Лусинда Райли
Сестра на перлите (38) (Историята на Кики)

Тиги
Съдърланд, планините на Шотландия
Януари 2008 година

— Сигурна ли си, че искаш да излезеш тази вечер, Тиг? Задава се виелица — каза ми Кал, загледан в безобидното синьо небе през прозореца на къщата. Обедното слънце пръскаше блестящи искри по постоянния слой сняг, който покриваше земята цяла зима. Пейзажът беше като от коледна картичка.

— Да! Просто не можем да рискуваме, знаеш го, Кал.

— Съмнявам се и йети да излезе в това време — промърмори Кал.

— Обеща ми, че ще наблюдаваме, докато нещата се успокоят — напомних му. — Виж, аз ще отида до землянката. Ще взема радиото с мен и ще се свържа с теб, ако има проблеми.

— Тиг, наистина ли мислиш, че ще оставя крехка девойка като теб да седи сама в снежна буря, докато някакъв откачен бракониер броди из имота?

— Мога да се справя. Ще карам Берил — отнема само десет минути да се върнеш от гората в къщата.

„Берил“ беше осемнадесетгодишният Ленд Роувър на имението, кръстен на внушителната домакиня на „Кинеърд Лодж“, която вървеше пеша две мили от дома си, каквото и да беше времето. Както жената, така и колата бяха непоколебими и съвършено надеждни.

— Не ставай глупачка — изръмжа Кал и на червеното му лице се изписа раздразнение и, накрая, примирение. — Не повече от два часа, имай предвид. След това ще те завлека до вкъщи за косата. Няма да нося отговорността, че си се озовала в болница с хипотермия. Ясно?

— Благодаря ти, Кал — отвърнах с облекчение. — Знам, че Пегас е в опасност. Просто… го знам.

* * *

Снегът бе натрупал около нас в землянката и брезентовият покрив поддаваше под него. Сериозно се питах дали нямаше да падне и да бъдем заровени под тежестта на снега отгоре.

— Тръгваме сега, Тиг — каза Кал. — Измръзнал съм до кости и дори Берил ще се затрудни да ни закара обратно. Виелицата поутихна и трябва да се приберем, докато можем. — Кал отпи последна глътка от изстиналото кафе в манерката, след което ми я подаде. — Довърши това. Аз ще ида да изчистя снега от предното стъкло и да запаля.

— Добре — въздъхнах, съзнавайки, че няма смисъл да споря. Седяхме в землянката над три часа и не видяхме нищо, освен снежната виелица, трупаща преспи по земята. Кал излезе и тръгна към Берил, паркирана зад няколко изпъкнали скали в долината зад нас. Погледнах през малкото прозорче на землянката, докато пиех кафето, после изключих ветроупорния фенер и изпълзях навън. Нямах нужда от фенерче, защото небето се бе прояснило и сега в него светеха хиляди звезди. Млечният път се виждаше ясно над мен. Луната, която растеше и щеше да бъде пълна след два дни, озаряваше недокоснатата бяла покривка на земята. Абсолютната тишина, която идваше точно след новия сняг, беше дебела като блестящите преспи, които поглъщаха стъпалата и прасците ми.

Пегас.

Повиках го безмълвно, търсейки го сред горичката от брези, които ограждаха нашето специално място. Той беше великолепен бял елен, когото бях забелязала за пръв път, когато се присъединих към обиколките на Кал за броене на елените. Пегас пасеше сред група червени елени и в началото помислих, че просто е лежал в снега и не го е изтръскал от тялото си. Повиках Кал и му подадох бинокъла, но докато успее да го фокусира, стадото елени се бе преместило по-нагоре по хълма, прикривайки мистичното и рядко същество, за което знаех, че се движи между тях.

Кал не ми повярва.

— Белите елени са като златното руно, Тиг. Всички ги търсят, но от години работя в това имение и никога не съм виждал и кожа от такъв. — Смеейки се на собствената си шега, той се качи обратно на Берил и продължихме. Знаех обаче, че наистина бях видяла елена, така че настоях да се върна край горичката с Кал на следващия ден и в дните след това. Търпението ми най-накрая бе възнаградено седмица по-късно, когато клекнах зад един гъсталак от прещип и насочих бинокъла си към върбите.

Тогава го видях, като по чудо застанал сам в снега от лявата ми страна, отделен от останалите и само на около три метра от мен.

— Пегас — прошепнах, името дойде на езика ми сякаш винаги е било там. И тогава, сякаш знаеше, че това е името му, той вдигна глава и ме погледна. Гледахме се може би само пет секунди, докато Кал не дойде до мен и не изруга на висок глас, изумен, че моята „фантазия“ всъщност е била реалност.

Когато Пегас се обърна и избяга след появата на Кал, разбрах инстинктивно, че между нас се бе създала връзка.

Онзи момент беше началото на любовна връзка, силна, странна алхимия, която ни свързваше. Без Кал да знае, ставах по изгрев, когато знаех, че стадата още се крият от ледения вятър в дъното на долината, и карах Берил до горичката, която не даваше голяма защита от хапещия студ. В рамките на няколко минути се появяваше Пегас, сякаш усетил присъствието ми. Всеки път той се приближаваше на още една стъпка, а след него го правех и аз. Усещах, че започва да ми се доверява, и нощем сънувах как някой ден ще мога да докосна кадифената сиво-бяла кожа на врата му, но…

В стария ми резерват за животни естествената ми способност да си създавам връзки с младите осиротели или ранени елени, доведени при нас, за да се погрижим за тях, беше предимство. Тук, в Кинеърд, животните бяха диви, живееха, както повеляваше природата, и бродеха по двадесет и три акра земя с минимална човешка намеса.

Като изключим контролираното избиване на елени и сърни.

По време на ловния сезон богати бизнесмени пристигаха в имението на корпоративни екскурзии и плащаха удивителни суми, за да си изкарат агресията, като убият първото си животно, след което се връщаха вкъщи с еленски череп, почистен от плътта, който да сложат на стената си като трофей.

— Няма останали естествени хищници, Тиг. — Кал, мениджърът на имението, чиито груб маниер и тежък шотландски акцент прикриваха искрена любов към дивата природа, която се мъчеше да защитава, направи всичко по силите си да ме утеши, когато за пръв път влязох в килера на имението и открих четири одрани сърни да висят, вързани за копитата. — Ние, хората, трябва да заемем мястото им. Това е естественият ред на нещата. Знаеш, че броят им трябва да бъде контролиран.

Разбира се, че знаех, но това не правеше нещата по-лесни, когато се изправях лице в лице с унищожен живот, покосен от куршум, направен от хората.

— Разбира се, твоят Пегас е друго нещо, нещо рядко и красиво. Никой няма да го докосне, докато аз съм тук, кълна ти се.

Как се бе разчуло, че в имението Кинеърд е видян бял елен, и как пресата бе получила снимка, нямах представа, но само няколко дни по-късно журналистите и фоторепортерите започнаха да изминават опасния път до вратата ни. CNN дори взе хеликоптер от Инвърнес. Бях обезумяла, умолявах Кал да отрече съществуването на Пегас, да каже, че е измама, защото знаех, че главата на бял елен е неустоима примамка за всеки бракониер, който щеше да я продаде на който му предложи най-добра цена.

Точно затова стоях тук сега, в два часа сутринта, сред една тайнствена, замръзнала страна на чудесата. Двамата с Кал бяхме построили примитивна землянка край горичката и се редувахме да стоим на стража. Всичката земя в Шотландия беше отворена за публиката и след медийната вихрушка около Пегас нямахме представа кой би могъл да броди из имението в мрака.

Вървях бавно към дърветата, молейки елена да се появи, за да мога да се върна у дома и да заспя, спокойна, че поне за една нощ е в безопасност.

Той се появи, сякаш отникъде. Беше вълшебна гледка, когато вдигна глава към небето, обърна се и ме погледна с дълбоките си кафяви очи. Започна да върви плахо към мен, и аз към него.

— Скъпи Пегас — прошепнах, но веднага след това видях сянка да излиза в снега от горичката. Сянката вдигна пушка.

— Не! — изкрещях в тишината, фигурата беше зад елена с насочена пушка, готова да стреля. — Спри! Бягай, Пегас!

Еленът се обърна и видя заплахата, но вместо да избяга на сигурно място, се обърна и затича към мен. Чу се изстрел, после още два, и усетих внезапна остра болка. Коленете ми се подкосиха и паднах на снежното одеяло долу.

Отново се възцари тишина. Опитах се да запазя съзнание, но не можех повече да се боря с мрака, дори заради него. Малко по-късно отворих очи и видях познато, обично лице над себе си.

— Тиги, любов моя, всичко ще бъде наред. Сега ще останеш с мен, нали?

— Да, Татко, разбира се — прошепнах, докато той галеше лицето ми, и отново затворих очи, знаейки, че съм в безопасност в ръцете му.

Когато се събудих отново, усетих как някой ме повдига от земята. Потърсих Татко, но видях над себе си само уплашеното лице на Кал, който се мъчеше да ме занесе на сигурно място. Обърнах глава назад към горичката и видях неподвижното тяло на бял елен, снегът около него опръскан с кръв.

И разбрах, че вече го нямаше.