Лусинда Райли
Сестра на перлите (34) (Историята на Кики)

33.

— Е, това е историята на срещата ми с моята Сара. Звучи доста смешно, но наистина беше любов от пръв поглед за двама ни. Може да се каже, че отпътувахме към залеза в първия ден, в който се видяхме. — Очите на Франсис бяха премрежени от спомена.

— Значи не се е върнала в Аделаида с Кити?

— Не. Тя остана в Хермансбург с мен. Там я приеха с радост, с нейните шивашки умения. — Франсис посочи бродираните калъфи на възглавниците. — И естественият й талант с малките. Тя беше родена да бъде майка. Ироничното е, че ни отне години да се сдобием със собствено дете.

— Моята майка? — прошепнах.

— Да. За жалост лекарите ни казаха, че тя е единственото дете, което ще можем да имаме. И двамата я обожавахме. — Франсис се опита да спре прозявката си. — Извини ме, става късно.

Преди да се изправи му зададох още един въпрос, чийто отговор трябваше да чуя, преди да успея да заспя.

— Ами Кити и Дръмънд?

— Те си получиха щастливия край. Той замина с нея за Европа. Бог знае как се е сдобил с паспорт, за да го направи, след като беше официално обявен за мъртъв, но доколкото го познавам, сигурно е платил за фалшификат. Беше възможно да го направиш по онова време. — Франсис се усмихна. — Създадоха си дом във Флоренция, където никой не знаеше за миналото им, и живяха щастливо заедно до края на живота си. Кити обаче така и не стигна до скалата Ейърс. Остана в Хермансбург почти до смъртта на баба ми.

— Кити каза ли ти в този ден, че и тя ти е баба? И че Дръмънд ти е прачичо?

— Не, остави това на Камира, която ми разказа цялата история на смъртното си легло. След като отидоха в Италия, Дръмънд и Кити редовно поддържаха връзка с мен и Сара, а през 1978 година, когато тя самата почина, Кити ни остави апартамента си във Флоренция. Продадохме апартамента и купихме тази къща с парите, надявайки се да живеем тук, след като се пенсионираме. Кити остави къщата в Бруум в попечителски фонд за Лизи, заедно с акциите и дяловете си, които през годините достигнаха сериозна сума.

— Какво стана с Ралф — младши и семейството му в „Алиша Хол“? — попитах.

— Скъпият ми прачичо Ралф — каза Франсис с усмивка. — Той беше добър човек — надежден и стабилен до последно. Семейството му винаги ни посрещаше с радост в „Алиша Хол“ при редките ни посещения в Аделаида. Малкият Еди също се справи доста добре. Той разцъфна под нежните грижи на Рут и Ралф, а щом се увери, че е в безопасност, започна и да говори. Сара, която поддържаше връзка с него до смъртта си, все казваше, че оттогава не е млъкнал! Беше много умен и стана успешен адвокат. Пенсионира се едва миналата година. Един ден може да те заведа да го видиш в „Алиша Хол“.

— Да, може. Значи… — Трябваше да задам въпроса. — Значи майка ми е мъртва, така ли?

— Да. Съжалявам, Келено.

— Е, предполагам, че няма как да скърбиш за човек, когото никога не си познавал, нали? — казах накрая. — А баща ми? Кой е бил той?

— Казваше се Тоба и майка ти го срещна, докато още живеехме в Папуня, когато беше само на шестнайсет. Папуня беше село, пълно с хора на изкуството, и център на местните племена пинтупи и луритджа. Майка ти се влюби в него, но той беше… неподходящ човек. Беше талантлив аборигенски художник, но прекалено много обичаше грога и другите жени. Когато обяви, че е бременна с теб, ние… — Франсис закърши пръсти от напрежение. — Ние предложихме да прекъсне бременността. Съжалявам, Келено, но това е истината.

Преглътнах тежко.

— Разбирам. Наистина. Било е все едно историята ви се повтаря.

— Разбира се, майка ти отказа да ни послуша. Заяви, че ако не й позволим да се омъжи за любовника си, ще избягат заедно. Беше импулсивна, но това си е семейна черта. — Той се усмихна сухо. — За жалост Сара и аз не повярвахме, че наистина ще го направи, затова останахме непреклонни. Ден по-късно двамата заминаха и… никога повече не я видяхме.

— Трябва да е било ужасно. Нямаше ли начин да я намерите?

— Както вече знаеш, тук е лесно да изчезнеш. Но всички се оглеждаха за нея и години наред със Сара бродехме из пустинята по слухове, че е видяна някъде. Един ден просто не можехме да търпим повече и решихме най-накрая да се откажем.

— Разбирам. Твърде много болка, когато следите не водят доникъде.

— Точно така, но когато Сара се разболя тежко преди две години, тя ме помоли да опитам отново, тъй че наех частен детектив. Шест месеца след смъртта й получих обаждане, че е намерил жена в Бруум, която твърдяла, че е присъствала на раждането ти. Признавам, че нямах много надежди — бях преживял прекалено много разочарования дотогава. Но тази жена знаеше името на майка ти — Елизабет, на любимата английска кралица на Сара.

— Елизабет… — Казах името на глас за пръв път.

— Жената беше медицинска сестра в болницата в Бруум и успях да видя датата, на която Елизабет е била приета, вече раждайки. Съвпадаше точно.

— Ясно. Тази жена спомена ли баща ми?

— Каза, че Лизи била сама. Помниш ли, че по-рано ти казах, че Кити остави къщата в Бруум на Лизи? Майка ти беше ходила там с нас и вероятно си е помислила, че това е идеалното любовно гнезденце за нея и онзи нехранимайко. Мога само да предположа, че я е зарязал някъде между Папуня и Бруум. В нейното състояние и предвид разрива у дома, майка ти вероятно е помислила, че няма друг избор, освен да продължи към Бруум сама.

— И какво се е случило, след като ме е родила?

Франсис стана, отиде до бюрото и извади една папка.

— Това е смъртният акт на майка ти. Съставен е седем дни след раждането ти. Лизи е получила остра следродилна инфекция. Сестрата ми каза, че просто нямала физическите сили да се бори с нея. Прости ми, Келено, нямаше лесен начин да ти го кажа.

— Няма проблем — измънках, загледана в акта. Вече минаваше два през нощта и думите бяха маса от подскачащи драскулки. — А какво се е случило с мен?

— Тук историята става малко по-приятна. Сестрата ми каза, че след смъртта на майка ти те задържали колкото могли по-дълго, с надеждата да намерят семейство, което да те осинови. Беше очевидно, когато говорих с нея, че сестрата те е харесвала. Каза, че си била много хубаво бебе.

— Хубава? — изтърсих. — Аз?

— Явно — усмихна се Франсис. — След около два месеца обаче нямали друг избор, освен да се подготвят да те предадат на местно сиропиталище. Боя се, че дори преди двадесет и седем години никой не искаше да осинови дете от смесен произход. Точно когато се занимавали с документацията, в болницата се появил някакъв господин в скъпи дрехи. Според сестрата той дошъл в Бруум да търси някакъв роднина, но намерил къщата празна. Един съсед го уведомил, че предишният собственик е починал, но едно младо момиче живяло там само няколко седмици. Съседът му казал също, че момичето било бременно и да попита в болницата. Когато сестрата му казала, че Лизи е умряла, а ти си оцеляла, той поискал да те осинови незабавно.

— Татко Солт — възкликнах. — Какво е правел в Бруум? Кити ли е търсел?

— Жената не помнеше името му — каза Франсис, — но предвид обстоятелствата, предположи, че те е отвел в Европа и е завършил там формалностите по осиновяването. Оставил й е името на адвокат в Швейцария. — Франсис прелисти папката.

— Господин Георг Хофман.

— Добрият стар Георг — казах, разочарована, че Татко за пореден път е успял да скрие истинската си самоличност.

— Писах на господин Хофман, докато се опитвах да те открия. Казах му, че ти е оставено наследство — парите и имотите, които Кити остави под попечителство за майка ти, които вече бяха твои по право като дъщеря на Лизи. Парите от продажбата на къщата в Бруум, заедно с приходите от акциите и дяловете накрая образуваха солидна сума, както знаеш. Господин Хофман ми писа, за да потвърди, че клиентът му действително те е осиновил и че си добре. Обеща парите да ти бъдат предадени директно. Накарах адвоката в Аделаида да ги прехвърли и му дадох снимката си с Наматджира, да бъде предадена заедно с наследството.

— Защо не снимка на Сара и Лизи?

— Келено, не исках да се меся в живота ти, ако не желаеш да бъдеш намерена. Освен това знаех, че ако поискаш да ме намериш тук, в Австралия, някой скоро ще разпознае Наматджира и името му на автомобила на снимката и ще те насочи към Хермансбург. — Франсис се усмихна доволно. — Планът ми проработи!

— Да, но в началото нямах намерение да идвам.

— Вече бях решил, ако не се появиш до една година, да се свържа с Георг Хофман и да дойда да те потърся. Ти спести усилието на старите ми кости, Келено. — Той ме хвана за ръцете и ги задържа.

— Това е много нова информация и трудна за приемане. Добре ли си?

— Да. — Поех си дълбоко дъх. — Радвам се, че вече знам всичко. Това значи, че мога да се върна в Лондон.

— Ясно.

Той явно си беше помислил, че съм променила намеренията си.

— Не се притеснявай — добавих бързо, — както казах по-рано, трябва само да довърша някои неща, преди да се преместя тук за постоянно.

Той стисна ръцете ми по-силно.

— Значи определено идваш да живееш в Австралия?

— Да, искам да кажа, мисля, че с теб трябва да се държим заедно. Ние сме последните от рода Мърсър, нали? Оцелелите.

— Да, така е. Макар че не искам никога да чувстваш, че дължиш нещо на мен или на миналото си, Келено. Ако имаш живот в Лондон, не взимай грешно решение от чувство за вина. Миналото е минало. Само бъдещето има значение.

— Знам, но мястото ми е тук — отвърнах твърдо. Никога не се бях чувствала толкова убедена в каквото и да било през живота си. — Миналото е това, което съм.

* * *

Когато се събудих на следващата сутрин, се чувствах като с много лош махмурлук, само дето бе причинен не от алкохол, а от претоварване с информация. Лежах в стаята с красивите завеси на цветя под шарения пачуърк юрган, който несъмнено е бил ушит от баба ми Сара през многото горещи нощи в Алис.

Затворих очи и се замислих за важното решение, което бях взела вчера, и за странния ми сън преди малко, и пръстите ме засърбяха. Чувствах се сякаш всичката несигурност и болка у мен трябваше да бъдат освободени, за да не ме отровят отвътре.

И знаех как да го направя.

Станах от леглото и облякох една от блузите на баба си и едни нейни къси панталони, които се разширяваха отдолу и караха краката ми да изглеждат като стойки на лампи, прекалено дебели за абажурите над тях.

Франсис закусваше в кухнята на маса, подредена за двама.

— Случайно да имаш излишно платно? Голямо, най-голямото, което ти се намира? — попитах го.

— Разбира се. Последвай ме.

Радвах се, че разбира спешната ми нужда без обяснения, и го последвах в оранжерията, която използваше като склад. Сложих триножника с платното в един сенчест ъгъл на задния двор, а Франсис ми зае специалните си самурови четки. Избрах правилния размер и започнах да смесвам боите. В мига, в който четката докосна платното, ме обзе онова странно чувство, което понякога идваше, докато рисувах. Когато погледнах отново платното, то беше запълнено, а небето — потъмняло.

— Келено, време е да влезеш вътре — извика Франсис от задната врата. — Комарите ще те изядат жива навън.

— Не гледай! Още не е довършено!

Направих безполезен опит да покрия огромното платно с ръце, въпреки че вероятно вече го бе видял през прозореца на дневната. Той мина през тревата, дойде при мен и ме прегърна силно.

— Това е нужда, нали?

— Да, именно — отвърнах с прозявка. — Не можех да спра. За теб е, между другото.

— Благодаря ти. Ще го пазя като скъпоценност.

Бях прекарала много време в седене на едно място и краката ми не работеха както трябва, така че Франсис ми помогна да се изправя и ме остави да се облегна на него, сякаш бях някаква старица.

— Сигурно е ужасно — казах и се свлякох изтощена на едно кресло в дневната.

— И така да е, вече съм решил къде да го окача. — Той посочи мястото над камината. — Искаш ли нещо за ядене? — попита ме.

— Прекалено съм уморена, за да ям, но бих убила за чаша чай преди лягане.

Той ми я донесе, след което постави новото ми платно пред камината, седна и започна да го изучава.

— Решила ли си как да го наречеш?

— „Търсачите на перли“ — отговорих, изненадвайки самата себе си, защото обикновено бях много зле с избирането на имена. — Става дума за… ами, за нашето семейство. Сънувах, че съм в Бруум и плувам в морето. Бяхме много и търсехме една перла, и…

— Тогава това в центъра луна ли е? — прекъсна ме Франсис. — Знаеш, че майка ми се е казвала Алкина, което значи „луна“.

— Може би съм знаела, може би не, но белият кръг символизира красотата и силата на женската плодовитост и природата, безкрайният цикъл на живота и смъртта. С други думи, това е семейната ни история.

— Мисля, че е прекрасно — каза Франсис, гледайки големите извивки на морето под луната, опръскани с малки, перленобели петънца на морското дъно под вълните. — А техниката ти вече се подобрява. Това е много впечатляващо за еднодневна работа.

— Благодаря ти, но още не е завършено — казах и се прозях отново. — Мисля вече да си лягам.

— Преди да заспиш, искам да ти дам нещо. — Той бръкна в джоба си и извади малка кутийка за бижута. — Пазя го, откакто Сара почина, но чаках да го дам на теб.

Той сложи кутийката в ръката ми и аз я отворих, несигурна какво ще открия. Вътре имаше малък пръстен с гладък кехлибарен камък.

— Същият, който баща ми Чарли дал на Алкина в нощта, преди тя да го напусне — обясни Франсис.

Вдигнах пръстена под светлината и кехлибарът засия с наситен меден цвят. В центъра му имаше миниатюрна мравка, сякаш замръзнала внезапно, докато се е разхождала. Трудно ми беше да повярвам, че е на хиляди години. Или че бях получила онзи ярък сън с малкото насекомо в дланта ми. Изглеждаше точно като това.

— Камира го донесла със себе си в Хермансбург след смъртта на Алкина — продължи Франсис. — А в деня, в който й казах, че искам да се оженя за Сара, го даде на мен.

— О! — Извадих пръстена и го сложих на безименния пръст на дясната си ръка, където примигваше пред мен. — Благодаря ти, Франсис.

— Няма нужда да ми благодариш — каза той и ми се усмихна. — А сега най-добре отивай да си лягаш, преди да си заспала, където седиш. Лека нощ, Келено.

— Лека нощ, Франсис.

* * *

На следващия ден Франсис ме закара в града, за да занесем платното, което нарисувах в пустинята, в галерията на Мирин и да й го покажем, както той ме посъветва. Освен това трябваше да намеря туристически агент и да си запазя билети за полета до вкъщи.

— С връщане ли да е билетът? — попита ме жената пред компютъра.

— Да — отговорих твърдо.

— Коя е датата за връщане?

— Трябва ми около седмица там, значи шести февруари — отвърнах.

— Сигурна ли си, че е достатъчно дълго? — попита Франсис. — Използвай толкова време, колкото ти трябва. Мога да покрия допълнителната цена за гъвкав билет.

— Трябва ми само седмица — уверих го и продължих с покупката.

Макар че накрая все пак се наложи той да плати, защото кредитната ми карта най-сетне сдаде багажа. Явно бе достигнала лимита си и не можех да я изплатя, преди да се прибера и да отида в банката си. Щях да потъна в земята от срам, когато плащането беше отказано; златното ми правило беше никога да не взимам пари назаем.

— Няма проблем, наистина, Келено — каза той, докато излизахме от офиса с билета, — така и така, накрая всичко ще отиде при теб. Мисли за това като за аванс.

— Ти вече ми даде толкова много — изстенах засрамена. — Може би каквото ми предложи Мирин за картината ще го покрие.

— Както желаеш — отвърна той.

В галерията Мирин погледна картината и кимна одобрително.

— Много е добра.

— Повече от добра. — Франсис я изгледа. — Бих казал, че е изключителна.

— Ще я пробваме на стената за хиляда долара.

— Удвоете цената — контрира Франсис. — И внучка ми ще очаква шейсет и пет процента от приходите.

— Никога не даваме повече от шейсет, господин Ейбрахам, знаете го.

— Добре тогава, ще я занесем в галерията „Много ръце“ по-надолу по улицата. — Франсис тръгна да вдига платното, но Мирин го спря.

— Понеже сте вие, ще направим изключение, но не казвайте на другите художници. — Тя внезапно трепна и сложи ръка на изпъкналия си корем, покрит с ярък кафтан. — Младежът се готви да излезе — каза тя, потривайки корема си отстрани. — А още не съм намерила кой да ме замести. Ако продължавам така, ще родя бебето на бюрото си!

В ума ми изникна идея.

— Трябва ви някой, който да покрие отпуската ви по майчинство?

— Да, но е толкова трудно да намеря точния човек. Художниците трябва да знаят, че могат да ти се доверят, а ти трябва да можеш да разбереш какво създават и да ги окуражаваш. Трябва и да умееш да преговаряш — макар че за щастие не всички са толкова убийствено добри като вас, господин Ейбрахам. — Мирин вдигна вежда.

— Може би познавам някой подходящ — казах колкото можах по-небрежно, стараейки се да не показвам въодушевлението си. — Помните ли момичето, което дойде с мен преди две седмици?

— Криси? Онази млада дама, която се пазари почти толкова добре, колкото дядо ви?

— Да. Тя е учила история на изкуството в университета — преувеличих, — и знае всичко, което има да се знае за аборигенското изкуство, особено за Албърт Наматджира. И много други художници — добавих за всеки случай.

— Сега в галерия ли работи?

— Не, в туристическата индустрия е, така че е свикнала да се справя с чужденци, а и както знаете, е от местен произход, така че художниците ще я харесат.

— Говори ли арернте? — Лицето на Мирин се беше прояснило.

— Ще трябва да я попитате — успях да скалъпя, — но със сигурност говори явуру. И както видяхте, няма да си поплюва, когато стане дума за продажбите.

— Значи тя си търси работа?

— Да.

Забелязах, че Франсис гледаше развеселен как рекламирам тази личност, за която беше чувал съвсем малко досега.

— Няма да те лъжа, Келено, парите не са добри — каза Мирин.

— Никой не се занимава с изкуство заради парите, нали? Правят го от любов — отговорих.

— Поне някои от нас. — Тя изгледа дядо ми. — Е, кажете й да дойде да ме види. Бързо — добави тя и отново потрепери. — Тук съм всеки ден тази седмица.

— Ще й кажа. Можете ли да ми напишете номера си? Ще я накарам да ви се обади, за да уредите нещата.

Тя ми го даде и излязох от галерията силно въодушевена.

— Е, коя точно е тази Криси? — попита ме Франсис, докато вървяхме обратно към колата.

— Моя приятелка — отговорих и седнах на седалката до шофьора.

— Къде живее?

— В Бруум.

— Това не е ли малко далечко за пътуване до работа всеки ден? — попита той, докато изкарваше колата от паркинга, за да потеглим към къщи.

— Да, но съм сигурна, че ако получи работата, би била готова да се премести. Много й хареса тук, когато дойдохме заедно преди две седмици. Тя е страхотен човек, много вдъхновяваща и с голяма страст към изкуството. Много ще я харесаш, сигурна съм.

— Ако ти я харесваш, Келено, значи и с мен ще е така.

— Ще й се обадя веднага щом се приберем вкъщи и ще й кажа да се обади на Мирин. Ще трябва да долети тук колкото може по-бързо. Жалко, че току-що си запазих билети и си тръгвам утре.

— Ти беше тази, която настоя да вземе билети, които не могат да се връщат — напомни ми той.

— Е, ако получи работата, може да си вземем заедно апартамент в града. — Умът ми веднага отлетя в едно бъдеще с Криси, и двете ни обградени от изкуство.

— Или може да дойдете да живеете при мен, да помагате на стария ти дядо в домакинството — предложи Франсис, докато паркираше в алеята.

— И това би било хубаво — усмихнах му се.

— Кажи й, че тук има легло за нея. Ще трябва да пренощува тук, когато дойде да се види с Мирин. Ще й дам и малко уроци по арернте — добави той, отключи вратата и аз изтичах да си взема мобилния от дневната.

— Това е наистина страхотно от твоя страна, благодаря ти! — казах и набрах номера на Криси. Тя вдигна на второто позвъняване.

— Здравей, непозната — каза тя. — Реших, че си изчезнала от лицето на земята.

— Писах ти, че съм в пустинята и рисувам — отвърнах, усмихвайки се в слушалката, понеже толкова се радвах да чуя гласа й. — С дядо ми — добавих.

— Леле! И имаш ли роднинска връзка с Наматджира?

— Не, макар че дядо ми е художник.

— Как се казва?

— Франсис Ейбрахам.

Последва пауза.

— Майтапиш се!

— Не, защо? Да не си чувала за него?

— Естествено, Кики! Той е бил в Папуня с Клифърд Посъм и е нарисувал „Огненото колело“, и…

— Да, същият човек е — прекъснах лекцията й. — Слушай, можеш ли да се измъкнеш от работа за ден-два и да дойдеш в Алис?

— Аз… защо?

Обясних й и хладината, която бях усетила в началото в гласа й, се стопи.

— Звучи прекрасно, макар че едва ли ще ми предложи работата, като разбере, че работя на бюрото за туристическа информацията на летището в Бруум. Ти си говорила все едно съм куратор на Националната галерия в Канбера!

— Гледай позитивно на нещата! Разбира се, че ще те вземе — скарах й се. — Струва си да опиташ, във всеки случай, а дядо ми казва, че може да останеш у тях за през нощта.

— Проблемът е, Кики, че не съм сигурна имам ли кинти за билета. Изхарчих си всичките пари, като ходих в Алис миналия път.

— Защото плати за хотела, глупаче — напомних и. — Почакай минутка…

Попитах дядо си дали може Криси да ползва неговата кредитна карта, за да си плати полета, в замяна на останалите ми долари от продажбата на първата картина.

— Разбира се — каза той и ми подаде картата. — Кажи й, че ще я взема от летището.

— Толкова ти благодаря! — казах и съобщих добрата новина на Криси.

— Сънувам ли? Когато не ми се обади, помислих, че съм те изплашила…

— Съжалявам, че не се обадих. Бях заета тук и… трябваше ми малко време да обмисля нещата.

— Разбирам. Няма значение точно сега — каза тя след кратка пауза. — Можеш да ми разкажеш всичко, като дойда там.

— Всъщност не мога, защото утре летя за Англия.

— О! — Тя замлъкна.

— Ще се върна, Криси. Трябва да си отида вкъщи и да си оправя живота, да дам апартамента си за продан и да видя семейството си.

— Значи ще се върнеш тук?

— Да, разбира се, по най-бързия начин. Ще живея тук, в Алис. И… би било страхотно, ако и ти си тук.

— Наистина ли го мислиш?

— Никога не казвам неща, които не мисля, трябва да го знаеш. Както и да е, дядо ми ще ти прави компания, когато пристигнеш, а така като гледам, май ще се радваш повече да видиш него, отколкото мен — подкачих я.

— Знаеш, че не е вярно. Колко бързо ще се върнеш?

— След около десет дни. Сега затвори телефона и се обади на Мирин, после си запази билет и аз ще ти пратя номера на дядо ми, за да му се обадиш за подробностите.

— Окей. Честно, Кики, не знам как да ти се отблагодаря.

— Тогава недей. Късмет и доскоро.

— Да. Липсваш ми.

— И ти на мен. Чао.

Затворих телефона и помислих, че наистина ми липсваше. Оставаше ни да изминем много път, защото не бях сигурна каква форма ще приеме връзката помежду ни, но нямаше значение, защото се движех напред. По един или друг начин през последните няколко седмици се чувствах много по-добре в кожата си.

— С Божията благодат, аз съм тази, която съм — прошепнах и разбрах, че от всичко това съм научила едно нещо: бях от две култури, може би бисексуална, но определено не исках да бъда сама.

— Всичко ли е уредено? — попита Франсис, след като влезе в дневната.

— Надявам се. Тя ще си запази билет и ще ти се обади да ти каже кога каца.

— Идеално — каза той. — Гладен съм. А ти?

— Умирам от глад, по случайност.

— Тогава ще отида да направя нещо с яйца.

— Окей, аз отивам да си събера багажа.

— Добре. — Той се спря в коридора. — Твоята Криси готви ли?

Спомних си домашните й кексчета и кимнах.

— Да, може да готви.

— Хубаво. Радвам се, че си открила своя човек, Келено — каза той и се отдалечи по коридора.

* * *

— Ще се грижиш за себе си, нали? — каза дядо ми, докато ме прегръщаше на летището, и си помислих колко е хубаво да имам двама души, които наистина не искаха да напусна Австралия.

— Да.

— Ето, събрах малко документи за теб. — Той ми подаде голям кафяв плик. — Вътре е актът ти за раждане — взех го от документния офис в Бруум, когато посетих сестрата. Ако намеренията ти да дойдеш да живееш тук са сериозни…

— Разбира се, че са сериозни!

— Тогава препоръчвам да подадеш заявка за австралийски паспорт колкото може по-бързо, формулярът за това също е вътре, както и актът за раждане на майка ти.

— Ясно — казах и прибрах плика в предния джоб на раницата си, опитвайки се да не го измачкам. — Кажи на Криси здрасти от мен. Надявам се да я харесаш.

— Сигурен съм, че ще я харесам.

— Благодаря за всичко — добавих, преди да тръгна към самолета. — Мразя самолети.

— Може би ще ги мразиш по-малко, когато един от тях те върне обратно у дома, при мен. Довиждане, Келено.

— Довиждане, Франсис.

Помахах му и потеглих, приготвяйки се за дългото пътуване до Лондон.