Лусинда Райли
Сестра на перлите (20) (Историята на Кики)

19.

Изтрих сълзите от очите си и се изправих, опитвайки се да успокоя сърцето си.

Помислих за скръбта, която бях изпитала за Татко, когато умря, и се опитах да я умножа по броя на всички хора, които Кити бе загубила на „Куумбана“. Всички хора, които този град бе загубил…

Свалих си слушалките и разтрих ушите, които ме боляха, после отидох да отворя прозореца, за да пусна малко чист въздух. Опитах се да си представя всички в този град, събрани горе на хълма в края на „Дампиър Теръс“, улица, по която бях вървяла, всички чакащи да чуят най-лошите новини в живота си.

Затворих прозореца, за да заглуша нощния животински хор. Макар климатикът да работеше на пълни обороти, все пак ми беше горещо и задушно. Не можех и да си представя как се е оправяла Кити тук, в Бруум, преди век, особено с корсет, кюлоти и бог знае колко фусти. Да не говорим да трябва да ражда в тази жега…

Преди да пристигна, не се бях замисляла каква ми е Кити, но сега част от мен щеше да се радва, ако се окажех свързана с нея. Не само заради смелостта й да дойде в Австралия поначало, а и заради начина, по който се бе справила с онова, пред което се беше изправила тук. Преживяванията й караха моите проблеми да изглеждат нищожни. Да направиш каквото бе направила тя, идвайки да живее в Бруум преди сто години, изискваше голяма смелост. И бе последвала сърцето си, независимо къде ще я отведе.

Гледайки снимката й на обложката на диска, не можех да си представя, че имам роднинска връзка с нея, макар адвокатката да ми бе казала, че наследството ми идва от нея. Беше много по-вероятно да имам връзка с прислужницата, Камира. Особено след като дъщеря й, Алкина, явно имаше очите на баща си, който е бил японец. Изглеждаха подобни на моите.

Камира и дъщеря й бяха дошли оттук — стъпките им бяха минавали по улиците, по които ходех сега. Утре щях да се опитам да открия повече. Легнах си и се замислих как това тихо малко градче на края на света бе съживено в ума ми от историята на Кити. Някога, когато тя е живяла тук, е било претъпкано с хора. Исках да видя нещата, които бе видяла тя, макар че не знаех какво е останало от тях.

* * *

Събуди ме звънът на телефона рано следващата сутрин. Беше рецепционистката на хотела.

— Госпожице Д’Аплиез? Чака ви един човек в салона за гости. Казва, че е от вестник „Аустрейлиън“.

— Ясно, ъъъ… благодаря. Кажете му, че слизам след пет минути.

Ръката ми потрепери, докато свалях слушалката. Значи пресата ме бе открила. Знаейки, че нямам и секунда за губене, станах от леглото, облякох се набързо, натиках нещата си в раницата и я метнах на гърба си. Отброих дължимите долари за престоя си и ги оставих заедно с ключа на нощното шкафче, за да не ме арестуват за неплатена сметка. После изтичах по коридора до аварийния изход, който бях забелязала предната вечер, защото някой пушеше пред него. Натиснах пръта на вратата и за щастие тя се отвори, без да прозвучи аларма. Видях просто стълбище с железни стъпала, което водеше към задния двор на хотела. Изтичах надолу по тях колкото можах по-бързо в тежките си ботуши. Стената на двора беше ниска, така че хвърлих раницата си през нея и я прескочих. Няколко задни двора по-късно се намерих на улицата на другия край.

Добре, а сега какво? Обадих се на Криси, която вдигна след първото позвъняване.

— Къде си? — попитах я, още пъшкайки тежко.

— На бюрото си на летището. Какво става?

— Лесно ли е да си вземеш билет за полет, за да се махнеш оттук?

— Лесно е, ако работиш на бюрото за туристическа информация срещу билетния център на самолетната компания, да. Къде трябва да отидеш?

— Алис Спрингс. Какъв е най-добрият начин да стигнеш дотам?

— Трябва да хванеш самолет до Дарвин, а оттам да се прекачиш за Алис.

— Можеш ли да ми намериш място на тези полети днес?

— Знам, че има полет оттук за Дарвин след около два часа. Ще ида да питам момчетата дали има свободни места.

— Ако има, запази ми едно. Ще дойда веднага щом намеря такси.

— Аз ще ти пратя такси. Иди при бронзовите статуи в края на пътя и то ще дойде след десет минути.

— Благодаря, Криси!

— Нямаш грижи.

Когато стигнах до летището, Криси ме чакаше до входните врати.

— Може да ми кажеш какво става, след като потвърдим билетите ти — каза тя и ме хвана за ръката, след което ме поведе към бюрото за чекиране на „Кантас“. — Това е Заб, мой приятел. — Криси посочи човека зад бюрото. — Билетите са готови, трябва само да платиш.

Извадих кредитната си карта и я плеснах на бюрото. Заб извърши плащането и ми подаде билетите и касовата бележка.

— Много ти благодаря, Криси.

— Ще мина през проверката на багажа с теб — каза тя. — Може да седнем в кафенето и да ми разкажеш за Тайланд.

По дяволите! Значи и Криси знаеше, което не беше изненадващо, защото бюрото й беше точно срещу щанда за вестници. Сигурно бе стояла там с дни, взирайки се в лицето ми по всички вестници. Но не бе казала и дума.

Минахме заедно през проверката и седнахме в едно малко кафене. Криси донесе две бутилки вода и по един сандвич. Избрах да седна с лице към стената в ъгъла, за всеки случай.

— Е, защо трябва да си тръгваш толкова бързо?

— Един репортер от „Аустрейлиън“ дойде в хотела ми тази сутрин. Сигурно знаеш защо иска да ме интервюира? — Изгледах я.

— Да, знам. Разпознах те в момента, в който дойде до бюрото ми. И…?

— Срещнах един човек на плажа в Тайланд и движех с него известно време. Оказа се, че го издирват за някаква банкова измама.

— Ананд Чангрок?

— Или „Ейс“, както го познавах. — Разказах на Кити как се бях запознала с него.

— Какъв беше? — попита тя, след като свърших.

— Страхотен. Помогна ми, когато имах нужда.

— Заедно ли бяхте?

— Да. Наистина го харесвах, а и да не беше така, никога не бих направила нещо толкова долно. Дори да знаех кой е.

— Знам, че не би го сторила, Кики. — Очите на Криси бяха пълни със състрадание, вместо със съмнение. — Значи той си мисли, че ти си го издала на вестниците.

— Прати ми съобщение, че си е мислел, че може да ми се довери. Чувствах се като пълна отрепка, още се чувствам така, но няма начин той да ми повярва, дори ако успея да му обясня. Мисля, че онзи тип, Джей, е подкупил охранителя ни да направи снимка, а аз му дадох идеална възможност.

— Винаги можеш да му пишеш в затвора.

— Не достатъчно добре, за да кажа каквото трябва. — Усмихнах се немощно. — Имам дислексия, помниш ли?

— Тогава аз може да го напиша вместо теб.

— Може. Благодаря.

— Мислиш ли, че го е направил?

— Откъде да знам? Изглежда целият свят мисли така. Не знам, Криси, но има нещо, което просто не се връзва. Дребни неща, които ми каза… Това е само инстинкт, но ми се струва, че не казва цялата истина.

— Може би трябва да се опиташ да я откриеш.

— Но как? Не съм детектив и не знам нищо за банките.

— Ти си умна, ще намериш начин — каза тя с усмивка.

Изчервих се, понеже никой не ме бе наричал „умна“.

— Както и да е, ще се концентрирам върху това да открия повече информация за семейството си.

— Хей, ако ти трябва още един детектив да ти помага в Алис, аз съм твоят човек — каза изведнъж Криси. — Тъй или иначе имам да взимам отпуск, а тук е тихо по това време на годината, така че какво ще кажеш да се видим там?

— Сериозно ли? Искам да кажа, не искам да отнемам от времето ти, но ако можеш да дойдеш, много бих се радвала на помощта ти — отговорих, искрено развълнувана от мисълта. — Виждаш колко съм невежа по всичко, свързано с Австралия.

— Не, дружке, просто ти трябва някой да ти покаже основните неща. Ще бъде яко, а и винаги съм искала да ида в Алис. — Криси погледна екрана. — Време е да тръгваш.

— Мразя самолети — казах аз, докато тя ме изпращаше към гейта за заминаване.

— Така ли? Винаги съм искала да отида да видя останалата част от света. Ще ти пиша, когато разбера със сигурност, че мога да дойда да се видим. — Тя ме прегърна. — Безопасно пътуване.

— Благодаря за всичко.

Когато се качих на самолета, внезапно се почувствах изгубена, защото Криси ми беше станала приятелка. Трябваше само да се погрижа да не проваля всичко като с Ейс.

* * *

Докато се спускахме към Алис Спрингс, видях сериозна промяна в пейзажа под себе си. От небето изглеждаше като зелен оазис в пустинята — какъвто предполагам си беше — но с много по-драматични цветове. Видях планинска верига, която блестеше в лилаво под мъгливата светлина, с неравни върхове като гигантски зъби, подаващи се от земята. Самолетът спря бързо и със скърцане на късата писта и всички пътници слязохме, за да отидем пеша до терминала.

— Уха! — възкликнах, когато ме удари вълна от пареща жега, която сигурно би могла да запали кибритена клечка само като я задържиш във въздуха. Ноздрите ми сякаш горяха, когато вдишвах, и направо се зарадвах, когато влязох в охладения от климатици терминал.

Летището не беше много по-голямо от това в Бруум, но беше пълно с туристи. Взех си бутилка вода и няколко брошури на хотели и забележителности и седнах на един пластмасов стол, за да се опитам да ги прочета, преди да реша къде да отседна. Осъзнах, че всички тези туристи са тук, защото Алис Спрингс беше вратата към скалата Ейърс — или Улуру, както каза Криси, че я наричат аборигените. В брошурата пишеше, че е едно от най-свещените им места и „само“ на шест часа път оттук.

После прочетох за Алис Спрингс, или просто Алис, както го наричаха накратко. Изкуството на местните племена очевидно беше много важно тук. Имаше няколко галерии в и извън града, от центъра „Много ръце“, управляван от художници аборигени, до Центъра по изкуство „Аралуен“ — толкова модерен, че приличаше на космически кораб, разбил се в средата на пустинята.

Още една тръпка на въодушевление премина през мен и някакъв инстинкт ми подсказа, че ако мога да намеря отговори някъде, то ще е тук.

— Моята земя — промълвих, спомняйки си как бабата на Криси бе казала думите. После отворих брошурата на Хермансбургската мисия, която сега беше музей на около два часа път от града. Пишеше също, че Албърт Наматджира е роден там. Дори не бях чувала за него до вчера, но видях в брошурите, че тук името му се използва за галерии, улици и сгради. Опитах се да прочета повече, но думите танцуваха полка по листа, да не говорим, че повечето бяха аборигенски имена.

Тогава си спомних, че трябваше да си включа телефона, и видях, че имам две съобщения, и двете от Криси.

Здрасти! Уредих ти хотел — питай Кийт на туристическото инфо бюро на летището в АС и той ще ти даде подробностите! К x

Говорих с хората от Кантас току-що. Ще ми дадат безплатно пътуване като подарък за полетите, които съм уреждала за туристи. Не мога да чакам!! Идвам утре следобед. Дотогава!! x

Бях изумена, че това момиче, което едва познавах, си прави труда да лети стотици мили, само за да се види с мен. И дори никога да не откриех семейството си, пак щеше да си струва, че дойдох в Австралия, защото бях срещнала Криси.

Минах по пътеката до бюрото за туристическа информация, където висок луничав мъж с руса коса до раменете седеше пред компютър.

— Здрасти, ти ли си Кийт?

— Да, кой пита?

— Мисля, че приятелката ми Криси от Бруум е говорила с теб по-рано — каза, че имам хотелска резервация?

— А-а, Кики, дружката на Криси! Имам страхотна далавера за теб. Ето. — Той ми подаде листа за резервацията. — Просто вземи такси до „Лайхарт Теръс“, до река Тод.

— Благодаря за помощта.

— Щом си приятелка на Криси — каза той с приятелска усмивка. — Да си прекараш добре!

Хванах такси, възхитена от способността на Криси да се сприятелява с всеки, когото срещне. Изглежда се чувстваше съвсем удобно в собствената си кожа, с това коя е.

С Божията благодат, аз съм този, който съм…

За пръв път започнах да разбирам смисъла на цитата на Татко Солт на армиларната сфера, защото и аз исках да бъда такава.

Половин час по-късно бях настанена в „луксозна стая“, която поне имаше нормален душ, както и чайник. Погледнах през прозореца, очаквайки да видя река, както бе казал Кийт, но с изненада открих само едно сухо, песъчливо речно корито с няколко чворести дървета около него. Изведнъж ме порази мисълта, че бях сред пустинята.

Вече мръкваше, когато излязох, и забелязах, че въздухът тук мирише различно — сух и ароматен, за разлика от гъстата влага в Бруум. Тръгнах по един мост, който пресичаше коритото на река Тод, и изядох сама една пица в ресторант, пълен със семейства, които разговаряха и се смееха. Липсваше ми компанията на Криси и много се радвах, че утре ще дойде при мен.

Върнах се в хотела и забелязах вестник на масичка близо до рецепцията. Вдигнах го и видях, че е вчерашен брой на английския „Таймс“. Реших да проверя дали има новини за Ейс. Историята бе понижена до доста по-малко заглавие на първа страница:

ЧАНГРОК СЕ ПРИЗНАВА ЗА ВИНОВЕН В ИЗМАМА

Имаше снимка на Ейс — или поне на тила и раменете му — влизащ в съда и заобиколен от гневна тълпа. Видях, че статията „продължава на страница 7“, така че занесох вестника горе в стаята си и се опитах да дешифрирам думите.

Ананд Чангрок се яви в Кралския съд в Ууауич днес, обвинен в измама. Изпит и измършавял на вид, г-н Чангрок се призна за виновен по всички обвинения. Съдията не му даде право да бъде пуснат под гаранция и г-н Чангрок ще остане под арест до съдебния си процес, който се очаква да бъде проведен през май. Пред съдебната зала стотици клиенти на банка „Бърнърс“ хвърляха яйца по него, настоявайки да бъдат компенсирани за загубите си.

Главният изпълнителен директор на „Бърнърс“, г-н Дейвид Рътър, се опита да успокои страховете им.

„Наясно сме със сложната и тъжна ситуация, в която се намират клиентите ни. Продължаваме да правим всичко по силите си, за да компенсираме засегнатите.“

Попитан как г-н Чангрок е успял да покрие загубите толкова дълго време, както и за последвалото му признание, г-н Рътър отказа коментар.

Качих се в леглото и накрая успях да заспя неспокоен сън, представяйки си Ейс, свит на тънък затворнически дюшек.

* * *

Събуди ме звънът на телефона и го вдигнах в просъница.

— Ало?

— Кики!

— Криси?

— Да, тук съм! Хайде, сънливке, вече е три и половина следобед! Ей сега се качвам.

Тя затвори телефона, а аз се изтъркалях от леглото, за да се облека. Няколко минути по-късно я чух да слага ключа в ключалката и вратата се отвори.

— Здрасти, скъпа. Радвам се да те видя. — Криси ме поздрави с ярка усмивка и пусна раницата си на другото легло. — Няма проблем да спим в една стая, нали? Кийт каза, че няма други свободни стаи.

— Няма проблем, цял живот спя в една стая със сестра си.

— Късметлийка. Аз трябваше да спя в една стая с двамата си братя. — Криси се изсмя и сбърчи нос. — Винаги вонеше на „момче“, нали знаеш какво имам предвид?

— Имам пет сестри, помниш ли? Коридорът ни вонеше на парфюм.

— Това е почти толкова лошо — каза тя с усмивка. — Ето, донесох и нещо за хапване.

Тя ми подаде пластмасова кутия, в която намерих квадратни, покрити с шоколад кексчета, поръсени с кокосови стърготини. Ухаеше божествено.

— Хапни си — насърчи ме тя. — Това са кексчета „Ламингтън“, направих ги сама. Вземи си едно за закуска, после може да излезем да поразгледаме.

Устата ми беше пълна с адски вкусен кекс, като пандишпан „Виктория“ на вкус, но по-хубав, когато излязохме навън, под жаркото следобедно слънце, парещо темето ми. Според картата беше лесно да се ориентираш в Алис Спрингс, понеже градчето бе толкова малко. Тръгнахме по „Тод стрийт“, обградена с едноетажни арт галерии, салони за маникюр и кафенета със столове под палмови дървета. Спряхме да хапнем и пийнем в едно от тях и забелязах огромна картина с точки на витрината на галерията отсреща.

— О, виж, Криси! Това са Седемте сестри!

— Те са много важни по тези места — каза с усмивка Криси. — По-добре не споменавай, че си кръстена на една от тях, или местните ще се опитат да построят храм около теб!

След малко увещаване от страна на Криси, пробвах първата си чиния месо от кенгуру, мислейки си, че Тиги никога не би ми простила, ако разбереше. Тя много обичаше бебето Ру от историите за Мечо Пух, които Татко ни четеше, и някъде по това време реши да стане вегетарианка.

— Как ти се струва ’руто? — попита Криси.

— Хубаво е, малко като еленово месо. Но това не е ли защитен вид?

— Боже, не, има ги с хиляди, подскачат из цяла Австралия.

— Никога не съм ги виждала.

— Сто процента ще ги видиш наоколо, има много в пущинака. Е, имаше ли вече възможност да откриеш повече за Албърт Наматджира? — Криси ме погледна с очакване в светналите си очи.

— Не, дойдох едва вчера, не забравяй. И не знам откъде всъщност да започна.

— Викам да започнем с едно пътуване до Хермансбургската мисия утре. На доста мили извън града е обаче, така че ще трябва да караме.

— Не мога да шофирам — признах си.

— Аз мога, стига да е автоматик. Ако имаш долари да наемеш транспорт, аз ще ти бъда личен шофьор. Сделка?

— Сделка. Благодаря, Криси.

— Знаеш ли, ако наистина имаш връзка с Наматджира, сто процента ще ти построят храм тука, а аз ще им помогна! Не мога да чакам да видя нещата ти, Кики. Трябва да си вземеш малко платна и четки, докато си тук, и да пробваш да рисуваш местните пейзажи, като Наматджира.

— Може би, но рисунките ми са боклук в последните шест месеца.

— Не се впрягай, Кики. Никой не влиза в топ арт колеж в Лондон, ако рисува боклуци — възрази Криси, набождайки на вилицата последното си парче кенгуру.

— Е, рисунките ми в колежа бяха точно това. Лекторите ми размътиха някак главата. Сега не съм сигурна какво трябва да рисувам — признах си.

— Разбирам. — Криси сложи топла ръка на моята. — Може би трябва да откриеш коя си, преди да откриеш какво искаш да рисуваш.

След като се наядохме, Криси размаха туристическа брошура в лицето ми.

— Какво ще кажеш да се качим на хълма Анзак? — предложи тя. — Не е далече пеша, а разправят, че има най-добрия изглед към Алис Спрингс и залеза.

Не й казах, че вече съм видяла достатъчно залези на това пътешествие, но енергията й беше заразна, така че излязохме в жегата и започнахме да се изкачваме по хълма със спокойна крачка.

Горе на върха фотографите вече си нагласяха триножниците, готови да заснемат залеза, а ние си намерихме тихо място с изглед на запад и седнахме. Погледнах Криси, докато тя гледаше залеза; лицето й, озарено от меката златна и пурпурна светлина, излъчваше удовлетворение. Под нас Алис Спрингс бе огрян от блещукащи улични лампи, а слънцето се скри зад планините, оставяйки само една тъмночервена линия на фона на индигово синьото небе.

Върнахме се в хотела, след като спряхме да си вземем кола, и Криси ми предложи първа да си взема душ. Усетих хладната струя вода, обливаща потната ми кожа, обърнах лице нагоре към нея и се усмихнах. Беше страхотно да бъда с Криси, защото тя беше толкова ентусиазирана за всичко. Увих се с хавлия, върнах се в спалнята и се сепнах. Някак, през десетте минути, в които ме нямаше, десният крак на Криси изглежда беше паднал, оставяйки само малка част под коляното. Останалата част от крака седеше на няколко сантиметра от нея.

— Да, имам изкуствен крак — каза нехайно тя, докато аз го зяпах с отворена уста.

— Как? Кога?

— От петнайсетгодишна. Разболях се една вечер, но майка ми не вярваше на белия доктор, затова само ми даде два парацетамола за температурата. На другата сутрин ме намери в безсъзнание в леглото. Не помня нищо, но Летящите лекари са ме завели със самолет в Дарвин, а в болницата там са ми поставили диагноза менингит. Било прекалено късно да спасят крака ми, заради септицемията, но поне съм запазила живота си. Мисля, че е добра размяна, не си ли съгласна?

— Ами… да, ако гледаш така на нещата — съгласих се, все още в шок.

— Няма смисъл да гледам другояче, нали? А и се справям доста добре. Не забеляза, нали?

— Не, макар че се чудех защо винаги носиш дънки, докато аз се потя като прасе в шорти.

— Гадното е само, че преди бях най-добрата плувкиня в Западна Австралия. Спечелих два пъти първенството за младежи и щях да се пробвам за олимпийския отбор през 2000 г. в Сидни. Аз и Кати Фрийман, показващи на света какво могат да направят аборигените. — Криси се усмихна безрадостно. — Както и да е, това е в миналото — каза тя и се изправи, без да залитне, сякаш двата й крака стояха здраво на земята и поддържаха теглото й. — Добре, мой ред е да се изкъпя. — Тя умело използваше двете си силни ръце, за да се хваща за мебелите и да стигне до банята, където влезе и затвори вратата зад себе си.

Смъкнах се на леглото, сякаш собствените ми крака се бяха превърнали в локви овесена каша. Мозъкът и сърцето ми се движеха със скорост милион мисли и удари в секунда, докато у мен се редуваше палитра от емоции: чувство за вина, че някога съм се самосъжалявала, когато бях не само невероятно привилегирована, но и имах здраво тяло; гняв, че тази жена не бе получила незабавна медицинска помощ, от каквато се е нуждаела. И най-вече възхищение от начина, по който Криси бе приела съдбата си, и от куража и смелостта й да продължи живота си, когато би могла да изкара остатъка от него в самосъжаление. Като мен напоследък…

Вратата на банята се отвори и Криси, увита в хавлия, се върна без усилие до леглото си и изрови от раницата си бельо и тениска.

— Какво? — Тя се обърна към мен и видя, че я гледам. — Защо ме зяпаш така?

— Искам само да кажа, че мисля, че си невероятна. Начинът, по който си се справила с… това. — Посочих плахо липсващия й крайник.

— Просто не исках това да ме определя, разбираш ли? Не исках липсващата част да се превърне в това, което съм. Но си имаше някои добри страни. — Тя се изсмя, качвайки се в леглото.

— Какви например?

— Когато кандидатствах за студентка, получих предложения от всички университети.

— Сигурно си ги заслужавала.

— Заслужени или не, можех да избера който искам. Инвалид от аборигенски произход влиза в две различни правителствени квоти. Университетите направо се биеха за мен.

— Това звучи доста цинично — отвърнах и също си легнах.

— Може би, но аз получих шанса за страхотно образование и се възползвах от него. Тъй че кой е победителят тук? — попита тя и се пресегна да си изключи лампата.

— Ти — отговорих.

Ти… с цялата ти позитивност и сила и воля за живот.

Лежах в мрака и усещах нейната чужда, но позната енергия само на метър-два от себе си.

— Лека нощ, Кики — каза тя. — Радвам се, че съм тук.

Усмихнах се.

— Аз също.