Лусинда Райли
Сестра на перлите (17) (Историята на Кики)

16.

— Скъпа моя, трябва да обсъдя нещо с теб — каза Андрю, след като сви прилежно вестника си „Нортърн Таймс“ и го остави до чинията си със закуска.

— И какво е то?

— Татко иска да отплавам за Сингапур през новата година, а оттам да отпътувам с него за Европа. Иска да се срещна с контактите му в Германия, Франция и Лондон, защото най-накрая му е омръзнало да пътува и иска да се заема и с продажбите на перлите. Ще отсъстваме близо три месеца. Мислех да те помоля да ме придружиш, но ще бъде тежко пътуване по това време на годината, когато морето е бурно. Особено за дете, което още няма четири години. Предполагам, че няма да бъдеш готова да оставиш Чарли тук с Камира?

— Боже мили, не! — отвърна Кити. Чарли бе слънцето в утринта й и луната й в нощта. Липсваше й, ако го оставеше за един час, да не говорим за цели три месеца. — Сигурен ли си, че не може да дойде с нас?

— Както сама знаеш, животът на борда на кораб може да бъде скучен и неприятен. Няма да спираме на никое пристанище за повече от ден-два. Трябва да се върна до края на март за началото на новия сезон.

— Тогава може би бих могла да продължа от Лондон към Единбург с Чарли? Много бих искала майка ми и останалите от семейството ми да се запознаят с него. Новият ми брат, Матю, вече е почти на пет, а още не е виждал кака си.

— Мила моя, обещавам ти, че догодина, когато най-после ще имам свободата сам да съставям програмата си, ще отпътуваме за Шотландия заедно. Може би за Коледа?

— О, да! — Кити притвори очи от удоволствие.

— Тогава ще мога да те оставя за няколко седмици в Единбург, докато се занимавам с бизнеса си. Но тази година, пътувайки с татко, просто няма да е възможно.

Кити знаеше какво има предвид Андрю — баща му не искаше да влачи със себе си малко дете. Знаеше от опит и че Андрю няма да му се опълчи и да настоява.

— Е, не мога да оставя Чарли, това е положението.

— Тогава какво ще кажеш да заминеш за Аделаида с Чарли, докато ме няма? Поне да имаш компанията — и сигурността — на майка ми и „Алиша Хол“? — предложи Андрю.

— Не. Ще остана тук. Камира и Фред са тук да ме пазят, а три месеца не е толкова много.

— Не ми харесва мисълта да те оставя тук сама, Кити, особено през дъждовния сезон.

— Не се притеснявай, Андрю, всичко ще бъде наред. Приятелите ни също ще се грижат за мен. А и сега, след като доктор Сузуки дойде и установи новата си болница в града, здравето ми и това на Чарли е осигурено — добави тя.

— Може би трябва да отложа пътуването за догодина, когато ще можем да заминем заедно, но толкова искам да стана самостоятелен, без да чувствам, че татко постоянно гледа над рамото ми.

— Скъпи, макар че ще ни липсваш, тук сме в безопасност, нали така? — Кити се обърна към Чарли, който седеше между тях и ядеше яйце и препечена филийка.

— Да, мамо! — Чарли — малко русо ангелче с нацапано с яйчен жълтък и трохи личице — удари лъжицата си в чинията.

— Тихо, Чарли. — Андрю му взе вилицата. — Сега трябва да тръгвам за офиса. Ще ви видя на обяд.

Когато той си тръгна, Камира дойде в трапезарията да изчисти Чарли и да го изведе да си играе с Кет в градината. Фред се бе оказал умел дърводелец и бе направил бебешка люлка от дърво, която бе закачил с две здрави въжета за един баобаб. Всъщност, помисли си доволна Кити, Фред се бе променил почти до неузнаваемост. Вече не миришеше, а благодарение на неуморната работа на Камира бавно се бе научил да разбира английски.

Големият пробив в отношенията на Камира и Фред бе дошъл преди близо четири години, малко след раждането на Чарли. Госпожа Джефърд, съпруга на един от най-могъщите перлени командири в града, реши да посети къщата без предизвестие — необичайна случка сама по себе си, защото тези неща обикновено се уреждаха поне седмица предварително.

— Просто минавах, мила Кити, и осъзнах, че не съм ви навестявала след раждането на сина ви. Пътувах до Англия, нали разбираш, да посетя семейството си.

— Много мило от ваша страна, да се сетите за нас. — Кити я покани в дневната. — Мога ли да ви предложа чаша с нещо хладно за пиене? — попита тя, гледайки как малките очи на госпожа Джефърд изучават стаята.

— Да, благодаря. Какво приятно местенце е това — изкоментира тя, докато Кити правеше знак на Меда да донесе кана с лимонада. — Такъв… домашен уют.

Докато сядаше, Кити погледна през прозореца и видя Камира, с изпълнени със страх очи, да прокарва пръст по гърлото си. Госпожа Джефърд започна да разправя на Кити за съкровищата, които наскоро придобила в собствения си дом.

— Смятаме, че вазата може да е от династията Мин — заяви самодоволно.

Кити бе свикнала със съревнованията между жените на перлените командири, които се опитваха още по-усилено от мъжете си да спечелят короната на най-успешното перлодобивно предприятие в Бруум.

— Господин Джефърд извади такъв късмет миналата година, като намери осем великолепни перли, една от които продаде наскоро в Париж за цяло състояние. Сигурна съм, че един ден и вашият съпруг ще постигне такива успехи, но той, разбира се, е още млад и неопитен. Господин Джефърд научи по трудния начин, че много от ценните перли така и не се озовават в ръцете му, и намери начини да промени положението.

Кити се зачуди колко дълго ще продължат хвалбите за съпруга на госпожа Джефърд и самата нея. Когато госпожата най-накрая свърши с изброяването на скорошните си придобивки, Кити я попита дали иска да види малкия Чарли.

— В момента спи, но бих могла да го събудя по-рано, поне този път.

— Мила моя, имам си три деца и знам колко е безценно едно спящо бебе, така че моля ви, не го будете заради мен. Освен това госпожа Доналдсън ми каза наскоро, че сте взели черна бавачка да се грижи за него?

— Да, така е.

— В такъв случай трябва да ви предупредя никога да не я оставяте сама с детето. Черните имат награда за главите на бели деца!

— Наистина ли? Да не би да искат да ги сложат в казан и да ги опекат? — попита Кити със сериозно изражение.

— Кой знае, скъпа моя! — потръпна госпожа Джефърд. — Но повтарям, не бива да им се вярва. Само преди няколко месеца ми се наложи да уволня последната си прислужница, след като узнах, че изкарва допълнително, като проституира по бордеите в японския квартал. И като казвам, че узнах, имам предвид, че момичето беше бременно от няколко месеца. Направи всичко възможно да го скрие от мен и господин Джефърд, разбира се, но накрая нямаше как да не забележим. Когато й казах, че вече няма да имам нужда от услугите й, тя буквално ме нападна, молейки се да й простя и да й позволя да остане. Трябваше да я отблъсна със сила. После изчезна в бедняшкия квартал и оттогава никой не я е виждал.

— Наистина ли? Колко ужасно.

— Така си беше. — Госпожа Джефърд внимателно прецени изражението на Кити. — Детето, което носеше, почти със сигурност е от смесена раса и тъй като вече трябва да се е родило, е необходимо да бъде намерено и заведено в мисия от протектората.

— Господи! Каква трагична история. — Кити вече бе разбрала точно защо е дошла да я посети госпожа Джефърд.

— Трябва да кажа, че тя беше добра работничка и ми липсва оттогава, но като християнка, не можех да позволя незаконородено дете да живее под покрива ми. — Госпожа Джефърд я изгледа преценяващо.

— Разбира се, че не сте могли. О, струва ми се, че чух Чарли да плаче. Ще ме извините ли?

Кити стана и тръгна колкото можеше по-спокойно към вратата. Затвори я зад себе си и изтича в кухнята, където нареди на Меда да събуди Чарли, грабна ваксата от мястото й до печката и бързо излезе в задния двор. Кити влезе в колибата, без да чука, и откри Камира да се крие под леглото, притискайки дъщеричката си до гърдите си.

— Направи бебе черно! — нареди тя и й подаде ваксата. — Фред твой съпруг, разбираш?

Кити виждаше само ужасеното лице на Камира в сумрака.

— Разбирам — прошепна тя.

После изтича обратно в кухнята, където Меда държеше пищящия Чарли.

— Моля, донеси бутилка в дневната — нареди й Кити, взе бебето и се върна обратно при госпожа Джефърд.

— Извинете, че се забавих толкова. Беше напълнил пелените — обясни Кити, а Меда пристигна с бутилката.

— Това не е ли работа на бавачката ви? — поинтересува се госпожа Джефърд.

— Разбира се, но Камира отиде да вземе още муселин от магазина, а съпругът й да донесе лед от града с файтона. Едва сега се върнаха.

— Какъв малък красавец — каза госпожа Джефърд, докато Чарли сучеше жадно от бутилката. — Не казахте ли, че името на бавачката ви е Камира?

— Точно така, и се чувствам късметлийка, че работи за мен. Обучена е в мисията в Бийгъл Бей, където се е грижила за бебетата в детското отделение.

— Знаете ли — каза госпожа Джефърд след кратка пауза, — почти сигурна съм, че Камира беше собственото име на бременната прислужница, която ми се наложи да уволня. Ние, разбира се, я наричахме Алис.

— Разбира се — съгласи се Кити. — Още се уча как се правят тези неща.

— Казвате, че е омъжена?

— О, да, за Фред, който работи за съпруга ми и свекър ми от години. Той кара файтона, грижи се за понитата и наглежда имота. О, и така се гордее с новата си дъщеричка! Алкина се появи на бял свят само две седмици преди Чарли. Те са сплотено семейство и редовно изучават Библията — добави Кити.

— Виж ти, нямах представа, че Алис има съпруг.

— Тогава може би бихте искали да видите щастливото семейство?

— Да, разбира се, бих се… радвала да видя Алис и новото й бебе.

— Тогава елате с мен — каза Кити и заведе госпожа Джефърд в задния двор.

— Фред? Камира?

Сърцето на Кити затуптя по-бързо, докато тя тропаше по вратата на колибата, без да има представа дали Камира е разбрала инструкциите й. За нейно безкрайно облекчение, „щастливото семейство“ — Фред, Камира и бебето, повито в ръцете на майка си — излязоха на вратата на колибата.

— Милата ми приятелка госпожа Джефърд искаше да се запознае със съпруга ти и да види новото ти бебе — каза отчетливо Кити, опитвайки се да успокои страха в очите на Камира. — Не е ли красиво бебе? Мисля, че много прилича на баща си.

Камира побутна Фред и му прошепна нещо. Той изпълни ролята си — скръсти ръце и кимна като горд баща.

— А сега — каза Кити, забелязвайки, че ваксата по лицето на бебето започваше да тече от жегата, — Фред, защо не вземеш Алкина, а аз да дам Чарли на Камира, за да го нахрани? Признавам, че съм направо изтощена!

— Веднага, госпожа! — изцвърча Камира. Размениха бебетата и Фред се върна в колибата.

— Боже мили! — възкликна госпожа Джефърд, веейки си силно в жегата, докато вървяха след Камира обратно към къщата. — Нямах представа, че Алис е омъжена. Повечето от тях не са, нали разбирате, и…

— Разбирам напълно, госпожо Джефърд. — Кити постави утешително ръка на нейната, радвайки се неимоверно на смущението й. — И е толкова мило от ваша страна да посетите мен и Чарли.

— За мен беше удоволствие, скъпа моя. Боя се обаче, че трябва да тръгвам веднага, защото имам уговорена игра на бридж с госпожа Доналдсън. Трябва да поканим вас и Андрю на вечеря много скоро. Довиждане!

Госпожа Джефърд се забърза по пътеката към каретата си под погледа на Кити. После Кити влезе в кухнята, където седеше Камира, видимо треперейки, и хранеше Чарли с останалото мляко в бутилката.

— Тя повярва! Аз… — Кити започна да се кикоти. Тогава на вратата се появи отчаяното лице на Фред и той протегна към нея почерненото бебе Кет като ритуална жертва, а Кити го пое от него.

— Госпожа Джефърд мисли, че Фред мой съпруг? — Отвратеното изражение на лицето на Камира накара Кити да се засмее още по-силно. — Аз не жени се за мъж, който зле мирише като него.

Фред се удари по гърдите.

— Аз — съпруг!

И тримата се смяха, докато ги заболя корем.

От този момент Фред се зае сериозно с въображаемите си задължения. Докато Камира работеше в къщата и се грижеше за Чарли, Фред пазеше Кет, сякаш визитата на госпожа Джефърд бе превърнала тримата в истинско семейство. Започна да се мие и стана много по-спретнат, и напоследък с Камира се караха като стара женена двойка. Беше очевидно, че Фред я обожаваше, но Камира не щеше и да чуе.

— Не правилни кожи един за друг, госпожа Кити.

На Камира й трябваха месеци увещания, за да започне да нарича господарката си по име, а не „шеф“.

Кити нямаше представа какво означават думите й, нито каква религия всъщност изповядва: в един момент шепнеше на своите „предци“ горе в небето и пееше странни песни с високия си, сладък глас, ако някое от децата се разболееше, а в следващия седеше с Фред в конюшнята и му четеше Библията.

След посещението на госпожа Джефърд нямаше заплахи от местния протекторат. Камира беше свободна да ходи където си иска в Бруум с Кет и Чарли в детската количка. За белите тя вече беше омъжена жена, под защитата на „съпруга“ си.

* * *

Кити седна да напише писмо на майка си и добави към него своя скорошна снимка с Андрю и Чарли, направена от фотографа в града. Далеч от семейството си, Коледа бе най-тежкото време от годината за нея, особено, поради факта че тогава започваше дъждовният сезон. Замисли се за заминаването на Андрю за Европа през януари и й се щеше тя и Чарли да можеха да тръгнат с него и да посетят майка й и сестрите й в Единбург, но знаеше от опит, че няма смисъл да го моли отново.

През изминалите четири години съпругът й се бе вглъбил още повече в бизнеса си. Кити виждаше напрежението на лицето му, когато някой платноход носеше товар, и стресът от разочарованието по-късно същия ден, когато се окажеше, че няма съкровище. Но бизнесът вървеше добре, така казваше той, и баща му бе доволен от развитието на нещата. Едва предния месеци към флота им бе добавена още една платноходка и екипаж. Кити се радваше, че има Чарли да я занимава, защото вниманието на съпруга й бе насочено винаги другаде. Имаше едно нещо, за което той копнееше над всичко — да открие перфектната перла.

— Толкова е амбициозен — каза си тя, залепяйки плика, и го сложи на купчината, която Камира щеше да занесе в пощата по-късно. — Иска ми се само да можеше да се задоволи с това, което има.

* * *

— Писах на Дръмънд — каза Андрю на вечеря същата нощ, — и му обясних, че настояваш да останеш в Бруум, докато аз съм в Европа. Той обикновено е в Дарвин през януари, да наблюдава преноса на добитъка си до задморските пазари. Предложих, ако и тази година е така, да намине да види как си, щом приключи с работата.

Стомахът на Кити се преобърна при споменаването на името на Дръмънд.

— Както вече те уверих, ще се оправим и сами. Няма нужда да притесняваш брат си.

— Ще му се отрази добре. Още не е виждал племенника си, а и се притеснявам, че в тази забравена от Бога станция, където живее, вече се превръща в местен, дотолкова му липсва цивилизована компания.

— Още ли е неженен?

— И още как — изсмя се Андрю. — Прекалено отдаден е на главите си добитък, за да си намери жена.

— Сигурна съм, че не е така — каза Кити, чудейки се защо го защитава. Нямаше ни вест, ни кост от него близо пет години — дори не беше пратил телеграма да ги поздрави за раждането на Чарли.

Това обаче не й попречи да си спомни как я бе целунал на онази Нова година, особено след като брачните отношения със съпруга й бяха намалели значително. Андрю често си лягаше преди нея, а когато тя влезеше в спалнята, вече бе дълбоко заспал, изтощен от стреса през деня. След раждането на Чарли преди близо четири години, Кити можеше да преброи на пръстите на едната си ръка колко пъти е протягал ръка към нея и са правили любов.

Липсата на второ дете бе прилежно отбелязана от клюкарския кръг на съпругите на перлени командири. Кити отговаряше, че прекалено много се радва на Чарли, за да се подложи на още една бременност, а и освен това още беше млада. Истината беше, че тя копнееше за още едно бебе, за голямо семейство, в каквото бе израснала тя самата. И, ако трябваше да бъде честна, за мъжка ласка…

— Категорично ли си решила да останеш тук, вместо да отидеш в „Алиша Хол“? — попита я Андрю, докато Камира раздигаше чиниите от вечерята.

— За последен път, скъпи, да.

— Тогава ще потвърдя пътуването пред татко. И ти обещавам, Кити, че догодина ще те заведа с Чарли при семейството ти. — Андрю стана и потупа жена си по рамото.

* * *

На борда на „Куумбана“ месец по-късно, очите на Андрю бяха изпълнени с вина и съжаление, докато прегръщаше жена си и детето си.

— Auf wiedersehen, mein Kleiner. Pass auf deine Mutter auf, ja?^[1] — Андрю остави Чарли долу, а звънецът на „Куумбана“ започна да бие, за да предупреди всички, които не са пътници, да слязат от кораба.

— Сбогом, Кити. Ще ти пратя телеграма, като стигнем Фремантъл. И ти обещавам да се върна у дома с нещо изключително за теб. — Той й намигна и потупа носа си, докато Кити вдигаше Чарли на ръце.

— Грижи се за себе си, Андрю. А сега, Чарли, кажи довиждане на баща си.

— Auf wiedersehen, татко — изчурулика Чарли. По настояване на баща му се говореше и на английски, и на немски, и той превключваше лесно между двата езика.

Кити и Чарли слязоха на кея и зачакаха заедно с тълпата изпращачи. Присъствието на „Куумбана“ в Бруум винаги създаваше празнично настроение сред жителите на града. Корабът бе гордостта на Параходната компания на Аделаида — върхът на лукса и инженерно постижение, построен с плоско дъно, за да може да се плъзне в залива Роубък дори при отлив. Сирената зави и хората изпратиха „Куумбана“ с махане на ръце.

Кити и Чарли се качиха на влака без покрив по дългия една миля кей обратно към града и Кити се вгледа в искрящата вода под себе си. Денят бе толкова непоносимо влажен, че изпитваше непреодолимо желание да си свали всички дрехи и да се гмурне във водата.

За пореден път се замисли колко бяха абсурдни правилата за поведение в обществото. Като бяла жена не можеше и да си помисли да плува в морето. Знаеше, че Камира често води Кет на прекрасния мек пясък и плитката вода на Кейбъл Бийч, когато нямаше медузи, и предложи да заведе и Чарли. Андрю обаче отказа категорично.

— Наистина, скъпа, понякога имаш направо абсурдни идеи! Нашето дете да плува с черните?

— Моля те, не ги наричай така! Знаеш много добре имената им. И щом детето ни живее край морето като теб и мен, не трябва ли да го научим да плува? Сигурна съм, че ти си плувал в Гленелг.

— Това беше… различно — каза Андрю, макар Кити да нямаше представа защо да е така. — Съжалявам, Кити, но по този въпрос не мога да отстъпя.

Докато Чарли спеше на рамото й, изтощен от жегата и вълнението, Кити се усмихна леко.

Докато съпругът го няма, „Кет“ може да си поиграе…

* * *

На следващия ден Кити попита Камира дали няма някое скрито заливче, където Чарли да може да се плиска във водата. Камира вдигна вежди, когато чу въпроса, но кимна.

— Знам добро място без жилещи.

Същия следобед Фред ги закара с файтона до другата страна на полуострова. За пръв път, откакто пристигна в Австралия, Кити усети чистото блаженство да натопи крака в прекрасните хладни води на Индийския океан. Плажът Ридел не беше безкрайна пясъчна ивица като плажа Кейбъл, но бе много по-интересен, с големи червени скални образувания и малки езерца, пълни с риба. Насърчен от Камира, която си бе съблякла блузата и полата с детинска невинност, Чарли скоро започна да пищи и да се плиска щастливо във водата с Кет. Кити, която ходеше в плитчините с вдигнати фусти, се изкуши да направи същото.

Тогава обаче Камира посочи нагоре към небето и подуши въздуха.

— Буря иде. Време връщаме се вкъщи.

Макар небето да изглеждаше съвсем ясно на Кити, тя се бе научила да се доверява на инстинкта на Камира. И разбира се, тъкмо когато Фред вкара файтона в алеята, се чу тътен на гръмотевица и първите капки на наближаващия дъждовен сезон започнаха да падат. Кити въздъхна, докато водеше Чарли в къщата, защото колкото и да бе копняла за хладния въздух, който щеше да дойде с бурята, само след няколко минути градината щеше да се превърне в река от червена кал.

Дъждът продължи цяла нощ и през следващия ден и Кити се постара да забавлява Чарли вътре в къщата с книги, хартия и цветни моливи.

— Поиграя с Кет, мамо? — попита Чарли с тъжен поглед.

— Кет е с майка си, Чарли. Можеш да идеш да я видиш по-късно.

Чарли се нацупи и очите му се насълзиха.

— Искам сега!

— По-късно! — сопна му се тя.

Напоследък Кити забелязваше, че каквито и вълнуващи неща да предложеше на Чарли да правят заедно, той искаше само да бъде с Кет. Дъщерята на Камира определено беше прекрасно малко момиченце, с мек характер, който успокояваше по-енергичния син на Кити. Нямаше съмнение, че вече беше красавица, с прелестната си мека кожа с цвят на полиран махагон и омайващите си кехлибарени очи. Освен това в последните няколко месеца Кити осъзна, че Чарли говори не два, а три езика. Понякога чуваше децата да си играят в градината и да говорят на родния език на Кет — явуру.

Кити не каза нищо за това на Андрю, но се гордееше, че синът й беше достатъчно умен, за да разбира три езика, докато тя самата понякога се затрудняваше да намери правилните думи дори на един. Но докато гледаше как Чарли се взира през кухненския прозорец и отчаяно търси Кет, Кити се запита дали не е позволила на Чарли да прекарва повече време в нейната компания, отколкото бе желателно.

Дъждът най-сетне спря, макар червената кал да бе заляла скъпоценните й рози, и тя прекара следващата сутрин почиствайки, доколкото можеше, лехите с помощта на Фред. Следобед, при отлива, понеже смяташе, че е важно да прекарва повече време сама със сина си, тя закара Чарли с файтона до Гантоум Пойнт, за да му покаже динозавърските стъпки.

— Чудовища! — каза Чарли, когато Кити се опита да обясни, че гигантските следи в скалите долу са направени от гигантско стъпало. — И тях ли Господ създал?

— И тях ли е създал Господ, Чарли — поправи го Кити, осъзнавайки, че диалектният английски на Кет и Камира му е оказал влияние. — Да, той ги е създал.

— Кога направил бебето Исус!

— Преди да направи бебето Исус — каза Кити, знаейки, че Чарли е прекалено малък да се занимава с такива философски въпроси. Докато се връщаха вкъщи, тя се замисли, че животът е още по-объркващ, когато го погледнеш през очите на невинно дете.

Тази вечер Кити сложи Чарли да си легне и му прочете приказка. После, тъй като Андрю го нямаше, седна да вечеря от табла в дневната. Взе си книга от рафта и чу още един гръмотевичен тътен, който показваше, че идва още дъжд и същинският дъждовен сезон е започнал. Седна да чете „Студеният дом“ на Дикенс, който успокояваше сетивата й, и чу как дъждът започва да се лее върху тенекиения покрив. Андрю бе обещал догодина да го покрие с керемиди, което би заглушило ужасното дрънчене над тях.

— Добър вечер, госпожо Мърсър.

Кити едва не излезе от кожата си. Обърна се и видя Андрю, полуудавен и оплескан с червена кал, на вратата на дневната.

— Скъпи! — възкликна тя и се спусна към него. — Какво, за бога, правиш тук?

— Имах отчаяна нужда да те видя, разбира се. — Той я прегърна и тя усети как подгизналите му дрехи мокрят и нейните.

— Но какво стана с пътуването до Сингапур? И до Европа? Кога реши да се върнеш?

— Кити, колко е прекрасно отново да те държа в прегръдките си. Колко ми липсваше, любов моя!

Нещо в аромата, който идваше от него, — мускусен, чувствен — най-накрая я накара да осъзнае истината.

— Господи! Това си ти!

— Права сте, госпожо Мърсър, наистина съм аз. Брат ми ме помоли да дойда и да видя дали сте добре в негово отсъствие. И тъй като имах път насам…

— За бога, човече! — Кити се изтръгна от ръцете му. — Толкова ли се забавляваш с тази шега? Помислих те за Андрю!

— И беше прекрасно…

— Трябваше да се представиш подобаващо. Аз ли съм виновна, че изглеждате еднакво?! — Прекалено ядосана от наглостта му, за да мисли рационално, Кити го зашлеви в лицето. — Аз… — Тя се отпусна в един стол, ужасена от стореното. — Прости ми, Дръмънд, не трябваше да го правя — извини се тя, докато гледаше как потрива зачервената си буза.

— Е, случвало ми се е и по-лошо, и наистина ще ти простя. Макар че не ми се вярва Андрю да те нарича „госпожо Мърсър“, когато влиза през вратата и търси вечеря и компанията на любимата си жена. Но, разбира се, си права — призна той. — Трябваше да се представя, щом влязох през вратата, но — извини ме за суетата ми — помислих, че ще ме познаеш.

— Не те очаквах…

— Андрю не ти ли е казал, че ме покани да те посетя?

— Да, но не толкова скоро след заминаването му.

— Вече бях в Дарвин, когато получих телеграмата през декември. Реших, че няма смисъл да се връщам в станцията само за да пътувам пак дотук по поръка на брат си. Случайно да ти се намира малко бренди? Звучи странно в тази жега, но всъщност треперя от студ.

Кити видя червените струйки, които капеха от него и се събираха в локва на пода.

— Боже, толкова съжалявам, оставих те да стоиш тук подгизнал и сигурно изтощен. Ще извикам прислужницата и ще й кажа да ти напълни ваната. Междувременно ще потърся брендито. Андрю държи една бутилка за гости някъде тук.

— Значи още си въздържателка?

Той й се ухили и въпреки всичко Кити се усмихна.

— Разбира се. — Тя извади чаша и бутилка от един шкаф и му наля. — Сега ще се погрижа за ваната.

— Няма нужда да викаш прислужницата си. Само ми посочи къде е водата и ваната. — Той изпи брендито на една глътка и й подаде чашата, за да я напълни отново.

— Гладен ли си? — попита го тя.

— Умирам от глад и с удоволствие ще изям цяло угоено теле, ако ти се намира. Но първо трябва да сваля тези мокри дрехи.

След като заведе Дръмънд в гардеробната на Андрю и му показа каните, с които да напълни ваната, тя отиде в кухнята и събра поднос с хляб, сирене и супа, останала от обяда.

Дръмънд влезе в кухнята двадесет минути по-късно с хавлиена кърпа около кръста.

— Всичките ми дрехи са мръсни. Може ли да взема назаем от тези на брат ми?

— Разбира се, вземи каквото искаш.

Кити не можа да се сдържи да не погледне голите му гърди с опънати сухожилия и мускули под тъмния тен на раменете му, които говореха за тежка физическа работа. Той се върна в дневната, облечен в копринения халат и пантофите на Андрю. Погълна безмълвно супата и си сипа още бренди.

— С кораб ли пътува от Дарвин до Бруум? — попита учтиво Кити.

— Пътувах по суша, част от пътя на кон. После попаднах на ганските камилари, които лагеруваха на брега на река Орд. Реката преливаше, така че чакаха водата да спадне достатъчно, за да могат да прекарат безопасно камилите. Горките, никак не обичат да плуват. Продължих пътуването си с тях, което беше доста по-забавно от това да се движа сам. Историите, които могат да разкажат тези камилари… и всичкото време на света, в което да ги разказват. Пътуването до Бруум отне много дни.

— Чувала съм, че пустинята отвъд Бруум е опасно място.

— Така е, но ми се струва, че не е и наполовина толкова смъртоносна, колкото змийските езици на някои от съседките ти. По-скоро бих се изправил пред копието на туземец или някоя змия, отколкото пред отегчителните разговори на колониалната средна класа.

— Правиш живота ни тук да звучи скучен и банален — каза подразнена Кити. — Защо винаги държиш да се отнасяш снизходително към мен?

— Извини ме, Кити. Разбирам, че всичко е относително, фактът, че седиш тук сега, сама жена без защита в град на хиляди мили от цивилизацията, където убийствата и изнасилванията са често срещани, показва силата и смелостта ти. Особено с малко дете.

— Не ми липсва защита. Имам Камира и Фред.

— И кои са Камира и Фред?

— Фред се грижи за двора и конете, а Камира ми помага в къщата и се грижи за Чарли. Тя си има дъщеря, на същата възраст като сина ми.

— Предполагам, че са черни?

— Предпочитам да не използвам тази дума. Те са явуру.

— Чудесно. Необичайно е такова семейство да работи за теб.

— Не бих ги нарекла точно семейство. Сложно е.

— Винаги е така — съгласи се Дръмънд, — но се радвам за теб. Щом такива хора решат да ти се посветят, стават най-лоялните слуги и защитници. Честно казано, съм изумен, че брат ми ти е позволил да наемеш такава двойка.

— Те не са двойка.

— Не е важно в какви отношения са. Важното е, че Андрю е преодолял предразсъдъците си и им е позволил да се доближат до него. Сега вече не се притеснявам толкова, че си сама тук, в Бруум. Признавам, че бях ужасен, когато получих телеграмата. Защо брат ми не те е взел със себе си?

— Той каза, че пътуването е по работа и Чарли няма да се чувства добре на кораба. Искаше да отида при майка ви в Аделаида, но аз отказах.

— Сметнала си тази възможност за по-лоша от смъртта, несъмнено. — Дръмънд вдигна вежда и си наля още бренди. — Сигурен съм, че вече си забелязала, че единственото нещо, от което се интересува Андрю, е да се докаже пред татко. И, разбира се, да стане по-богат от него.

— Тези неща имат значение за него, естествено, както за всеки мъж…

— Не и за мен.

— За всеки друг мъж тогава. — Кити потисна раздразнението си, гледайки как Дръмънд гълта на екс поредната чаша бренди.

— Може би никога не съм познавал тежестта на това да си най-големият син на богаташ. Често си мисля, че тези два часа, които са ми били необходими, за да последвам Андрю на този свят, са били същински дар от Бога. Радвам се да оставя на него короната на рода Мърсър. Както може би си осъзнала, аз съм загубена кауза, негоден съм за цивилизованото общество. За разлика от Андрю, който е и винаги е бил стълб на обществото.

— Определено е добър съпруг и грижовен баща. Не ни липсва нищо и нямам никакви оплаквания.

— Аз обаче имам! — Дръмънд изведнъж удари чашата си в масата. — Помолих те да изчакаш да се върна от Европа, преди да кажеш „да“ на Андрю. А ти не го направи.

Кити го изгледа гневно, възмутена от суетата му.

— Наистина ли мислиш, че съм приела молбата ти сериозно? Не чух и дума повече от теб!

— Бях на кораба, когато брат ми ти е предложил. Не беше особено подходящо да пратя телеграма, за да го питам защо годеницата му не е изпълнила желанието ми!

— Дръмънд, ти беше пиян онази вечер, както си и сега!

— Пиян или трезвен, каква по дяволите е разликата?! Ти знаеше, че те желая!

— Не знаех нищо! Стига! — Кити се изправи, трепереща от гняв. — Няма да слушам повече тези глупости. Аз съм съпруга на Андрю. Имаме дете и съвместен живот, и това е положението.

Между тях се възцари тишина; единственият звук в стаята бе дъждът, капещ по покрива над тях.

— Извинявам се, Кити. Пътувах дълго. Изтощен съм и не съм свикнал с цивилизована компания. Може би трябва да си лягам.

— Може би трябва.

Дръмънд се изправи, олюлявайки се леко.

— Лека нощ. — Той стигна до вратата и се обърна да я погледне. — Онази целувка на Нова година е това, което помня повече от всичко. А ти?

С тези думи напусна стаята.