не падат върху лицето.

— Здрасти, Кики, готова ли си да тръгваме?

Качих се зад нея на мотопеда и потеглихме. Разпознах летището, докато се движехме паралелно на пистата, после направихме няколко резки завоя, преди да достигнем прашен път, заобиколен от колиби с тенекиени покриви. Не бяха точно бараки, но беше очевидно, че хората, които живееха в колибите, нямат излишни пари за разкрасяване на домовете си.

— Това е. — Криси спря мотопеда и го задържа прав, за да мога да сляза. — Предупреждавам те, че баба ми може да ти се стори малко особена, но се кълна, че не е луда. Готова ли си?

— Готова съм.

Криси ме поведе по една пътека през нещо, което технически беше вход на градина, но на практика приличаше повече на всекидневна. Имаше изтъркан кафяв диван, няколко дървени стола и разтегаемо кресло с възглавница и чаршаф, все едно някой спеше там.

— Здрасти, Мими! — извика Криси в посока към нещо зад дивана. Когато го заобиколихме, видях дребничка жена, която седеше с кръстосани крака на земята. Кожата й имаше цвета на тъмен шоколад, а лицето й бе набраздено от стотици тънки бръчици. Беше най-старият човек, когото някога бях виждала, но на челото й беше вързана модерна шарена кърпа като на внучка й.

— Мими, нгаджи минган? Това е Келено, момичето, за което ти разправях — каза й Криси.

Старицата вдигна поглед към мен и видях, че очите й са невероятно светли и ясни, сякаш младо момиче бе сложено погрешка в кожата на стара жена. Напомняха ми на два лешника в езера от бяло мляко.

— Миджала джую — каза тя, а аз стоях смутена, защото нямах представа какво говореше. Тя потупа земята до себе си и аз седнах до нея, объркана от празния диван и столовете.

— Защо седи долу? — попитах Криси.

— Защото иска да усеща земята под себе си.

— Ясно.

Все още усещах очите на старицата върху себе си, все едно се взираше в душата ми. Тя протегна кокалестата си ръка да ме погали по бузата; кожата й, докосваща моята, бе неочаквано мека. После дръпна една от къдриците ми и се усмихна. Видях, че има голяма празнина между предните си зъби.

— Ти знае история от Време на сънищата за гуманиба? — попита тя на развален английски.

— Не… — отговорих с празен поглед.

— Говори за Седемте сестри, Кики. Така се наричат в нашия език — преведе Криси.

— О, да, знам за тях. Баща ми ми е разказвал всичко.

— Те наши земляци, Келено.

— Иска да каже наши роднини — обясни Криси.

— Ние семейство, един народ от една земя.

— Ясно.

— Ще ти обясня какво има предвид друг път — прошепна Криси.

— Всичко започва във Време на сънищата — започна старицата.

— Кое започва?

— Историята на Седемте сестри — каза Криси. — Сега ще ти я разкаже.

Както се оказа, Седемте сестри някога слизали от мястото си в небето и се приземявали на висок хълм, който бил кух отвътре, като пещера. Имало таен проход, водещ към вътрешността му, и това означавало, че сестрите можели да идват на земята и да се връщат обратно в небесата без никой да ги види. Когато били тук, долу, с нас, живеели в пещерата. Един ден, докато били на лов за храна навън, един старец ги видял, но те били заети с лова и не го забелязали. Той решил да ги последва, защото искал млада жена за съпруга. Докато си почивали край една рекичка, той изскочил и хванал най-малката сестра. Другите избягали обратно в пещерата си в паника, минали по тайния проход и излетели от върха на хълма в небето, оставяйки горката си малка сестра сама да се опита да избяга от стареца.

Когато чух това, реших, че е много гадно от страна на останалите да я изоставят.

Както и да е, най-малката сестра все пак успяла да избяга и се върнала тичешком в пещерата. Осъзнавайки, че другите вече са отлетели, и знаейки, че старецът продължава да я преследва, тя също се качила по тайния проход и отлетяла след сестрите си. Затова най-малката сестра — която аз познавах като Меропа, но старицата наричаше с друго име — обикновено не се вижда, защото се е загубила и не можела да се върне в своята „земя“.

Старицата завърши историята си и потъна в дълбока тишина, а очите й продължаваха да се взират в мен.

— Най-странното е — казах накрая на Криси, — че ние, сестрите, сме само шест, а Татко така и не доведе вкъщи седма.

— В нашата култура всичко е огледало на това, което е там, горе — отвърна Криси.

— Мисля, че старецът, когото спомена баба ти, трябва да е Орион от гръцките легенди, за когото ни е разказвал Татко.

— Вероятно — каза тя. — Има купища легенди за сестрите от различни традиции, но тази е нашата.

Как може всички тези истории от всички краища на света толкова да си приличат? — запитах се изведнъж. Тоест, когато са били измислени преди хиляди години, гърците не са можели да пратят имейл на австралийските аборигени, нито маите от Мексико да се обадят по телефона на японците. Можеше ли да има по-силна връзка между небето и земята, отколкото си мислех? Може би имаше нещо мистично, както би казала Тиги, в това, че ние, сестрите, бяхме кръстени на прочутите небесни сестри, а седмата липсваше…

— Откъде си ти? — попита ме старицата и ме върна в реалността.

— Не знам. Осиновена съм.

— Ти оттук. — Тя вдигна нещо като дълъг прът с някакви знаци по него и го удари в твърдата прашна земя. — Ти наш земляк.

— Роднина — напомни ми Криси, преди да се обърне към баба си. — Разбрах в мига, в който я видях, че част от нея е като нас.

— Най-важна част: сърце. Душа. — Старицата се удари по гърдите, а лешниковите й очи бяха пълни с топлота. Тя протегна ръка и стисна моята неочаквано силно. — Ти идва у дома. Твое място тук.

Тя продължи да държи ръката ми и изведнъж се почувствах замаяна, на ръба на сълзите. Криси като че ли забеляза, защото се изправи и ми помогна да стана.

— Сега трябва да тръгваме, Мими, защото Кики има уговорка.

Кимнах с благодарност на Криси, облегната на ръката й, защото се нуждаех от подкрепа повече, отколкото ми се искаше.

— Да, имам. Много благодаря, че ми разказахте историята.

— Разкажа много повече. Върни се — насърчи ме жената.

— Ще се върна — обещах, мислейки си колко беше странен акцентът й, — изговаряше малкото си английски думи по общо взето австралийски начин, но ги допълваше с още съгласни, които ги омекотяваха. — Чао.

— Галия, Келено. — Тя ми помаха, докато Криси ме водеше през градината всекидневна към мотопеда си.

— Искаш ли да си вземем нещо за пиене? Има станция зад ъгъла.

— Да, чудесна идея — съгласих се, макар да нямах представа за каква „станция“ става дума, защото още не бях готова да се кача отново на клатушкащия се мотопед.

Оказа се бензиностанция с малък магазин. Купихме си по една кока-кола и отидохме да седнем на една пейка отвън.

— Съжалявам за баба ми. Тя много се… въодушевява.

— Недей да съжаляваш. Беше толкова интересно. Просто ме накара да се почувствам странно, това е всичко. Да чуя за всичко това… — Потърсих точните думи. — За тази… култура, от която може би съм част. Не знаех нищо за нея, преди да дойда тук.

— Няма от какво да се притесняваш. Откъде би могла да знаеш, Кики? Била си осиновена и отведена в Европа като бебе. Освен това старците искат историите им да бъдат разказани, особено в нашата култура. Всичко се предава устно, разбираш ли? Никога не се записва.

— Искаш да кажеш, че няма… Библия или Коран, където са написани всичките истории, правила и тъй нататък?

— Не, нищо такова. Всъщност не обичаме хората да ги записват. Всичко се разказва, и много често се рисува. Кики? — вгледа се във втрещеното ми лице. — Изглеждаш потресена, какво става?

— Просто, аз, виждаш ли… — Преглътнах, защото с всяка изминала секунда ситуацията ставаше все по-странна. — Имам силна дислексия и не мога да чета както трябва, въпреки че получих най-доброто образование, което баща ми можеше да ми осигури. Буквите просто подскачат пред очите ми, но съм, ами, художничка.

— Наистина ли? — Криси изглеждаше изумена.

— Да.

— Защо не ми каза по-рано? Толкова е яко! Особено ако си роднина на Наматджира!

— Аз не съм нищо специално, Криси…

— Всички, които се занимават с изкуство, са нещо специално. И не се притеснявай, аз също съм по-добра във визуалното и слуховото. Може би просто е в гените ни.

— Може би. Криси, мога ли да те попитам нещо?

— Естествено, каквото искаш.

— Знам, че ще прозвуча като идиотка, както обикновено, но има ли… предразсъдъци спрямо аборигените в Австралия?

Криси обърна красивото си лице към мен и кимна бавно.

— И още как, но това не е тема за сега, докато седим пред станцията и пием кола. В смисъл, питай когото щеш от белите, и ще ти кажат, че няма. Поне не ни избиват с хиляди и не крадат земята ни — откраднали са я преди два-три века и още не са ни върнали повечето. Всеки януари белите празнуват „Деня на Австралия“, датата, на която е пристигнал британски флот да завземе страната ни. Ние го наричаме „Деня на нашествието“, защото тогава е започнал геноцидът над народа ни. Тук сме от петдесет хиляди години, а те са направили всичко възможно да ни унищожат, както и начина ни на живот. Както и да е — вдигна рамене тя, — това е стара история, но друг път ще ти разкажа повече.

— Добре — отговорих. Не исках да питам какво значи „геноцид“, но звучеше много лошо.

— Много ли е смущаващо за теб? — попита ме след кратка пауза. — Имам предвид, да откриеш изведнъж, че си една от нас, или поне отчасти?

— Не. Винаги съм била различна. Аутсайдер, нали разбираш?

— Разбирам. — Тя сложи топлата си ръка на моята. — Хайде, да те заведем обратно в хотела ти.

След като Криси ме остави пред хотела и ми каза да се обадя, ако имам нужда от нещо, се върнах в стаята си и се строполих на леглото. За пръв път, откакто се помнех, заспах веднага щом си легнах.

Когато се събудих, отворих едното си око да погледна колко е часът на мобилния ми. Минаваше осем вечерта, което означаваше, че бях спала три часа. Може би претоварването с информация от последните два дни имаше същия ефект като сънотворно: мозъкът ми знаеше, че не мога да се справя, затова се изключваше. Или може би, само може би… беше някакво дълбоко облекчение, че вече, събирайки смелост да дойда тук, бях започнала да откривам коя съм в действителност.

Ти идва у дома…

Дори ако вярвах, че е така, исках ли да ми се поставя етикет на нещо, което отговаряше на гените ми, но не бе играло никаква роля във възпитанието ми? Станах и отидох до тоалетната, после погледнах сплескания си нос в огледалото и видях, че е същият като на старицата и новата ми приятелка Криси. Те определено имаха силно усещане за собствената си същност и се гордееха с културата си, а може би точно от това има нужда: малко гордост. Можеше вече с Ася да не принадлежим една на друга — бях открила по трудния начин, че никой човек не може да притежава друг — но може би можех да принадлежа едновременно на себе си и на една култура, която да ме дефинира.

В широкия свят бях загубенячка, но днес, когато седях с Криси и баба й, те гледаха на произхода ми като на източник на сила. С други думи, имах хора на моя страна, които разбираха, защото и те бяха като мен. Моите… земляци. Семейство.

Върнах се в спалнята си изпълнена с енергия. Реших да се обадя на Криси и да видя дали може да ми разкаже повече за аборигенската култура. Когато вдигнах телефона си, видях, че имаше дванайсет нови съобщения и няколко гласови.

Първите две бяха от Ася:

Толкова се радвам, че поговорихме и се посмяхме снощи. Знаеш къде съм, ако се нуждаеш от мен. Обичам те xxx

Пак съм аз, обадиха се още вестници! НЕ ВДИГАЙ ТЕЛЕФОНА!

След това…

Това съобщение е за Кики Д’Аплиез. Здрасти! Казвам се Кейти Куумб и съм журналистка в „Дейли Мейл“. Бих искала да ви интервюирам за връзката ви с Ананд Чангрок. Можете да ми се обадите по всяко време, за да разкажете своята страна на историята.

И още едно…

Това е съобщение за Кики Д’Аплиез от новинарския отдел на „Би Би Си Едно“ в Лондон. Бихме искали да говорим с вас за Ананд Чангрок. Моля обадете се на Мат на долния номер. Благодаря.

И още едно…

Здрасти, това ли е номерът на Кики? Аз съм Анджи от „Нюз ъф дъ Уърлд“. Нека да обсъдим условията за пълно интервю.

И още, и още, и още…

— По дяволите!

Журналистите очевидно ме бяха надушили. След като Ейс беше затворен под полицейска охрана, нямаше как да изкопчат нищо от него, така че търсеха мен. За миг ми хрумна да се обадя в „Уърмууд Скръбс“ и да попитам дали мога да говоря с Ейс и дали би искал да кажа нещо на медиите от негово име.

Не ставай идиотка, Кики — казах си. — Той не би ти се доверил да му вземеш мангов шейк от плажно капанче…

„Линда знае истината“ — това ми беше казал веднъж.

Коя беше Линда? Приятелка? Или може би съпруга, макар че по вестниците не се споменаваше да има партньорка. Освен мен, разбира се, но след като един от таблоидите ме бе нарекъл „поредната приятелка“, очевидно бях само една от многото, дошли преди мен.

Все пак някакъв инстинкт ми подсказваше, че би трябвало да му помогна с нещо. В крайна сметка той ми бе помогнал, когато имах нужда от него. Въпросът беше какво да направя? И как?

Можех да сторя само едно нещо…

Извадих симкартата от мобилния си и проверих дали всички номера, от които имам нужда, са запомнени на самия телефон. Занесох симкартата в тоалетната, увих я в парче тоалетна хартия и я хвърлих вътре. После пуснах водата. След като се уверих, че вече никой не може да ме проследи, излязох от стаята, отидох до едно магазинче по-надолу по улицата и си купих местна симкарта. Писах на Ася и Мама, за да им дам новия си номер. Мобилният ми иззвъня трийсет секунди по-късно.

— Здрасти, Ася.

— Само проверявам дали работи.

— Да, но се плаща на място и жената в магазина каза, че трябва да плащам за обаждания от чужбина, така че вероятно ми остават към трийсет секунди на моите двайсет долара.

— Много добре си направила, че си изхвърлила симкартата. Днес пак ме заляха с обаждания. Маус каза, че ако са умни, сигурно могат да те проследят по самолетните билети, така че…

Връзката изведнъж прекъсна и видях обявление на екрана, че кредитът ми е изтекъл.

— Това вече е смехотворно — изстенах, вървейки обратно към хотела. Не бях Джеймс Бонд, нито дори Пуси Галор или както там й беше името.

— Здравейте, госпожице Д’Аплиез — поздрави ме рецепционистката. — Решихте ли вече колко дълго ще останете?

— Не.

— Е, само ми кажете, когато решите. — Забелязах, че рецепционистката ме оглежда внимателно. — Не сте отсядала тук преди, нали? Лицето ви ми изглежда познато.

— Не, никога — отвърнах, мъчейки се да задържа гласа си спокоен. — Благодаря, чао — казах и се качих обратно в стаята си.

Жабите още изнасяха вечерния си концерт под отворения ми прозорец. Включих лампата в стаята си и видях дискмена на нощното шкафче, който ми напомни, че би трябвало да продължа да слушам историята на Кити, понеже имах нужда да се разсея. Легнах на леглото, смених батериите на дискмена и сложих вътре втория диск. Сложих си слушалките, излегнах се, включих го и затворих очи, за да чуя какво се е случило с Кити Мърсър след това.