Лусинда Райли
Сестра на перлите (3) (Историята на Кики)

2.

Най-добрата страна на плажа Ралей е, че се намира на полуостров и можеш да стигнеш до него само с кораб. Ася и аз бяхме пътували по много невероятни места, но седенето на дървена пейка в дългата лодка, носеща се бързо и шумно по яркосиньото море, и първият поглед към невероятните варовикови колони, издигащи се в дълбокото синьо небе, беше един от най-вълшебните моменти в живота ми.

Приближихме се и видях въжета, закачени за скалата, по които се катереха хора като многоцветни мравки в ярки флуоресцентни къси панталони. Метнах си раницата на раменете и слязох от лодката, а кожата ми беше настръхнала от въодушевление. Макар и къси, крайниците ми бяха силни и пъргави, и скалното катерене бе едно от нещата, в които всъщност ме биваше. Не особено полезно умение за някого от Лондон, който иска да стане художник, но на място като това означаваше нещо. Замислих се как, в зависимост от това къде по света се намираш, силните и слабите ти страни могат да бъдат позитиви или негативи. В училище бях глупачка, докато Ася беше буквално суперзвезда. Но тук, в Краби, тя потъваше в сенките и седеше на плажа с книга в ръка, докато аз се наслаждавах на всички занимания на открито, които местността предлагаше. Бях на мястото си навън, на открито, както веднъж бе подхвърлила Мама, и бях станала по-известна от Ася в тукашната общност.

Цветът на водата около мен беше уникален: в един момент тюркоазен, когато слънцето блеснеше по нея, а в следващия — тъмнозелен в сенките под огромните скали. Проправяйки си път към брега през плитчините, видях как плажът се разстила пред мен — полумесец от бял пясък, обграден от огромните варовикови колони, с палми, разпръснати между простите дървени колиби, които представляваха хотели и барове. От една от тях се носеше успокоителният звук на реге.

Тръгнах с тежки стъпки по горещия бял пясък към „Ралей Бийч Хотел“, където бяхме отседнали миналата година, и се облегнах на бара рецепция, сгушен в дървената веранда.

— Здрасти — казах на младата тайландка, която не ми беше позната. — Имате ли свободна стая за следващите няколко седмици?

Жената ме огледа и извади голяма папка с резервации. Внимателно мина с пръст по всяка страница, след което поклати глава.

— Идва Коледа. Много заето. Няма стая след двадесет и първи.

— Тогава само за следващите две седмици? — предложих аз.

Изведнъж усетих как нечия ръка ме тупва по гърба.

— Кики? Ти си, нали?

Обърнах се и видях Джак, висок и мускулест австралиец, който притежаваше хотела и ръководеше школата по скално катерене на плажа зад ъгъла.

— Да, здрасти! — усмихнах му се. — Тъкмо се настанявам, поне за две седмици, преди да ме изхвърлят. Явно всичките ви стаи са заети.

— Ще ти намерим някой килер, мило, не се притеснявай. Сестра ти с теб ли е?

— Ъ-ъ, не. Сама съм този път.

— Докога ще останеш?

— До след Нова година.

— Е, ако искаш да ми помогнеш с уроците на скалата, кажи. Имам нужда от това, Кики. По това време на годината е пълна лудница.

— Може и да го направя. Мерси — отвърнах.

— Попълнете детайлите — каза тайландската рецепционистка и ми подаде картичка.

— Не се притеснявай за това, Нам — обърна се към нея Джак. — Кики беше тук със сестра си миналата година, така че вече ги имаме. Ела, ще те заведа в стаята ти.

— Благодаря.

Джак вдигна раницата ми, а рецепционистката ме гледаше лошо.

— Къде ще ходиш, като си тръгнеш оттук? — попита дружелюбно той, водейки ме по дървената пътека, около която, зад редица очукани врати, се намираха няколко семпли стаи.

— В Австралия — отговорих и застанахме пред вратата на двадесет и втора стая, в края на пътеката. Беше точно до генератора и имаше изглед към две кофи за боклук на колелца.

— А, родната ми страна! В коя част?

— На северозападния бряг.

— По това време на годината е адска жега, да знаеш.

— Горещината не ми пречи — отвърнах, отключвайки вратата.

— Е, до скоро виждане! — Джак ми махна, обърна се и се отдалечи.

Макар стаята да беше миниатюрна, влажна и воняща на боклук, пуснах раницата на пода и се почувствах по-весела откогато и да било в последните седмици, защото беше толкова хубаво да ме познават. Миналата година бях работила някои дни в школата по скално катерене и обожавах работата — да проверявам въжетата и да слагам ремъците на клиентите. Тогава с Ася бяхме останали без пари и Джак свали в замяна цената на стаята. Запитах се какво би казал, ако му съобщя, че вече нямам нужда да работя, защото съм милионерка. Поне на хартия…

Дръпнах един изтъркан шнур, за да включа вентилатора на тавана, и накрая, след много тракане и скърцане, той започна да се върти, но едва-едва раздвижи въздуха. Свалих си дрехите и се преоблякох в бански и саронг, който си бях купила тук миналата година, след което излязох от стаята и слязох на плажа. Поседях малко на пясъка, смеейки се на факта, че тук, в „рая“, с всичките дълги лодки, движещи се напред-назад из залива, беше милион пъти по-шумно отколкото на брега на реката в центъра на Лондон. Станах, тръгнах към брега и влязох в морето. Щом стигнах достатъчно навътре легнах по гръб в прекрасната вода, погледнах към небето и благодарих на Господ, Буда или на когото се очакваше да благодаря, че съм се върнала в Краби. За пръв път от месеци се почувствах у дома си.

* * *

Тази нощ спах на плажа, както често бях правила в миналото, само с един кафтан, суитшърт и надуваема възглавница за комфорт. Ася смяташе, че съм откачила — „Комарите ще те нахапят до смърт“, казваше всеки път, когато се изнизвах от стаята със завивките си. Но когато светлината на луната и звездите грееше над мен, се чувствах някак по-защитена под покрива на света, отколкото под построения от хора.

Събуди ме някакво гъделичкане по лицето. Вдигнах глава и видях две големи мъжки стъпала, които крачеха покрай мен към морето. Изтръсках пясъка, който бяха пуснали върху мен, и видях, че на плажа бяхме само двамата. Съдейки по светлината, която едва започваше да се разстила на хоризонта, беше малко преди изгрев. Ядосана от ранното събуждане, загледах как мъжът — който имаше брада и черна коса, прибрана в конска опашка, висяща от задната част на бейзболната му шапка — стигна до брега и седна, обгърнал с ръце коленете си. Обърнах се и се опитах отново да заспя — почивах си най-добре между четири и десет сутринта — но тялото и умът не искаха да ми съдействат. Затова седнах в същата поза като човека пред мен и загледах изгрева с него.

Въпреки многото екзотични места, които бях посещавала, всъщност не бях виждала много изгреви, защото това не беше любимото ми време от деня. Великолепните, фини цветове на утринното небе ми напомниха на картина на Търнър, но много по-красива в реалността.

Щом представлението на слънцето привърши, мъжът веднага стана, тръгна по брега и се отдалечи. Чух в далечината шума от двигателя на дълга лодка, известяващ началото на човешкия ден. Станах, защото бях решила да се прибера в стаята си и да поспя още малко, преди плажът да се изпълни с идващи и отиващи си пътници. Все пак, помислих, когато отключих вратата и се отпуснах в леглото си, си струваше да ме събудят, за да видя това.

* * *

Както винаги ставаше тук, времето сякаш отлетя, без да забележа. Бях се съгласила да помагам на Джак в школата по скално катерене. Освен това отидох и да се гмуркам и плувах с морските кончета, тигрови риби и сиви акули, които живееха по рифовете и дори не ме поглеждаха, докато се движеха между коралите.

По залез сядах на плажа и си говорех с другите под звуците на Боб Марли. Бях приятно изненадана колко много хора от Ралей ме помнеха от миналата година и се прибирах в стаята си чак когато паднеше мрак и всички отиваха да се напият в бара. Не се чувствах толкова зле, защото аз ги напусках, а не те мен, и винаги можех да се върна и да се присъединя към тях, стига да поискам.

Настроението ми се подобри още повече в деня, след като пристигнах, когато най-после събрах смелост да си включа мобилния телефон и видях, че Ася ми е оставила купища съобщения от типа на „Къде си?“, „Толкова се притеснявам за теб!“ и „Моля те, обади ми се!“ Имаше и много гласови съобщения от нея, в които общо взето повтаряше колко съжалява отново и отново. Отне ми известно време да пратя отговор — не само защото имах дислексия, нито защото автоматичната проверка на правописа на телефона ми беше по-зле и от мен, а защото не знаех какво да кажа.

Накрая написах само, че съм добре, и се извиних, че не съм се свързала с нея по-рано, защото съм пътувала. Което си беше вярно. Тя отговори веднага — написа колко се радвала, че съм добре, попита къде съм и за пореден път се извини. Нещо ме спря да й кажа къде се намирам. Беше детинско, но беше единствената тайна, която можех да запазя от нея. А тя пазеше много тайни от мен напоследък.

* * *

Осъзнах, че съм прекарала две седмици в Ралей, чак когато Нам, младата тайландка на рецепцията, която се държеше все едно хотелът е неин, ми напомни, че трябваше да се изнеса от стаята до обяд.

— По дяволите — изругах тихо и тръгнах, осъзнавайки, че ще се наложи да прекарам сутринта в търсене на стая.

Върнах се в хотела около два часа по-късно, след като бях обиколила безрезултатно Ралей надлъж и шир в търсене на легло за през нощта, като Мария на магарето си, и отново се изправих пред острия поглед на Нам.

— Камериерката трябва да изчисти стаята. Новият гост пристига в два следобед.

— Тръгвам, тръгвам — отвърнах и ми се прииска да й кажа, че лесно бих могла да си позволя да пренощувам в петзвездния хотел „Раявади“. Ако имаше свободна стая, каквато знаех, че няма, защото вече бях проверила. Натиках всичко в раницата си и оставих ключа на рецепцията. Просто ще се наложи да спя под звездите за няколко дни, докато мине Коледа, помислих си.

По-късно същата вечер, след като си изядох купата пад тай, видях Джак на бара. Беше прегърнал Нам, което веднага обясни неприязънта й към мен.

— Намери ли си стая? — попита ме Джак.

— Не, още не съм, но няма проблем да спя на плажа тази нощ.

— Слушай, Кики, вземи моята, нямаш никакви грижи. Сигурен съм, че ще мога да си намеря легло другаде за няколко вечери. — Той притисна лице в самодоволното малко рамо на Нам.

— Добре, благодаря ти, Джак — съгласих се веднага, понеже бях прекарала следобеда, пазейки раницата си на плажа, все едно е Свещеният Граал, и чудейки се как да си взема душ, за да отмия пясъка и солта от кожата си. Дори аз имах нужда от най-основните неща.

Той бръкна в джоба си, извади ключа и ми го подаде под неодобрителния поглед на Нам. Последвах упътванията му и се качих по тясното стълбище до рецепцията. Отворих вратата и ако не броим миризмата на потни чорапи с намек за мокри хавлии, бях доста впечатлена — Джак имаше най-добрата панорама в хотела. Още по-хубавото беше тесният дървен балкон, построен над покрива на верандата долу.

Заключих вратата, в случай че Джак се напие и забрави, че ми е заел стаята си, и се изкъпах под душа, който беше доста по-голям и силен от тези в стаите за гости на долния етаж. Облякох си чиста тениска и къси панталони и излязох да седна на балкона.

Видях Седемте сестри, струпани една до друга край Орион. Когато Татко за пръв път ми показа моята звезда през телескопа, веднага забеляза разочарованието ми. Тя светеше най-слабо от всички, което ме описваше доста точно, а митологичната ми история изглеждаше в най-добрия случай неясна. Понеже бях толкова малка, исках да бъда най-ярката и светла звезда с най-добрата история от всички.

Кики, каза тогава той, като взе малките ми ръчички в своите, ти си тук, на земята, за да напишеш собствената си история. И знам, че ще го направиш.

Загледана в звездния куп, се замислих за писмото от Татко Солт, което ми бе предадено от адвоката му Георг Хофман няколко дни след смъртта на Татко.

Ася отказа да отвори своето, но аз отчаяно исках да прочета моето. Затова излязох в градината и се покатерих сред клоните на един великолепен стар бук — същото дърво, от което бях паднала като малка. Винаги се чувствах защитена там горе, прикрита от чужди погледи от листата на короната му. Често се качвах там, за да мисля — или да се цупя, в зависимост от ситуацията. Настаних се на един широк клон и скъсах плика.

Атлантис

Женевско езеро

Швейцария

 

Скъпа моя Кики,

Знам, че за теб ще е трудно да прочетеш това писмо. Моля те да проявиш търпение и да го изчетеш до края. Освен това бих предположил, че ще прочетеш това, без да плачеш, защото емоциите са страна, която държиш вътре в себе си. Ала аз съм наясно колко дълбоки чувства изпитваш всъщност.

Сигурен съм, че си била смела заради Ася. Вие двете пристигнахте в Атлантис само шест месеца една след друга и начинът, по който ти винаги я защитаваш, е красива гледка. Ти обичаш дълбоко и ревностно, също като мен. Един съвет от човек, който знае за какво говори: постарай се това да не навреди на теб самата. Не се страхувай да я пуснеш да си отиде, когато дойде времето — връзката, която споделяш със сестра си, е дълбока и неразрушима. Вярвай в нея.

Както вече трябва да си видяла, оставих на вас, момичетата, една армиларна сфера в специалната ми градина. Под всяко от имената ви има координати, които показват точно къде съм ви намерил. Има също и цитат, който, надявам се, ще сметнеш за подходящ. Аз определено смятам, че е.

Освен това настоятелно те моля да отидеш и да се видиш с моя стар приятел и адвокат Георг Хофман колкото се може по-бързо. Не се притеснявай, това, което той има да ти каже, е много добра новина и само по себе си предоставя връзка с миналото ти, която ще бъде достатъчна да те изпроводи по пътя ти, ако пожелаеш да откриеш повече за родното си семейство. Ако решиш да направиш скока, съветвам те да научиш повече за една жена на име Кити Мърсър, която е живяла в Бруум, на северозападния бряг на Австралия. От нея започва твоята история.

Осъзнавам, че се чувстваш засенчена от сестрите си. Жизненоважно е да не губиш вяра в себе си. Артистичният ти талант е уникален — ти рисуваш, както повелява въображението ти. И щом откриеш увереността, която да ти позволи да му се довериш, съм убеден, че ще полетиш.

Най-накрая искам да ти кажа колко много те обичам, моята силна, решителна приключенка. Никога не спирай да търсиш вдъхновение и мир, Кики. Моля се един ден да дойдат при теб.

Татко Солт

Татко беше прав за едно нещо — отне ми почти час да прочета писмото и да разчета всяка една дума. Но за друго сгреши — едва не се разплаках. Седях горе на това дърво дълго време, докато не усетих, че цялата съм схваната, и ми се наложи да сляза.

„С Божията благодат, аз съм този, който съм“ беше цитатът, гравиран върху армиларната сфера. Понеже както тогава, така и сега, нямах никаква представа коя съм всъщност, това не ме вдъхнови, а само ме депресира още повече.

Когато отидох да се видя с Георг Хофман в офиса му в Женева, той каза, че Ася не може да влезе с мен, така че се наложи да ме изчака отвън. Тогава той ми каза за наследството ми и ми даде плик с черно-бяла снимка на по-възрастен мъж и момче тийнейджър, застанали до един пикап.

— Очаква се да ги познавам ли? — попитах Георг.

— Боя се, че нямам идея, Келено. Това беше единственото нещо, което пристигна с парите. Нямаше бележка, само адреса на адвоката, който преведе парите от Австралия.

Планирах да покажа снимката на Ася, за да видя дали ще й хрумнат някакви идеи, но за да я окуража да отвори собственото си писмо от Татко, реших да не й казвам какво ми е казал Георг Хофман, докато не го направи. Когато най-накрая отвори своето писмо, тя го задържа в тайна от мен, така че още не знаеше за снимката, нито откъде всъщност бяха дошли парите за лондонския апартамент.

Преди ми казваше всичко…

Облегнах брадичка на ръцете си и се наведох напред през балкона, отново поразена от голяма доза от „мъките“, както се изразявахме аз и Ася, когато се чувствахме зле. С крайчеца на окото си забелязах самотна фигура, застанала на брега край скалите, загледана нагоре към луната. Беше човекът, който ме бе събудил на плажа преди две седмици. Не го бях виждала оттогава, а Ралей беше малка общност, така че предполагах, че си е тръгнал. Но ето го пак, сам в нощния мрак. Може би не искаше да го виждат…

Погледах го известно време, за да видя къде ще отиде, но той дълго време не помръдна. Накрая ми омръзна, така че влязох вътре, легнах си и се опитах да заспя. Който и да беше мъжът, просто знаех, че е също толкова самотен, колкото и аз.