Лусинда Райли
Сестра на перлите (7) (Историята на Кики)

6.

Кити Макбрайд лежеше в леглото и гледаше малкия домашен паяк, който увиваше мрежата си около злополучна синя муха, влетяла в капана му в един от ъглите на тавана. Бе видяла как синята муха бръмчи из стаята й миналата нощ, преди да угаси газовата лампа — последната издръжлива останка от топлата есен, преминаваща в зима. Замисли се, че паякът трябва да е работил цяла нощ, за да мумифицира синята муха в копринените си нишки.

— Това трябва да е храна за цял месец за теб и семейството ти — каза тя на паяка, преди да си поеме решително дъх и да отметне завивките си.

Треперейки по целия път през ледената стая до умивалника, тя се изми много по-набързо, отколкото майка й би одобрила. През малкия си прозорец видя, че къщите с тераси от другата страна на тясната улица са покрити с воал от гъста утринна мъгла. Навлече си вълнената долна риза, закопча копчетата на роклята си върху дългата си бяла шия и събра червеникаво кафявата си грива в кок на темето си.

— Изглеждам като същински призрак — каза на отражението си в огледалото и се пресегна към чекмеджето за бельо, за да си вземе ружа. Сложи малко на бузите си, втърка го хубаво и ги ощипа. Беше си купила пудриерата с руж от „Дженърс“ на „Принсес стрийт“ преди два дни със спестените шилинги от уроците по пиано, които даваше два пъти седмично.

Баща й, разбира се, би казал, че суетата е грях. Но според баща й повечето неща бяха греховни — той прекарваше времето си в писане на проповеди, които после изнасяше пред паството си. Ругатните, суетата, дяволското питие… и любимото му: плътските удоволствия. Кити често се чудеше как тя и сестрите й се бяха появили на бял свят: на баща й все пак трябва да се е наложило да се отдаде на тези „удоволствия“, за да се родят, нали? А сега майка й чакаше още едно бебе, което означаваше, че трябва да са направили онова нещо съвсем наскоро…

Кити се сепна, когато образът на родителите й без дрехи премина през главата й. Съмняваше се някога да успее да махне долната риза и кюлотите си пред когото и да било, най-малкото пред мъж. Потръпвайки от ужас, върна скъпоценния си руж в чекмеджето, за да не вземе по-малката й сестра Марта да се изкуши да го открадне. После отвори вратата на спалнята си и побърза надолу по трите реда дървени стълби за закуска.

— Добро утро, Катрин.

Ралф, баща й, който седеше начело на масата, докато трите му по-малки дъщери седяха тихо от едната й страна, вдигна поглед към нея и й се усмихна топло. Всички казваха, че прилича на баща си, с неговата гъста, къдрава червеникава коса, сини очи и високи скули. По бледата му кожа почти нямаше бръчки, макар Кити да знаеше, че отдавна е минал четиридесет години. Всички жени в паството му бяха силно влюбени в него и слушаха в захлас всяка дума, която произнасяше от амвона. И в същото време, помисли си тя, си мечтаят да направят с него всички неща, които им казва, че не бива.

— Добро утро, татко. Добре ли спа?

— Да, но не и горката ти майка. Отново й е лошо, както винаги в ранния стадий на бременността. Пратих Айлса да й занесе закуската.

Кити знаеше, че това означава, че майка й наистина е зле. Установеният ред за закуска в семейство Макбрайд обикновено се спазваше стриктно.

— Горката мама — каза Кити, сядайки на един стол разстояние от баща си. — Ще се кача да я видя след закуска.

— Може би, Катрин, ще бъдеш така добра да посетиш енориашите на майка си днес и да свършиш каквато работа има нужда?

— Разбира се.

Ралф каза молитвата преди ядене, вдигна лъжицата си и започна да яде гъстата овесена каша, което беше знак Кити и сестрите й също да започнат.

Тази сутрин, тъй като беше четвъртък, Ралф изпитваше дъщерите си по събиране и изваждане. Седмичната програма беше свята: понеделник беше за правопис, вторник за световните столици. В сряда бяха датите на коронациите на английските крале и кралици, с кратка биография на един от тях по избор на баща й. Петък беше най-лесен, защото бе посветен на шотландската монархия, а Шотландия нямаше много крале и кралици, откакто Англия бе взела властта. В събота всяко от децата рецитираше поема наизуст, а в неделя Ралф постеше, за да се подготви за най-заетия си ден, и отиваше в църквата си преди останалите в семейството да се събудят.

Кити обожаваше неделните закуски.

Гледаше как сестрите й се мъчат да съберат числата и после бързо да изгълтат кашата си, за да не отговорят с пълна уста, което би накарало баща им да се намръщи недоволно.

— Седемнадесет! — извика Мери, най-малката сестра, на осем години, защото й омръзна да чака Мириам, по-голяма с три години, да отговори.

— Браво, мила моя! — похвали я гордо Ралф.

Според Кити това беше крайно нечестно към горката Мириам, която имаше проблеми с числата и си беше нервна по природа, а по-самоуверената й сестра я засенчваше. Мириам беше тайната любимка на Кити.

— Е, Мери, тъй като отговори преди сестрите си, можеш да избереш коя притча да разкажа.

— Тази за блудния син! — отговори веднага Мери.

Ралф започна да говори с ниския си, плътен глас, а на Кити й се щеше да ги бе научил на повече притчи от Библията. Малкото му любими притчи вече съвсем й бяха омръзнали. Освен това, колкото и да се мъчеше, не можеше да разбере поуката от историята за сина, който напуска семейството си и го няма с години, а друг син трябва да се грижи за родителите, братята и сестрите си. И накрая, щом се връща…

— … докарайте и заколете угоеното теле; нека ядем и се веселим! — довърши баща й вместо нея.

Кити копнееше да попита баща си дали това означава, че всеки може да се държи както си поиска и въпреки това да се върне у дома и да бъде посрещнат с радост, защото точно така звучеше. Знаеше какво би й казал Ралф — че небесният им Отец би простил на всеки, който се покае за греховете си, но в действителност това май не беше много честно към останалите, които бяха добри хора поначало и бяха останали у дома, но угоеното теле не бе заклано за тях. Тогава той щеше да каже, че добрите хора получават наградата си в небесното царство, но това изглеждаше като много дълго чакане, когато други я получаваха на земята.

— Катрин! — прекъсна мислите баща й. — Пак си се унесла. Казах, би ли завела сестрите си горе в детската стая, за да организираш сутрешните им уроци? Майка ти се чувства твърде зле, за да им преподава, така че аз ще дойда в детската стая в единадесет и един час ще изучаваме Библията. — Ралф се усмихна добродушно на дъщерите си и се изправи. — Дотогава ще бъда в кабинета си.

* * *

Щом Ралф влезе в детската стая в единайсет, Кити изтича до стаята си да вземе книгите, които смяташе да върне в обществената библиотека, преди да започне посещенията у енориашите на майка си. Слезе по стълбите до вестибюла и дръпна припряно дебелия си шал и наметало от закачалката, нетърпелива да избяга от потискащата атмосфера на дома на свещеника. Докато връзваше панделките на бонето под брадичката си, влезе в дневната и видя майка си да седи край огъня. Хубавото й лице бе сиво и изтощено.

— Скъпа мамо, изглеждаш толкова уморена.

— Признавам, че днес се чувствам по-изморена от обикновено.

— Почини си, мамо, ще се видим по-късно.

— Благодаря ти, мила.

Майка й се усмихна изнурено, а Кити я целуна и излезе от дневната.

Пристъпи навън в хладния утринен въздух и тръгна по тесните улици на Лийт, където я поздравиха множество енориаши, някои от които я познаваха, откакто беше „ревящо бебче“, както често й напомняха. Срещна госпожа Дубах, която, както винаги, попита как е преподобният и изля такъв поток похвали за последната неделна проповед, че на Кити направо й стана лошо.

След като се сбогува с жената, Кити се качи на електрическия трамвай за Единбург. Смени трамвая на Лийт Уолк, слезе на моста „Джордж Четвърти“ и тръгна към Централната библиотека. Хвърли поглед на студентите, които си говореха и се смееха, изкачвайки стълбите към гигантската сива тухлена сграда с множество двукрилни прозорци, светещи в мрачното зимно небе. Вътре в централната зала с висок таван не беше кой знае колко по-топло, отколкото навън, и след като остави книгите си на бюрото за връщане, тя се загърна по-здраво в шала си, докато библиотекарката се оправяше с документацията.

Кити стоеше търпеливо и си мислеше за една конкретна книга, която бе взела от библиотеката наскоро: „Произходът на видовете“ от Чарлз Дарвин, публикувана преди повече от четиридесет години. Беше се оказала истинско откровение за нея. Всъщност тъкмо тази книга бе катализаторът, събудил съмненията й в религиозната й вяра и в принципите, които й бе внушавал баща й още от детинство. Тя знаеше, че той би се ужасил, че изобщо е прочела подобни богохулни думи, да не говорим, че им е повярвала.

И без това преподобният позволяваше неохотно редовните й посещения в библиотеката, но за Кити тя беше нейното убежище — мястото, осигурило по-голямата част от образованието й по теми, стигащи много по-далече от библейските уроци или елементарната математика и английски, които преподаваше майка й. Беше се запознала с Дарвин по случайност, след като баща й спомена, че госпожа Макромби, най-богатата покровителка на църквата му, смята да посети роднините си в Австралия. Това събуди интереса на Кити и тъй като не знаеше практически нищо за далечния континент, тя претърси рафтовете на библиотеката и откри „Пътуването на Бийгъл“, хрониката на приключенията на младия Дарвин по време на петгодишното му околосветско пътешествие, включващо два месеца в Австралия. Една от книгите му бе довела до друга, и Кити се оказа едновременно заинтересувана и смутена от революционните теории на господин Дарвин.

Щеше й се да има някого, с когото да може да обсъди тези идеи, но си представяше апоплектичния удар, който би получил баща й, ако посмееше да спомене думата „еволюция“. Самата идея, че създанията, населяващи земята, не са създадени от Господ, а са резултат от хилядолетия приспособяване към околната среда, би била анатема за него. Да не говорим за идеята, че животът и смъртта не се определят от Него, защото „естественият отбор“ повеляваше само най-силните от всеки вид да оцелеят и да се възпроизведат. Теорията на еволюцията правеше молитвите безсмислени, защото, според Дарвин, нямаше друг господар, освен природата, най-могъщата сила на света.

Кити погледна часовника на стената и след като си свърши работата с библиотекарката, не се застоя сред етажерките както обикновено, а излезе и взе трамвая обратно към Лийт.

По-късно същия следобед тя вървеше забързано към вкъщи по мразовитите улици. Високи, мрачни сгради обграждаха пътя, всички от същия тъмен варовик, който се сливаше с постоянната сивота на небето. Тя виждаше под светлината на газовите лампи, че над града се спуска гъста мъгла. Беше изтощена, след като прекара целия следобед в посещения на болни енориаши — както тези от собствения й списък, така и от този на майка й. За неин ужас, когато пристигна пред вратата на жилищния дом на „Куин Шарлот стрийт“, откри, че госпожа Монктън, мила старица, за която баща й се кълнеше, че се е докарала до бедност с пиене и разврат, е починала предния ден. Въпреки коментарите на баща си, Кити винаги очакваше с нетърпение седмичното си посещение у госпожа Монктън, макар че се изискваше силна концентрация, за да дешифрира думите на старицата, поради комбинацията й от липсващи зъби и тежък акцент. Госпожа Монктън бе приела изпадането си в бедност с чувство за хумор, без нито веднъж да се оплаче от мизерията, в която живееше, откакто бе пропаднала.

— Да, някога бях лична прислужница на дама, да знайш. Живех в голема богаташка къща, додето господарката не виде, че господаря ме задиря — изкикоти се веднъж тя. Това даде на Кити база за сравнение — все пак, дори остатъкът от живота й да минеше по същия тесен път, поне имаше покрив над главата си и храна на масата, докато толкова хора наоколо нямаха дори това.

— Надявам се, че си в рая, където ти е мястото — прошепна тя в гъстия нощен въздух, пресичайки „Хендерсън стрийт“ до дома на свещеника от другата страна. Когато наближи входната врата, на пътя й се изпречи сянка и тя спря внезапно, за да избегне сблъсъка. Видя, че сянката е на млада жена, която стоеше като закована на пътя й и я гледаше втренчено. Дрипавият й шал се бе свлякъл от главата й и разкриваше изпито лице с големи, тъжни очи и бледа кожа, обградена от суха кестенява коса. Кити помисли, че горкото създание не е по-възрастно от нея самата.

— Извинете ме, моля — каза Кити и се отдръпна неловко, за да направи път на момичето. Но то не помръдна, само продължи да я гледа втренчено, докато Кити не отмести поглед и не отвори входната врата. Влизайки в къщата, усети как погледът на момичето се забива в гърба й и бързо затръшна вратата.

Кити свали наметката и бонето си и се постара да се отърве и от спомена за погледа на момичето. После се замисли за романите на Джейн Остин, които беше чела, и за живописните свещенически жилища сред прекрасни градини в английската провинция, чиито обитатели бяха заобиколени от благородни съседи със също толкова привилегировано положение. Реши, че госпожица Остин явно никога не е пътувала толкова далеч на север и не е виждала как живеят градските свещеници в покрайнините на Единбург.

Също като останалите сгради по улицата, къщата на свещеника бе здрава викторианска четириетажна сграда, проектирана да бъде практична, а не красива. Бедността беше на една ръка разстояние в евтините жилищни домове край пристанището.

Баща й често казваше, че никой не може да го обвини, че живее над паството си, но поне, помисли Кити, влизайки в дневната да си стопли ръцете на огъня, за разлика от други в квартала, обитателите на дома на свещеника бяха на топло и сухо.

— Добър вечер, мамо — поздрави тя Адел, която седеше на стола си край огнището и кърпеше чорапи, поддържайки тях и игленика на изпъкналия си корем.

— Добър вечер, Кити. Как беше денят ти? — Мекият акцент на Адел бе този на шотландските аристократи, тъй като баща й бе земевладелец в Дъмфрисшайър. Кити и сестрите й обичаха някогашните пътувания всяко лято, за да видят баба си и дядо си, като на нея най-много й харесваше възможността да язди кон в обширните поля в провинцията. Винаги обаче я озадачаваше фактът, че баща й никога не идваше с тях на тези летни посещения. Той се оправдаваше с нуждата да остане с паството си, но Кити подозираше, че баба й и дядо й не го одобряват. Семейство Макбрайд, макар и богати, бяха дошли от „търговията“, както се изразяваха някои, докато родителите на майка й бяха потомци на благородния клан Дъглас и често изказваха загриженост, че дъщеря им живее толкова бедно като жена на свещеник.

— Госпожа Макфарлейн и децата й пращат много поздрави, а абсцесът на крака на господин Кътбърстън изглежда е оздравял. Макар че имам и тъжни новини, мамо. Боя се, че госпожа Монктън е починала вчера.

— Бог да даде покой на душата й — прекръсти се веднага Адел. — Но може би е било облекчение, с живот като нейния…

— Съседът й каза, че са занесли тялото й в моргата, но тъй като няма роднини, а госпожа Монктън нямаше и един фартинг, няма пари за погребение, нито за добро място за гроб. Освен ако…

— Ще говоря с баща ти — успокои дъщеря си Адел. — Макар че църквата няма много средства напоследък.

— Моля те, направи го, мамо. Каквото и да казва татко за пропадането й в грях, тя определено се бе покаяла преди края.

— И беше толкова приятна компания. О, как мразя началото на зимата! Сезонът на смъртта… поне на това място. — Адел потръпна и сложи ръка на корема си в защитен жест. — Баща ти е на среща на енорийския комитет тази вечер, после ще вечеря с госпожа Макромби. Надява се, че тя отново ще дари средства на църквата ни. Господ знае, че имаме нужда от това. Църквата не може да работи само с вечно спасение. Нито с обещанието за нещо, което не можем дори да видим, да чуем или да докоснем…

— Да, мамо.

— Ще се качиш ли горе при сестрите си, Кити, мила? Доведи ги долу да ме видят, когато си облекат нощниците. Толкова съм уморена тази вечер, че просто не мога да изкача стълбите до етажа с детските стаи.

Кити бе обзета от панически страх.

— Още ли не си добре, мамо?

— Един ден, мила моя, ще разбереш колко изтощителна може да бъде една бременност, особено на моите години. Двете ще вечеряме в осем, и няма нужда да се обличаме за вечеря, тъй като баща ти го няма — добави тя.

Кити изкачи безкрайните стълби, проклинайки двойната тегоба да бъде дъщеря на свещеник и най-голямата от четири деца, които скоро ще станат пет. Тя влезе в детската стая, където Марта, Мери и Мириам се караха за игра на топчета.

— Аз спечелих! — заяви Марта, която беше на четиринадесет и нравът й бе също толкова упорит, колкото религиозните убеждения на баща им.

— Аз бях! — възрази намусено Мери.

— Всъщност мисля, че бях аз — включи се меко Мириам. И Кити беше сигурна, че наистина е била тя.

— Е, която и да е спечелила, мама иска да се измиете, да си облечете нощниците и да идете да я целунете за лека нощ долу в дневната.

— Да отидем в дневната по нощници? — Мери изглеждаше шокирана. — Какво ще каже татко?

— Татко го няма, вечеря с госпожа Макромби. А сега — каза Кити, когато Айлса влезе в стаята с легена за измиване, — да видим в какво състояние са лицата и вратовете ви.

— Имате ли нещо против да се оправите с тях, госпожице Кити? Трябва да се погрижа за вечерята долу — помоли я Айлса.

— Разбира се, че нямам нищо против, Айлса. — Кити знаеше, че като единствена прислужница в къщата Айлса е напълно изтощена по това време на вечерта.

— Благодаря ви, госпожице Кити — Айлса й кимна с благодарност и бързо излезе от детската.

Щом и трите й сестри вече бяха в белите си муселинени нощници, Кити ги поведе надолу към дневната. Майка й ги целуна за лека нощ една по една и Кити реши, че поне ранният й опит в гледането на деца ще й послужи добре, когато си има свои. После обаче погледна подутия корем на майка си и изтощението на лицето й и помисли, че може пък и никога да няма деца.

След като сестрите й бяха пратени да си лягат, Кити и майка й седнаха в трапезарията и вечеряха жилаво печено говеждо, картофи и зеле. Обсъдиха църковните работи и предстоящия празничен сезон — най-заетото време от годината за семейство Макбрайд. Адел й се усмихна.

— Ти си такова добро момиче, Кити, и толкова се радвам на помощта ти в къщата и навън, докато съм… обременена. Разбира се, скоро ще дойде време и ти да си намериш съпруг и свое собствено семейство. Другата седмица ставаш на осемнадесет. Боже, направо не мога да повярвам!

— Не бързам заникъде, мамо — каза Кити, спомняйки си последния път, когато свещеникът от енорията на Северен Лийт бе дошъл на чай с жена си и многозначително я бе запознал със сина си, Ангъс. Младежът се изчервяваше всеки път, когато заговореше през дебелите си влажни устни за това как смята да последва баща си в църквата. Сигурно бе добро момче, но макар Кити да не знаеше какво точно иска, определено не желаеше да бъде съпруга на свещеник. Нито на Ангъс.

— Не знам как ще се оправям тук без теб — продължи Адел, — но един ден ще трябва.

Кити реши да се възползва от момента, понеже с майка й рядко оставаха насаме.

— Исках да те питам нещо.

— Какво има?

— Чудех се дали татко би ми позволил да се обучавам за учителка. Много бих искала да имам професия. А както знаеш, обичам да преподавам на сестрите си.

— Не съм убедена, че баща ти би одобрил да имаш „професия“, както се изрази — намръщи се Адел.

— Но той би го видял като Божия работа, нали? Да помагам на по-бедните да се научат да четат и пишат — не се отказа Кити. — Би означавало вече да не съм тежест за вас и да внасям средства в семейството.

— Кити, скъпа, за това са съпрузите — каза нежно Адел. — Трябва да помним, че макар баща ти самоотвержено да е отдал живота си на Господа и неговият път да ни е отвел тук, в Лийт, ти си потомка на клана Дъглас. Никоя жена от моето семейство не си е изкарвала сама прехраната. Работили сме само благотворително, както и двете знаем.

— Не виждам как, който и да било — дали баба и дядо или Бог на небето — би помислил, че е срамно една жена да работи. Видях обява във вестник „Скотсмен“ за млади жени, да се обучат за учителки…

— Щом искаш, питай баща си, но съм убедена, че той ще иска да продължиш с добрите си дела в енорията, докато си намериш подходящ съпруг. А сега, гърбът ме боли от този твърд стол. Нека да седнем в дневната, където е по-топло и по-удобно.

Разочарована от липсата на подкрепа от майка си за идеята, която бе обмисляла в последните няколко седмици, Кити направи каквото й беше казано. Седна край огъня, докато майка й продължаваше да плете за очакваното бебе, и се престори, че чете книга.

Двадесет минути по-късно чуха отварянето на входната врата, обявяващо завръщането на отец Макбрайд.

— Мисля да отида да си лягам, мамо — каза Кити, защото не беше в настроение да води разговор с баща си. Срещна го в коридора и направи реверанс. — Добър вечер, татко. Надявам се, че си прекарал приятно на вечерята с госпожа Макромби?

— Да, беше чудесно.

— Лека нощ тогава — каза Кити и тръгна към стълбите.

— Лека нощ, мила.

Няколко минути по-късно Кити се качи в леглото и забеляза, че паякът е увил мрежата си около мухата толкова здраво, че тя направо не се вижда, и се замоли баща й да не е заложил на дъщеря си подобен капан, но от брачно естество.

— Моля те, Господи, само не и Ангъс! — изстена тя.

* * *

На следващата сутрин Кити седеше зад бюрото в кабинета на баща си. Бе предложила да се заеме с работата по довършването на сметките на енорията, докато майка й се чувстваше зле, което означаваше да събере сумите от подаянията по време на служба, както и всички други дарения, и да ги сравни с плашещо големите разходи. Докато работеше върху колоните с цифри от тази седмица, чу силно тропане по входната врата и изтича да я отвори, преди да събуди майка й, която си почиваше горе.

Отвори вратата и видя млада жена, която разпозна веднага като момичето, появило се пред дома на свещеника предната вечер.

— Добро утро. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Трябва да видя Ралф — каза настойчиво младата жена.

— Отец Макбрайд го няма, на посещения при енориашите си е — отвърна Кити. — Мога ли да предам някакво съобщение?

— Не ме лъжеш, нали? Чини ми се, че се крие от мен. Трябва да говоря с него. Сега.

— Както казах, в момента не си е у дома. Мога ли да предам някакво съобщение? — повтори твърдо Кити.

— Да му кажеш, че Ани иска да си поговори с него. Да му кажеш, че не мога да чакам.

Преди Кити да успее да отговори, младата жена се обърна чевръсто и избяга надолу по улицата. Затваряйки входната врата, Кити се зачуди защо младата жена бе използвала личното име на баща й…

След като Ралф се върна у дома два часа по-късно, тя почука плахо на вратата на кабинета му.

— Влез.

— Извинявай, че те притеснявам, татко, но днес намина една млада жена.

— Наистина ли? — Ралф вдигна поглед, остави писалката си и си свали очилата за четене. — И какво искаше? Някое и друго пени, предполагам. Те всички това искат.

— Не. Пожела да ти предам, че Ани иска да си поговори с теб. Това бяха точните й думи. И също така не може да чака. Поне така каза — добави смутена Кити. Последва пауза. После Ралф пак си сложи очилата за четене, вдигна писалката и започна да пише. Кити стоеше нерешително на прага.

— Мисля, че познавам момичето — отвърна накрая. — Чака пред църквата в неделя. Веднъж се смилих над нея и й дадох малко монети от подаянията. Ще се оправя с нея.

— Да, татко. Сега отивам да си свърша работата за днес. — Кити напусна кабинета и побърза да си вземе бонето, шала и наметката, за да избяга от внезапното напрежение, което изпита, но не можеше да опише.

Докато вървеше обратно към вкъщи с тежка кошница яйца, мляко, зеленчуци и увит в промазана хартия хагис^[1], който баща й обичаше, а остатъкът от семейството понасяше, студеният вятър се усили. Кити се уви по-добре в шала си, вървейки по тясна алея, която щеше да я заведе по-бързо до „Хендерсън стрийт“. Спря се на място при вида на позната фигура точно пред себе си в здрача. Баща й стоеше на един праг с онова бедно създание, Ани, което бе почукало на вратата по-рано днес. Кити се скри в сенките, понеже инстинктът й подсказваше, че не бива да я виждат.

Чертите на момичето бяха изкривени от болка или гняв и то шепнеше дрезгаво на Ралф. Той се пресегна и хвана здраво ръцете на Ани, след което се наведе към нея, прошепна нещо в ухото й и я целуна нежно по челото. После се обърна, махна й и си тръгна. Ани остана сама, а ръцете й се отваряха и затваряха над корема й, който, както Кити видя, вече беше доста набъбнал. Миг по-късно се скри обратно вътре и вратата се затвори зад нея.

Кити почака пет минути, преди да тръгне обратно към вкъщи. Краката й едва я държаха. Свърши механично задачите си, но умът й бе замаян от възможните обяснения за видяното. Може би беше просто каквото изглеждаше — може би баща й просто утешаваше горката жена в нещастието й…

Но в най-тъмното кътче на съзнанието си Кити вече знаеше.

* * *

През следващите няколко дни тя отбягваше баща си колкото бе възможно, улеснена от приближаването на осемнадесетия си рожден ден. Къщата направо бръмчеше от тайни и радостни приготовления на тържеството — сестрите й я гонеха от стаята, за да си шепнат съзаклятнически, а родителите й прекарваха много време в дневната на затворена врата.

Вечерта преди рождения й ден, Ралф я пресрещна, докато се качваше да си легне.

— Скъпа моя Катрин, утре вече няма да си дете.

— Да, татко. — Кити не можеше да се принуди да го погледне в очите.

— Ти си гордост за мен и за майка си. — Ралф се наведе и я целуна по бузата. — Лека нощ и Бог да те благослови.

Кити кимна, за да му благодари, и продължи нагоре по стълбите. Легна си и се зави презглава, треперейки в студа на късната есен.

— Боже, прости ми — въздъхна тя, — защото вече не съм сигурна кой е баща ми.

* * *

Айлса вече беше станала да запали огньовете, когато Кити слезе по стълбите на следващата сутрин. Нуждаеше се от чист въздух, за да изчисти мъглата на объркването и изтощението от поредната безсънна нощ, така че излезе и тръгна към пристанището.

Спря се и седна на ниска стена, откъдето загледа бавното пробуждане на небето, обагрено в лилаво и розово по цялата си чудна ширина. Тогава видя една фигура да идва от улицата, по която току-що бе минала. Беше Ани и Кити осъзна, че трябва да я е видяла да слиза по алеята и да я е последвала.

Жената се приближи и очите им се срещнаха.

— Дойде да ме види — каза дрезгаво Ани, която имаше тъмни кръгове под очите от изтощение. — Не мож’ се кри зад Бога повече! Да, вече знае истината!

— Аз… — Кити се отдръпна от нея.

— Какво да правя? — попита настоятелно Ани. — Даде ми неколко монети и ми рече да го махна. Нема как, много е късно!

— Не знам, съжалявам, аз…

— Ха, съжалявала! Туй ми не помага! Татенцето ти трябва да съжалява.

— Трябва да вървя. Наистина съжалявам — повтори Кити и се изправи, събра полите си и тръгна бързо към вкъщи.

— Той е Дяволът! — изкрещя зад нея Ани. — Това е истината!

* * *

Кити някак преживя остатъка от деня — отвори хубавите подаръци, които сестрите й сами й бяха направили, и духна свещите на тортата, която Айлса бе приготвила специално за нея. Сдържа се да не потръпне, когато Ралф я целуна и прегърна — съвсем естествено действие, на което допреди няколко дни се радваше. Сега й се струваше някак нечисто.

— Мила моя, станала си прекрасна млада жена — каза гордо Адел. — Моля се скоро да имаш свое собствено семейство и да бъдеш господарка на собственото си домакинство.

— Благодаря, мамо — отвърна тихо Кити.

— Скъпа Катрин, любимото ми момиче. Честит рожден ден и Бог да те благослови в бъдещето ти. Вярвам, че Той е намислил нещо специално за теб, мила моя.

По-късно същата вечер Кити бе повикана в кабинета на баща си, който напомняше на гола килия и се намираше в дъното на къщата, с изглед към тухлена стена. Той все казваше, че липсата на хубав изглед му помагала да се съсредоточи върху проповедите си.

— Катрин, ела и седни тук. — Ралф посочи твърдия дървен стол в ъгъла на стаята. — Знаеш, че наскоро вечерях с госпожа Макромби, нали?

— Да, татко.

Всеки път, когато Кити хвърляше поглед на покровителката на баща си от другата страна на пътеката в църквата, виждаше пълна женица на средна възраст с екстравагантно облекло, не на място сред по-бедната тълпа. Госпожа Макромби никога не ги посещаваше у дома. Вместо това баща й ходеше в голямата й къща близо до „Принсес стрийт“. Вследствие на това Кити никога не бе разменяла повече от учтиво „добро утро“ с госпожата, когато се случеше пътищата им да се пресекат пред църквата след служба.

— Както знаеш, Кити, госпожа Макромби винаги е била щедра дарителка на нашата църква и енория — каза Ралф. — Най-големият й син също беше духовник, но го убиха в Първата англо-бурска война. Струва ми се, че тя ме вижда като негов заместник, и разбира се, подпомага църквата в негова памет. Тя е добра жена, истинска християнка, която иска да помогне на по-злочестите от себе си, и аз съм вечно благодарен, че избра моята църква за своя благотворителна кауза.

— Да, татко. — Кити се чудеше накъде бие баща й и се надяваше разговорът скоро да свърши. Все пак беше осемнадесетият й рожден ден, а точно сега едва понасяше да диша същия въздух като него.

— Работата е там, че, както знаеш, госпожа Макромби има роднини в Австралия, които не е виждала от много години, а именно по-малката й сестра, зет й и двамата й племенника, които живеят в град на име Аделаида на южния бряг. Тя е решила да ги посети, докато още е в добро здраве.

— Да, татко.

— И… тя си търси придружителка за дългото пътуване. Разбира се, момичето трябва да е от добро християнско семейство и да може да й помага с гардероба, да я облича и прочее. Така че… предложих теб, Катрин. Ще се върнеш след около девет месеца и след като обсъдих въпроса с майка ти, смятам, че това е чудесна възможност да опознаеш света и в същото време да успокоиш неспокойния си дух.

Кити беше толкова шокирана от самата идея, че не знаеше как да отговори.

— Татко, уверявам те, тук съм напълно щастлива. Аз…

— Той е в теб, Кити, както някога беше в мен, преди да открия Бога. — Погледът му се отмести от лицето й и се зарея някъде в далечното минало. Накрая отново се съсредоточиха върху нея. — Знам, че търсиш своята цел, и се моля да я намериш в това да бъдеш добра съпруга и майка един ден. Но засега, какво ще кажеш?

— Честно казано, не знам какво да кажа — отговори честно Кити.

— Ще ти покажа Австралия в атласа. Може би си чувала, че е опасна и непозната земя, и определено е пълна с езичници от местните племена, но госпожа Макромби ме увери, че в град Аделаида има също толкова цивилизовано общество, колкото и в Единбург. Мнозина от нашата вяра са отплавали натам през трийсетте години на деветнайсети век, за да се спасят от преследване. Тя казва, че там вече са построени няколко красиви лутерански и презвитериански храмове. Това е богобоязливо място и мога без колебание да те пратя там под крилото на госпожа Макромби.

— Ще… ще получавам ли заплащане за услугите си?

— Не, разбира се, Катрин! Госпожа Макромби ще ти плати леглото и всички други разходи. Имаш ли някаква представа колко струва подобно пътуване? Освен това смятам, че това е най-малкото, което семейството ни може да направи, предвид щедрите й дарения през годините.

Значи ще бъда предоставена като живо, дишащо жертвоприношение в замяна…

— Е, мила моя, какво мислиш сега?

— Каквото решиш, че е най-добре за мен, татко — успя да каже тя, свеждайки очи, за да не може баща й да види гнева в тях. — Но какво ще стане с мама, когато се роди бебето? Няма ли да има нужда от помощта ми?

— Обсъдихме въпроса и уверих майка ти, че когато дойде време, ще осигуря средства за наемане на допълнителна прислуга.

През всичките й осемнадесет години в дома на свещеника никога не бе имало „средства“ за наемане на „допълнителна прислуга“.

— Говори ми, Катрин — помоли я Ралф. — Недоволна ли си от това решение?

— Аз… не знам. Това е… пълна изненада за мен.

— Разбирам. — Ралф се наведе, хвана ръцете й в своите и я прикова с омагьосващия си поглед. — Естествено, ти сигурно си объркана. А сега трябва да ме изслушаш. Когато срещнах майка ти, бях капитан в 92-и полк от шотландските войски и бъдещето на всеки от двама ни изглеждаше решено. Тогава ме пратиха да се бия в Англо-бурската война. Видях много от приятелите си — и враговете си — покосени от огъня на пушките на други мъже. После аз самият бях ранен при битката при Маджуба Хил. След това, в болницата, получих прозрение. Тази нощ се молих и дадох дума, че ако се спася, ще посветя живота си на Бог и с всеки свой дъх ще се опитвам да спра несправедливостта и кървавите убийства, на които бях станал свидетел. Лекарите не очакваха да преживея нощта, но на следващата сутрин се събудих. Температурата ми беше спаднала, а раната на гърдите ми се излекува за броени дни. Тогава разбрах и осъзнах какъв ще бъде пътят ми в бъдеще. Майка ти също разбра — тя самата е преизпълнена с Божията любов, но когато направих необходимото, това доведе до страдания за нея, както и за теб и сестрите ти. Разбираш ли, Катрин?

— Да, татко — отвърна автоматично Кити, макар че не разбираше.

— Това пътуване до Австралия с госпожа Макромби е вход към типа общество, в което се движи семейството на майка ти. Моята нужда да спасявам човешки души не означава, че бъдещето на дъщерите ми трябва да бъде ограничено. Сигурен съм, че ако се представиш добре по време на това пътуване, госпожа Макромби с радост ще те представи на по-широк кръг от млади господа и тук, и в Австралия, които могат да се окажат по-добра партия, отколкото аз бих могъл да ти намеря, предвид скромните ни финанси. Тя знае за моите жертви в служба на Бога и за желанията на семейството на майка ти в Дъмфрисшайър. Тя иска да ти помогне с каквото може, Катрин. Както и аз. А сега разбираш ли?

Кити погледна баща си, а после и меките ръце, които държаха нейните, и внезапния спомен за момент, подобен на този, я накара да ги отдръпне. Най-накрая разбра много добре машинациите на баща си и плана му да се отърве от нея.

— Да, татко, ако смяташ, че така е най-добре, ще отида в Австралия с госпожа Макромби.

— Прекрасно! Разбира се, ще трябва да се срещнеш с госпожа Макромби, за да види сама какво добро момиче си. А ти наистина си такава, нали, мила Катрин?

— Да, татко. — Кити знаеше, че трябва да напусне стаята, преди гневът й да прелее и да го заплюе в лицето. — Мога ли да се оттегля? — попита хладно и стана от стола.

— Разбира се.

— Лека нощ. — Кити направи реверанс, обърна се и почти избяга от кабинета нагоре към спалнята си.

Затвори вратата, заключи я и се метна на леглото.

— Лицемер! Лъжец! Измамник! А горката ми майка — съпругата ти — очаква дете!

Тя направо изплю думите на възглавницата си. След това заплака в отчаяние с дълги, приглушени ридания. Накрая се изправи, облече си нощницата и си среса косата пред огледалото. Бледото й отражение блестеше в светлината на газовата лампа.

Знаеш, че виждам какъв си всъщност, татко. И затова ме отпращаш.