Лусинда Райли
Сестра на перлите (30) (Историята на Кики)

29.

— Довиждане, скъпа сестро. Не мога да ти опиша каква радост беше за нас да бъдем с теб — каза Мириам край подвижния мост, който скоро щеше отново да ги раздели. — Обещаваш да се върнеш при първа възможност, нали?

— Знаеш, че смятам да го направя, ако Бог позволи — каза Кити. — Сбогом, скъпа, и благодаря за всичко.

Мириам й помаха за последно на слизане по подвижния мост.

Около Кити беше пълно с роднини, които не искаха да се разделят с близките си, заминаващи за Австралия. Макар да бе предприемала това пътуване много пъти в последните четиридесет години, видът на човешката болка от раздялата все още я разчувстваше.

Чувстваше се, сякаш се дави в буря от сълзи, когато двигателите на кораба се събудиха с рев и сирената изсвири последно предупреждение. Сред тълпата изпъкваха няколко отчаяни лица: жена, която ридаеше безутешно, притискайки бебето си до себе си, и слаб сивокос мъж с ясно изписана на лицето паника, докато гледаше как вдигат подвижния мост.

— Къде е тя? Трябваше да се срещнем тук, на кораба. Извинете ме, госпожо — обърна се той към Кити. — Случайно да сте виждали една русокоса жена да се качва на кораба в последните няколко минути?

— Не мога да кажа — отвърна честно Кити. — Имаше толкова много хора, които се качваха и слизаха, но съм сигурна, че е някъде на борда.

Сирената отново изсвири, корабът се отдели от кея и мъжът погледна през парапета, все едно се канеше да скочи.

— О, Господи, къде си?! — извика той на вятъра, но двигателите и крясъците на чайките удавиха гласа му.

Още едно човешко същество, победено от любовта — помисли си Кити, гледайки как мъжът се отдалечава с препъване. Изглеждаше като момче от армията, с преждевременно посивялата си коса и болката в очите. Беше виждала много такива по време на едногодишния си престой в Англия. Оцелелите след пет години битки може и да се смятаха за „късметлии“, че са се върнали — тя седеше до един капитан от армията на една вечеря, който се смееше на цялата работа и разказваше колко им е било забавно — но Кити знаеше, че това е само фасада. Тези мъже никога нямаше да се възстановят напълно, нито близките, които бяха оставили у дома.

Кити потръпна в студения вятър, който се надигна, докато излизаха от пристанището на Тилбъри и тръгваха по Темза. Влезе вътре и тръгна по постлания с дебел килим коридор към каютата си. Отвори вратата и откри един стюард, който тъкмо оставяше следобедния й чай на масата в дневната.

— Добър ден, госпожо. Казвам се Джеймс Макдауъл и ще отговарям за нуждите ви по време на пътуването. Мислех, че може да искате нещо за ядене, но не бях сигурен какво харесвате.

— Благодаря ти, Джеймс — отвърна Кити, успокоена от тихия глас на мъжа. — Бил ли си преди в Австралия?

— Аз ли? Не, това е истинско приключение, нали? Някога бях камериер на един богат господин в Хемпшир, но после той умря, а откакто свърши войната, на хората вече не им трябват камериери, тъй че реших да си пробвам късмета в Австралия. Вие ходили ли сте там преди?

— Австралия е моят дом. Живея там над четири десетилетия.

— Тогава може да ви помоля за съвет какво да правя, когато пристигна там. Казват, че това е страната на възможностите.

И страната на разбитите мечти — помисли си Кити.

— Да. — Принуди се да се усмихне. — Така е.

— Е, сега ще ви оставя на мира, госпожо. Разопаковах куфара ви, но трябва да ми кажете какво искате да облечете тази вечер. Имате покана за вечеря на масата на капитана, така че ще се върна в шест да ви приготвя ваната. Само натиснете звънеца, ако имате нужда от мен по-рано.

— Благодаря ти, Джеймс — каза тя, а той излезе и затвори вратата на каютата зад себе си. Силните му черти и сините му очи й бяха напомнили за Чарли.

В онези мрачни дни, когато избухна войната в Европа преди десет години, синът й беше зает в Бруум да подпомага австралийския флот в екипирането на корабите, които щяха да заведат войниците да се бият в Африка и Европа. Скоро след това японските екипажи бяха интернирани и Чарли й писа, че без платноходи, които да плават, градът сякаш бавно и тихо умира.

Поне Чарли е в безопасност в Бруум, мислеше си тя тогава. Тя самата вече се бе преместила в „Алиша Хол“ в Аделаида, за да могат синът й и съпругата му Елиз да живеят спокойно, без нейната сянка да ги следва във всяко действие в бизнеса и домакинството.

След това, през март 1942 година, Кити отвори вестника си и видя заглавията за неочаквана атака на северозападния бряг на Австралия. Имаше жертви в Дарвин и Бруум. Когато най-накрая успя да се свърже по телефона, дори не се изненада от новината, че Чарли е бил сред тях.

— Всичко ли искате да ми отнемете?! — започна да крещи на боговете над нея, бродейки из градините на „Алиша Хол“ по нощница, докато слугите гледаха истеричната си господарка. Нямаше я Камира да я утеши, защото и тя бе напуснала Кити.

Елиз преживя бомбардировките и само шест месеца по-късно Кити получи писмо от снаха си, оповестяващо, че ще се жени за минен магнат и се мести в Пърт. От брака им не се бяха родили деца и Кити почувства странна празнота при новината. Знаеше, че бе натикала Елиз под носа на сина си преди двайсет години, за да отвлече ума му от Алкина. Съмняваше се Чарли някога да бе обичал жена си.

* * *

Кити отпи от чая си, докато корабът отнасяше нея и мрачните й мисли по-далече от Англия. Повече от двадесет години размишляваше над мистерията как Камира и дъщеря й бяха изчезнали от Бруум през няколко месеца една от друга, докато тя самата беше в Европа. Имаше предостатъчно време да се укорява, че така и не се опита да изясни ситуацията. Тя бе игнорирала очевидната скръб на Чарли, когато Алкина изчезна в нощта преди двадесет и първия му рожден ден, и инстинктът й подсказваше, че двете събития са свързани. И до ден-днешен й липсваше Камира, която винаги беше до нея и пазеше тайните й, колкото и ужасни да бяха.

Кити отхапа от сандвича, безвкусен и празен като живота й, откакто всички, които обичаше, я бяха напуснали. Но — тя се предупреди да не изпада в самосъжаление — поне една светлина бе дошла изневиделица в живота й четири дълги години след смъртта на Чарли.

След трагедията контролът върху империята Мърсър отново премина у нея. Обезумяла от скръб, тя не можеше да се надигне и да посети мините за опали, да отиде при лозята или да погледне приходите от станцията за добитък. Нито четеше банковите отчети на компанията, които се трупаха неотворени на бюрото й. Тя, като някоя героиня от викторианските романи, изпадна в униние и се превърна в отшелничка, а чувството за вина за всичко, което беше и не беше направила, я измъчваше ден и нощ.

През тези мрачни години тя копнееше за смъртта, но нямаше смелост да я приближи.

Тогава, една вечер през 1946 година, прислужницата й почука на вратата на спалнята й.

— Госпожо Мърсър, долу има един млад мъж, който казва, че трябва спешно да говори с вас.

— Моля те, знаеш, че не приемам посетители. Отпрати го.

— Опитах се, госпожо, но той отказва да си отиде. Казва, че ще стои пред вратата, докато не го приемете. Да се обадя ли в полицията?

— Как се казва този човек?

— Господин Ралф Макензи. Твърди, че ви е брат.

Кити потърси в спомените си кой би могъл да бъде този мъж. Мъж, който носеше същото име като баща й…

И тогава разбра.

* * *

Кити стана от елегантния диван с копринена дамаска и отиде до един от големите панорамни прозорци. Корабът вече се спускаше плавно към открито море. Ралф Макензи се бе появил в живота й в точния момент, за да й напомни за поне едно добро дело, което бе успяла да стори.

Спомни си как слезе по широкото стълбище и спря по средата, за да погледне високия мъж, който стискаше нервно шапката си. Той вдигна глава, когато чу стъпките на Кити, и в сенките на здрача тя като че ли видя живо копие на баща си като млад. Този млад мъж имаше същите красиви сини очи, силна челюст и гъста червена коса.

— Господин Макензи. Моля, влезте.

Отидоха в дневната и той седна притеснен на ръба на дивана, докато прислужницата им наливаше чай.

Ралф прочисти гърло.

— Мама ми каза за вас. Тя винаги разправяше колко сте била мила към нея, когато е била… обременена с мен. Когато й казах, че идвам в Австралия да търся нов живот, тя ми даде адреса ви. Пазила го е всичките тези години. Не се и надявах още да живеете тук, но… ето ви.

Тогава той извади сребърния кръст, който Кити бе подала на Ани преди толкова години. Тя се втренчи в него, спомняйки си колко беше разгневена от двуличието на баща си.

Тогава започнаха да говорят и Ралф й разказа как е станал младши счетоводител на пристанището в Лийт. Тя го покани да остане за вечеря и той й разказа колко трудни са станали нещата след края на войната. Тя чу колко тежко приела жена му новината, че е съкратен, защото нямало поръчки.

— Жена ми, Рут, беше тази, която ме окуражи да дойда тук и да видя какво може да предложи Австралия на човек като мен.

Кити зададе въпроса, който сдържаше от началото на разговора.

— Някога говорил ли си с моя… нашия баща?

— Аз дори не знаех, че ми е баща, докато мама, Бог да я благослови, не почина. Бях виждал отец Макбрайд, когато мама ме водеше на църква — винаги седяхме на задната пейка. Сега разбирам защо винаги беше толкова ядосана след проповедите. Тя ме е използвала, за да му напомня за греха, който е извършил. — Той погледна извинително Кити, но тя само кимна мрачно.

— Когато бях на тринайсет — продължи той, — ме изпратиха по стипендия в колежа „Фетс“. Това беше най-добрата ми възможност да подобря положението си и да си създам живот. Много по-късно разбрах, че той — баща ми — е уредил стипендията. Въпреки всичко съм му благодарен за това.

Същата вечер тя му предложи работа като счетоводител в компаниите на семейство Мърсър. Шест месеца по-късно, жена му Рут пристигна с кораб при него.

* * *

Кити се дръпна от панорамния прозорец с изглед към частната палуба и сивите вълни отвън, замислена за пристигането на Ралф в Аделаида, което несъмнено я беше спасило. След непоносимата загуба на Чарли Кити фокусира енергията си върху този млад мъж — нейния полубрат, осемнадесет години по-млад от нея — който се появи толкова неочаквано в живота й.

През последните няколко години Ралф се доказа като умен човек, който се учеше с удоволствие, и накрая стана дясната й ръка. Макар перлодобивният бизнес в Бруум така и да не се възстанови след войната, точно както бе предрекъл Чарли, печалбите от мината за опали и лозята растяха с всеки изминал ден. Под грижите на брата и сестрата финансите на семейство Мърсър бавно се възстановяваха. Единствената тъжна новина беше, че след години опити на Рут й бе съобщено, че никога няма да може да има деца. Ралф писа на Кити в Шотландия, за да й каже, че са си купили кученце, към което Рут насочваше всичките си майчински инстинкти.

Поради изключителните способности на своя полубрат Кити се връщаше в Австралия за последен път. Без Ралф да знае, тя се канеше да му прехвърли целия контрол върху бизнеса, уверена, че бъдещето на компанията е в сигурни ръце.

Тя се върна в Лийт преди шест месеца за погребението на баща си. Той бе починал от старост, нищо повече; тя и Ралф посрещнаха новината с неловка смесица от тъга и облекчение, което ги караше да се чувстват виновни. По време на престоя си при майка си Кити не спомена и дума за Ралф Макензи на семейството си. Тя посети и Италия със сестра си Мириам, за да разгледа древните градове и културните забележителности, и се влюби до полуда във Флоренция. Купи малък, но елегантен апартамент, от който се виждаше покрива на Дуомо. Възнамеряваше да прекарва зимите там, а летата със семейството си в Шотландия.

Фактът, че току-що бе навършила шейсет години, я накара да се задейства — вече не бе останало нищо за нея в Австралия, освен болезнени спомени. И след като се бе опитвала години наред да остави в миналото семейство Мърсър и да скъса копринените нишки, в които то я бе държало през по-голямата част от живота й, вече бе решена най-накрая да го стори.

Кити отвори гардероба, за да реши какво да облече за вечерята с капитана тази вечер. Щом пристигнеше в Аделаида, щеше да прекара следващите няколко седмици в уреждане на юридически въпроси. Това включваше регистрирането на „съпруга“ й като мъртъв. Побиваха я тръпки при мисълта да се върне към заблудата на Дръмънд, но трябваше да бъде сторено, за да може най-накрая да си тръгне и да започне наново.

Тя вдигна една вечерна рокля до все още стройното си тяло и се замисли дали Дръмънд наистина беше мъртъв. Често през дългите, самотни нощи, когато копнееше за докосването му, тя си представяше, че всяко скърцане на врата или шумолене на животно в храстите е звукът на завръщането му. Но как би могла да очаква той да се върне? Тя самата го бе отпратила.

Може би, помисли си тя, завръщането в родината щеше да й помогне най-сетне да отвори стоманената кутия, в която бе заключила сърцето си.

* * *

След началото на пътуването Кити лесно се върна към обичайната си рутина на борда на кораба. Нямаше желание да общува с останалите пътници в първа класа, така че се наслаждаваше на ободрителни разходки по палубата и на топлото докосване на слънцето по кожата си, докато плаваха на юг. Понякога нощем чуваше музика и смях от палубата на трета класа отдолу, песни и звуци на свирки и акордеони. Спомни си как някога бе танцувала на долната палуба сред цигарения дим. Тогава имаше чувство на съпричастност между пътниците — те може и да нямаха пари, но имаха истинското богатство на надеждите и мечтите си.

Кити отдавна бе разбрала, че привилегията я е изолирала. Макар част от нея да копнееше да изтича долу и да се присъедини към тях, тя осъзнаваше, че вече няма как да бъде приета сред тези хора.

— И ето ги всичките там, мечтаещи един ден да бъдат тук, горе, където съм аз — въздъхна тя, докато Джеймс влизаше да й приготви ваната.

* * *

— Ще слизате ли днес, когато хвърлим котва в Порт Саид? — попита Джеймс, докато й наливаше английски чай за закуска.

— Не съм се замисляла — отвърна тя. — А ти?

— И още как! Направо не мога да повярвам, че наближаваме Египет — страната на фараоните. Честно казано, госпожо Мърсър, не мога да чакам пак да стъпя на сушата. Тук, на борда, се чувствам като в клетка, а приятелката ми Стела казва, че има интересни гледки, но трябва да внимаваме да не се отдалечим много. Ще взема с мен няколко от сираците, за да ги поразвеселя.

— Сираци?

— Да, има към стотина от тях долу в трета класа. Пращат ги от Англия, за да си намерят нови семейства в Австралия.

— Разбирам — каза Кити и отпи от чая си. — Тогава може би ще се присъединя към вас.

— Наистина ли? — Джеймс я изгледа невярващо. — Някои от тях направо вонят, госпожо Мърсър, защото нямат необходимите пособия за миене в каютите си.

— Сигурна съм, че ще се справя — отвърна тя. — Ще се срещнем в дъното на подвижния мост, когато корабът пусне котва утре в десет сутринта.

— Както желаете — съгласи се той, — но не казвайте, че не съм ви предупредил.

На следващия ден Кити слезе по подвижния мост в Порт Саид. Миризмите на гнили плодове и немити тела нападнаха носа й, а из претъпканото пристанище се носеха викове. Неспирен поток от щайги, животни и хора течеше от и към параходите.

Джеймс я чакаше с едно червенокосо момиче и няколко опърпани дечица.

— Това е Стела — представи Джеймс червенокосото момиче, което беше спуснало ниско бонето си, за да предпази бялата си кожа. — Тя прави всичко възможно да се грижи за по-малките деца долу — каза той и я погледна с обожание.

— Радвам се да се запознаем, Стела. А вие как се казвате, деца? — Кити се наведе към най-малкото, което не можеше да е на повече от пет годинки.

— Той се казва Еди — обади се друго момче със силен кокни акцент. — Той не говори много.

— А това са Джони, Дейви и Джими, тук пък са Мейбъл, Една и Сузи… а аз съм Сара — каза едно измършавяло момиче с ведър поглед, побледняла кожа и кестенява коса, което според Кити беше на не повече от четиринайсет или петнайсет. — Ние всички се осиновихме взаимно, нали така?

— Да! — отговориха в хор мърлявите личица.

— Аз пък съм госпожа Мърсър и знам едно място наблизо, където се продават всякакви сладки неща — обяви Кити. — Ще отидем ли да погледнем?

— Да! — нададоха радостен вик децата.

— Елате тогава — нареди Кити и инстинктивно вдигна малкия Еди на ръце.

— Радвам се, че познавате мястото, госпожо Мърсър. Никога преди не съм виждал подобно нещо — каза й Джеймс, докато си пробиваха път през гласовитите улични търговци. Кити погледна зад себе си и видя, че Сара и Стела държат здраво ръцете на другите деца.

— Много черни има тука, а, Дейви? — Кити чу Джони да шепне на приятеля си, докато местните жители се въртяха около тях в ярките си цветни роби и фесове.

Тя поведе групата отвъд пристанището към самия град. Там имаше голям уличен базар, където се продаваха ароматни подправки, плодове и питки, опечени в толкова горещи печки, че въздухът се вълнуваше около тях.

— Ооо, вижте тези неща! — Сара посочи купчина лъщящи локуми с цветове на скъпоценни камъни, поръсени с пудра захар.

— Да, много е вкусно — каза Кити. — Ще искам — тя преброи главите — осем торбички по три парчета — нареди на продавача зад масата, след което му показа с жестове и мимики какво иска, докато я разбере.

— Ето, Еди. Пробвай това. — Кити подаде едно локумче на малкото момче, сгушено на рамото й. Еди му хвърли един поглед и малко неохотно извади палеца си от устата и изплези езиче, за да опита захарта.

— Трябва да внимаваме да не почнат да повръщат, госпожа М. — каза Сара, която стоеше до другото рамо на Кити и раздаваше торбичките. — Не са яли такова лакомство през целия си живот.

— Мили боже, някои от тях направо са измършавели от глад — прошепна й Кити.

— Дават ни храна, госпожа. Всъщност яденето понякога е по-добро от онова в сиропиталището. Просто на всички взе да ни прилошава от големите вълни. Особено на малките. Той — Сара посочи Еди, на чието лице бе изписано чисто блаженство, докато се наслаждаваше на локума, — беше особено лош случай.

Разходиха се из пазара и охкаха и ахкаха при вида на грубо издяланите дървени копия на Сфинкса и саркофага на Тутанкамон.

Спряха на друга сергия, където Кити купи на всяко от децата по един пресен портокал, а те зяпнаха плодовете, сякаш бяха най-хубавият подарък, който са получавали някога. Върнаха се на подвижния мост малко преди четири часа, а лицата на децата бяха полепнали от пудра захар и портокалов сок. Кити подаде спящия Еди на Сара.

— Благодаря, госпожо М, няма да забравим какво добро ни сторихте — каза Сара. — Днес направихте всички много щастливи. И ако имате нужда някой да ви закърпи скъпите рокли, аз съм вашият човек. Не искам и четвърт от това, което взимат на кораба, а съм много по-добра от тях! — Сара й се ухили и подкара децата надолу по стълбите.

* * *

— Смятам, че можем да изкъпем по двама от сираците на вечер в моята вана — каза Кити вечерта, докато Джеймс приготвяше тоалета й за вечеря.

— Това е много мило от ваша страна — преглътна Джеймс, — но не знам как ще реагира началникът ми, ако започна да водя пътници от трета класа в първа.

— Тогава просто ще трябва да намериш начин. Ще ти кажа, Джеймс, че един от ключовете към здравето е чистотата. В момента по кожата на тези деца се въдят безброй бактерии. Искаш ли да носиш отговорността, ако малкият Еди бъде обявен за мъртъв, преди да стигне бреговете на Австралия?

— Ами, не, аз…

— Тогава съм убедена, че ще можеш да измислиш план. Ако се справиш с това, мога да ти предложа добра, сигурна заплата в една от компаниите ми, когато пристигнем в Аделаида. Е, ще се опитаме ли?

— Да, госпожо Мърсър — каза той със съмнение в гласа.

Тази нощ две деца пристигнаха в стаите на Кити. Джеймс ги вкара бързо вътре и си тръгна, затръшвайки вратата след себе си. Двете момчета ахнаха, понеже не можеха да повярват, че на парахода може да съществува такъв лукс. След това Кити ги подкани да влязат в банята и да се съблекат.

— Мама ми каза никога да не си махам дрехите пред непознати. — Джими, който не беше на повече от осем, скръсти ръце и поклати глава.

— И моята, госпожа М. — добави Джони.

— Тогава ще ви оставя тук сами. Моля ви да се изтъркате добре с карболов сапун. — Кити им го посочи. — Има по една хавлия за всеки от вас, след като излезете. Когато свършите, ще ви чака вечеря.

Децата затръшнаха вратата на банята в лицето й. Кити чу тих разговор, после плискане, което накрая доведе до весел кикот.

— Изсушете се бързо, момчета, вечерята ви изстива — каза тя през вратата.

Те излязоха с по-свеж вид, макар че Кити забеляза още петна по вратовете им. Докато ги водеше да седнат на масата пред две големи купи яхния, тя подуши и осъзна, че от мръсните им дрехи още се носи силна воня.

На следващата сутрин, когато Джеймс й сервира закуската, обсъдиха кои двама сираци да се качат да се изкъпят тази вечер.

— Това е добро дело, дето правите за децата, госпожо Мърсър.

— Щеше да е още по-добре, ако можехме да им осигурим чисти дрехи. Времето сега е много по-топло — трябват им само по една риза и къси панталонки, за да можем да дадем сегашните им дрехи за пране. Някакви идеи?

— Сара е страхотна шивачка. Закърпила е чорапите на всички момчета и е направила цял гардероб за куклата на Мейбъл от парченца плат.

— Чудесно. Значи трябва да й дадем да се заеме за работа.

— Тя няма шивашка машина, госпожо Мърсър.

— Тогава ще си набавим една възможно най-бързо. Кажи на началника си, че ексцентричната госпожа Мърсър иска да прекара дългите часове на борда в шиене за развлечение. Сигурна съм, че има много машини в отделението за пране.

— Добре, ще проверя какво може да се направи, но откъде ще вземем плат?

— Остави това на мен. — Кити се потупа по носа. — И прати Сара да ме види този следобед. Ще пием чай заедно и ще обсъдим проекта.

* * *

— Хайде, ела — каза Кити, водейки Сара в спалнята си. Тя посочи купчината нощници и поли на леглото. — Можеш ли да направиш нещо с тези дрехи?

Сара зяпна натрупаните дрехи на Кити и се обърна ужасена към нея.

— Госпожо М., това са много скъпи неща, не мога ей така да почна да ги режа — би било светотатство.

— Нищо подобно, Сара. Имам повече дрехи, отколкото някога бих могла да облека, а и винаги можем да откраднем някой и друг чаршаф от леглото, ако се наложи.

— Щом казвате, госпожо М. — съгласи се Сара, докато пръстите й опипваха дантелената яка на една от нощниците.

— Шевната машина ще пристигне по-късно този следобед, а утре можеш да започнеш работа.

Сините очи на Сара изглеждаха огромни на слабото й бледо лице.

— Но какво ще кажат хората, като ме видят тук, горе?

— Началникът на стюардите няма да каже абсолютно нищо, защото ще го уведомя, че съм те наела за своя лична прислужница и че идваш да кърпиш дрехите ми. Ще се видим точно в девет часа.

— Както кажете, госпожо М.

Сара се изправи. Роклята й висеше свободно около слабото й тяло. Докато Джеймс я извеждаше, сърцето на Кити я болеше при мисълта за тези сираци, изпратени в непозната страна на другия край на света без никой, който да се грижи за тях.

Кити се надяваше само животът да се отнесе по-добре към тях, когато достигнат бреговете на Австралия.

До края на седмицата вече всички сираци имаха по един нов комплект дрехи, изработени от сръчните пръсти на Сара. Кити също се радваше на компанията на момичето, което седеше пред шевната машина и разказваше за бомбите, паднали в Ийст Енд през войната, сякаш говореше за разходка в парка.

— Последната изби десетима на нашата улица, включително моята майка. Бяхме в мазето, щото сирените виеха, но тя видя, че си е забравила плетката горе, и отиде да я вземе тъкмо когато бомбата падна на покрива ни. Мен ме изровиха от останките без драскотина. Бях само на шест тогава. Човекът, дето ме чул да рева, рече, че било направо чудо.

— Господи! — възкликна Кити. — Къде отиде след това?

— Леля ми ме прибра у тях, по-надолу по същата улица, докат’ тате се върне от Франция. Ама той не се върна, а леля нямаше пари да ме издържа, затуй ме пратиха в сиропиталище. Там не беше зле, защото всички си помагахме. Така прави човек, когато трябва, нали, госпожо М?

— Да. — Кити се мъчеше да не заплаче, изумена от смелостта и позитивната нагласа на Сара.

— Всички казват, че човек може да си намери нов живот в Австралия. Как е там, госпожо М?

Необятно… Покъртително… Изключително… Жестоко…

— Наистина е страната на възможностите. Сигурна съм, че ще се справиш много добре там, Сара. На колко години си, впрочем?

— На петнайсет, госпожо М, и понеже ме бива с ръцете, се надявам да си намеря работа и да изкарам малко пари. И да си намеря мъж — изкикоти се тя и бузите й леко порозовяха. — Така, това са последните. — Сара извади чифт къси панталонки изпод иглата на машината и ги разтърси, за да се изправят. — Трябва да станат добре на Джими, ако не вземе да отслабне още.

— Добра работа. Много добре са ушити. — Кити ги взе от ръцете на Сара, сгъна ги и ги сложи на купчината при другите дрехи. — Можеш да ги вземеш със себе си долу и да ги раздадеш.

— Да, ама ще трябва да внимавам някой да не ги открадне. Долу е пълно с типове, дето ще те оберат, без да се замислят. Чудех се и дали не може да взема онуй парче плат, дето остана, и да ушия от него малко носни кърпички за един приятел. Той много плаче, да знаете — обясни тя. — Мнозина долу плачат.

— Разбира се, че може, и ти благодаря, Сара, за всичката ти усърдна работа. Ето я и заплатата ти. — Кити вдигна една бродирана блуза и пола, които за момента бяха твърде широки за слабото тяло на Сара. — Можеш ли да направиш нещо с тези, за да ти станат?

— О-о-о, госпожо М… — Тя посегна да докосне меката материя. — Не мога да ги взема с мен, поне не и долу. Ще се омърлят за пет секунди.

— Тогава ще ги прекроим за теб и ще останат тук горе с мен, докато не слезем от кораба. Все пак ще трябва да изглеждаш възможно най-добре, ако искаш да си „намериш мъж“.

— Благодаря ви, госпожо М, вие сте все едно нашият ангел пазител — каза Сара, събра купчината дрехи и плата и тръгна към вратата. — До по-късно!

— Ще ми се да бях — въздъхна Кити и затвори след нея.