Лусинда Райли
Сестра на перлите (29) (Историята на Кики)

28.

Събудих се на следващата сутрин и видях слънцето да се подава над връх Хермансбург като срамежливо детенце, криещо се зад краката на майка си. Погледнах си часовника и видях, че още няма шест сутринта, но бях изпълнена с радостно очакване за новия ден. Забелязах, че комарите са превърнали прасците ми в рисунки с точки, и си обух панталони, понеже не исках да изядат още от мен, преди да съм изяла собствената си закуска.

Когато отворих вратата на спалнята, усетих аромата на прясно изпечен хляб да се носи от кухнята. Естествено, видях дядо си да слага самун хляб на масата отвън, заедно с масло, сладко и кафе.

— Добро утро, Келено. Добре ли спа?

— Много добре, благодаря. А ти?

— Аз съм нощна птица, мисля най-добре след полунощ.

— И с мен е същото — казах аз, докато той сядаше. — Еха, този хляб мирише фантастично. Не знаех, че наблизо има пекарна.

— Сам го пека. Жена ми купи машината преди десет години. Често оставам тук за по-дълго и тя искаше да се увери, че ще имам нещо за ядене, ако не успея да застрелям някое преминаващо кенгуру.

— Някога застрелвал ли си кенгуру?

— Много пъти, но това беше отдавна. Сега предпочитам да използвам супермаркета.

Той сложи филия топъл хляб в тенекиена чиния за мен. Намазах я с масло и сладко и гледах как потъват в мекия хляб.

— Много е вкусно! — казах, докато поглъщах първата филия като вълк. Той ми отряза още една. — Значи наистина си живял навън в пустинята? Без колиба, където да се прибереш?

— Да — отвърна той. — За пръв път отидох, като всички аборигенски момчета, когато достигнах мъжеството си, на около четиринадесет години.

— Но аз си мислех, че си отгледан като християнин.

— Така беше, но пасторът уважаваше традициите ни и не се опитваше да ги спира. В Хермансбург имахме повече късмет от много други. Пастор Албрехт дори се научи да говори арернте и поръча Библия на този език, за да могат онези, които не говорят английски или немски, също да я прочетат. Той беше добър човек, а това беше добро място. Идвахме и си отивахме, когато пожелаем, но повечето от нас винаги се връщаха. След двайсет години в Папуня, се върнах и аз. Това е домът ми. А сега, какви са плановете ти?

— Дойдох тук да намеря семейството си и открих теб — усмихнах му се. — Още не съм мислила за след това.

— Добре. Искам да кажа, чудех се дали няма да искаш да поостанеш при мен? Да се опознаем повече. И да рисуваме, разбира се. Мислех си, че може да ти стана нещо като учител, да ти помогна да откриеш своя начин на рисуване. Преподавах в Папуня много години.

— Ъъъ…

Той явно видя уплашеното ми изражение, защото каза:

— Не се притеснявай, няма проблем. Това беше само идея.

— Не! Идеята е фантастична! Имам предвид, супер, да! Просто, ами, ти си толкова известен и тъй нататък, а аз просто се притеснявам, че ще решиш, че не ставам за нищо.

— Никога не бих помислил такова нещо, Келено, като за начало ти си моя внучка! Може би, след като досега не съм допринесъл с нищо в живота ти, сега мога да го направя и да ти помогна да намериш пътя си напред.

— Може би трябва да видиш работата ми, преди да се съгласиш да ми помогнеш.

— Ако това ще те направи по-щастлива, ще я видя. Ако ще оставаме тук за няколко дни, трябва да идем в Алис да купим провизии, а докато сме там, може да минем през галерията и да видим картината ти на стената.

— Добре — съгласих се, — макар че сигурно ще я помислиш за бок…

— Тихо, Келено! — Франсис допря пръст до устните си. — Негативните мисли водят до негативни действия.

Раздигнахме чиниите и избърсахме всяка трошица от масата, оставяйки я безупречно чиста. Дядо ми каза, че дори най-малкото парченце би привлякло армия мравки, докато се върнем. След това отидохме зад конюшнята, където беше паркиран стар пикап под сянката на акация мулга.

Пристигнахме в града три часа по-късно и дядо ми тръгна към един супермаркет, за да се запасим с храна. Беше бавен процес, понеже отново и отново идваха хора да го плеснат по рамото и да му кажат „добър ден“. Една жена дори поиска да се снима с него и той застана смутен пред щанда за месо. Това продължи в града и започнах да разбирам, че дядо ми, дори да не беше Клифърд Посъм, явно бе голяма местна знаменитост. Впечатлението ми се потвърди, когато се вмъкнах след него в галерията и всички художници вътре спряха да работят и го зяпнаха с отворени усти. Струпаха се около него, говорейки на друг език, и Франсис им отговори. Последваха още снимки и автографи, след което пулсът ми се ускори, когато той попита Мирин на рецепцията къде е окачила картината на внучка му.

— Внучка ви? — Мирин се вгледа в мен с нервно изражение и поклати глава. — Съжалявам, вече не е тук.

— Къде е тогава? — попитах, обзета от паника.

— Не остана на стената и час, преди една двойка да влезе и да я купи. Това беше вчера.

Зяпнах Мирин, чудейки се дали не прикриваше факта, че още не е дала картината за рамкиране.

— Значи сега ти дължа триста и петдесет долара!

— Виж ти, това е най-добрата причина, която бих могъл да чуя, за това да не мога да видя творбата ти — каза дядо ми с нещо като гордост в гласа.

— Келено има талант, господин Ейбрахам. Ще купя каквото друго нарисува, нали?

Няколко минути по-късно излязохме от галерията с първите пари, които някога бях изкарвала от рисуване, натъпкани в задния ми джоб. Докато вървях по улицата с прочутия художник Франсис Ейбрахам, моя дядо, изпитах истинско щастие.

* * *

— Добре, сега ще те оставя да работиш — каза дядо ми, завинтвайки последния болт на триножника, който бях купила с парите от продажбата. — Имаш всичко необходимо, нали?

— Да, че и повече. — Вдигнах вежда. На сгъваемата масичка до мен бяха подредени нови водни бои, маслени бои и пастели, заедно с комплект четки.

— Ще знаеш кои да използваш — каза той и сложи ръка на рамото ми. — Помни, че паниката потиска инстинктите ти и те заслепява.

Той запали спирала против насекоми до краката ми и излезе. Втренчих се в бялото платно пред себе си. Никога преди не бях изпитвала толкова силен натиск да се представя добре. Отворих тубички с оранжева и кафява маслена боя и ги смесих на палитрата.

— Започваме — промълвих, вдигнах чисто нова четка и започнах да рисувам.

Четирийсет и пет минути по-късно скъсах платното и го хвърлих на земята, защото беше ужасно. След това пробвах хартия и водни бои, използвайки връх Хермансбург като мотив в опит да повторя предишната си картина, но се получи още по-зле от платното, така че хвърлих и нея.

— Време за обяд! — извика Франсис от къщата.

— Не съм гладна — отговорих и скрих първото платно под стола с надеждата да не го забележи.

— Само един сандвич с шунка и сирене е — каза той, дойде на верандата и сложи чинията в скута ми. — Баба ти винаги казваше, че художникът има нужда да яде, за да подхранва мозъка си. Не се страхувай, няма да погледна нищо, което си рисувала, до края на седмицата. Така че имаш предостатъчно време.

Думите му — и наистина страхотният сандвич — временно ме успокоиха, но в края на деня вече бях готова да си взема раницата и да се върна пеша до Алис, за да удавя мъките си в няколко бутилки бира. За капак на всичко, когато влязох вътре, за да се разхладя пред вентилатора, видях, че дядо ми седи на столче с огромно платно пред себе си. Гледах как смесва цветовете на палитрата си, взима четка и запълва още един участък със сложна смесица от точки. Някъде във великолепната комбинация от меки оттенъци на розовото, лилавото и зеленото успях да различа силует на гълъб, едва видим и съставен само от серия миниатюрни бели точици.

Той е истински гений, а мен не ме бива даже да боядисам една кухненска стена — помислих си и доближих лицето си до вентилатора, за да се разхладя. Косата ми се закачи за перките и за малко не се скалпирах сама.

— Картината ти е великолепна. Направо фантастична — ох! — възкликнах, докато Франсис се опитваше да отдели вече доста порасналата ми коса от перките на вентилатора.

— Благодаря ти, Келено. Не бях работил върху нея от седмици, не бях сигурен накъде върви, но когато те видях да седиш навън, ми дойде идея.

— Имаш предвид гълъба?

— Видяла си го. — Макар да не можех да го погледна, понеже още се бореше с косата ми, знаех, че се радва, че съм го забелязала. — Мисля, че може да се наложи да отрежа последните кичури.

— Окей, давай — насърчих го, понеже врата вече доста ме болеше.

— Добре. — Той се върна с голяма кухненска ножица в ръката. — Знаеш ли какво задържа всяко човешко същество от осъществяването на пълния му потенциал?

— Какво?

Усетих ръката му леко да дръпва заплетения кичур коса и да използва ножиците много близо до дясното ми ухо. Сетих се за Ван Гог, но пропъдих мисълта.

— Страхът. Трябва да изрежеш страха.

С кълцащ звук ножиците се затвориха върху косата ми.

* * *

Не знаех дали дядо ми бе направил някакво странно вуду, но се събудих по изгрев много по-спокойна.

— Отивам на потока Джей Крийк — каза ми той, докато чистехме след закуската. — Ще се върна късно. Ако има проблем, номерът на мобилния ми е над камината.

— Тук има ли сигнал?

— Не — отвърна той с усмивка. — Понякога край потока може да уловиш две чертички. — Той посочи навън и надолу. — Ще се видим по-късно.

Гледах как се отдалечава с пикапа си, докато не се превърна в петънце в далечината.

— Хайде, Кики — казах си твърдо и поставих най-голямото платно, с което разполагах на триножника. — Може да се окаже пълен провал, но ще бъдем смели и ще се пробваме. — После обърнах триножника с гръб към връх Хермансбург, защото исках да работя по памет.

Много по-късно дойдох на себе си. Слънцето вече залязваше и пикапът се изкачваше по склона. Погледнах какво бях постигнала досега — имах само очертания и малък оцветен ъгъл, но инстинктът ми казваше, че съм на прав път. Когато пикапът се приближи свалих платното от триножника и го прибрах набързо в спалнята си, защото още не исках дядо ми да го вижда. После затворих вратата и сложих да се вари кафе.

— Как мина? — попита ме той, когато се качи на верандата.

— О, окей беше — отвърнах и му сипах чаша кафе.

— Добре. — Той кимна, но не каза нищо повече.

На следващата сутрин станах по първи петли просто защото нямах търпение да започна. И така продължих през следващите няколко дни. Франсис често го нямаше през деня, но вечер се връщаше с нещо хубаво за ядене. След вечеря се скривах в стаята си да изучавам картината и да мисля как да я продължа утре. Изгубих представа за времето, дните се преливаха един в друг, подпомагани от липсата на сигнал на мобилния ми тук.

Хрумна ми, че Криси може да си помисли, че ме е изяло някое динго, или, по-логичното, че не искам да я познавам след случилото се онази сутрин, а също и че Ася може да се притеснява за мен. Така че се разходих до потока в търсене на сигнал, намерих две чертички и написах по едно съобщение и на двете.

Рисувам в пустинята. Всичко наред.

Пръстите ми висяха над екрана, докато се чудех дали да не добавя „П. П. Отседнала съм при дядо си“, но реших да не го правя и написах само:

Ще говорим, като се върна. Няма сигнал. xx

След това, преди умът ми да се отнесе обратно към реалността, се върнах при картината си.

* * *

Оставих четката за последен път и се протегнах. Дясната ми ръка протестираше срещу издевателството, на което бях подложила мускулите й. Втренчих се в това, което стоеше пред мен, изкушена да вдигна отново четката и да добавя по някой щрих тук и там, но знаех, че навлизам в опасна територия — можех от прекомерно старание да разваля нещо, което беше толкова близо до перфектно, колкото бе възможно. Откъснах очите и тялото си от него и влязох вътре да си направя чаша силно кафе, след което си легнах в леглото под приятната прохлада на вентилатора, напълно зашеметена.

* * *

— Келено, чуваш ли ме?

— Да — отвърнах с дрезгав глас.

— Единайсет и половина е, а ти не си помръдвала от снощи, когато влязох и те намерих заспала.

Погледнах ярките слънчеви лъчи, нахлуващи през прозореца, и се зачудих защо още е светло в единайсет през нощта.

— Спала си почти петнайсет часа. — Дядо ми ми се усмихна. — Ето, донесох ти малко кафе.

— Божичко! Картината! Още ли е навън? — Скочих от леглото и едва не съборих чашата с кафе на пода.

— Вкарах я вътре, и добре че го направих, защото в малките часове валя лек дъжд. Не се притеснявай, внимавах да не я погледна и я покрих с чаршаф, докато я внасях. — Той сложи топла ръка на рамото ми. — Доктор Ейбрахам поставя диагноза „пост рисувателна умора“. И аз бях така, когато правех „маратон по рисуване“, както го наричаше Сара.

— Ами, виж, нямам представа какво съм направила, дали е добро или лошо или…

— Каквото и да е, това е една седмица от живота ти, която не е била похабена. Ако искаш, ще погледнем картината заедно, след като се наядеш. Ще те оставя да се измиеш и облечеш.

— Може ли да я видим сега? Не мога да понеса напрежението! — обясних и го последвах в дневната.

— Разбира се. — Той посочи триножника с бял чаршаф, метнат върху платното. — Не се притеснявай, първо проверих дали е изсъхнала. Хайде, покажи ми я.

— Сигурно няма да ти хареса… Не знам дали е добро или какво, и…

— Келено, моля те, може ли просто да я видя?

— Добре. — Отидох до картината, поех си дълбоко дъх и свалих чаршафа. Дядо ми отстъпи малко назад — беше голямо платно — и скръсти ръце на гърдите си, докато я разглеждаше. Застанах до него и направих същото. Той се приближи една стъпка напред и аз го последвах като сянка.

— Е? — Той се обърна към мен с неразгадаемо изражение. — Какво мислиш за нея?

— Мислех, че ти си този, който трябва да ми каже.

— Първо искам да чуя какво имаш да кажеш за нея.

Думите му веднага ме върнаха в школата по изкуство, където учителите използваха този метод за самокритика, преди да унищожат творбата със собствените си коментари.

— Ами… харесва ми. Поне като за първи опит.

— Това е добро начало. Моля, продължавай. Обясни ми я.

— Ами имах тази идея да хвана пейзажа, който нарисувах преди две седмици, но вместо водни бои да използвам маслени и точки.

— Ясно. — Дядо ми се приближи до картината и посочи един израстък на кората на евкалипта. — Това ми прилича на две очи, а там, горе, в пещерата, има малко бяло облаче, сякаш някакъв дух влиза вътре.

— Да — потвърдих, зарадвана, че го е забелязал. — Идеята ми дойде от Меропа, седмата сестра, как я гледат очите на Стареца, докато влиза в пещерата.

— Предположих, че е нещо такова.

— Добре. — Не можех да търпя повече. — Какво мислиш ти за нея?

— Мисля, Келено, че си създала нещо уникално. Освен това е и красиво, както и много добре изпълнено като за първи опит. Особено призрачният евкалипт, който, макар да е съставен от точки и нарисуван с маслени бои, определено излъчва „сияние“. Направо блести от картината, както и белият облак.

— Значи ти харесва?

— Не просто ми харесва, Келено, смятам, че е прекрасно. Има място за подобрение от техническата страна на точките, в начина, по който преминават от един цвят в друг, но мога да ти покажа най-добрата техника за това. Искам да кажа, че никога преди не съм виждал нещо подобно. И ако това е първият ти опит, мога само да си представям какво би могла да постигнеш в бъдеще. Осъзнаваш ли, че прекара шест дни в рисуване?

— Честно казано изгубих представа за времето…

— „В шест дена създаде Господ небето и земята, морето и всичко, що е в тях, а в седмия ден си почина“. Келено, тази седмица ти откри собствения си уникален „свят“ и аз толкова се гордея с теб! Сега ела да те прегърна.

След това, и след като пророних няколко сълзи, Франсис излезе навън и се върна с две бири. Подаде ми едната.

— Държа няколко на дъното на бъчвата за вода за наистина специални случаи. А това определено е един от тях. Наздраве!

— Наздраве! — Чукнахме се с бутилките и отпихме.

— Боже! Пия преди закуска!

— Забравяш, че е почти обед.

— А аз умирам от глад — подхвърлих и погледнах отново картината, обзета от гордост.

Докато обядвахме, двамата с дядо ми обсъдихме картината по-задълбочено, а след това седнахме заедно пред ново платно и той ми показа техниката си да рисува точките и после да омекотява ръбовете им, така че отдалече изобщо да не изглеждат като точки.

— Всеки си има собствен начин на рисуване и собствени техники — каза той, докато аз пробвах неговата техника, — и съм сигурен, че ти ще развиеш своите. Всичко е въпрос на проба и грешка и бъди сигурна, че ще има много грешки. Те са част от процеса на подобрение. — Той се обърна и се вгледа в мен. — Най-важният въпрос е дали самият стил на рисуване, без значение от резултата, ти се е сторил „правилен“?

— О, да, определено. Искам да кажа, много ми хареса.

— Значи си намерила своя metier. Поне засега, защото животът на художника е откриване на нови начини за себеизразяване.

— Искаш да кажеш, че някой ден може да навляза в странен пикасовски период? — засмях се.

— Случва се с повечето художници, включително и с мен, но винаги се връщах към стила, който ми беше най-удобен.

— Аз определено съм имала такива моменти в миналото. — Разказах му за странната си инсталация миналата година.

— Не виждаш ли, че просто си използвала истински предмети, за да изучаваш формите и фигурите? Учила си се как да позиционираш компонентите върху платно. Всички експерименти те учат на нещо.

— Никога преди не съм гледала на нещата от тази перспектива, но мисля, че си прав.

— Ти си родена художничка, Келено, а сега, след като си изминала важните първи стъпки към откриването на собствения си стил, пред теб няма прегради. Само едно нещо — забелязвам, че още не си подписала картината.

— Обикновено не го правя, защото не искам никой да знае, че е рисувана от мен.

— А с тази искаш ли?

— Да. Искам.

— Тогава по-добре започвай да си упражняваш подписа — посъветва ме Франсис. — Обещавам, че ще бъде първият от много.

По-късно същия следобед взех тънка четка и тубичка черна маслена боя, застанах пред картината и се подготвих да я подпиша.

Келено Д’Аплиез?

Кики Д’Аплиез?

К. Д’Аплиез?

Тогава ми хрумна идея и отидох при дядо си, който седеше на верандата и дялкаше парче дърво.

— Какво правиш?

— Преживявам „пикасовски период“ — усмихна ми се той. — Гледам какви форми мога да създам. Не върви добре. Вече подписа ли си картината?

— Не, защото… работата е там, че „Келено Д’Аплиез“ е малко трудно за произнасяне, а и много се дразня, когато всички казват „Д’Аплиез“ грешно.

— Значи искаш да си измислиш артистичен псевдоним?

— Да, но не знам какъв.

— Не бих възразил, ако вземеш моята фамилия, макар че и тя е измислена.

— Благодаря, но така ще се възползвам от името ти и от това, че съм ти внучка и тъй нататък…

— Искаш да разчиташ само на собствения си талант. Разбирам.

— Така че си помислих, че ако биологичният ти баща и майка ти се бяха оженили, както е искал той, фамилното ти име щеше да бъде Мърсър, нали?

— Да, щеше.

— Както и това на майка ми, поне докато се омъжи.

— Точно така.

— Тогава… как ти се струва „Келено Мърсър“?

Дядо ми се загледа в далечината, сякаш мислите му летяха през всички поколения на нашето семейство. После вдигна очи и погледна в моите.

— Келено, мисля, че е идеално.

* * *

Когато се събудих на следващата сутрин, се чувствах много странно. Сякаш времето ми тук беше свършило, поне засега, и трябваше да отида някъде другаде, но не знаех къде. А тази мисъл накара реалността да се завърне в мислите ми, за да ми помогне да реша какво точно ще правя с живота си оттук нататък. Дори не знаех кой ден е, да не говорим за датата, така че отидох на закуска и попитах Франсис, чувствайки се адски неудобно.

— Не се притеснявай, нормално е да загубиш представа за времето, когато си изцяло вглъбена в работата си. Двадесет и пети януари е.

— О! — възкликнах, изумена, че е минал по-малко от месец, откакто напуснах Тайланд, но в същото време се чудех и как е отлетяло времето.

Той ме погледна въпросително.

— Обмисляш накъде да тръгнеш оттук, нали?

— Да, малко.

— Едва ли е нужно да ти казвам колко ще се радвам, ако поостанеш още малко. Не в тази колиба, разбира се — имам много удобна къща в Алис с предостатъчно място за двама ни. Но може би имаш други места, където да отидеш, други хора, с които да се срещнеш…

— Работата е там… — Потрих нервно ръце в панталоните си. — Просто не съм сигурна. Има една-две ситуации, които са малко… объркващи.

— В живота винаги ги има. Искаш ли да говориш за тях?

Помислих за Ася, после за Ейс и Криси, и поклатих глава.

— Не точно сега.

— Добре. Мислех си по-късно днес да се запътя към Алис, освен ако не искаш да останем по-дълго. Дори аз очаквам с нетърпение да си взема една хубава баня!

— Да, това звучи страхотно — съгласих се с усмивка.

— Там имам и някои албуми със снимки, които бих искал да ти покажа.

— Ще се радвам да ги видя — отвърнах.

— Засега защо не се разходиш? Така правя аз, когато трябва да взимам решения.

— Добре, ще го направя.

Така че потеглих и вървейки, си представих как се връщам в Лондон и с новооткрития си стил рисувам всеки ден в красивия си апартамент, съвсем сама. Разбира се, Ася щеше да е само на едно пътуване с влак от мен, не на другия край на света, но знаех, че никога няма да се върне, освен може би за по една вечер, за да си споделим как върви животът ни. Ейс също беше в Лондон, заключен в някакъв мръсен затвор между убийци и извратеняци. Смятах, че му дължа най-малкото обяснение и подкрепа. Нямаше значение дали ще ми повярва. Това просто беше единствената правилна постъпка.

След това идваше истинският ми дом — Атлантис и Мама, които не бях посещавала от почти седем месеца, но не можех да си представя бъдещето си там. Макар че исках един ден да нарисувам пейзажа на Женевското езеро с планините зад него.

Това беше Европа. Ами Австралия, страната, която винаги се бях страхувала да посетя? Но последните няколко седмици бяха най-невероятните в живота ми. Звучеше изтъркано дори в ума ми, но се чувствах като преродена. Сякаш всичките парченца от мен, които не си пасваха в Европа, бяха разглобени и пренаредени, така че те — или по-точно аз — да станат едно по-добро цяло. Също като инсталацията ми. Така и не можах да я направя перфектна, но и аз никога нямаше да бъда перфектна. Но знаех, че съм по-добра, и това беше достатъчно.

Дядо ми, Криси… и те бяха тук. Досега не ми се беше налагало да заслужа любовта им, защото ми я бяха предложили безусловно, но знаех, че в бъдеще искам да го направя.

И докато стоях в това огромно празно пространство, а слънцето печеше прекалено силно по нежната ми глава, осъзнах, че няма решение за взимане.

Обърнах се и се върнах в колибата.

* * *

— Мястото ми е тук — казах на дядо си, докато седяхме в един ресторант в Алис няколко часа по-късно и ядяхме новата ми любима храна — кенгуру.

— Радвам се — каза той и щастието в очите му ми показа точно колко.

— Макар че трябва да се върна в Англия и да уредя някои неща, нали разбираш?

— Наистина разбирам. Трябва да завършиш започнатото — съгласи се той. — Може би германската ни жилка ни кара да искаме да си подредим къщата, преди да се изнесем — каза той с усмивка.

— Е, като говорим за подреждане на къщи, планирам да продам своята. Май ти казах, че си купих апартамент в Лондон с изглед към Темза с наследството си. Цялото нещо беше пълен провал.

— Всички правят грешки, това е част от процеса, по който хората се учат, стига наистина да се поучиш от тях — добави той с въздишка. — Ако искаш да се върнеш тук, домът ми е твой за колкото време поискаш.

— Благодаря. — Още не бях виждала къщата му тук, в Алис. След като пристигнахме, отидохме направо да ядем. — Освен да обявя апартамента си за продан, трябва и да се видя със сестра си, за да оправим нещата помежду си.

— Това вече е добра причина да се върнеш — съгласи се той. — Хората са по-важни от притежанията, винаги съм мислил така.

Довършихме си храната и се качихме на пикапа, за да тръгнем към къщата на Франсис. Оказа се в самия край на града, в редица хубави бели вили в швейцарски стил с големи веранди на нивото на земята и покрива.

— Не обръщай внимание на градината. Грижите за растенията не са сред интересите ми — отбеляза той, докато вървяхме към входната врата.

— Ася би могла да ги оправи за няколко дни — казах аз, докато той отключваше вратата.

Щом влязох, веднага останах с впечатлението, че който и да е избрал интериора, е искал да донесе малко парченце от Англия в пустинята. Беше много… женствен, с хубави завеси на цветя, окачени по прозорците, бродирани на ръка възглавнички по стария, но удобен диван и десетки снимки по етажерките от двете страни на камината. И светлината беше мека — златно сияние, идващо от абажури на месингови поставки.

Като цяло, въпреки онзи мирис на застояло, който се натрупва в къщите, където не се живее дълго, тук се чувствах сигурна и спокойна.

— Сложих бойлера на таймер последния път, когато бях тук, така че водата трябва да е гореща. Отивам да ти напълня вана — каза дядо ми.

— Страхотно, благодаря — отвърнах аз и се замислих за последния път, когато седях във вана, покрита с розови листенца, с две нежни ръце, обвили кръста ми. Колко далече бях стигнала оттогава…

След като си взех дълга и направо фантастична вана, излязох и видях, че водата е станала кафява и пълна с всякакви малки насекоми, които явно се бяха настанили в гънките на тялото и косата ми, докато съм била в колибата. Беше хубаво да съм чиста, но имах само мръсни дрехи за обличане. Върнах се в дневната по хавлия.

— Имаш ли някоя стара тениска, която да ми заемеш? Дрехите ми вонят.

— Имам нещо по-добро. Баба ти беше почти същия размер като теб, а гардеробът в спалнята ни е пълен с нейни дрехи.

— Сигурен ли си, че нямаш нищо против? — попитах го, докато го следвах по коридора. Той включи лампата в спалнята и отвори стария кедров гардероб.

— Разбира се, че не, няма по-добър начин да ги използвам. Така и така се канех да ги даря за благотворителност. Избери си каквото ти харесва.

Беше странно усещане, да се ровя в гардероба на мъртвата си баба. Огледах нещата вътре. Повечето бяха шарени памучни рокли, поли в тиролски стил и блузи с дантелени якички, но имаше и няколко дълги ленени блузи. Облякох едната и се върнах в дневната. Мобилният ми телефон отново имаше сигнал и видях, че съм получила съобщение от Талита Майърс, адвокатката в Аделаида. Тя ми казваше, че е открила името „Франсис Ейбрахам“ в документите и се почувствах горда, че съм го намерила преди нея.

Франсис още беше във ваната, така че се позабавлявах, като разгледах снимките в сребърни рамки. На повечето бяха само той и една жена, която явно беше баба ми. Беше дребна, бледа и спретната, с тъмна коса, вдигната на кок.

Намерих и снимка на слънчево малко момиченце на около три, което се усмихваше палаво в обектива, после още една на същото дете на около единадесет или дванадесет, седнало между баба ми и дядо ми.

— Майка ми…

Преглътнах тежко. Не виждах нейни снимки на повече от петнадесет години или там някъде. Размишлявах върху това, когато Франсис влезе в стаята.

— Видя ли снимките на майка си?

— Да. Как се е казвала?

— Елизабет. Беше прекрасно малко момиченце, винаги засмяна. Изглеждаше точно като майка си.

— Видях. А като възрастна?

Франсис въздъхна.

— Това е дълга история, Келено.

— Извинявай, просто има толкова неща, които още не знам и не разбирам.

— Да. Какво ще кажеш да отида да направя кафе за двама ни? После може да говорим.

— Добре.

Той се върна след няколко минути, и докато си пиехме кафето безмълвно усетих, че събира сили да ми разкаже.

— Може би ще е най-лесно да продължим, откъдето спряхме — каза накрая.

— Както смяташ, че е най-добре. Много бих искала да разбера какво се е случило с Кити, Чарли и Дръмънд.

— Разбира се, а и точно чрез Кити се запознах със съпругата си, Сара…