Лусинда Райли
Сестра на перлите (6) (Историята на Кики)

5.

През следващите няколко дни с Ейс си установихме нещо като дневен ред в двореца. Той се будеше много рано, а аз — много късно; следобед се изнасях обратно към плажа Ралей, за да не му досаждам. Казах на приятелите си в Ралей, че съм отседнала в хотел край плажа, и никой не се усъмни. Следователно Ейс и аз общувахме само на вечеря. Той като че ли очакваше да вечерям с него, а аз нямах нищо против, защото храната беше фантастична. Не говореше много, но понеже бях свикнала с мълчанието на Ася, това ми бе познато и, по някакъв странен начин, утешително.

След като три дни живях на няколко метра от него, осъзнах, че няма никаква опасност да ми се нахвърли. Знаех, че не съм типът момиче, което мъжете харесват, а и освен това, ако трябваше да бъда честна, никога не бях изпитвала особено удоволствие от секса.

Бях загубила девствеността си преди девет години, точно тук, на плажа Ралей. Изпих две бири, което винаги си беше опасно за мен, и останах будна много след като Ася беше отишла да си ляга. Момчето беше студент като нас — мисля, че се казваше Уил — и отидохме на разходка по плажа, а целувките бяха доста приятни. И така накрая се оказахме в хоризонтално положение и стигнахме до края, което ми причини болка, но не бе много силна. Събудих се на следващата сутрин с махмурлук и направо не можех да повярвам, че за това е цялата дандания.

Бях го правила още два-три пъти след това, на различни плажове с различни тела, за да видя дали няма да се подобри, но това така и не стана. Бях убедена, че милиони жени биха ми казали, че изпускам нещо, но не можех да съжалявам за това, което никога не съм имала, така че не ми пукаше.

Беше интересно, че макар Ася и аз да бяхме почти като сиамски близначки, единственото нещо, за което никога не бяхме си споделяли, беше сексът. Нямах представа дали още е девствена или не. В спалните в училище момичетата си споделяха интимни детайли нощем за момчетата, които харесваха, и докъде бяха стигнали с тях. Но Ася и аз пазехме мълчание по въпроса и пред тях, и помежду си. Може би чувствахме, че всякаква близка физическа връзка с мъж би представлявала предателство. Поне аз се чувствах така.

Излязох от стаята, без да си правя труда да заключвам, понеже знаех, че невидимата фея чистачка ще се спусне веднага щом изляза, и отидох на терасата, където ме чакаше Ейс.

— Здрасти, Кики — поздрави ме той, изправи се и ме изчака да седна. Очевидно беше научен на маниери и аз оцених жеста. Той наля и на двама ни прясна вода от каната и ме огледа.

— Ново горнище?

— Мда. Спазарих се и свалих цената на двеста и петдесет бата.

— Абсурдно, нали? Когато толкова много хора купуват подобни дрехи от дизайнерски магазини в Лондон за стотици пъти повече.

— Е, аз не бих го направила.

— Някога имах гадже, което не се и замисляше, преди да похарчи хиляди за някоя чанта. Нямаше да е толкова зле, ако беше нещо, което ще се ползва цял живот, но после излизаха дрехите за новия сезон и тя си купуваше нова чанта, а старата отиваше в един шкаф с останалите и никога повече не се вадеше. Веднъж я хванах да стои там и да се любува на колекцията си.

— Може би ги е възприемала като произведения на изкуството. Всеки си има вкус, но това не е по моя. Както и да е, вие, мъжете, сте също толкова лоши с вашите коли — добавих, докато прислужницата сервираше тазвечерния пир.

— Права си — каза той, а прислужницата изчезна също толкова тихо, колкото се бе появила. — Притежавах редица луксозни автомобили само защото можех.

— Това караше ли те да се чувстваш добре?

— Тогава — да. Харесвах звука на двигателите. Колкото повече шум вдигаха, толкова по-добре.

— Момчетата с техните играчки…

— Момичетата с техните бижута — контрира той с усмивка. — А сега, ще ядем ли?

Започнахме да се храним в приятна тишина. След като се наядох, се облегнах доволна назад.

— Всичко това ще ми липсва, когато пак се превърна в обикновена туристка в Австралия. Тук е като част от рая. Имаш страхотен късмет.

— Предполагам, че човек никога не може да оцени това, което има, докато не го загуби.

— Е, не си загубил това. А то е страхотно!

— Не съм… все още. — Той отново въздъхна тежко. — Какво ще правиш за Нова година утре вечер?

— Не съм се замисляла, честно казано. Джак ме покани в ресторанта да посрещна Нова година с останалите от тайфата. Искаш ли да дойдеш?

— Не, благодаря.

— Какво ще правиш? — попитах от учтивост.

— Нищо. Искам да кажа, това е календар, създаден от хора, и ако бяхме примерно в Китай, щяхме да празнуваме по друго време от годината.

— Вярно, но това все пак е ритуал, нали? Когато се очаква да празнуваш и накрая се чувстваш като пълен загубеняк, седиш сам и получаваш съобщения от приятелите си, които са на страхотни партита. — Усмихнах се.

— Миналата година бях на страхотно парти — призна Ейс. — В един клуб в Сен Тропе. Отидохме на един кораб, а сервитьорките отваряха бутилки шампанско за стотици евро всяка и го пръскаха навсякъде, все едно беше вода. Тогава мислех, че е страхотно, но бях пиян, а когато си пиян, всичко ти изглежда фантастично, нали?

— Честно казано, не съм се напивала много често. Алкохолът не ми понася, затова обикновено го отбягвам.

— Късметлийка. Аз — като повечето хора, предполагам, — го използвам, за да забравя. Да облекча напрежението.

— Да, определено помага да се почувстваш по-добре.

— Направих някои много тъпи неща, когато пиех — призна Ейс. — Така че сега не близвам. Не съм пил от два месеца и половина, така че сигурно ще се напия и от една бира. Преди ми трябваха поне две бутилки шампанско и няколко водки, за да усетя дори малко опиянение.

— Леле! Е, аз понякога пия по чаша шампанско за специални случаи — рождени дни и други подобни.

— Слушай какво. — Той се наведе напред и се вгледа с мен, а сините му очи внезапно се оживиха. — Какво ще кажеш да отворим бутилка шампанско утре в полунощ? Както каза, това е за специални случаи, а утре все пак е Нова година. Но ще се ограничим до една чаша на човек.

Намръщих се и той го забеляза.

— Не се притеснявай, не съм бил алкохолик. Спрях да пия напълно в момента, в който осъзнах какво правя. Не искам и да бъда тъжния човек в ъгъла, който отказва да пие и всички го смятат за член на Анонимните алкохолици. Искам да се наслаждавам на алкохола, но без да се нуждая от него. Разбираш ли?

— Да, но…

— Довери ми се — само по една чаша. Разбрахме ли се?

Какво можех да кажа? Той беше домакинът ми и не можех да му откажа, но щях да си приготвя раницата за тръгване, в случай че нещата стигнеха по-далече.

— Разбрахме се — съгласих се.

* * *

Седнала на плажа Ралей на следващия ден, усещах същата енергия във въздуха както преди Коледа, докато хотелите подготвяха верандите си за вечерното празненство. Омръзна ми да зяпам жалката скица на варовиковите колони, която бях нарисувала с въглен, станах и тръгнах по пясъка към хотела „Ралей Бийч“.

— Здрасти, Кики, как върви?

— Добре — отговорих на Джак, който редеше чаши по дългата маса. Изглеждаше в доста по-добро настроение от последния път, когато се видяхме преди няколко дни — тогава седеше на бара и пиеше бира след бира. Причината се появи зад него и сложи собственически ръка на рамото му.

— Няма достатъчно вилици — каза Нам и ме стрелна с убийствен поглед, както обикновено.

— Мисля, че има още в кухнята.

— Иди да ги вземеш сега, Джак. Искам да подредя масата ни за после.

— Тръгвам, тръгвам. Ще идваш ли довечера? — обърна се пак към мен Джак.

— Може да намина по-късно вечерта, да — отвърнах, знаейки, че „по-късно вечерта“ Джак няма да забележи нищо, дори Исус Христос да си поръча питие на бара.

Джак тръгна след Нам към кухнята, но се спря и се обърна към мен.

— Впрочем един приятел мисли, че знае кой е твоят мистериозен човек от плажа. Отиде в Ко Пи Пи за Нова година, но ще ми каже повече, като се върне.

— Ясно.

— Доскоро, Кики — каза той и тръгна към кухнята, следвайки Нам с таблата си като малко агънце след Бо Пийп^[1]. Този голям, здрав мъж, който можеше да се изкачи по скала по-бързо от всеки друг, когото бях срещала някога… надявах се само никога да не се отнасям така с бъдещия си партньор. Но бях виждала толкова много мъже, командвани от властните си жени, че може би им харесваше.

И аз ли съм командвала Ася така? Затова ли си тръгна?

Мразех тази си мисъл, така че реших да я игнорирам и да продължа с деня, който трябваше да носи нови начала. Утеших се с мисълта, че каквото и да чуе Джак от приятеля си за Ейс, вероятно е без значение. Тук, на полуостров в средата на нищото, фактът, че някой е ял сладолед вместо близалка, минаваше за новина. Малките общности живееха за клюките, а хора като Ейс, които живееха сами, възбуждаха най-много слухове. Това, че домакинът ми не си е разказал живота на тоя и оня в пиянски разговор, не го правеше лош човек. Всъщност го смятах за доста интересна и интелигентна личност.

Вървейки по заградената алея, която водеше към другия ми живот, осъзнах, че започвам да изпитвам защитническо чувство към Ейс, както някога към Ася, когато хората ме питаха дали е добре, защото беше толкова тиха и не говореше много.

Върнах се в стаята си и се изкъпах и намазах с лосион — което вече правех всеки ден и се притеснявах, че ще ми остане навик завинаги, ако не престана, — след което облякох стария си кафтан и излязох на терасата. Ейс вече беше там, облечен в чиста бяла ленена риза.

— Здрасти. Добре ли прекара днес? — попита той.

— Да, но изкуството още не ми върви. Не мога да нарисувам един квадрат в момента, за друго да не говорим.

— Ще се върне, Кики. Просто трябва да изкараш всичките им негативни коментари от главата си. Това отнема време.

— Да, така изглежда. А ти как прекара днес?

— Както винаги. Четох книга, после отидох на разходка и помислих за това, което пишеше в нея. Осъзнах, че никоя от тези книги за „самопомощ“ не може да ми помогне, защото в крайна сметка човек трябва да си помогне сам. — Той се усмихна иронично. — Няма лесни решения.

— Така е, никога няма. Трябва просто да продължиш да се опитваш, нали?

— Да. Готова ли си за вечеря? — попита ме накрая, нарушавайки тишината, която се бе спуснала над масата.

— И още как!

Пред нас изникна гигантски омар, придружен от множество гарнитури.

— Леле! Омарът е абсолютният номер едно сред любимите ми морски ястия — възкликнах щастливо и се захванах за ядене.

— За пътешественичка, която срещнах, докато спеше на плажа, имаш доста изискан вкус — подкачи ме той, след като и двамата си опразнихме чиниите и минахме на десерта от пресни плодове и домашни сорбета. — Според това, което каза, баща ти е богат, така ли?

— Беше, да. — Осъзнах, че не бях казала на Ейс за смъртта на Татко, но сега беше достатъчно подходящ момент, така че го направих.

— Съжалявам за случилото се, Кики. Значи това е първата ти Коледа и Нова година без него?

— Да.

— Затова ли си тук?

— Да и не… изгубих и друг близък наскоро. Нещо като… другата ми половина.

— Гаджето ти ли?

— Не, сестра ми, всъщност. Искам да кажа, още си е жива, но реши да тръгне по собствения си път.

— Разбирам. Приличаме си, а?

— Така ли? И ти ли си изгубил някого?

— Може да се каже, че изгубих практически всичко в последните няколко месеца. Няма кого да обвинявам, освен себе си. — Той отпи глътка вода. — За разлика от теб.

— Не бях виновна за смъртта на Татко, но мисля, че прогоних сестра си. Като се държах… деспотично. — Най-накрая го казах на глас. — И може би се опитвах да налагам твърде много контрол. Нямах намерение да го правя, но тя беше много срамежлива като дете и не говореше много, затова аз говорех вместо нея, и така си остана.

— Значи е открила собствения си глас?

— Нещо такова, да. Разби ми сърцето, ако трябва да съм честна. Тя беше моят… човек, ако знаеш какво искам да кажа.

— О, да, знам — отвърна той с тъга. — Когато имаш пълна вяра на някого и той те разочарова, много е трудно да го преживееш.

— Това случвало ли ти се е? — Той погледна нагоре и видях истинска болка в очите му.

— Да.

— Искаш ли да поговориш за това? — попитах го, осъзнавайки, че той постоянно ме насърчаваше да говоря за моите проблеми, но щом станеше дума за неговите, веднага млъкваше.

— Боя се, че не мога. По всякакви причини, включително юридически… Само Линда знае истината — промърмори той, — и е най-добре ти да не я научаваш.

Ето, пак се правеше на мистериозен и вече наистина започваше да ми дотяга. Реших, че става дума за жена, която се опитва да му вземе милионите при развода, и ми се щеше да не се самосъжалява по този начин.

— Ако някога пожелаеш да говориш с някого, знаеш къде съм — предложих, като си мислех, че тази вечер не се очертава особено приятна.

— Благодаря, Кики, оценявам жеста, както и компанията ти тази вечер. Ужасявах се при мисълта да посрещна Нова година сам. Както ти самата каза, това е една от онези нощи, нали? Както и да е, нека вдигнем тост за баща ти. И за старите и новите приятели. — Чукнахме се с чашите си вода. Тогава той погледна часовника си — марка „Ролекс“, и определено не от фалшификатите, които се продаваха по сергиите в Банкок. — Десет минути до полунощ. Какво ще кажеш да налея чашите шампанско, които си обещахме, и да се разходим до плажа, за да посрещнем Новата година?

— Както кажеш.

Докато го нямаше, използвах момента да пратя съобщение на Ася и да й честитя Новата година. Изкуших се да й кажа за новия си приятел, но реших, че ще ме разбере погрешно, и не го направих. Пратих съобщение и на Мама, и общ поздрав на останалите си сестри, където и по света да се намираха тази нощ.

— Готова ли си? — Ейс държеше по една искряща чаша във всяка ръка.

— Готова съм.

Тръгнахме към вратата и По скочи да ни отвори.

— Още пет минути… някакви пожелания за Новата година? — попита ме Ейс, докато стояхме на брега.

— По дяволите, не съм измислила нито едно! Чакай, сетих се! Да се върна към изкуството си и да намеря смелост да отида в Австралия и да открия откъде съм дошла.

— Имаш предвид, биологичното ти семейство?

— Да.

— Леле! Това е нещо, за което не си ми казвала.

— А твоето пожелание? — Погледнах го в лунната светлина.

— Да приема това, което идва, и да го посрещна смело — каза той, без да гледа към мен, а взирайки се в небесата. — И да се уверя, че това е единствената чаша шампанско, която ще изпия тази нощ — добави с усмивка.

Няколко секунди по-късно чухме вой на сирени от лодките в залива и видяхме искрящите фойерверки от близкия плаж Ралей над върховете на варовиковите колони.

— О, страхотно! — ахнах аз, когато от другия край на плажа се понесоха плавно нагоре китайски хартиени фенери.

— Наздраве, Кики! — каза той и чукна чашата ми шампанско със своята. Видях как изгълта цялата си чаша на две глътки. — Боже, това беше хубаво! Честита Нова година! — Тогава той ме обгърна с ръце и ме притисна в мечешка прегръдка, която изля повечето ми шампанско над рамото му и по пясъка. — Ти ми спаси живота в последните няколко дни. Сериозно говоря.

— Не мисля, че съм го направила, но все пак благодаря.

Той ме хвана за раменете и леко ме тласна назад.

— О, да, направи го.

Тогава доближи устните си до моите и ме целуна.

Беше хубава целувка, силна, но в същото време и мека. Като гладен върколак на успокоителни. Рационалната част на мозъка ми — тази, която обикновено разпознаваше предупредителните знаци за подобно действие, — беше изключила, така че целувката продължи много дълго.

— Ела — каза Ейс, след като най-накрая отлепи устата си от моята и ме поведе за ръката назад по плажа. Когато подминахме По, който сигурно ни беше видял да се целуваме, му се усмихнах и му пожелах щастлива Нова година.

Когато Ейс ме заведе в стаята си, още държейки ме за ръката, почувствах, че може наистина да се окаже такава.

Тази нощ… е, без да влизам в детайли, Ейс очевидно знаеше какво прави. Всъщност май беше нещо като експерт, какъвто аз категорично не бях. Но е направо невероятно колко бързо можеш да научиш нещо, когато го поискаш.

— Кики — каза той, галейки ме по бузата няколко часа по-късно, явно вече призори, защото чувах пойните птици навън, — толкова си… възхитителна. Благодаря ти.

— Няма за какво — отвърнах, макар да звучеше сякаш описва любимия си сладолед.

— Това сега, е нещо моментно, нали? Искам да кажа, не може да има никакво бъдеще.

— Разбира се, че не — отвърнах с привидно безразличие, понеже не исках да създавам впечатлението, че ще се лепна за него и няма да го оставя на мира.

— Добре, защото не искам да те нараня, нито когото и да било другиго, никога повече. Лека нощ и приятни сънища.

С тези думи той се обърна на другата страна в леглото, което като че ли беше още по-голямо и удобно от моето, и заспа в своята половина.

Разбира се, че е само моментно, казах си наум, завъртайки се към своята половина, и осъзнах, че за пръв път спя в едно легло с мъж, понеже предишните ми нескопосани опити бяха все навън. Лежах и гледах в мрака, радвайки се, че кепенците на прозорците пропускаха поне малко новогодишна светлина, и си мислех, че точно от това имах нужда. Беше перфектно, казах си — повдигане на настроението без никакви задължения. Щях да замина за Оз след няколко дни, а Ейс може би щеше да ми праща съобщения от време навреме. Не бях някоя викторианска героиня, която е пожертвала целомъдрието си и е принудена да се омъжи. На хората от моето поколение бе дадена свободата да правят каквото им харесва с телата си. А тази нощ наистина ми беше харесало…

Много внимателно, пръстите ми се преместиха към него, за да намерят и докоснат кожата му и да се уверят, че е истински и диша до мен. Дръпнах ги, когато той помръдна, но той се завъртя обратно към мен и ме обгърна с ръце.

На топло и сигурно място в ръцете му, с тежестта на тялото му до моето, най-накрая заспах.

* * *

Оказа се, че случилото се на Нова година не е било за една нощ — започна да се повтаря редовно всяка сутрин, следобед и вечер. А когато не бяхме в хоризонтално положение, правехме забавни неща заедно. Ейс ме будеше по изгрев, за да видим маймуните, които обявяваха присъствието си с тропане по тавана, когато нахлуваха в двореца в търсене на огризки от храна. След като ги снимах, един от охранителите ги гонеше с миниатюрен катапулт, а аз се връщах в леглото. По-късно сутринта Ейс пак ме будеше, този път с табла с вкусни неща за ядене. През дългите, горещи следобеди смучехме парчета ананас и манго и гледахме филми от колекцията му.

Една сутрин в плитчините на морето пред двореца се появи луксозна моторна лодка. По ни помогна да се качим на борда, извади фотоапарат и предложи да ни снима, но Ейс веднага отказа категорично. Когато тръгнахме, Ейс ми каза, че ме води на специално място. Тъй като често карах моторната лодка на собственото си семейство по Женевското езеро, скоро поех управлението от капитана и без усилие направлявах кораба по вълните, като от време навреме правех каскади, само за да го уплаша. Когато пред нас се извиси стена от варовикови колони насред морето, оставих капитана отново да поеме управлението. Той майсторски вкара кораба в скрита лагуна, защитена от всички страни от зашеметяващи скални стени. Водата беше зелена и спокойна, в нея дори растяха мангрови дървета. Наричаше се Ко Хонг и беше същински рай. Аз първа скочих във водата, но Ейс скоро ме последва и заплувахме в него, сякаш беше личният ни плувен басейн, захвърлен сред океана.

След това седнахме на палубата, пихме горещо, силно кафе, и се наслаждавахме на мира и спокойствието на това невероятно място. После ни закараха обратно вкъщи, легнахме си и правихме любов. Беше прекрасен ден, който знаех, че никога няма да забравя. Такива дни идват веднъж в живота, дори за хора като мен.

На петата нощ, която прекарах в леглото на Ейс — собствената ми стая бе изоставена от Нова година — се запитах дали съм във „връзка“. Част от мен бе ужасена, защото това не влизаше в намеренията ми, нито в тези на Ейс, както бе заявил ясно. Но друга част от мен искаше да снима двама ни, гледащи се романтично на плажа, и да я прати на всичките ми сестри, за да видят, че все пак не съм пълна загубенячка. Този мъж по някаква причина ме харесваше. Той се смееше на шегите ми — които бяха много лоши и дори аз го знаех — и сякаш дори намираше смешното ми малко тяло за „секси“.

Но освен това ме разбираше по начин, по какъвто досега ме бе разбирала само Ася, и се бе появил в живота ми точно когато имах нужда от него. И двамата бяхме оставени да се носим без посока по течението на света и бяхме изплували заедно на същия бряг, без да знаем какво идва след това, и беше утешително да се задържим за някого, поне за малко.

На шестия ден се събудих сама, погледнах часовника и видях, че е почти един следобед. Ейс и нормалната му доставка на плодове, кроасани и кафе се бавеха. Тъкмо се канех да стана и да го потърся, когато той отвори вратата с поднос в ръце. Това щеше да ме успокои, ако не беше изражението на лицето му.

— Добро утро, Кики. Добре ли спа?

— Да, от четири досега, както знаеш — отвърнах, докато той сваляше подноса на масата.

Обикновено той идваше и си лягаше до мен, но днес не го направи. Вместо това седна на ръба на леглото.

— Днес имам да върша разни неща. Искаш ли да излезеш някъде за следобед?

— Разбира се — съгласих се ведро.

— Ще се видим за вечеря в осем, нали? — Той се изправи и ме целуна по челото.

— Да, разбира се.

Той ми помаха и се усмихна на тръгване, и понеже бях новачка в любовните връзки и подобни неща, не бях сигурна дали това е нормално. Дали беше, защото има работа за вършене и животът се връща в нормалното си русло след Нова година, или трябваше да се паникьосам и да си събера багажа в раницата? В крайна сметка, понеже не исках да изглеждам все едно нямам къде да отида и не мога да се забавлявам сама, се върнах по плебейската пътека до Ралей със скицника си. Когато се качих на верандата на „Ралей Бийч Хотел“, видях, че плажът не е толкова претъпкан, колкото беше по Нова година. Нам работеше на бара, така че си поръчах мангов шейк само защото щеше да й се наложи да ми го направи. После седнах на един от столовете на бара и я загледах със самодоволно изражение, с което не се гордеех.

— Трябва ти стая? — попита тя, докато белеше мангото, преди да го пусне в блендера.

— Не, имам си, благодаря.

— В кой хотел си?

— В „Сънрайз Рисорт“.

Нам кимна, но видях странен блясък в очите й.

— Не съм те виждала отдавна. Никой не е.

— Бях заета.

— Джей казва, че те видял на Пра Нанг, да се качваш в лодка с мъж.

— Така ли? Ще ми се.

Завъртях очи, но сърцето ми заби по-бързо. Джей беше мой познат от миналата година, приятел на Джак. Понякога помагаше на бара, но беше постоянен скитник, който ходеше където може да припечели нещо. Някой ми беше казал, че някога е бил прочут журналист, преди дрогата да го провали. Бях го виждала да седи тук, вътре, и най-спокойно да пуши джойнт. Не одобрявах дрогата, а тук, в Тайланд, притежанието се наказваше жестоко, независимо дали е един джойнт или пакет хероин.

Освен това си падаше по Ася и се лепваше за нея всеки път, когато влизахме да пийнем по нещо. Тя го намираше за също толкова неприятен и плашещ, колкото и аз, така че се бях погрижила никога да не остава насаме с него.

— Той казва, че те видял — настоя Нам, подавайки ми шейка. — Имаш ново гадже?

Каза го, сякаш бях имала старо… и тогава осъзнах, че може би си мисли, че с Джак сме имали нещо, докато спях в стаята му. Господи, жените бяха толкова жалки понякога. Беше очевидно за всички, че Джак е като пластилин в малките й, слаби ръчички.

— Не, няма такова нещо — отрекох категорично и изпразних чашата колкото можах по-бързо.

— Джей каза, че познава мъжа, с когото си била. Лош човек. Известен.

— Значи на Джей му трябват нови очила, щото не съм била аз. — Отброих шейсет бата, с още десет бакшиш, оставих ги на бара и се изправих.

— Джей ще дойде по-късно. Ще ти разкаже.

Поклатих глава и пак завъртях очи към нея, сякаш я мислех за луда, след което излязох, опитвайки се да изглеждам нормално. Вместо да тръгна надясно по плажа, обратно към двореца, завих наляво, където се намираше хотелът, в който бях казала на Нам, че съм отседнала, в случай че тя или Джей, или който и да било друг, ме гледат. Оставих си обувките и хавлията на плажа пред хотела, в който уж спях, и влязох във водата да поплувам и да помисля.

Какво имаше предвид, когато каза, че Джей е нарекъл Ейс „лош човек“? В представите на Нам това вероятно означаваше просто, че е женкар, нищо повече. Знаех, че Ейс е имал много приятелки в Лондон — постоянно споменаваше разни жени, с които си е прекарал добре. А това, че бил „известен“, можеше и да е вярно, но нямаше как да зная, защото никога не четях вестници и списания заради дислексията си.

Излязох от водата и легнах на пясъка, за да изсъхна на слънце, и се зачудих дали да кажа на Ейс. Очевидно беше параноичен по отношение на уединението и анонимността си… Ами ако наистина беше някоя голяма знаменитост? Винаги можех да питам Електра — това беше светът, в който тя живееше всеки ден. И ако наистина беше така, поне веднъж щях да я накарам да млъкне — грозната сестра Д’Аплиез с гадже знаменитост. Почти си струваше да й пратя съобщение, само за да видя реакцията й.

Но знаех, че ако кажа на Ейс, че някой го е разпознал, щеше само да се притесни. Освен това Джей не знаеше къде живее той — или поне така се надявах.

Може би трябваше да кажа на Ейс… но ми оставаха само няколко дни тук, преди да замина за Австралия, и не исках да развалям малкото време, което ни оставаше заедно. Накрая реших, че щом се върна сред стените на двореца, ще стоя там и няма да излизам, докато не дойде време да тръгна за летището. А днес можех само да се надявам никой да не ме види как се прибирам.

Избрах момент точно преди залез, когато плажът Пра Нанг започваше да се изпразва, но още можех да остана незабележима сред тълпата. Отново влязох във водата, после седнах на хавлията си много близо до По, който ме видя и веднага се опита да натисне копчетата, за да ме пусне вътре. Игнорирах го и легнах на няколко метра от него. Щях да се промъкна вътре, когато всички очи се обърнеха към залеза пред мен.

Двадесет минути по-късно шоуто започна, а аз се спуснах към вратите на двореца като преследвано животно.

Не знаех какво да очаквам, когато тръгнах по пътеката към стаята си, но поне ако на Ейс внезапно му беше писнало от мен и ме помолеше да се изнеса тази нощ, новогодишната навалица бе отминала и имаше достатъчно свободни стаи в хотелите край плажа. Отворих вратата на стаята си и усетих аромат на цветя да се носи по въздуха.

— Тук, вътре съм, ела при мен.

Влязох в банята и видях Ейс, легнал в огромната овална вана, която бе заобиколена от множество чаени свещи, озаряващи банята с мека светлина и изпускащи лек приятен аромат. По повърхността на водата се носеха стотици бели и розови цветчета.

— Ще дойдеш ли при мен?

Изкикотих се.

— Какво е толкова смешно?

— Изглеждаш като сюрреалистична версия на онази известна картина с мъртвата Офелия.

— Имаш предвид по-космата и грозна версия? Благодаря — отвърна той с усмивка. — А аз се опитвах да бъда романтичен. Признавам, че камериерката попрекали с цветята, но никога не трябва да молиш тайландец да ти приготви вана, ако не искаш после да отлепяш листенца от себе си с дни. Хайде, влизай вътре!

Така и направих. Легнах във ваната с глава, облегната на гърдите му, а ръцете му ме обгърнаха през кръста. Чувствах се фантастично.

— Съжалявам за по-рано — прошепна той в ухото ми го целуна нежно. — Трябваше просто да уредя някои неща по телефона.

— Няма за какво да се извиняваш.

— Липсваше ми — прошепна той отново. — Вкъщи ли ще вечеряме тази нощ?

— Винаги вечеряме вкъщи — отвърнах с усмивка.

Много по-късно, след като най-после излязохме от ваната и хапнахме прясна риба в сос тамаринд, излязохме на разходка по плажа и легнахме да гледаме звездите.

— Покажи ми коя е твоята звезда — помоли ме Ейс.

Намерих млечнобялото съзвездие и го посочих.

— Аз съм третата от горе надолу, на около два часа по часовниковата стрелка.

— Виждам само шест звезди.

— Седем са, но последната много трудно се вижда.

— Как се казва?

— Меропа.

— Не си я споменавала преди.

— Не. Тя така и не се появи. Или поне Татко доведе у дома само шест сестри.

— Странно.

— Да, но като се замисля сега, цялото ми детство беше странно.

— Знаеш ли защо е осиновил всички ви?

— Не, но като дете човек не се чуди, нали? Просто го приема. Обичах да живея с Ася и останалите ми сестри около мен. Ти имаш ли братя и сестри?

— Единствено дете съм, тъй че никога не ми се е налагало да споделям нищо. — Той се изсмя рязко и се обърна към мен. — Не говориш много за другите си сестри. Какви са те?

— Мая и Али са най-големите. Мая е много мила и толкова умна — говори около милион езици — а Али е страхотна, толкова смела и силна. Скоро й се случиха лоши неща, но се справя. Възхищавам й се, нали разбираш? Искам да бъда като нея.

— Значи Али е моделът ти за подражание в семейството?

— Може би да, така е. А Тиги… — Помислих за момент, чудейки се как да я опиша най-добре. — Ако не броим Ася, тя е най-близката ми сестра. Тя е много… каква е думата за човек, който сякаш разбира неща, без да си ги казал на глас?

— Има силна интуиция? — предположи Ейс.

— Да, точно така. Тя гледа на света по много позитивен начин. Ако го рисувах, както го вижда тя, щеше да е толкова красиво! И накрая е Електра — промърморих, — но с нея не се разбираме. — Тогава обърнах разпита към него. — Ами твоето детство, какво беше?

— Също като теб, тогава не го смятах за странно. Обичах майка си и живота в Тайланд, но малко след смъртта й бях изпратен на училище в Англия.

— Трябва да е било много трудно да си далеч от всичко, което познаваш.

— Не беше… чак толкова зле.

— Ами баща ти? — попитах.

— Казах ти, не го познавам.

Гласът му прозвуча рязко и усетих, че не бива да питам повече по този въпрос, макар че бях много любопитна.

— Чудила ли си се дали Татко Солт не е истинският ти баща? — попита той накрая от мрака.

— Никога не съм се замисляла за това — отвърнах, но изведнъж наистина се замислих. — Това би означавало, че е пътувал по света и е направил шест незаконни дъщери.

— Това би било странно — съгласи се Ейс, — но трябва да има някаква причина, нали?

— Кой знае? И всъщност на кого му пука? Той вече е мъртъв, така че никога няма да узная.

— Права си. Няма смисъл постоянно да мислим за миналото, нали?

— Не, но всички го правим. Всички мислим за грешките, които сме допуснали, и ни се иска да можехме да ги променим.

— Ти обаче не си направила никакви грешки, които да промениш, нали? Родителите ти са го сторили, като са те изоставили.

Тогава се обърнах и погледнах Ейс, и може би беше от лунната светлина, но очите му изглеждаха прекалено ярки, сякаш сдържаше сълзите си.

— Това ли е направил баща ти? Изоставил те е?

— Не. Значи ще търсиш истинските си родители в Австралия?

Това беше патентованият метод на Ейс за тенис с въпроси, и топката ми бе върната майсторски. Оставих му тази победа, защото виждах, че е разстроен.

— Може би — свих рамене.

— Как си разбрала къде си родена?

— Когато Татко умря миналия юни, остави на нас, момичетата, нещо, наречено армиларна сфера, на която бяха гравирани координатите на местата, където ни е намерил.

— Къде беше твоето?

— На място, наречено Бруум. На северозападния бряг на Австралия е.

— Ясно. Има ли още нещо?

— Каза ми да отида там и да попитам за жена на име Кити Мърсър.

— Това ли е всичко?

— Да, поне от него, но няколко дни по-късно открих и че ми е оставено наследство.

— „Странно, все по-странно“, както е казала Алиса. Опитвала ли си се да потърсиш тази Кити Мърсър в Интернет? — попита той.

— Ъ-ъ, не. — Радвах се, че е тъмно и не може да ме види как се изчервявам. Започвах да се чувствам като на разпит. — Не е честно да ми задаваш всички тези въпроси, а да не отговаряш на никой от моите.

Той се засмя.

— Страхотна си, Кики. Казваш точно каквото си мислиш.

Тогава ме обърна върху себе си и ме целуна.

* * *

Два дни по-късно се събудих и осъзнах, че нямах представа коя дата е и че напълно съм загубила представа за времето. Станах от леглото и прерових раницата си, за да намеря принтираните си билети за Банкок и Сидни. После проверих днешната дата на мобилния си.

— О, по дяволите! Тръгвам утре — изстенах ужасена. Строполих се на леглото в същия момент, в който Ейс влезе с обичайния си поднос. Между кроасаните бе кацнала книга.

— Взех ти нещо — каза той, оставяйки подноса на масата.

Вторачих се в книгата. На предната корица имаше черно-бяла снимка на красива жена. Тя беше облечена в старомодна рокля с висока яка, закопчана с редици малки перлени копчета. Трябваха ми няколко секунди да разчета името на корицата.

— „Кити Мърсър, перлената господарка“ — прочетох на глас.

— Да! — възкликна триумфално Ейс, вмъкна се при мен под чаршафите и ми подаде чаша кафе. — Потърсих я в Гугъл — има собствена страница в Уикипедия, Кики!

— Наистина ли? — кимнах глупаво.

— Изглежда като невероятна личност. Според това, което прочетох, е постигнала много в епоха, когато на жените е било трудно да заемат ръководни позиции. Така че поръчах биографията й с експресна доставка с моторница от една книжарница в Пукет.

— Направил си какво? — изгледах го косо.

— Вече я прегледах и историята е толкова интересна! Сигурен съм, че ще я харесаш.

Той взе книгата и я бутна към мен, а аз едва се сдържах да не се отдръпна и от нея, и от него. Оставих кафето на нощното шкафче и станах от леглото.

— Защо си си направил всичкия този труд? — попитах го, обличайки тениската си. — Това не е твоя работа. Ако исках да открия всичко това, щях да го направя сама.

— Господи! Само се опитвах да помогна! Защо си толкова ядосана?

— Не съм ядосана! — сопнах му се, макар и двамата да знаехме, че съм. — Още дори не съм решила дали искам да открия нещо за истинските си родители!

— Е, няма нужда да я четеш сега, можеш да си я запазиш за когато си готова.

Ейс пак се опита да ми подаде книгата, а аз я избутах.

— Може би трябваше да ме питаш, преди да я купиш — казах, докато си обличах късите панталони, и веднага загубих равновесие, в резултат на което не изглеждах толкова изпълнена с достойнство, колкото трябваше.

— Да, може би трябваше.

Излязох ядосана от стаята и се качих горе, за да седна на терасата на покрива, понеже имах нужда да остана сама и да се успокоя.

Десет минути по-късно той се качи горе и седна до мен на копринения диван, още с книгата в ръка.

— Какъв е истинският проблем, Кики? Кажи ми.

Прехапах устна, загледана в хората, които плуваха в океана под нас.

— Виж, много е мило от твоя страна, че си положил всички тези усилия да ми вземеш книгата. Сигурно не е било лесно да я поръчаш толкова бързо. Аз просто… не се справям добре с книгите. Никога не ме е бивало в четенето. Затова не потърсих нищо за Кити Мърсър. Имам… дислексия, много лоша дислексия всъщност, и ми е трудно да чета.

Ейс ме прегърна през раменете.

— Защо просто не ми го каза?

— Не знам — измънках. — Срам ме е.

— Няма от какво да се срамуваш. Някои от най-интелигентните хора, които познавам, имат дислексия. Хей, знам какво ще направим — ще ти чета на глас! — Той ме притегли към себе си, за да се облегна на рамото му, и започна да обръща страниците, преди да успея да го спра.

— Първа глава. Единбург, Шотландия, 1906 година…