Лусинда Райли
Сестра на перлите (26) (Историята на Кики)

25.

Чарли също прекара безсънна нощ. Обръщаше се и се мяташе в леглото, опитвайки се да измисли какво да направи, и се кореше, че е причинил всичко това поначало — все пак той бе дал шампанското на Кет.

Разбираше страховете й; несъмнено в началото щеше да им е трудно. Но тези дни в града вече имаше междурасови бракове, значи и техният би трябвало да бъде приет, нали?

Имаше само една друга възможност и Чарли я бе премислял многократно през последната година, потейки се над бъдещето си като перлен командир. Никой никога не го бе питал какво иска да прави. Сякаш беше кралски син: от него се очакваше да поеме короната, когато дойде време, без значение дали беше подходящ за тази работа. Чарли знаеше от известно време, че не е. Мразеше всяка секунда от обучението си по икономика в университета. Дори преподавателите му казваха, че няма усет към числата, но когато плахо повдигна въпроса пред майка си, тя отхвърли с лека ръка съмненията му.

— Скъпи Чарли, ти не си там да събираш и изваждаш, имаш предостатъчно счетоводители да го вършат вместо теб. Ти си там, за да водиш, да вдъхновяваш хората и да взимаш решения за бъдещата посока на компанията.

Това бе слаба утеха, понеже той не се вдъхновяваше от никоя част от бизнес империята, било то перли, опали или добитък. Всички сякаш включваха оскъдица и понякога смърт за работниците, докато „шефовете“, както ги наричаше Кет, трупаха богатства от труда на работниците си.

Така че… ако Кет откажеше да се омъжи за него в Бруум, Чарли бе готов да зареже всичко и да замине с нея, където пожелае.

Майка му вече седеше на масата, когато той слезе на закуска, и четеше обичайния си вестник.

— Добро утро, Чарли. Как спа?

— Добре, майко. А ти?

— Много по-добре, след като се уверих, че скъпоценните ми рози са в безопасност. Благодаря ти за помощта.

— Кафе, господин Чарли?

— Благодаря. — Той вдигна поглед, готов да се усмихне на Кет, но вместо това срещна очите на Камира. Гърдите му изведнъж се стегнаха. Кет винаги сервираше закуската.

— Кет да не е болна?

— Добре е, господин Чарли. Отиде навести братовчедка — каза спокойно Камира.

— Разбирам. Кога ще се върне?

— Когато се роди бебе на братовчедка. Може седмица, може две.

Непроницаемият поглед на Камира се заби в него и той бе облян от студена пот, макар жегата вече да беше задушаваща. Да не му даваше някакво тайно съобщение? Кет не би казала на майка си за състоянието си, нали?

— Ясно — успя да каже той, мъчейки се да успокои дишането си и да запази спокойствие пред майка си — пред двете майки — когато не искаше нищо друго, освен да скочи от масата и да отиде да я намери.

— Какво казваш, Кет я няма? — Кити свали очилата си за четене и погледна Камира.

— Да, госпожа Кити. Аз поемам нейна работа, докато я няма. — Камира върна каната за кафе на бюфета и излезе от стаята.

— Тоест, отишла е на „разходка“ — въздъхна Кити. — Както и да е, най-важното си ти, скъпи мой Чарли. Тази нощ, в полунощ, навършваш двадесет и една и ставаш законен собственик на всички бизнес интереси на семейство Мърсър. Как се чувстваш?

— Малко уплашен, майко.

— Няма от какво да се страхуваш, макар че не мога да кажа, че поемаш бизнеса в най-добрия възможен момент, понеже напоследък поръчките са намалели…

Чарли не чуваше думите й, само кимаше и се усмихваше в точните моменти, когато тя прекъснеше тирадата си.

Кет, къде си?

Накрая, за облекчение на Чарли, майка му спря да говори и се изправи.

— Така че предлагам да се насладиш на последния си свободен ден, преди да поемеш задълженията си. Утре ще бъдеш много зает. Има обяд в офиса по случай посрещането ти, а после, разбира се, вечеря и танци в „Роубък Бей Хотел“ вечерта. Да се надяваме, че бурята е отминала, иначе половината големци в Бруум ще пристигнат с червена кал по панталоните и полите си — засмя се тя. — Ще се видим довечера.

— Да, майко. — Чарли кимна вежливо, а тя излезе от стаята.

Той изчака, докато видя Фред да изкарва файтона от алеята, преди да тръгне да търси Камира. Откри я в кухнята да корми патица и да цъка с език. Напоследък Кет беше готвачката, понеже майка му я бе научила да готви британска храна.

— Къде е отишла? — попита я той, без да го интересува знае ли за бебето или не.

Камира само сви леко рамене.

— Отишла помага на братовчедка.

— Вярваш ли на това?

— Тя моя дъщеря. Не би лъгала мен.

Чарли се свлече на един от дървените столове около кухненската маса. Знаеше, че много скоро ще се разплаче.

— Тя е най-добрата ми приятелка. Знаеш го. Израснахме заедно и… защо би си тръгнала в навечерието на двадесет и първия ми рожден ден?

Камира се обърна и го погледна непоколебимо.

— Мисля знаете защо, господин Чарли. Знам и аз, но не говорим за туй. Може би най-добре така, да?

— Не! — Той удари с юмрук по масата. — Аз… — Той поклати глава, спомняйки си златното правило никога да не разкрива информация, да не говорим за чувства, пред слугите, но вече нищо нямаше значение. — Обичам я, тя е всичко за мен. Снощи я помолих да се омъжи за мен! Исках утре да кажа на света, че ще бъде моя съпруга! Къде е отишла? Просто не разбирам!

Тогава наистина се разплака и ръцете, които го прегърнаха, не бяха на майка му, а на заместничката й, която идваше от друг свят.

— О, Господи, Камира… не знаеш колко я обичам, колко се нуждая от нея. Защо си е отишла?

— Тя мисли, че прави най-добро за вас, господин Чарли. Тя не ще вас задържа. Вие трябва бъдете част от свят на бели.

— Говорим за това още от деца! Снощи й казах, че ще се оженим и ще бъдем заедно до края на живота си! — Чарли отново удари по масата. — Всички писма, които й писах през последните десет години, казвах й колко ми липсва, колко я обичам… не бих могъл да й дам повече. Повярвай ми — Чарли поклати глава съкрушен — бих се отказал доброволно от всичко, което имам. То не означава нищо за мен, не искам да ставам богат, само да живея с нея, да я обичам, да сме заедно пред Бога.

Лицето на Камира омекна.

— Вие белите сте шефове. Може би тя иска бъде свой собствен шеф. Да не живее във вашия свят.

— Камира, къде е тя? Къде е отишла? За бога, кажи ми!

— Не зная, кълна се, господин Чарли. Тя казва ми, че си отива, и аз разбирам. Виждам и разбирам. Схващате?

Тя го погледна и Чарли кимна.

— Щеше да е в безопасност с мен. Можех да я защитя.

— Тя пълна със страх. Взима време помисли.

— Колко дълго? Ако се върне след два-три месеца, доказателствата ще са очевидни! Трябва да е сега или никога. Кажи ми къде е! Трябва да ми кажеш!

Камира отиде до задната врата на кухнята. Отвори я и застана отпред с наклонена назад глава, сякаш молеше за помощ. Когато влезе обратно, поклати глава.

— Господин Чарли, дори прадеди не казват ми къде отишла дъщеря ми. Повярвайте ми.

— Оставила ли е съобщение? За мен, имам предвид?

— Да, помоли ме дам на вас нещо утре.

— Ако може да ми даде някаква следа къде е тя, трябва да ми го донесеш сега!

— Правя както казва Кет. Утре.

Чарли знаеше, че няма смисъл да спори.

— Тогава ще дойда в колибата ти в полунощ.

Камира кимна.

— Сега трябва сготвя патица.

* * *

Чарли стигна до колибата малко преди полунощ и вдигна ръка, за да почука, но преди да докосне вратата Камира я отвори.

— Ето. — Тя подаде на Чарли пакет, увит в кафява хартия и завързан с панделка, която някога бе виждал в косата на Кет. — Честит рожден ден. Поздравления! Вие вече мъж, не малко момче. — Камира му се усмихна нежно. — Аз помогнах ви пораснете.

— Да, помогна ми, Камира, и съм ти много благодарен. — Той погледна пакета в ръцете си, после пак вдигна очи към нея. — Не се ли притесняваш за дъщеря си?

— Вярвам, господин Чарли, а тя вече голяма. Какъв избор имам? Моля. — Тя сложи ръка на неговата, а дланта й беше топла. — Това ваш ден. Вие го заслужили. Моля, радвайте се. Аз и Кет го искаме.

— Ще се опитам, но трябва да знаеш…

Камира сложи пръст на устните си.

— Не казвайте тез думи. Аз вече знам ги. — Камира се повдигна на пръсти и го целуна по челото. — И вие мое момче. Аз ваша биби. Гордея се с вас. Галия.

Тя затвори вратата и Чарли се върна в къщата. Седна на леглото си и скъса кафявата хартия, възлагайки всичките си надежди на това, което щеше да открие вътре. Следа, път, по който да тръгне, нещо, което да го заведе при нея.

След като разопакова многото слоеве хартия около малкия подарък в центъра, в ръката му се озова малка картина с рамка от плавей, резбована с деликатни линии във формата на рози. Вдигна я под светлината и видя, че тя бе нарисувала тях двамата в навеса за рози, с неговата по-светла глава наведена към нейната тъмна такава. Ръцете им бяха хванати по такъв начин, че едва се различаваше кои пръсти чии са.

Чарли затвори очи, все още държейки картината. И в нощта, течаща бавно към сутринта, двадесет и една години след първия му вик, той заспа.

* * *

Чарли често се опитваше да си спомни деня на двадесет и първия си рожден ден, но той премина във върволица от неясни лица, подаръци и шампанско, което той приемаше твърде охотно, за да удави агонията си. Той се движеше автоматично, преструваше се на пълноценно човешко същество, макар всяка част от него да крещеше от копнеж за Кет.

След вечерята в „Роубък Бей Хотел“ имаше танци и Елиз Форсайт често танцуваше с него, показваше перфектните си трапчинки и се кикотеше на всичко, което той казваше, дори изобщо да не беше смешно. Каза му, че е от аристократично потекло, и според Чарли й личеше. Не можеше да се отрече, че тя изглеждаше прекрасно в тъмносинята си вечерна рокля, с русата си коса и бледа кожа като гъсто мляко. Когато дойде време да духне свещите на екстравагантната си триетажна торта, тълпата избухна в аплодисменти, а Кити засия от гордост. Чарли изслуша щедрата й реч със сведени от срам и отчаяние очи. Гостите извикаха три пъти „ура“ за него и всички вдигнаха чашите си за тост.

Когато остана сам в спалнята си по-късно, след като засипа майка си с благодарности за чудесното празненство и за часовника, направен от скъп швейцарски бижутер, Чарли помисли, че никога не се бе радвал толкова, че е дошъл краят на един ден. Трябваше да бъде в офиса в девет часа на следващата сутрин, както и всеки ден от остатъка на живота си.

— Как ще понеса това без теб? — промълви той и заспа стиснал в ръка панделката на Кет.

* * *

— Взех решение, Чарли — обяви Кити на закуска на следващата сутрин. — След един месец ще замина за Европа.

— По работа?

— Не, това вече е твое задължение. Искам да се върна в Единбург и да видя семейството си. От пет години не съм ходила там, а и онова беше само кратко посещение. Ще остана с тях няколко месеца — имам племенници и племеннички, които дори не съм виждала. Освен това смятам, че е важно да те оставя сам да си стъпиш на краката тук, да се отделя, за да знаят всички, че ти управляваш.

— Майко — започна Чарли, обзет от паника, — мислиш ли, че това е разумно? Аз почти не знам какво правя. Имам нужда от теб.

— Ще прекараме заедно един месец, което е предостатъчно време да се научиш. Не виждаш ли, скъпи? Ако остана, всички служители ще продължат да идват при мен, вместо при теб, а те трябва да разберат, че ти си шефът. Може да поискаш да направиш промени, които да не се харесат на служителите ни. Не искам при мен да се редят недоволни работници, които вярват, че имам влияние върху теб. Не, много по-добре е да си отида. А и освен това — въздъхна Кити, — и аз започвам да остарявам и съм уморена. Имам нужда от почивка.

— Да не си болна, майко?

— Не. Изглежда Бог ме е направил здрава като вол и бих искала така да си остане.

— Ще се върнеш ли?

— Разбира се, мразовитата шотландска зима няма да ми даде друг избор. — Кити потръпна при мисълта. — Ще се върна в Аделаида преди Коледа и ще прекарам празниците в „Алиша Хол“. Надявам се да успееш да дойдеш при мен и да посетим заедно мината за опали и лозята, за да се уверим, че мишките не си играят, докато котката я няма.

Котката я няма…

— Разбирам, че искаш да си починеш, но съм много притеснен, че не притежавам уменията да управлявам бизнеса сам.

— А аз съм напълно убедена, че ги притежаваш. Когато баща ти си отиде, нямах друг избор, освен да се хвърля направо в дълбоките води. Бях съвсем сама и нямаше от кого да искам съвет, освен от скъпия господин Донован, който ще бъде и на твое разположение. Той знае всичко, което има да се знае, макар че тази година навършва шейсет години и знам, че иска все някога да се пенсионира. Вече има предвид човек, който да го замести — един умен млад японец, който говори много добре английски. Предвид броя на японците, които работят за компанията, той ще може по-добре да комуникира с екипажите и ще бъде ценна придобивка. — Кити стана от масата. — А сега да се залавяме за работа, а?

* * *

През следващия месец, макар Чарли да си лягаше всяка нощ с обещанието, че утре ще каже на майка си защо Кет си е тръгнала и че отива да я търси и по дяволите бизнеса, така и не успя да пророни и дума. Знаеше, че майка му е прекарала седемнадесет години в неуморна работа, за да увеличи наследството му, а сега искаше само да си вземе заслужена почивка. Как би могъл да й я откаже?

Възхищението му от нея растеше постоянно — той чуваше авторитетния й глас и виждаше как се справя със служителите си и с всякакви проблеми в компанията с най-лек похват. Освен това видя и че бръчките от притеснение на лицето й се бяха стопили и тя вече изглеждаше много по-спокойна отпреди.

Как би могъл да си тръгне и да я изостави след всичко, което бе направила за него? Но как би могъл да не отиде да потърси Кет и да я доведе обратно? Разкъсан между лоялността към двете жени, които обичаше, Чарли често се чувстваше сякаш сърцето му ще се пръсне. Всяка неделя — единственият му свободен ден, ако не се очакваше платноход — той ходеше с колата до плажа Ридел и плуваше усилено, за да успокои измъчения си ум. Носеше се там, с шума на вълните в ушите си, и се опитваше да открие покоя и решимостта, от които имаше нужда. Те не дойдоха и с приближаването на деня, в който майка му щеше да замине за Европа, паниката му се увеличаваше. Чудеше се дали просто да не потопи глава под вълните завинаги, за да намери сладък покой.

Освен всичко останало, той беше убеден, че не става за тази работа. Липсваше му естественият авторитет на майка му, както и лекотата, с която тя разговаряше с другите перлени магнати на редовните им вечери. Повечето от тях бяха поне двойно по-възрастни от Чарли и той знаеше, че със сигурност се смеят зад гърба му и може би вече планират да купят компанията, след като тя — и той самият — фалират. Единствената му друга идея беше да продаде компанията на някой от местните магнати, но знаеше, че майка му би видяла това като предателство към баща му и дядо му. Перлената компания „Мърсър“ бе една от най-старите в града и от самото начало винаги я бе управлявал член на семейството.

Накратко, Чарли никога в живота си не се бе чувствал по-нещастен, отчаян и самотен.

Кити два пъти покани Елиз на неделен обяд. Несъмнено беше способна секретарка, може би по-способна от него, и покриваше грешките му, когато можеше. Елиз беше интелигентна, остроумна и красива и майка му очевидно я смяташе за перфектна бъдеща съпруга. Постоянно се чуваше мърморене за брак и наследник на империята.

— Най-добре я вземи, преди някой да те е изпреварил. Жени като нея рядко идват в този град — каза многозначително тя.

Но вече имам наследник някъде там, който расте ден след ден в корема на майка си. Бог знаеше как оцелява Кет…

— Чакай ме, Кет — шепнеше той на прадедите й. — Ще те намеря…

* * *

— Е, трябва да си кажем сбогом, поне засега. — Кити се усмихна на сина си в луксозната каюта на кораба, който щеше да я заведе във Фремантъл и оттам на дългото пътуване през моретата до родната й страна.

Чарли забеляза колко безгрижна изглеждаше днес — почти като младо момиче, с радост в очите.

— Ще направя всичко по силите си да не те разочаровам.

— Знам. — Кити протегна ръка и докосна лицето на сина си. — Грижи се за себе си, мило момче.

— Обещавам.

Корабният звънец оповести, че всички, освен пътниците трябва да слязат.

— Ще ми пишеш, нали? Да ми кажеш как се справяш? — попита го Кити.

— Разбира се. Пожелавам ти безопасно пътуване, майко. — Чарли я прегърна за последно, излезе от каютата и слезе по подвижния мост. Махаше с ръка, докато корабът не се скри зад хоризонта. После взе малкия влак по кея, а на края го чакаше Фред с колата, за да го върне вкъщи.

Тази вечер Чарли вечеря сам. Тишината в къщата беше зловеща и след като приключи с яденето, той отиде да види Камира в кухнята. В последния месец, докато Кити живееше тук беше трудно да хване Камира насаме, но сега вече нямаше как да му избяга.

— Вечеря добре, господин Чарли?

— Да — отвърна той. — Имаш ли новини от нея?

— Не.

— Изобщо ли не се е свързала с теб? Моля те, умолявам те, кажи ми истината!

— Господин Чарли, не разбирате. Там, навън — Камира махна с ръка — няма хартия, няма марка.

— Дали някой друг не я е виждал? Знам как работи пустинният телеграф и как съобщенията се носят от уста на уста.

— Не, не съм нищо чула, честно, господин Чарли.

— Изумен съм, че не си полудяла от притеснение.

— Да, притеснявам се аз, но мисля, че тя добре. Усещам я, а прадеди грижат се за нея.

— Мислиш ли, че е отишла да живее с твоя народ?

— Може би.

— Ще се върне ли?

— Може би.

— Господи! — Чарли изпитваше силно желание да я разтърси. — Не виждаш ли, че полудявам от страх?!

— Да, днес видяла сиви коси на вас.

— Ако не се върне в следващите няколко седмици, сам ще отида да я намеря. — Чарли закрачи из кухнята.

— Тя не иска бъде намерена. — Камира спокойно продължи да мие чиниите.

— И двамата знаем защо си тръгна, така че е мой дълг поне да се опитам, независимо дали тя го иска. Все пак тя носи моето…

Чарли се сдържа, знаейки, че думите трябва да останат неизречени между тях. Но отново се озова на ръба на сълзите.

— Господин Чарли, вие добър човек, знам, че обичате моя дъщеря. И тя вас обича. Тя мисли, че каквото прави — най-добро. Тя иска вие имате щастлив живот. Прекалено трудно вас с нея. Приемете каквото не може промените.

— Не мога, Камира. Не мога. — Чарли се свлече на един стол, облегна лакти на масата и хвана главата си с ръце. За свой срам отново захлипа. — Не мога да живея без нея, просто не мога.

— Господин Чарли… — Камира изостави миенето, изсуши си ръцете и дойде да го прегърне през раменете, които се тресяха от плач. — Гледам вас двамата много години. Мисля може би то изчезва, но не става.

— Точно така, затова не мога просто да се откажа от нея, Камира, да я оставя там, навън… знаеш какво може да се случи на децата от смесена раса, ако майката е неомъжена… можех поне да й предложа защита! И се опитах, но тя отказа. — Той извади кехлибарения пръстен от джоба си и го размаха пред нея. — Синът ми или дъщеря ми може да се озове в едно от онези ужасни сиропиталища и докато имам дъх в тялото си, не мога да стоя тук и да не правя нищо! — Чарли хвърли пръстена на масата, където той се завъртя и спря пред Камира.

— Разбирам — каза тя. Падна тишина, докато мислеше. — Господин Чарли, с вас правя сделка. Ако нищо не чуя от нея две седмици, отивам я потърся в пустинята.

— А аз ще дойда с теб.

— Не. Вие бял, вие не оцелее там. Вие голям шеф тук. Ваша майка, тя ви вярва. Не може нея разочаровате. Тя работи здраво, прави голям бизнес, да ви го предаде. Ето, вземете това.

Тя вдигна пръстена и му го подаде, но той отблъсна ръката й.

— Не, ти го вземи. Намери я и я доведи обратно, тогава ще го сложа на ръката й. Дотогава не мога да понеса да го гледам.

Камира прибра пръстена в престилката си.

— Добре, правим сделка? Вие работи здраво в офис за госпожа Кити, а аз отивам намеря моя дъщеря, ако скоро се не прибере. Твърде много хора губят се в туй семейство. Спете сега, господин Чарли, или още сиви коси дойдат.

* * *

Оставен без друг избор, Чарли направи всичко по силите си да последва съвета на Камира. С уверението, че тя ще отиде да потърси Кет, когато дойде време, през следващите четири месеца той се посвети на работата си, както би искала майка му. Сметките, правните документи и безкрайните пристигания на платноходи на пристанището поне изместваха Кет от ума му. Бизнесът им, като всички други в Бруум, страдаше. Цените на огромните им запаси от миди падаха стремглаво, понеже Европа и Америка изискваха по-евтини материали. Чарли внимателно проучи бизнеса с изкуствените перли на господин Микимото. Истинските перли вече бяха рядкост в Бруум заради прекалено силната експлоатация на крайбрежието и той виждаше, че култивираните перли са добър заместител — и всъщност бяха по-подходящи за бижутерия, защото размерът им беше общо взето стандартизиран и можеха по-лесно да се нанижат на огърлица или гривна. Въпреки пренебрежителните коментари на майка му Микимото смяташе, че култивираните перли са бъдещето, а големият американски континент бе съгласен с него и купуваше продуктите му с килограми.

Чарли бе впечатлен и от факта, че култивирането на перли не поставяше в опасност човешки животи като гмуркането, и реши да покани един от мениджърите на Микимото да му покаже как би могло да се направи в Бруум. Знаеше също и че след първоначалната цена на установяването печалбите щяха да се увеличат. Накрая това щеше да унищожи индустрията, направила града толкова проспериращ, но също като в природата за всяко нещо си имаше сезон и Чарли инстинктивно усещаше, че Бруум навлиза в своята мрачна есен.

— Всеки трябва да си плати накрая — промърмори той, сложи си шлема на перлен командир, изправи златната си верижка и излезе при Фред, който го чакаше с колата.

Поне, помисли си той, когато колата потегли, правеше първата си самостоятелна стъпка към бъдещето, колкото и да беше спорна.

* * *

Чарли спеше дълбоко, когато изведнъж чу силен вопъл да изпълва неподвижния въздух около него. Той се изправи и се помъчи да се събуди.

Звукът продължи — ужасяващ висок вой, напомнящ му на нещо, което бе чувал преди. Все още полузаспал, той принуди ума си да го разбере…

— Не… не!

Той скочи от леглото, изхвърча от стаята и затича през къщата, следвайки звука до кухнята и навън през задната врата.

Намери Камира, коленичила на земята, да рови с пръсти в червения прах. Дърдореше думи, които той не разбираше, но нямаше и нужда, защото вече знаеше.

— Господин Чарли, тя си отишла! Оставих го прекалено късно. Прекалено късно!

* * *

Цялата къща потъна в скръб, защото и двамата се измъчваха от мъка денонощно. Почти не си говореха, защото онова, което някога ги свързваше, сега се разпадаше в горчивина, гняв и вина. Чарли прекарваше колкото можеше по-малко време у дома — затвори се в офиса си, също както бе сторила майка му, след като баща му ги напусна. Вече разбираше защо — разбитото сърце опустошаваше и разрушаваше душата, особено когато бе примесено с вина.

Елиз, секретарката му, изглежда, усещаше, че нещо не е наред, и въпреки скръбта Чарли откри, че тя, със слънчевата си усмивка и успокояващото си присъствие, беше светлина в мрачното море от скръб. В същото време мразеше наивността й, привилегиите й, както и самия факт, че тя беше жива, докато Алкина и детето им не бяха.

Най-много го измъчваше мисълта, че никога няма да узнае как е умряла, може би сама в пустинята, в агония, раждайки детето им.

На двадесет и една години Чарли Мърсър, един от най-богатите мъже в Австралия, изглеждаше двойно по-стар.