Лусинда Райли
Сестра на перлите (33) (Историята на Кики)

32.

— Госпожо М! Минава осем часът! Не трябваше ли да станем в четири? Казахте, че ще дойдете да ме събудите.

Кити се размърда и видя притесненото лице на Сара над себе си.

— Има промяна в плана — каза тя с дрезгав глас. — Днес господин Д ще ни закара в Хермансбург.

— Значи всичко е наред, така ли? — Сара зачака потвърждение.

— Да, всичко е наред.

— Какво е Хермансбург? — попита Сара, докато сгъваше дрехите, които Кити беше хвърлила на пода предната нощ.

— Християнска мисия е. Господин Д смята, че днес е прекалено горещо за пътуване до скалата Ейърс. Каза, че Хермансбург е много по-близо.

— Не обичам тия набожни типове — каза Сара. — Разказваха ни истории за малкия Исус в сиропиталището и как всички трябва да му се молим за спасението си. А аз само си мислех, че той не е живял толкоз дълго, а, госпожо? Нищо че бил Божи син. — Сара застана до леглото с ръце на кръста. — Кога тръгваме?

— В девет часа.

— Тогава ще дойда да ви донеса пресен леген вода, да се умиете добре, преди да тръгнем, щото Бог знае кога пак ще можем да се измием. Харесвам вашия приятел, впрочем. Хубаво е да имаме някой да ни защитава тука, нали?

— Да. — Кити сдържа усмивката си.

— Мислите ли, че ще ми даде да покарам малко файтона? Винаги съм обичала конете, откакто дойде вехтошарят у леля ми и ми даде да се кача.

— Сигурна съм, че може да се уреди — каза Кити и легна обратно на възглавницата си, след като Сара излезе.

— Какво правя? — изстена тя, когато си спомни събитията отпреди няколко часа.

Живееш, Кити, за пръв път от години…

Слезе долу и се принуди да хапне закуската от хляб и силно кафе, докато Сара бърбореше срещу нея.

— Господин Д каза, че ще ни чака навън, като свършим закуската. Трябва да си вземем резервни дрехи заради праха, но той ще се погрижи за припасите. Радвам се, че ще идва с нас, госпожо М, изглежда като някой, дето знае какво да прави по тия места. Тук е малко като в Дивия запад, а, госпожо? Веднъж гледах филм с коне, които бягаха през пустинята. Не съм си и мислила, че ще го видя с очите си.

Навън ги чакаше Дръмънд с понито и файтона и двете жени се качиха на широката пейка. Кити спомена, че Сара иска да подкара сама понито в някакъв момент и я сложи между себе си и Дръмънд.

— Е, добре. Да потегляме — каза Дръмънд и тръгнаха по главната улица.

Кити с радост остави Дръмънд да разправя на Сара за живота си в пущинака. Тя гледаше пейзажа, който, след като излязоха от града, стана яркочервен, с мъгливи лилави планини в далечината. Сара постоянно разпитваше Дръмънд, а той търпеливо й сочеше различните видове храсти, дървета и животни. Тя попиваше информацията както пустинната трева попива вода по време на суша.

— А това там е призрачен евкалипт. — Дръмънд посочи едно дърво с бяла кора в далечината. — Той е свещен за аборигените, а кората му може да се използва за лекуване на настинки…

Слънцето печеше силно и Кити се радваше, че носи памучното си боне с мрежест воал. Накрая ритмичното потропване на стъпките на понито я приспа.

— Завий наляво тук.

Гласът на Дръмънд я събуди.

— Не, наляво, Сара.

Понито се обърна, а Кити отвори очи и видя как Сара вкарва файтона в една алея, в края на която имаше множество варосани сгради.

— Добре дошла в Хермансбург, поспаланке. — Дръмънд се ухили и й подаде ръка, за да й помогне да слезе. — Твоята Сара може да стане страхотна ездачка. Ти дори не помръдна, когато й предадох юздите.

— О, беше прекрасно, госпожо М! Ще ми се да можех да го яхна. — Сара погледна умолително Дръмънд.

— Тук има предостатъчно коне, сигурен съм, че някой ще ти даде да пояздиш, преди да си тръгнем. А сега да видим дали пасторът е тук.

Дръмънд ги поведе покрай скупчените колиби до централното пространство, което беше пълно с живот. Повечето лица бяха на аборигенски момичета на различна възраст, облечени в бяло, което се стори абсурдно на Кити предвид червения прах, който вече беше изцапал собствените й дрехи. Имаше мъже, седнали пред голям отворен навес, които опъваха големи парчета бежова волска кожа и ги окачаха да съхнат на слънце.

— Това е работилницата за щавене на кожи — после мисията ги продава. Там са училището, кухнята, параклисът…

— Боже, та това е цяло село! — Кити погледна, накъдето й посочи той и чу приятни млади гласове, които пееха химни в параклиса.

— Така е, и е животоспасяващо за местните хора от племето арернте.

— Тези деца — каза Кити, сочейки група малки дечица, които излизаха от училищната стая. — Против волята на майките си ли са докарани, защото са със смесена кръв?

— Не. Протекторатът не е добре дошъл тук. Тези хора идват по своя воля да научат за Исус, и най-вече да се нахранят хубаво — отвърна със смях Дръмънд. — Мнозина са тук от години. Пасторът им позволява да практикуват собствените си обичаи заедно с християнството.

Смехът на децата събуди у Кити силни емоции.

— Това е най-красивата гледка, която някога съм виждала — две култури, работещи заедно в хармония. Може би все пак има надежда за Австралия.

— Да. А виж кой е там — Дръмънд посочи един висок, едър мъж, който мъкнеше маса към една колиба. — Най-прочутият син на Хермансбург, Албърт Наматджира. Имаме късмет, че го хванахме тук. Той често ходи на „разходки“, за да рисува — но дъщеря му Хейзъл почина тук при раждане преди няколко седмици и той и жена му решиха да се преместят в колиба в мисията.

— Това е Наматджира? — Кити присви очи срещу слънцето, удивена, че най-известният художник абориген в Австралия е само на няколко метра от нея.

— Той е. Интересен тип. Ако си добро момиче, по-късно ще ви запозная. А сега да отидем да намерим пастора.

Тръгнаха към едно ниско бунгало, отделено от другите, и Дръмънд почука на вратата. Отвори им нисък и набит бял мъж и ги посрещна с усмивка. Въпреки жегата бе облечен в черни одежди и бяла якичка на свещеник, а на големия му нос имаше кръгли очила без рамки.

— Господин Д, какво неочаквано удоволствие — каза той и потупа свойски Дръмънд по гърба. Говореше английски със силен немски акцент.

— Пастор Албрехт, това е госпожа Кити Мърсър от Аделаида и по-рано от Бруум — представи я Дръмънд. — Тя искаше да види лично Хермансбург, понеже е чула за мисията от сина си, който е учил с Тед в гимназията и университета.

— Наистина ли? — Пастор Албрехт огледа Кити сякаш я преценяваше за място в небесното царство. — Боя се, че Тед го няма. В момента е в Канбера и работи по изследователски проект в университета, но за мен е удоволствие да ви посрещна, госпожо Мърсър. А младата дама?

— Това е Сара, приятелка на госпожа Мърсър — отвърна Дръмънд.

— Добър ден, ваша милост. — Сара погледна неспокойно свещеническите му одежди и направи реверанс.

— Жадни ли сте? Жена ми току-що направи сок от куандонг. — Албрехт, който леко накуцваше, ги въведе в малка дневна с едуардиански мебели, които изглеждаха не на място в простата колиба. Той подаде на всички по чаша сладък розов сок и ги покани да седнат.

— Е, как вървят нещата тук от последното ми посещение? — попита Дръмънд.

— Както обикновено — каза пасторът. — Слава богу, нямаше нова суша, но Албърт си има своите проблеми, както знаеш. Имаше и обир преди няколко седмици. Бандитите са взели всичко от сейфа, и се боя, че тенекиената кутия, която ми даде преди толкова години, когато доведе Франсис, също е открадната. Надявам се вътре да не е имало нищо особено ценно. Франсис каза, че баба му се радвала, по някаква причина.

Кити видя как Дръмънд пребледня.

— Не, не беше нищо ценно — каза той небрежно.

— Е, може да се зарадваш да чуеш, че е въздадена справедливост. Двама крадци на добитък са обирали сейфовете на станциите наоколо. Открити са застреляни край скалите Хаастс. Който ги е убил е отнесъл плячката. Съжалявам, господин Д.

— Значи проклятието продължава… — прошепна Дръмънд.

На вратата се почука. Една млада жена надникна вътре и каза нещо на немски на пастора.

— О, хорът започва да пее! — обяви Албрехт. — Да, ще отидем, благодаря ти, Мери. Можеш ли да ми намериш и Франсис? Той помагаше на Албърт да си пренесе мебелите по-рано.

— Разбира се — усмихна се Дръмънд, — къде другаде ще е Франсис?

Докато четиримата вървяха към параклиса, Дръмънд задържа пастора по-назад и двамата мъже започнаха тих разговор зад Кити и Сара. Когато стигнаха прага на параклиса, Кити забеляза сериозното изражение на Дръмънд.

— Моля.

Пасторът посочи една груба дървена пейка в дъното на храма и четиримата седнаха. Параклисът беше прост, украсен само с една голяма икона на Христос на кръста. Пред нея стояха може би трийсет безупречно облечени млади момичета и момчета, чакащи с нетърпение пасторът да им направи знак да започнат.

Кити затвори очи и заслуша красивото песнопение, изпято на немски от аборигенския хор. Накрая и четиримата избухнаха в аплодисменти.

— Лично аз не си падам по химните, госпожо М, но туй беше много добро пеене, нищо че думичка не отбирам — каза Сара.

— Danke schon, Мери, kinder.

Пасторът се изправи и другите трима последваха примера му. Кити видя, че един сивокос мъж бута старица в инвалидна количка към задната част на църквата. С тях имаше и един удивително красив млад мъж — косата му имаше цвета на махагон, кожата му на карамел, а огромните му очи имаха поразителен и необичаен оттенък на синьото, с пръски кехлибар в ирисите. Те обаче не гледаха нея, а се спряха на Сара. Сара също зяпаше младежа, без да си прави труда да се прикрива.

— Какъв красив млад мъж — прошепна Кити, докато чакаха хорът да излезе преди тях.

— Такъв си е. И много талантлив художник. Франсис следва Наматджира по петите като кученце, откакто се научи да ходи — каза Дръмънд.

Кити откъсна поглед от Франсис и погледна към жената в инвалидната количка. Тя вдигна поглед към нея и Кити трябваше да се хване за облегалката на пейката, за да се задържи на крака. Макар жената да беше ужасно отслабнала, а кожата й набръчкана от годините, Кити познаваше лицето й като своето.

— Господи, не може да бъде! — прошепна тя на Дръмънд. После погледна стареца, който буташе количката. — А това е Фред!

— Той е, но заради Камира те доведох тук. Не й остава много време. Иди да я поздравиш.

— Камира? — Кити тръгна към нея, треперейки. — Наистина ли си ти?

— Госпожа Кити? — прошепна Камира, също толкова удивена. Фред я зяпна иззад количката.

— Франсис, това е Сара — каза Дръмънд, виждайки емоциите на лицата на двете жени. — Тя обича конете, така че би ли отишъл да й дадеш един урок по езда?

— Разбира се, господин Д — Франсис като че ли имаше проблеми с английския, но изражението му, когато даде знак на Сара да го последва, показа на всички какво удоволствие беше това за него.

— Господин Д и аз трябва да поговорим по работа — каза пастор Албрехт. — Защо не дойдеш с нас, Фред? Да оставим двете дами насаме.

Когато мъжете излязоха, Кити се наведе и прегърна най-скъпата си приятелка.

— Къде отиде? Толкова ми липсваше…

— Липсвахте ми и вие, госпожа Кити, но неща се случват, нали?

Кити пусна отслабналото й тяло и я хвана за ръката.

— Какви „неща“ са се случили?

— Първо кажете как вие тук? Господин Дръм отива ви намира?

— Не, изглежда аз го намерих. Или се намерихме взаимно.

Кити обясни набързо как се бяха срещнали, защото отчаяно искаше да узнае защо Камира я бе напуснала преди толкова години.

— Виждате ли? Онез горе в небето искат вас двамата заедно.

— Няма такова нещо — отрече веднага Кити. — Много скоро ще замина за Европа за постоянно. И никой не бива да знае истината, Камира.

— На кой тук ще кажа? — засмя се дрезгаво Камира. — Какво казва ви господин Дръм?

— Абсолютно нищо, дори не ми каза, че ти си тук. Моля те, скъпа Камира, кажи ми защо си тръгнахте с Алкина?

— Добре, но история дълга, госпожа Кити, вие седнете и аз ви кажа.

Кити седна. Камира й разказа истината за връзката между дъщеря си и сина на Кити, спирайки само за да си поеме дъх.

— Боже, о, боже. — Тя зарови лице в ръцете си. — Защо не дойдоха при мен? Щях да се съглася с брака им.

— Да, но моя дъщеря, тя силна воля имала. Не искала живее в свят на бели, дето държат се с нея като с краставо динго от улица. — Камира въздъхна. — Тя обичала Чарли, госпожа Кити, толкоз много, че го напуснала. Разбирате?

— Разбирам, естествено, че разбирам, но можех да обявя годежа им и целият град да види, че имат подкрепата ми.

Настъпи тишина и Камира погледна иконата с Исус.

— Госпожа Кити, имало нещо друго, накарало нея да бяга.

— Какво?

Изразителните очи на Камира молеха Кити да помисли, да каже думите вместо нея.

— Не! Нима искаш да кажеш, че е била бременна?

— Да. Четири месеца, кога отишла в пустиня.

— Чарли знаеше ли?

— Да, знаел. Искал отиде намери я, молил ме кажа му къде отишла, но аз не знаела. Кога вие отишла в Европа, той усетил, не може напусне. Една нощ аз знам, че тя умряла. Чарли и аз плакали заедно.

— О, Господи, къде е умряла?

— Там навън, в Никога-Никога. — Камира облегна глава на ръката на Кити. — Любов, тя големи бели прави. Господин Дръм дошъл чак в Бруум, разказал ми. И аз дошла с него тук. После Фред дошъл след месеци. — Камира завъртя очи. — Аз него подушила, преди видяла.

— Но ако Алкина е умряла, защо…

— Тя умряла, да, но бебе живо. Господин Дръм, той намерил бебе с гански камилени хора и довел го в мисия. Той спасил бебе. Той чудеса прави. — Камира закима енергично. — Прадеди помогнали му намери внук ми.

Главата на Кити се въртеше от чутото. Имаше толкова много въпроси, на които искаше отговор, че направо не знаеше какво да попита.

— Но как е разбрал, че бебето е на Алкина?

— Оназ лоша перла. Моя дъщеря веднъж ме видяла как проверявам дали перла още където я слагам. Взела я за продажба, пари за нея и бебе. Господин Дръм, той видял лоша перла с бебе и очи на бебе. Дошъл ме вземе и доведе тук, грижа се за бебе.

— Тогава защо не каза на Чарли, че е станал баща? — Кити се опита да потисне надигащия се гняв у себе си. — Че бебето на сина ми е било живо? Боже, Камира, защо не каза на мен?!

— Може би грешка правя, но Чарли приятел с Елиз и мисля си, че по-добре не знае. Той голям бизнес управлява, а моя дъщеря мъртва. Как може отгледа бебе? Вие далеч в Европа. А после чувам и Чарли умрял. Толкоз тъжно, но сега те там горе с прадеди. Та всичко за добро било, нали?

Очите на Камира молеха Кити да се съгласи, но тя стана и започна да върви напред-назад по тясната пътека между пейките.

— В момента наистина не знам, Камира. Имам чувството, че не съм получила никакъв избор. Чувствам се… — Кити закърши ръце — напълно излъгана.

— Госпожа Кити, ние всички вас обичаме, искаме най-добро сторим.

— Колко много грешни решения се пораждат от любовта… — въздъхна Кити. И се постара да се контролира пред тази жена, която тя обичаше и която, съдейки по очевидната й слабост, преживяваше последните си седмици на земята. Тогава я осени нова мисъл.

— Какво е станало с бебето? — попита тя и се подготви за още лоши новини.

Камира най-накрая се усмихна широко.

— Той болен като бебе, но сега голямо, силно момче. Аз опитала се отгледам го добре, за двете ни. — Тя се засмя. — Госпожа Кити, вие току-що видяла наш внук. Негово име Франсис.

* * *

Дръмънд гледаше как Кити бута инвалидната количка на Камира към конюшнята, несигурен как е реагирала на новините. Обърна се, когато чу писъците и смеха на Сара. Тя се стараеше да подкара недоволния кон в кръг, а Франсис държеше въжето под нея.

— Той все иска да върви напред. Може ли? Моля те!

— Само ако се кача с теб — отвърна Франсис.

Сега, когато миналото и настоящето бяха на път да се сблъскат, Дръмънд се замисли дали думите на Сара не бяха подходяща метафора. Толкова много хора се въртяха в кръг, мечтаейки за бъдеще, което ги беше страх да уловят.

— Идвай тогава! Скачай на борда! — извика Сара.

Франсис пусна въжето и се метна на коня зад нея. Поне беше ясно, че тези двамата ще го уловят.

— Казвам й, господин Дръм, не мисля, че тя много щастлива — промърмори Камира, след като Фред хвана дръжките на количката, вместо треперещата Кити. Тя го поздрави и се вторачи в младежа на коня. — Може би лошо нещо съм сторила — продължи Камира, докато гледаха как Франсис се старае да очарова една дама. Той обви собственически ръка около кръста на Сара, а силните му бедра контролираха движенията на коня. Подкара го в лек галоп. Сара взе да ругае, но всички наоколо виждаха чистата им радост от живота и бъдещето, което беше пред тях.

Кити погледна Дръмънд и най-сетне проговори.

— Смятам, че гледам как внукът ми препуска през полето с личната ми прислужница, нали така?

— Да, точно така. Ядосана ли си?

— Когато едно решение ти е отнето — когато те оставят в пълно неведение — е нормално да има гняв.

— Прости й, Кити. Камира направи това, което й се струваше най-добро в момента. — Дръмънд се приготви за вербалната й атака. Но Кити погледна отново Франсис и Сара и замълча.

Накрая каза:

— Благодаря ти.

— Какво?!

— По-учтивият отговор би бил „извини ме“, както добре знаеш, но тъй като явно си спасил живота на внука ни… — Кити сложи ръка на рамото на Камира. — Мога поне веднъж да пренебрегна грешката ти.

— Радвам се — каза той и й се усмихна.

— Вече виждам Чарли в него — промълви Кити, а в сините й очи блеснаха непролети сълзи. — Енергията му, добротата му… — Тя вдигна ръка и докосна бузата на Дръмънд. — Направих толкова грешки в живота си…

— Тихо, Кити. — Дръмънд хвана ръката й и я целуна. Допря челото си до нейното. — Обичам те — прошепна. — Никога не съм спирал.

— Боя се, че изпитвам същото — отвърна шепнешком и тя.

— Време е, нали? За нас.

— Да — отговори Кити. — Вярвам, че е така.

Камира обърна глава и видя как ръцете на господин Д обгръщат нежно Кити и я притискат към него. Тя погледна към полето, където внукът й извика от радост и позволи на момичето да хване юздите, държейки я здраво до себе си, докато се носеха по поляната.

Камира затвори очи и се усмихна.

— Каквото можах, направих.