Лусинда Райли
Сестра на перлите (16) (Историята на Кики)

15.

През януари, когато барометърът на стената на дневната спадна, показвайки началото на дъждовния сезон, Кити се събуди обляна в пот. Трябваше да роди всеки момент и се молеше на Господ да стане скоро. Въздухът беше натежал от влага и трябваше да вдишва дълбоко. Прекалено изтощена, за да стане, тя се помоли да се разрази буря, както и да й изтекат водите. Дръпна звънеца, за да съобщи в кухнята, че иска закуска. През последните няколко дни лежеше в леглото, неспособна да понесе мисълта да си сложи корсета — макар и специално направен за жени в нейното състояние — плюс многото фусти, че и рокля отгоре на всичко. Беше по-лесно да лежи в нощницата си със свободен корем и сравнително хладна кожа.

Отново се замисли за Камира и прехапа устна от яд. Всичко вървеше толкова добре — дори Андрю я бе нарекъл умно момиче, след като й зададе няколко въпроса на немски. След „сделката“ между двете жени, когато Камира разбра, че няма да бъде заключена или отведена в затвора за неясни прегрешения, тя се оказа готова да помогне по всички възможни начини. Предишният й работодател, който и да е бил, я бе обучил добре. Скоро беше заета да работи из къщата, цъкайки с език на явно прекалено мързеливата според нея прислужница, сингалско момиче на име Меда, което прекарваше повече време да се гледа в огледалото, отколкото да го чисти.

Кити наблюдаваше развеселена как Камира пое контрола и започна да раздава заповеди подовете да се метат поне три пъти дневно, за да се отстрани непрестанно трупащият се прах, и да се търкат през ден. Махагоновите мебели блестяха под слоеве восък, а паяжините, разположили се по високите ъгли, бяха пометени заедно с обитателите си. Камира подскачаше леко като пеперудка из дневната, а Кити я гледаше от бюрото си, където едва събираше сили да вдигне писалката. Макар Камира почти със сигурност да беше в по-напреднала бременност от нея, това сякаш изобщо не й пречеше.

Десет дни по-рано Кити дори обсъди с Андрю идеята да отпратят Меда и Камира да я замести.

— Нека почакаме и видим какво ще стане, след като бебето й се роди. Няма смисъл да действаме прибързано. Ако реши да си тръгне, ще останем на сухо в момент, когато ще имаш нужда от всичката възможна помощ.

И на следващия ден, сякаш Камира бе чула думите на Андрю, Кити влезе в колибата и я намери празна.

— Фред, къде е Камира? — попита го тя, след като излезе навън.

— Тя отишла си.

— Каза ли къде?

— Не, госпожа Шеф. Отишла си — уведоми я Фред.

— Предупредих те, скъпа. Тези черни просто не играят по същите правила като нас — каза по-късно Андрю. — Добре, че не уволнихме Меда.

Кити беше силно подразнена от очевидното задоволство на Андрю, че е бил прав през цялото време. Всеки ден след заминаването на Камира Кити ходеше до колибата, но винаги я намираше празна. И понеже бе обещала на Андрю да не разгласява, че Камира живее в техния дом, Кити не можеше да разпитва в града дали някой я е виждал.

— Тя отишла се разходи, госпожа — казваше само Фред.

Освен че беше гневна, че Камира си е тръгнала, без дори да се сбогува, и то след като Кити се бе отнесла толкова мило с нея, на Кити й липсваше компанията й. Бе открила, че Камира разбира много добре английски и има страхотно чувство за хумор. За пръв път, откакто пристигна в Бруум, се смееше на малки неща и почти й се струваше, че Камира, въпреки огромните културни различия помежду им, й е сродна душа. Докато времето на Кити наближаваше, спокойствието и уменията на момичето я успокояваха.

— Да не се страхувате, госпожа Шеф, аз изпея ваше бебе в света, няма проблем.

И Кити й бе повярвала, беше се успокоила и бе започнала да се усмихва, докато дори Андрю забеляза разликата и започна да се радва, че Камира е там.

От едното око на Кити се пророни сълза. Нямаше да допусне отново същата грешка.

— Добро утро, госпожа Шеф, нося ви закуска. Меда, тя още спи, вместо работи.

Кити бе в пълен шок при вида на Камира — вече отслабналата Камира — облечена в блестящо бялата си униформа, с лента за глава, придържаща лъскавите й гарвановочерни къдрици, затанцува към нея с подноса.

— Тарик ми казал, че вие лошо момиче и не ядеше добре храна. Аз ви направи яйце и носи мляко за бебе — изпя тя, поставяйки подноса за закуска над бедрата на Кити.

— Къде… — Кити преглътна, опитвайки се да намери думи. — Къде беше?

— Аз отишла разходи се, родила бебе. — Тя сви рамене, сякаш просто беше отишла до пекарната да купи хляб. — Тя дошла лесно. Жени казват тя красива и здрава. Яде много, обаче. — Камира завъртя очи и посочи гърдите си. — Няма сън за мен.

— Защо, за бога, не ми каза къде отиваш, Камира? — Гневът започваше да измества облекчението от завръщането й. — Поболях се от тревога!

— Не притеснявате се, госпожа Шеф. Лесно. Тя излязла като охлюв от черупка!

— Нямах това предвид, Камира. Макар, разбира се, да съм щастлива, че ти и бебето ти сте добре и сте здрави.

— Вие идвате с мен в колиба след закуска и аз показва вас бебе. Помогна ви ядете? — Камира й предложи лъжицата, след като умело отряза върха на вареното яйце с нож.

— Не, благодаря. Напълно способна съм да се храня сама.

Докато Кити ядеше яйцето, Камира работеше из стаята, подреждаше нещата и се оплакваше от слоя червен прах, който се беше натрупал на пода, докато я нямаше. Кити осъзна, че вероятно никога няма да узнае къде е било момичето. Почувства само облекчение, че раждането на Камира е минало, и й завидя за бързото възстановяване.

По-късно същата сутрин Кити последва Камира до колибата и момичето внимателно отвори вратата. Там, на пода, в едно чекмедже, което Камира бе извадила от скрина, лежеше малко бебенце и плачеше с пълно гърло.

— Казах ви, че тя все гладна — каза Камира, вдигна бебето, седна на леглото и бързо разкопча копчетата на блузата си. Кити видя голямата й наедряла гърда с мляко, капещо от зърното, а Камира нагласи бебето да суче. Плачът спря веднага щом бебето започна да се храни, и очите на Кити се заковаха в него. Никога не бе виждала гърдите на друга жена — нейното собствено бебе щеше да бъде хранено от бутилка от бавачката, понеже се смяташе, че кърменето е само за диваците. Но все пак, докато Кити гледаше майката и бебето, обединени в такъв естествен ритуал, тя реши, че той си има своя собствена красота.

Когато устните на бебето най-накрая пуснаха зърното и главичката му се облегна на гърдите на Камира, тя бързо го намести на рамото си и започна да разтрива енергично гърба му.

Бебето се оригна и Камира кимна одобрително.

— Държите нея? — Тя подаде бебето на Кити.

— Малко момиченце е, така ли?

— Името й е Алкина — значи „луна“.

Кити взе голото бебе в ръце и погали меката, идеална кожа. Нямаше съмнение, че в сравнение с майка си, Алкина има по-светъл цвят. Бебето изведнъж отвори очи и се втренчи право в нея.

— Господи! Те са…

— Жени казват жълти — каза Камира, докато си закопчаваше блузата. — От жълт мъж в японски квартал. Той лош човек.

Кити се вгледа в знаците на един произход, който бе надарил малкото момиченце с най-красивите очи, които някога бе виждала. Имаха невероятен кехлибарен оттенък, почти златен, а формата им на бадеми ги караше да изглеждат още по-големи на мъничкото личице.

— Добре дошла в света, Алкина, и Бог да те благослови — прошепна Кити в малкото й ушенце.

Може би беше само въображението й, но бебето сякаш се усмихна в отговор на думите й. После затвори изключителните си очи и заспа спокойно в ръцете на Кити.

— Толкова е красива, Камира — въздъхна накрая Кити. — Очите й ми напомнят на котка.

— И жени казват така. Затова наричам я „Кет“ за прякор — изкиска се тя. После взе внимателно детето от Кити и го пови с парче плат.

Някой някога наричаше и мен така… — помисли си Кити. Камира остави дъщеря си обратно в самоделната люлка, погали я по челцето и й прошепна нещо неразбираемо. После очите й помръкнаха и тя сложи пръст на устните си.

— Кет тайна, разбирате? Или лоши хора идват вземат нея. Разбирате?

— Обещавам, Камира, Кет ще бъде в безопасност тук, с нас. Ще кажа на Фред да я пази, докато работиш в къщата.

— Той още лошо мирише, но Фред добър човек.

— Да, Фред е добър човек — съгласи се Кити.

* * *

Две седмици по-късно още нямаше нито буря, нито нейно собствено бебе, което да облекчи засилващото се неудобство на Кити. Андрю не й помагаше, защото беше постоянно сърдит заради двете перли, които дал на Т. Б., само за да станат на прах пред очите му.

— Просто не е честно. Татко постоянно ме пита защо платноходите никога не намират съкровища като тези, които са вадели под негово командване. Божичко, Кити, когато той за пръв път е дошъл в Бруум, човек е можел да се разходи по плажа Кейбъл и да ги вади с ръце от плитчините! Не разбира ли, че оттогава целият свят се е преместил тук да ги лови? Всеки ден навлизаме във все по-дълбоки и опасни води. Загубихме още един гмуркач миналата седмица от кесонна болест.

Кити вече познаваше болестта и симптомите й толкова добре, колкото и обикновената настинка. Беше й много интересно, когато за пръв път видя гмуркач — млад японец, когото обличаха в нов водолазен костюм, който Андрю бе поръчал от Англия. Слабият мъж се бе напъхал в огромния бежов костюм от канава, а върху главата му бе спуснат тежък сферичен бронзов шлем, който се завиваше здраво на врата. На краката му се слагаха оловни ботуши за тежест и другарите му от екипажа го поддържаха, докато проверяваха дали подаването на въздух през тънката тръба работи правилно.

Тя потръпна при мисълта за всичките тези тонове вода, притискащи тялото на гмуркача, спускащ се двадесет клафтера надолу, защитен само от тънката канава и скъпоценния въздух, течащ по тръбичката. Силното налягане можеше да навреди сериозно на ушите и ставите, а ако гмуркачът продължеше да работи, можеше да доведе до парализа и смърт, състояние, известно като кесонна болест.

— Бог да го прости — прекръсти се Кити. — Те са смели мъже.

— На които се плаща цяло състояние, за да бъдат смели — изтъкна Андрю. — Получих поредната молба да им увелича заплатите, а и още чувам да се говори за налагане на това смехотворно правило „без черни“ в Бруум. Можеш ли да си представиш някой бял да се хване на такава работа?

— Не — отвърна тя, — но пък какъвто и да е цветът на кожата им, изобщо не мога да си представя човек да рискува живота си всеки ден, само за да печели пари.

— Мила моя, това е защото никога не си гладувала, нито познаваш чувството за отговорност, което изпитват тези мъже, да спечелят колкото може повече за семействата си.

— Прав си — каза тихо тя, подразнена от начина, по който Андрю събираше алчност и морал в няколко кратки изречения. Кити се изправи. — Мисля да полегна да дремна.

— Разбира се. Да повикам ли доктор Блик да те посети тази вечер?

— Съмнявам се, че ще има какво да ми каже, освен че бебето още не е готово да се появи на бял свят, а това ми е пределно ясно.

— Майка ми каза, че повечето първородни деца се бавят.

Но повечето от майките им не живеят в Бруум в очакване на дъждовния сезон — помисли си Кити, но само му кимна и излезе от стаята.

Камира я събуди по-късно същата вечер и остави на нощната й масичка чаша, пълна с нещо вонящо.

— Госпожа Шеф, бебе не идва. Не добре. Ние помогнем малко човече, да? — Тя подаде чашата на Кити. — Мои жени пият това. Госпожа Шеф, време е.

— Какво има в него?

— Естествено. От земята. Няма вреда. Пиете сега.

И Кити, отчаяна, направи каквото й каза.

Болките започнаха няколко часа по-късно, и когато Кити се изправи, за да отиде до тоалетната, се чу изплискване, показващо, че водите й са изтекли. Извика на Андрю, който в момента спеше в съседната стая, върна се в спалнята и си легна.

— Бебето идва — каза тя, когато той се появи на вратата.

— Веднага ще изпратя да повикат доктор Блик.

— И Камира — каза Кити, усещайки началото на контракциите си. — Искам Камира да е с мен.

— Сега ще я доведа — обеща Андрю, облече се набързо и се изстреля навън.

Кити нямаше много спомени от дългата трескава нощ, под събиращите се буреносни облаци над Бруум, освен болката и успокоителния глас на Камира.

Доктор Блик пристигна — съдейки по това как се клатушкаше, бе дошъл директно от някоя пивница на Шеба Лейн.

— Какво прави тази черна в родилната стая? — попита с пиянски глас доктор Блик.

— Оставете я! — изкрещя Кити, докато Камира тананикаше със затворена уста и масажираше гърба й.

Андрю сви рамене към доктора и кимна. След бърз преглед доктор Блик обяви, че има още много време, и й каза да го повика, ако има нужда от него. После излезе от стаята. Тъй че Камира бе тази, която я насърчи да стане и да започне да ходи, за да „изкарате бебе с ходене, а аз оттук с пеене“.

В четири сутринта облаците най-накрая бликнаха и дъждът заби по тенекиения покрив.

— Идва, идва, госпожа Шеф, много скоро… не притеснявате се.

И под проблясващите над тях светкавици, осветяващи градината навън и подобното на транс изражение на Камира, със силен напън и гръмотевичен удар, бебето на Кити се появи на бял свят.

Кити лежеше, неспособна да направи нищо друго, освен да диша тежко, облекчена, че болката е свършила. Тя вдигна глава да види бебето си, но вместо това видя Камира да захапва нещо между краката й.

— Какво правиш? — попита дрезгаво.

— Освобождавам бебе, госпожа Шеф. Ето. — Тя вдигна бебето в ръцете си, обърна го в ръка и го плесна по дупето. При това унижение бебето изпищя и започна да плаче.

— Ето, госпожа Шеф. Държите ваше бебе. Аз доведа доктор. — После погали челото на Кити. — Той голямо, силно момче. Вие умна жена.

И с тези думи излезе от стаята.

Доктор Блик, който очевидно си беше отспал след снощните забавления в дневната, влезе през вратата със залитане.

— Господи! Какво бързо раждане! — изкоментира той и се опита да вземе бебето от ръцете на Кити.

— Той е добре, докторе, и бих искала да остане с мен.

— Но аз трябва да го прегледам. Момче ли е?

— Да, и е идеален.

— Тогава ще довърша работата там, долу.

Доктор Блик вдигна чистия чаршаф, с който я бе завила Камира.

— Я виж ти, явно няма нужда. — Доктор Блик прояви приличието да се изчерви, щом разбра, че е проспал всичко.

— Бихте ли повикали съпруга ми да влезе и да види сина си?

— Разбира се, скъпа госпожо. Радвам се, че раждането е минало толкова лесно и бързо.

Да, защото Камира беше тук, а ти не — помисли си Кити. Андрю влезе в стаята, а Кити благодари на всички звезди в небето, че Камира се бе върнала при нея.