Лусинда Райли
Сестра на перлите (23) (Историята на Кики)

22.

Кити често се чудеше как хората се справят с най-мрачните моменти на загуба. В Лийт се случваше да посещава семейства в бедняшките жилища само за да открие, че са били поразени от епидемия на инфлуенца или дребна шарка. Уповаваха се на вярата си в Бога, просто защото нищо друго не им оставаше.

А аз със сигурност съм се запътила към Ада, мислеше си постоянно тя.

В следващата седмица, макар външно дневната й програма да не се промени, Кити я следваше като призрак, сякаш и тя си бе отишла от този свят. По прозорците на магазините по „Дампиър Теръс“ бе окачен черен плат и почти нямаше семейство в града, което да не е поразено от катастрофата. Достигна ги и друга шокираща новина — „непотопимият“ кораб „Титаник“ също бил погълнат от океана и малцина пътници оцелели.

Никой нямаше представа как е потънала „Куумбана“ и е хвърлила скъпоценния си товар на дъното на морето. Врата на каюта, възглавница от мароканска кожа… това бяха оскъдните останки, донесени от течението на брега. Още не бяха намерени никакви тела, и Кити знаеше, че никога няма да бъдат. Гладни акули трябваше да са ги изяли още в първите няколко часа.

Поне веднъж Кити се радваше на малката си общност и споделената й скръб. Нормалните социални правила бяха оставени настрана — хората се срещаха по улиците и се прегръщаха, плачейки открито. Кити бе трогната от добротата, проявена към нея, и от картичките със съболезнования, оставени в пощенската кутия, за да не я притесняват.

Чарли, който първоначално бе реагирал толкова спокойно, заплака на коляното на майка си няколко дни по-късно.

— Знам, че са отишли на небето, мамо, но ми липсват. Искам да видя татко и чичо Дръм…

Страданието на сина й поне даде на Кити нещо, върху което да се фокусира, и тя прекарваше колкото може повече време с него. Със загубата на баща му, чичо му и дядо му мъжката линия на семейство Мърсър бе изличена наведнъж и Чарли беше единственият наследник. Кити се страхуваше каква тежест може да се окаже за него в бъдеще.

След като сложи Чарли в леглото и нежно погали косата му, за да го приспи, Кити докосна с пръст растящата купчина неотворени писма и телеграми на бюрото си. Не можеше да понесе да ги отвори и да приеме съболезнованията на авторите им, защото знаеше, че не ги заслужава. Колкото и да се мъчеше да обуздае измамното си сърце и да насочи скръбта си към Андрю, не спираше да скърби за Дръмънд.

Излезе на верандата и погледна към звездите в небесната шир, търсейки отговор.

Както винаги, такъв нямаше.

* * *

Тъй като нямаше тела, които да бъдат погребани, епископ Райли обяви, че ще се проведе паметна служба в църквата в края на април. Кити отиде при Уинг Хинг Лоонг, местния шивач, за да си купи траурни дрехи, но откри, че черните платове за рокли вече са разпродадени.

— Не се притеснявайте, госпожо Мърсър — каза дребният китаец. — Носете каквото имате, никой не се интересува как изглеждате. — Кити излезе от претъпкания магазин с мрачна усмивка, виждайки и сама, че това е лош вятър, който не носи нищо добро никому.

Почти всички платноходи в перлодобивния флот бяха на док през този сезон, но няколко бяха изгубени в циклона. Ноел Донован, добродушният ирландец, който оглавяваше Перлената компания „Мърсър“, дойде в къщата, за да я осведоми за загубите в детайли.

— Двайсет мъже — въздъхна тя. — Имате ли адресите им, за да пиша на семействата им? Имат ли роднини в Бруум? Ако е така, бих искала лично да ги посетя.

— Ще взема каквито адреси мога от офиса, госпожо Мърсър. Обзалагам се, че 20 март, датата, на която потъна „Куумбана“, ще остане в историята. Учи ни никога да не ставаме самодоволни, нали? Арогантността на хората ги кара да вярват, че могат да командват океаните. Природата знае по-добре.

— За жалост на всички нас, оставените на този свят души, вие сте прав, господин Донован.

— Е, добре, сега ще ви оставя. — Той стана от стола и нервно сключи ръце. — Извинете ме, че го споменавам в такъв момент, но имате ли някакви вести от по-възрастната госпожа Мърсър?

— Боя се, че не мога да събера кураж да отворя всички телеграми, които съм получила. Нито картичките и писмата. — Кити посочи растящата купчина на бюрото си.

— Ами и аз нямам вест от нея, а и не ми се ще да я притеснявам, но се чудех дали имате представа какво ще стане с перления бизнес? Щом всички мъже Мърсър са мъртви… — Ноел поклати глава.

— Признавам, че нямам идея, но след като няма кой да го управлява, а Чарли е толкова малък, предполагам, че ще бъде продаден.

— И аз така си помислих, и трябва да ви предупредя, госпожо Мърсър, че лешоядите вече кръжат. Мисля, че първо ще дойдат при вас, така че ви съветвам да се свържете със семейния адвокат в Аделаида. Има един конкретен господин, японец, ако не се лъжа, който има най-голям интерес. Господин Пигът също смята да продаде всичко. Ужасен удар за нашата индустрия, няма съмнение. Е, приятен ден, госпожо Мърсър, ще се видим на паметната служба.

На сутринта преди службата Кити се опита да убеди Камира и Фред да придружат нея и Чарли. Камира изглеждаше ужасена.

— Не, госпожа Кити, това място за бели. Не за нас.

— Но ти заслужаваш да бъдеш там, Камира. Ти и Фред… вие също ги обичахте.

Камира стоически отказа, така че Кити и Чарли тръгнаха с файтона. В малката църква хората се отместиха, за да могат тя и Чарли да седнат по-напред. Конгрегацията се беше разпростряла и в градината и мнозина надничаха през прозорците, за да чуят проповедта на епископа. През цялата церемония, сред жалния плач, който се чуваше около нея, Кити седеше със сухи очи. Молеше се за душите на загиналите, но нямаше да плаче за себе си. Знаеше, че заслужава всяка секунда от болката и вината, която изпитваше.

След това имаше бдение в „Роубък Бей Хотел“. Някои от мъжете удавиха мъката си в алкохол, предоставен от перлените командири, и започнаха да пеят шотландски и ирландски моряшки песни, които върнаха Кити към деня, в който влезе в „Единбург Касъл Хотел“.

По-късно, когато се върна у дома, тя седна в дневната и по навик вдигна бродерията си. Докато шиеше, се замисли за бъдещето си и това на Чарли. Несъмнено онова, което бе казала на Ноел Донован, беше вярно, и бизнесът щеше да бъде продаден, а парите сложени в тръст за Чарли. Тя се зачуди дали да не се върне в Единбург, но се съмняваше Едит да се зарадва особено, ако единственият й внук напусне Австралия. Може би щеше да настоява двамата да се върнат да живеят в Аделаида, и ако Кити откаже, дори да използва бъдещото му състояние, за да я изнуди…

Кити стана от стола и отиде до бюрото си. Сега, след края на паметната служба, трябваше да започне да мисли за бъдещето си. Отдели писмата от неотворените телеграми, седна и започна да чете.

Просълзи се пред щедростта и вниманието на гражданите на Бруум.

… И Дръмънд, каква прекрасна глътка свеж въздух беше само. Озари масата ни на вечеря с остроумие и хумор…

Кити подскочи, когато чу входната врата да се затръшва. В антрето прозвучаха тежки стъпки и вратата на дневната се отвори със скърцане. Кити спря да диша, осъзнавайки твърде късно, че вече е сама жена в опасен град. Обърна се и видя една фигура на вратата, много позната фигура, макар и покрита с мръсотия и червен прах. Кити се зачуди дали не халюцинира, защото това не можеше да бъде…

Затвори очи и пак ги отвори. А той още беше там и се взираше в нея.

— Дръмънд? — прошепна тя.

Очите му се присвиха, но не отговори.

— О, Господи, Дръмънд, ти си жив! Ти си тук! — Тя изтича до него, но за нейно изумление, той я отблъсна рязко.

— Кити, не е Дръмънд, а Андрю, съпругът ти!

— Аз… — Главата й се замая и й се наложи да се пребори с желанието да повърне, но някакъв дълбок инстинкт й каза, че трябва да измисли някакво обяснение.

— Бях толкова затънала в скръб, че почти забравих собственото си име. Разбира се, че си ти, Андрю, да, сега го виждам. — Тя принуди ръката си да погали бузата му, косата му. — Как е възможно? Как успя съпругът ми да се върне от мъртвите?

— Не знам… О, Кити… — Лицето му се сви и той се облегна на стената. Кити го хвана за ръката и го заведе да седне на един стол, където главата му падна в ръцете му, а раменете му се разтърсиха от ридания.

— О, скъпи мой — прошепна Кити и по нейните очи също избиха сълзи. Тя отиде до бюфета, наля му бренди и бутна чашата в треперещите му пръсти. След известно време той отпи.

— Не мога да го понеса — прошепна той. — Брат ми и баща ми… ги няма. Как може Бог да бъде толкова жесток? — Той я погледна с отчаяние. — Трябваше да съм на „Куумбана“. Трябваше да умра с тях…

— Тихо, скъпи, истинско чудо е, че се върна при нас. Моля те, кажи ми, как оцеля?

Андрю отпи още една глътка бренди и събра силите си. Болката сякаш бе състарила младото му лице, под червените струйки кал кожата му беше сива от изтощение и шок.

— Слязох от кораба малко след Фремантъл. Имах малко… работа за вършене. Пътувах по суша и чух новината едва когато стигнах Порт Хедлънд преди два дни. Оттогава не съм спал… — Тогава гласът му секна и той извърна лице от нея.

— Това е било ужасен шок за теб, любов моя — каза тя, опитвайки се да се съвземе, — и не си имал време да се справиш с него. Нека ти донеса нещо за ядене. И трябва да свалиш мокрите си дрехи. Ще ти извадя сухи. — Тялото й имаше нужда от някаква работа, понеже умът й не можеше да се успокои. Той я хвана за ръката.

— Не получи ли телеграмата ми? Казах ти, че имам задача за изпълнение в последния момент.

— Да, получих я. Ти каза, че баща ти ще ми обясни какво си имал предвид, но, Андрю, той не пристигна… — Гласът на Кити заглъхна.

Той потръпна.

— Разбира се. Как е майка ми? Сигурно е съкрушена.

— Аз… не знам. Писах й веднага, след като се случи, но… — Кити посочи виновно купчината все още неотворени телеграми. — Ноел Донован дойде да ме види вчера и каза, че също няма вести от нея.

— За бога, Кити! — Андрю се изправи, треперейки от гняв. — Ноел Донован е просто част от персонала ми. В такъв момент майка ми не би му отговорила. Ти си й снаха! Не ти ли хрумна, че може да има нужда от по-сериозен отговор от теб?

Той започна да къса пликовете на телеграмите и да ги преглежда, докато не размаха една пред нея.

ЕЛА В АДЕЛАИДА ВЕДНАГА СТОП НЕ МОГА ДА ПЪТУВАМ ЗАЩОТО СЪМ СЪКРУШЕНА СТОП ТРЯБВА ДА ЗНАМ КАКВО СЕ Е СЛУЧИЛО СТОП ВЪРНИ ОТГОВОР СТОП ЕДИТ СТОП

Андрю я хвърли на пода.

— Значи, докато ти си получавала утеха от съгражданите си, ходила си на служби и си приемала съболезнования, майка ми е била сама в скръбта си, на хиляди мили оттук.

— Прав си, толкова съжалявам! Прости ми, Андрю.

— А ти ми прости, че дойдох у дома с очакването да видя жена си, след като открих, че баща ми и брат ми са мъртви. А ти си стояла тук през изминалите седмици, без дори да се замислиш за горката ми майка.

След това не говориха много. Докато Андрю поглъщаше хляба и студеното месо, което му донесе, Кити наблюдаваше внимателно изражението му. През очите му минаха различни емоции, но той не ги сподели с нея.

— Андрю, ще дойдеш ли в леглото? — попита го накрая Кити. — Сигурно си много изморен.

Тя протегна ръка, но той дръпна своята.

— Не. Ще се изкъпя. Отивай да спиш.

— Ще ти приготвя ваната.

— Не! Аз ще го направя. Лека нощ, Кити. Ще се видим утре сутрин.

— Лека нощ.

Кити излезе от стаята и когато стигна до спалнята си, затвори вратата зад себе си и прехапа устна, за да спре риданията, надигащи се в гърдите й.

Не мога да го понеса…

След като се съблече, тя легна и зарови главата си във възглавницата.

Нарекох го Дръмънд… Боже мой! Как можах да го направя?

— Знае ли? — прошепна тя на себе си. — Затова ли е толкова ядосан? Господи, какво направих?

Накрая се изправи и си пое дълбоко въздух няколко пъти.

— Андрю е жив — каза на глас. — И това е прекрасна новина. Чарли, Едит… толкова ще се зарадват. Всички ще ми казват какъв късмет имам. Да. Имам късмет.

Андрю не дойде в леглото й тази нощ. Намери го да закусва на сутринта, с Чарли на стола до него.

— Татко се върна от небето! — каза синът й с щастлива усмивка. — Той вече е ангел и е долетял с крила.

— И се радвам, че отново съм си у дома — каза Андрю.

Кити видя объркването в очите на Камира, докато им сервираше.

— Не е ли прекрасно? Андрю си дойде у дома!

— Да, госпожа Кити — каза тя с припряно кимване и излезе от стаята.

— Малката ти черна не изглежда на себе си — отбеляза Андрю, дъвчейки една от трите си препечени филийки с бекон.

— Сигурно е изумена и поразена от чудодейното ти завръщане, като всички нас.

— Бих искал да ме придружиш в града, Кити. Мисля, че е важно хората да ни видят отново заедно.

— Да, разбира се, Андрю.

— Тогава ще отида в офиса, понеже предполагам, че ще има много работа за вършене. По пътя ще пратя телеграма на майка ми и ще й кажа, че скоро ще посетим „Алиша Хол“.

След като Камира отведе Чарли в кухнята, Андрю стана и се вгледа в Кити.

— Прочетох съболезнователните писма от съгражданите ни, след като се изкъпах снощи. Бяха много мили към мен и татко, и към горкия Дръмънд. Той явно е бил особено популярен тук.

— Беше, да.

— Вие двамата май сте ходили на доста светски събития, докато ме е нямало.

— Дойдоха покани и реших, че е редно да ги приемем. Ти все ми казваш колко е важно.

— И си спомням колко често си измисляше извинения да ги отказваш в миналото. Поне с мен.

— Аз… искам да кажа, дъждовете бяха по-лоши от обикновено тази година. Мисля, че на всички ни тежеше да стоим постоянно вкъщи и имахме нужда да излезем, когато спряха — импровизира Кити.

— Е, сега, след като се върнах от мъртвите, можем да празнуваме. И се надявам да не разочаровам съседите ни, като бъда себе си, а не брат си, Бог да даде покой на душата му.

— Андрю, моля те, не говори така.

— Дори синът ми говори само за „чичо Дръм“ това и „чичо Дръм“ онова. Изглежда е накарал всички да го харесат. Това включва ли и теб, скъпа моя?

— Андрю, моля те, брат ти е мъртъв! Отиде си завинаги! Не можеш да се чувстваш обиден, само защото е прекарал последните няколко седмици от живота си тук, със семейството си и новите си приятели!

— Разбира се, че не! За какъв ме мислиш? Но макар да е мъртъв, се чувствам сякаш е влязъл в къщата ми и в живота ми и е превзел и двете, докато ме нямаше.

— И слава богу, че беше тук, особено докато бях болна.

— Да, разбира се. — Андрю кимна, отрезвен от забележката й. — Прости ми, Кити, всичко това ме потресе. Сега бих искал да тръгнем за града в десет часа. Можеш ли да се приготвиш?

— Разбира се. Ще вземем ли Чарли?

— По-добре да го оставим тук — заяви Андрю.

Тръгнаха по „Дампиър Теръс“ и Кити можеше само да предположи, че Андрю иска колкото може повече граждани да видят, че се е върнал. Гледаше реакциите на продавачите и случайните минувачи, които се тълпяха около него и го разпитваха как се е измъкнал от водния си гроб. Андрю разказа историята многократно, а хората прегръщаха Кити и й повтаряха какъв късмет има.

Имам късмет, повтори тя безмълвно, когато тръгнаха към офиса до пристанището.

Кити отново видя изумление и радост, когато обзетият от емоции Ноел Донован прегърна началника си. Бе извадена бутилка шампанско и се разрази спонтанно празненство. Изглежда всички искаха да отпразнуват чудото на оцеляването на Андрю и Кити сложи на лицето си фалшива усмивка, докато хората я прегръщаха, плачейки от радост от завръщането на съпруга й. Андрю също беше постоянно обграден от хора, които го тупаха по гърба, сякаш за да се уверят, че е истински.

— Може би трябва да ме прекръстят на Лазар — пошегува се Андрю същата вечер, след като партито се премести в „Роубък Бей Хотел“. Беше рядка проява на хумор от него и Кити й се зарадва.

През следващата седмица посрещнаха постоянен поток от посетители в дома си, понеже хората продължаваха да се тълпят да чуят отново как Андрю е решил да слезе от кораба в Джералдтън.

— Видение ли сте получил? — попита госпожа Рубин. — Знаехте ли какво ще се случи?

— Не, разбира се — отвърна Андрю, — иначе никога не бих позволил на кораба да продължи. Не беше нищо повече от съвпадение.

Но изглежда, никой не искаше да повярва, че е било само това. Андрю бе влязъл в ролята на месията, чието оцеляване бе знак за предстоящите успехи на град Бруум. То оживи капитаните на платноходи и гмуркачите, които бяха унили след скорошните загуби. Дори останалите перлени магнати, които несъмнено бяха чакали с нетърпение падението на Перлената компания „Мърсър“, прегръщаха Андрю, който седеше начело на масата на седмичната им вечеря.

Сред този вихър Кити се движеше като марионетка, сякаш външни сили управляваха ръцете и краката й, а умът й бе затворен като свидетел на живот, който тя не биваше да има. Вината я преследваше денонощно, в мислите и сънищата й. Денем Андрю беше мил, учтив и благодарен на онези, които го заобикаляха, но на вечеря почти не й говореше. След това си лягаше в единичното легло в гардеробната си.

— Няма ли да ти е по-удобно да се върнеш в спалнята ни? — попита го плахо Кити една вечер.

— Не спя добре и само ще те притеснявам, скъпа моя — отвърна той студено.

В края на седмицата Кити вече беше емоционална развалина. Седна да закусва с Андрю и Чарли и забеляза, че дори синът й изглежда унил в присъствието на баща си. Може би ужасната загуба, която Андрю се мъчеше да преодолее, бе причина за поведението му към нея, или… тя не смееше да мисли за другата причина.

— Кити, искам да ме придружиш днес, докато свърша някои работи — каза Андрю, прекъсвайки потока на мислите й, без дори да я погледне.

— Разбира се — съгласи се тя.

След закуска той й помогна да се качи на файтона и седна вдървен до нея. Изкара файтона от алеята, но вместо за към града го подкара по пътя към плажа Ридел.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Реших, че ти и аз трябва да поговорим. Насаме.

Сърцето на Кити се разтуптя, но тя не проговори.

— Чарли ми каза, че често сте ходили на плажа, докато ме е нямало — продължи Андрю. — Изглежда си ходила да плуваш. По кюлоти.

— Да, аз… беше много горещо и… — Кити премигна, за да прогони сълзите.

— Господи! Накъде отива светът? Моята съпруга да плува по кюлоти като туземка! — Андрю спря файтона и върза понито за един кол. — Какво ще кажеш да се разходим? — Той посочи плажа под тях.

— Както желаеш — отвърна тя и се замисли, че ако Андрю се канеше да й каже, че знае за изневярата й, бе избрал тъкмо мястото, където няколко седмици по-рано бе лежала и правила любов с брат му. Никога преди Андрю не бе предлагал разходка по плажа — той мразеше да му влиза пясък в обувките.

Вееше приятен, лек бриз и същото море, което бе отнело на Кити любимия й, сега беше спокойно като спящо бебе. Андрю се загледа към океана, докато Кити, която не смееше да си свали ботушите и да се изправи пред неодобрението му, се препъваше зад него. Стигнаха до малкия скалист залив, където тя толкова скоро се бе качила на една скала и се беше гмурнала в морето. Андрю стоеше на сантиметри от водата; вълните се пенеха около обувките му.

— Баща ми и брат ми лежат някъде там — посочи Андрю към океана. — Отидоха си завинаги, а аз съм още жив.

Той се свлече на един камък, наведе глава и скри лице в ръцете си.

— Толкова съжалявам, скъпи мой.

Вече разбираше защо е дошъл тук: за да оплаче насаме баща си и брат си. Видя раменете му да се тресат и сърцето я заболя за него.

— Андрю, още имаш Чарли и мен, и майка ти, и… — Тя коленичи до него и се опита да го прегърне, но той я отблъсна, изправи се и тръгна, препъвайки се по плажа.

— О, прости ми, моля те, Господи, прости ми, но…

Кити стоеше и го гледаше объркана. Изглеждаше като че ли се смее, вместо да плаче.

— Андрю, моля те!

Тя побърза след него, а вълните започнаха да обливат излъсканите му обувки и той се свлече на пясъка, раменете му се разтресоха, а очите му още бяха скрити зад големите му кафяви ръце. Накрая вдигна глава и махна ръцете си от очите, от които течаха сълзи.

— Прости ми, боже — каза той накрая, — но трябваше да го сторя. За мен и за теб и за Чарли. Моята Кити. Моята Кет…

— Андрю, не разбирам… — Тя се вторачи в него и осъзна, че сълзите действително са не от скръб, а от радост. — Защо, за бога, се смееш?

— Знам, че не е смешно, а точно обратното, но… — Той си пое дълбоко дъх няколко пъти и се вгледа в нея. — Кити, наистина ли не можеш да ме познаеш?

— Разбира се, че те познавам, скъпи. — Кити вече се чудеше как да върне Андрю във файтона и да го закара при доктор Сузуки. Очевидно си беше изгубил ума. — Ти си моят съпруг и бащата на сина ни, Чарли.

— Значи наистина съм успял! — извика той и вдигна юмрук във въздуха. — За бога, Кити, аз съм!

Тогава той я хвана в прегръдките си и я целуна жадно, страстно. Тялото й се разтопи в неговото и тя разбра точно кой е.

— Не!

Тя се откъсна от него, хлипайки от шок и объркване.

— Спри! Моля те, спри! Ти си Андрю, моят съпруг… моят съпруг! — Тя падна на колене. — Моля те, спри да си играеш — помоли го тя. — Каквото и да искаш да си призная, ще го призная. Моля те, само спри!

Две силни ръце я хванаха за раменете.

— Прости ми, Кити, но трябваше да го направя, за да се уверя, че всички вярват, че съм съпругът ти, включително ти. Ако бях достатъчно убедителен, за да измамя човека, който ни познава най-добре, тогава можех да измамя всеки. Ако ти знаеше, тогава най-малкият поглед или докосване можеше да ни издаде. Сега дори Чарли е убеден, че аз съм баща му. О, скъпо мое момиче… — Пръстите му се плъзнаха по ръцете й и той целуна нежно потната й шия.

— Не! — Кити се дръпна от него. — Как можа да ми причиниш това?! Как можа? Да се престориш на собствения си брат, завърнал се от мъртвите! Това е… ужасно!

— Кити, не разбираш ли? Това е любов!

— Не, не разбирам! Знам само, че ти измами всички ни! Престори се на мъртвия ми съпруг, позволи на детето ми да повярва, че баща му се е завърнал от гроба, показа се на всички в града и се представи за Андрю в офиса му!

— И те ми вярват, Кити. Повярваха, че съм Андрю, както и ти. Идеята ми хрумна, когато се сетих за предишното си пристигане тук, когато гражданите — и ти, в началото — повярваха, че съм Андрю. Да. — Ръцете му паднаха от раменете й. — Излъгах — ужасна лъжа — но трябваше да се възползвам от тази възможност. Така че, когато чух какво се е случило и тръгнах да пътувам по суша, формулирах плана си.

— Значи си знаел преди Порт Хедлънд?

— Разбира се, че знаех! Боже мили, дори кукабурите на стотици мили оттук крещяха новината от дърветата. Това е най-голямата трагедия в този район от десетилетия.

— И реши да се престориш на брат си?!

— Трябваше да има някакво предимство да имам еднояйчен близнак. Преди определено не бях забелязвал такова, но после осъзнах, че може би за всичко си е имало причина. Допитах се до небесата за съвет, докато седях сам пред огъня си в пустинята. Те ми казаха, че животът е много кратък на тази земя. И макар че може би щях да мога да се оженя за теб един ден, когато е прилично, ми изглеждаше безсмислено да похабя може би години далеч от теб, когато можех да се върна веднага и да те взема за себе си. Можехме да бъдем заедно като съпруг и съпруга и всички щяха да се радват, че съм се спасил, и…

— Дръмънд. — Кити използва името му за пръв път. — Мисля, че си полудял. Осъзнаваш ли последствията от това, което си сторил?

— Може би не всички, но повечето, да. Исках само да бъда с теб. Толкова лошо ли е това?

— Значи си готов да смениш самоличността си и да лъжеш всички, освен мен за това кой си всъщност?

— Ако това е, което трябва да направя, тогава да. Честно казано, още съм изумен, че влязох в ролята на Андрю толкова добре, че никой не се усъмни!

— Беше прекалено гневен с мен. Всъщност беше просто ужасен.

— Тогава от сега нататък ще смекча държанието си към теб.

— Дръмънд… — Кити остана без думи пред гротескното му пренебрежение към сериозността на измамата му.

— От сега нататък трябва да ме наричаш Андрю — отвърна той.

— Ще те наричам както си искам! Мили боже! Това не е игра, Дръмънд. Това, което си направил, е напълно неморално, дори незаконно! Как можеш да носиш измамата си толкова леко?

— Не знам, но гледам към океана и си представям баща си и брат си, мъртви на дъното, вече оглозгани до кокал от акулите. И си спомням за теб, Кити, как едва не ме напусна и ти, когато се разболя. Просто вече разбирам колко е ценен животът. Така че да — съгласи се той, — нося я леко.

Кити се извърна от него, опитвайки се да схване значението на онова, което бе сторил.

За да бъде с нея…

— Трябва да призная, че съм изненадан, че ти не се сети, макар да се постарах да се дистанцирам физически от теб. — Дръмънд си беше свалил обувките и чорапите и вече си махаше и панталоните. — Като за начало, би трябвало да познаваш Андрю достатъчно добре, за да се сетиш, че той никога не би пътувал по суша с кон и файтон. Всъщност дойдох в Бруум с камила, както обикновено, но реших, че файтон звучи по-реалистично.

— Да, помислих, че е странно, но тогава нямах причина да вярвам, че съпругът ми би излъгал — отвърна студено тя. — Може би сега ще ми кажеш как всъщност си се спасил.

— Андрю беше този, който ме помоли да сляза от „Куумбана“ в Джералдтън. Даде ми куфарче с пари, каза ми къде да се срещна с контакта му и ми показа снимка на това, което трябваше да взема в замяна. Накратко, той призна, че го е страх сам да проведе пътуването, а и знаеше, че аз имам много повече опит с ориентирането във вътрешността на Австралия. Предвид факта, че се канех да избягам с жена му и сина му на връщане, чувствах, че това е най-малкото, което бих могъл да направя. Последно добро дело, така да се каже.

— И какво трябваше да вземеш?

— Кити, това е история за друг път. Достатъчно е да знаеш, че уплахата на Андрю в последния момент спаси живота ми и погуби неговия. Ако беше отворила телеграмите си, щеше да откриеш една от мен, която те предупреждаваше, че ще се срещна с Андрю тук, в Бруум, за да му предам неговата… скъпоценност, преди да отплавам за Дарвин, както бях планирал. Писах, че ще се забавя няколко дни и да ме изчакаш там, докато пристигна. А сега ме извини, но трябва да поплувам, за да се разхладя.

Кити седна на плажа, а главата й не просто се въртеше — в нея сякаш се вихреше торнадо. Гледаше го как се гмурка във вълните, по толкова непривичен на Андрю начин, и едва повярва, че е успял да я подведе. Но се беше подвела, заедно с всички останали в града.

Последствията от това, което бе сторил, и рискът, който бе поел, висяха над нея като проклятие. Но дори така не можеше да не си представи щастието, което щяха да споделят, законно, като съпруг и съпруга.

Как можеш да мислиш по този начин, Кити? Съвестта я гризеше и тя започна да трие ръце в пясъка, за да се върне в реалността.

Най-много я ядосваше фактът, че той не бе споделил плана си с нея, а просто бе приел за даденост, че тя ще иска същото.

И действително го искаше. Господ да й е на помощ, но го искаше…

Но на каква цена?

Кити знаеше, че щеше да бъде висока, но след кръвопролитието в последните няколко седмици, какво значение имаше? Ако животът в Австралия я бе научил на нещо, то беше, че човешкият живот е крехък — природата управляваше света и не я интересуваше какво причинява на хората, които живееха на нейната земя.

Освен това, помисли тя, семейството й никога не бе виждало Андрю — по всяка вероятност можеше да си отиде у дома в Единбург, хванала Дръмънд за ръката, и те не биха заподозрели нищо. Австралия беше още млада държава и хората, достатъчно смели, за да я обитават, имаха дарбата сами да пишат правилата си — а точно това бе сторил Дръмънд.

Той излезе от морето и тръгна към нея, изтръсквайки капките от себе си като куче. Тогава тя видя какъв е всъщност — чаровен измамник, който би направил всичко, за да получи каквото иска — и разбра какъв би бил животът й с него.

За да бъде с Дръмънд, щеше да живее в лъжа до смъртта си, да предаде двама мъртъвци и една скърбяща съпруга и майка. Да не говорим за скъпоценния й син — напълно невинен във всичко това — който щеше да порасте, вярвайки, че чичо му е баща му…

Не! Не! Това е грешно, грешно е…

Когато Дръмънд се приближи до нея, Кити се изправи. Тръгна по плажа, внезапно неспособна да сдържи гнева си.

— Как смееш! — изкрещя тя на морето и облаците, носещи се над нея. — Как смееш да забъркваш мен в отвратителната си шарада! Не виждаш ли, Дръмънд, че това не е някоя от малките ти игрички? Това, което си направил, е направо… направо гнусно! И аз няма да участвам в него.

— Кити, мила моя Кет, мислех, че искаш да имаш живот с мен. Направих го за нас…

— Не, не си! Направил си го за себе си! — Кити крачеше напред-назад по пясъка. — Дори не прояви учтивостта да ме попиташ какво мисля предварително! Ако някой узнае истината, няма съмнение, че ще влезеш в затвора!

— Ти не би искала това да ми се случи, нали?

— Не е повече от това, което заслужаваш! Господи, каква бъркотия. Каква бъркотия! И не виждам изход.

— Трябва ли да има изход? — Дръмънд се приближи до нея внимателно, сякаш беше притиснат в ъгъла скорпион, който може да го нападне всеки момент. — Има ли значение какво е името ми, или твоето? По този начин можем да бъдем заедно завинаги. Прости ми, Кити, ако съм действал прибързано. — Той пристъпи по-близо до нея. — Моля те!

Чу се звучно пляс, когато Кити го зашлеви в лицето за втори път в живота си. Тя едва се сдържа да не му се нахвърли с юмруци.

— Не виждаш ли? Ако само беше почакал, ако имаше малко търпение, а не беше действал необмислено както обикновено, тогава може би един ден щяхме да бъдем заедно. Законно, както и пред Бога! Всеки би взел за нормално една вдовица да се сближи с девера си. Но не, Дръмънд, ти трябваше да вземеш закона в свои ръце и да се представиш като Андрю пред целия град!

— Тогава ще им кажа, че съм се ударил по главата, или…

— Не ставай смешен! Никой не би повярвал и за секунда, а и това само би ме изкарало съучастничка в отвратителната ти лъжа. Наистина ли очакваш хората да повярват, че не съм познала собствения си съпруг?

— Тогава може просто да действаме по първоначалния си план — предложи Дръмънд, вече отчаян. — Ти и Чарли да дойдете с мен в станцията. Там никой няма да знае кои сте…

— Не! Съпругът ми е мъртъв и трябва да почитам паметта му. О, Дръмънд, не виждаш ли, че си сключил договор с дявола и вече нищо между нас не може да бъде наред? — Кити коленичи в пясъка и се хвана за главата. Между тях се спусна тишина, която продължи дълго. Накрая Дръмънд заговори.

— Права си, разбира се, Кити. Действах необмислено. Видях възможност да те взема и не спрях да помисля. Това е голям недостатък у мен, признавам го. Толкова искам да живея за момента, че не обмислям дългосрочните последици. И какво ще искаш да направя?

Кити затвори очи и си пое дъх, събирайки смелост да каже необходимите думи.

— Трябва да си тръгнеш. Колкото може по-скоро.

— И къде да отида?

— Това не е мой проблем. Ти не ме попита за мнение, преди да вземеш прибързаното си решение и аз не мога да участвам в бъдещите ти планове.

— Тогава може би ще отида да видя майка си. Да оставя нещата да поутихнат. Който и син да съм, това ще й донесе утеха, че й е останал поне един. Кой трябва да бъда?

— Току-що ти казах, не искам повече да имам нищо общо с това. — Кити закърши ръце.

— Ами хората тук, в Бруум? Няма ли да се зачудят защо съпругът ти си е дошъл и си е тръгнал отново толкова бързо?

— Сигурна съм, че ще разберат, че след смъртта на баща и брат има много работа за вършене другаде.

— Кити… — Ръката му се протегна към нея и тя се дръпна, знаейки, че докосването му ще унищожи решимостта й.

Дръмънд оттегли ръката си.

— Ще можеш ли някога да ми простиш?

— Прощавам ти сега, Дръмънд, защото знам, че въпреки невероятната ти глупост не си имал лоши намерения. Не мога и да кажа, че вече не те обичам, защото винаги ще те обичам. Но никога не мога да приема това, което си направил, нито да водя живот в лъжа, какъвто си избрал не само за нас, а и за Чарли.

— Разбирам. — Дръмънд се изправи и този път Кити видя сълзи на пълно отчаяние в очите му. — Ще си тръгна, както пожела. И ще се опитам, макар в момента да нямам представа как, да поправя щетите, които егоистичното ми поведение е причинило на теб и Чарли. Той ще порасте без баща…

— И без чичо.

— Това завинаги ли е?

— Никога не бих могла да излъжа сина си. Той трябва да смята паметта на баща си за свещена.

— Но той ме видя едва тази сутрин…

— Времето лекува, Дръмънд, и ако си отидеш, няма да е трудно един ден да му кажа, че баща му е починал.

— Искаш отново да умра?

— Това е единственият начин.

— Тогава — от гърлото на Дръмънд се изтръгна дълбока въздишка — ще си отида тази нощ. И колкото и да ми се ще да ти се моля, да те моля на колене да промениш решението си, да се възползваш от шанса за щастие, който сега стои пред нас, няма да го направя. Кити, когато си спомняш този момент, никога не се питай дали имаш някаква вина. Нямаш. Аз бях този, който унищожи бъдещето ни.

— Трябва да се връщаме. Смрачава се. — Кити се изправи с отмалели ръце и крака, сякаш беше счупена играчка.

— Мога ли поне да те подържа в ръцете си за последен път? За сбогом?

Кити нямаше сили да каже да или не. Остави го да я прегърне за последно.

Накрая той я пусна, предложи й ръката си и тръгнаха заедно обратно през пясъка.

Кити се зарадва, че Чарли вече си беше в леглото, когато се прибраха у дома. Тя избяга в спалнята си и затвори вратата, след което седна на стола си като обречена на смърт жена и зачака да чуе стъпките на Дръмънд в коридора и затварянето на входната врата, което би й казало, че си е отишъл. Вместо това видя сенки пред прозореца си и чу гласове. Стана от леглото си, погледна през прозореца и видя, че Дръмънд говори с Камира в градината. Пет минути по-късно на вратата й се почука.

— Извини ме, че те притеснявам, Кити, но трябва да ти дам нещо, преди да тръгна. — Дръмънд й подаде малка кожена кутийка. — Това е причината днес да съм още жив. Андрю получи телеграма, докато плавахме нагоре от Фремантъл. Каза ми, че имало перла — много известна перла — за която чул от контактите си, че се продава. Трябвала му много детективска работа, за да потвърди произхода й, след което се свързал с посредника на продавача. Телеграмата, която получил в отговор, казвала да занесе парите в брой на уреченото място, на няколко часа от Джералдтън. Както знаеш, аз се съгласих да му бъда посредник, слязох от кораба и отидох да взема перлата. Със съветите на Андрю за какво да гледам, когато я видя, разбрах, че е истинска. Така че — въздъхна той — последният ми жест към брат ми е да предам розетната перла в ръцете на съпругата му, както той пожела. Струва цяло състояние, близо двайсет хиляди, а Андрю очакваше с нетърпение да я види на врата ти, за да покаже както любовта си към теб, така и успеха си на цял Бруум.

— Аз…

— Почакай, Кити. Има още. Трябва да знаеш, че според легендата перлата е прокълната. Всеки законен собственик е умрял, според мълвата, от внезапна и шокираща смърт. Андрю беше настоящият собственик на перлата, а той лежи на дъното на морето. Кити, макар да трябва да сторя каквото брат ми ме помоли, те умолявам да се отървеш от нея по най-бързия начин. Никога не я притежавай. Всъщност няма да ти я давам в ръцете, а ще я оставя на място, което сметнеш за сигурно. Умолявам те да не я докосваш.

Кити огледа кутийката, после лицето на Дръмънд, и не видя и помен от веселие в очите му. Той беше смъртно сериозен.

— Мога ли поне да я видя?

Дръмънд отвори кутията и Кити погледна перлата. Беше необичайно голяма, с абсолютно съвършен златисторозов цвят. Великолепната перла сякаш излъчваше собствена светлина и привличаше погледа към себе си.

Кити си пое дъх.

— Толкова е красива… най-прекрасната перла, която някога съм виждала… — Тя се пресегна към нея, но Дръмънд дръпна кутията извън обсега й.

— Не я докосвай! Не искам смъртта ти да тежи на съвестта ми заедно с всички други ужасни неща, които съм сторил. — Той затвори кутията. — Къде да я прибера?

— Ето тук. — Кити отиде до бюрото си и отвори тайното чекмедже под него. Дръмънд пъхна кутийката вътре и я заключи здраво.

— Закълни ми се, че няма да я докоснеш — помоли я той, когато й подаде ключа.

— Дръмънд, не може точно ти да вярваш на такава история! Има много слухове за определени перли в Бруум. Всичките са измислици.

— За жалост, след последните няколко седмици наистина повярвах в нея. Докато носех перлата, вярвах, че е спасила живота ми. И докато тя беше у мен, измислих плана си. Чувствах се… неуязвим, сякаш невъзможното бе възможно. Бях в еуфория. А сега загубих всичко, което има значение. Душата ми е мъртва, също като баща ми и брат ми. Тъй че трябва да кажа сбогом. И ако някога отново се срещнем, се надявам да ти покажа, че съм се поучил от ужасната си грешка. Моля те, опитай се да ми простиш. Обичам те, моя Кет. Завинаги. — Дръмънд се обърна и тръгна към вратата.

Всеки инстинкт в тялото на Кити я молеше да измине няколкото метра до него, да го завлече обратно при себе си, да живее и да използва шанса, който той им бе дал, да се върнат в спалнята като съпруг и съпруга. Но тя остана непреклонна.

— Сбогом.

Той й се усмихна за последен път. И си отиде.