Лусинда Райли
Сестра на перлите (18) (Историята на Кики)

17.

Кити почти не спа тази нощ. Думите на Дръмънд се надпреварваха в главата й като рояк мухи, пируващи с труп.

— Моля да игнорираш всичко, което съм казал снощи, не бях на себе си от изтощението и алкохола — каза той на закуска другата сутрин. После взе Чарли в ръцете си и го хвърли високо във въздуха, хвана засмяното дете и го сложи да седне на широките си рамене.

— Е, племеннико мой, ние, мъжете, трябва да се държим заедно. Покажи ми каквото трябва да видя наоколо.

И те минаха по алеята и изчезнаха, като се забавиха толкова много, че Кити щеше да полудее от страх, докато най-накрая не се върнаха.

— Чарли ми показа града — каза Дръмънд и остави момчето на земята. Кити забеляза, че лицето на сина й е изцапано с шоколад, сладолед и бог знае какво още.

— Да, мамо, и всички го помислиха за татко! Той същият изглежда!

— Да, Чарли, той изглежда същият.

— Да, подведохме доста хора, нали, Чарли? — Дръмънд се засмя и взе да чисти мръсната уста на детето.

— Да, чичо Дръм.

— Очаквам да ни посетят някои объркани съседи, които си мислят, че съпругът ти се е върнал рано от пътуването си. Честно казано, не мога да чакам — каза Дръмънд и намигна на Кити.

Естествено, в следващите няколко дни се изредиха множество посетители от града. Дръмънд ги посрещаше учтиво и се държеше като идеален домакин. Беше много по-жизнен от брат си, шегуваше се с грешката и очароваше всички. В резултат в пощенската им кутия заваляха покани за вечеря.

— Още една — каза Кити, докато я отваряше. — И то от семейство Джефърд! Наистина, Дръмънд, трябва да откажем всички.

— Защо? Аз не съм ли ти девер? Както и чичо на Чарли и син на баща си? Не съм ли поканен тук по изрична молба на своя брат близнак?

— Ти самият наскоро каза, че ухапване от змия е по-малко смъртоносно от езиците на съседките. Ти ще третираш тези събития като лично забавление, и колкото и скучни да ти се струват нашите познати от „колониалната средна класа“, не искам да ги обидиш — отвърна Кити.

— Казах ти, че бях пиян онази вечер. Не помня нищо — извика той след нея, когато тя тръгна по коридора и влезе в дневната.

— Какъв е проблемът, госпожа Кити? Тъжна изглеждате. — Камира я гледаше с бърсалка за прах в ръка.

— Нищо, уморила съм се.

— Господин Дръм разстроил вас?

— Не — въздъхна Кити. — Твърде сложно е за обяснение.

— Той като светлина в небе; господин Андрю тъмен, като земя. И двете добри, но различни.

Кити реши, че оценката на Камира за близнаците бе напълно правилна.

— Чарли харесва него, аз и Фред също. Той добър тук за нас сега.

Но не и за мен…

— Да, добре е, че е тук. И си права, Чарли май наистина го обожава.

— Господин Дръм прави живот по-добър за вас, госпожа Кити. Той смешен тип.

Кити се изправи.

— Мисля да подремна, Камира. Ще се грижиш ли за Чарли през това време?

Камира я огледа подозрително.

— Да, госпожа. Аз грижи се за малкия.

Кити отиде да си полегне и се зачуди дали не се разболява. Определено се чувстваше сякаш има температура и въпреки най-добрите й намерения, самата мисъл за присъствието на Дръмънд само на няколко метра, разделен от нея само от тънка стена, възпламеняваше сетивата й. Той не й бе казал и една интимна дума след първата нощ, а и бе признал, че тогава е бил пиян…

Кити се обърна, опитвайки се да се настани удобно и да позволи на уморения си ум да си почине. Може би той наистина бе дошъл с най-добри намерения — да се погрижи за снаха си, както го бе помолил брат му.

* * *

В СИНГАПУР СТОП ЧУВАМ ЧЕ ДРЪМЪНД Е С ТЕБ СТОП РАДВАМ СЕ ЧЕ НЕ СИ САМА СТОП БИЗНЕСЪТ ВЪРВИ ДОБРЕ СТОП МНОГО ОБИЧ НА ТЕБ И ЧАРЛИ СТОП АНДРЮ СТОП

Кити прочете телеграмата на закуска и изстена. Явно дори съпругът й смяташе, че е чудесно, че Дръмънд е с тях. И засега гостът й не показваше признаци да смята да си тръгва. Накрая нямаше друг избор, освен да приеме някои от поканите, поради което бяха излизали за вечеря три пъти в последната седмица. За нейна огромна изненада, Дръмънд се държеше безупречно всеки път, очароваше съпругите и разказваше на съпрузите истории за приключенията си в пущинака. И, най-важното, оставаше трезвен цяла вечер.

— На всяка цена трябва да ни посетите отново! — изчурулика госпожа Джефърд, докато Дръмънд целуваше ръката й на излизане. — Може би на обяд следващата неделя?

— Благодаря ви, госпожо Джефърд, ще ви уведомя дали сме свободни, щом се консултирам с дневника си — отвърна учтиво Кити.

— Моля, направете го. Трябва да е странно за вас, Дръмънд да живее при вас. Толкова прилича на съпруга ви, но е толкова… повече. — Госпожа Джефърд се изчерви като младо момиче. — Лека нощ, мила моя.

Валеше непрестанно, но въпреки това Дръмънд намираше начини да забавлява Чарли и Кет. Играеха на криеница в къщата, която кънтеше от радостни викове, докато тримата вилнееха вътре. В антрето бе изградено миниатюрно игрище за крикет, след като Дръмънд установи с ужас, че Андрю още не е научил сина си на основните правила на играта. На Фред бе възложено да издялка дървени крачета и бухалка, и по думите на Дръмънд се бе справил „адски добре“.

Дъждът продължаваше да се сипе и с времето входната врата се покри с белези от топката, която Дръмънд бе купил като подарък за Чарли от магазина. Кет я караха да играе пазач на уикета или полеви играч, а Кити броеше ръновете и оувърите. В края на всяка игра, въпреки внимателното преброяване на Кити, Дръмънд винаги обявяваше, че са завършили наравно.

— Къща весела, когато той тук — обяви Камира един следобед, докато водеше превъзбудените деца в кухнята за чай. — Кога си тръгне, госпожа Кити?

— Нямам никаква идея — отговори тя искрено, без да знае иска ли той да си отиде или не.

* * *

— Когато дъждът спре, предполагам — каза Дръмънд, след като Кити го попита на вечеря.

— Това може да отнеме седмици — отвърна Кити, играейки си с прекалено силно препеченото пиле в чинията си. Тарик още не умееше да преценява колко дълго да пече птиците.

— Това проблем ли е за теб? Ако не съм добре дошъл тук, ще си тръгна.

— Не. Не е това…

— Тогава какво е? — Дръмънд я изгледа.

— Нищо. Може би просто съм изморена тази вечер.

— Може би присъствието ми те смущава. Никога не съм те виждал толкова напрегната. Мислех си, че се справям толкова добре, като се държа прилично пред приятелите ти и правя всичко по силите си да забавлявам Чарли и Кет — какво сладко детенце е тя, и ще стане красавица, когато порасне. Да не говорим, че помагам на Фред да чисти пътеката от калта, и…

— Спри! Моля те, просто спри. — Кити се хвана за главата.

— Господи боже, Кити, какво съм направил? — Дръмънд я гледаше, искрено шокиран от нещастието й. — Моля те, кажи ми, и ще се опитам да го поправя. Дори спрях да пия, понеже знам, че не ти харесва. Аз…

— Не разбираш ли?!

— Какво?

— Не знам защо си тук, нито какво искаш! Каквото и да е, просто съм… изтощена!

— Разбирам — въздъхна той. — Прости ми. Нямах представа, че присъствието ми те разстройва толкова много. Ще си тръгна още утре сутринта.

— Дръмънд. — Кити сложи ръка на челото си. — Не съм те помолила да си тръгнеш утре, само попитах кога смяташ да го направиш. Защо трябва всичко при теб да се превръща в драма? Да не би всяка нощ да си лягаш с мисълта, че си успял да измамиш всички? Или това с истинското ти аз, а другият Дръмънд е измислен? Или може би няма нищо общо с никого от нас тук и колкото и да настояваш, че не е така, всичко е, защото не можеш да промениш факта, че си се родил два часа по-късно от брат си и той притежава всичко, което искаш!

— Достатъчно! — Дръмънд удари с юмрук по масата и започна какофония от порцелан, стъкло и прибори, дрънчащи в сюрреалистично подобие на оркестър.

— Е? Кое е? Коя е истинската причина да си тук? — попита го отново Кити.

Той мълча дълго време, преди отново да я погледне.

— Не е ли очевидно?

— За мен — не.

Дръмънд стана и излезе от стаята, затръшвайки вратата след себе си. Кити се зачуди дали не е отишъл да си събере багажа, за да си тръгне незабавно. Такъв драматичен жест би бил точно в неговия стил.

Върна се след няколко секунди, понесъл не багажа си, а една гарафа.

— Донесох чаша и за теб, но предполагам, че не я искаш.

— Не, благодаря. Това е поне един урок, за който мога да ти благодаря.

— Няма ли други?

— В момента не се сещам за други. Въпреки че се научих и да броя точките на крикет, макар ти винаги да нагласяваш резултата.

Той се усмихна и отпи глътка бренди.

— Тогава поне съм постигнал нещо. Права си, разбира се.

— За какво? Моля те, Дръмънд, без повече загадки.

— Тогава ще го кажа направо. Ти каза преди малко, че може би тайно искам всичко, което брат ми притежава. Е, права си, защото имаше — и още има — нещо, което много силно желая. Когато се запознах с теб онази Коледа, се възхитих на духа ти, и, да, сметнах те за привлекателна, но кой мъж не би се съгласил? Ти си красива жена. И тогава брат ми насочи вниманието си към теб, а сега мога да призная, че видях колко много те искаше той и това само усили собственото ми привличане. Братята са си братя, Кити, и винаги е било така, особено когато са еднояйчни близнаци. — Дръмънд отпи още бренди. — Но ако е започнало като игра, се извинявам, защото през онази Коледа гледах как се приспособяваш към нашите обичаи, колко беше търпелива към майка ми и леля ми, как нито веднъж не се оплака, че ти липсва семейството, и как се хвърляше изцяло във всичко, което ти беше поднесено. Никога няма да забравя как се качи на онзи слон без никаква грижа за външния си вид. Това бе моментът, в който всичко се промени. Защото погледнах в душата ти — видях, че е свободна като моята, освободена от задръжки. Видях жена, която можех да обичам.

Кити се вторачи в чашата си с вода, без да смее да го погледне в очите.

— Когато те помолих да ме изчакаш, говорех абсолютно сериозно, но беше твърде малко и твърде късно. Знаех го, когато си тръгнах, и признавам, че на твое място щях да взема същото решение. Двама братя, еднакви на външен вид, единият пияница и шегаджия, а другият… — Той сви рамене. — Знаеш какъв е Андрю. Когато се случи неизбежното и чух, че ще се омъжваш за брат ми, знаех, че съм загубил. Мина време и живях живота си, както правим всички. Тогава получих телеграмата от Андрю с молба да те навестя в Бруум. Ще се изненадаш да научиш, че я обмислях с часове. Накрая реших, че е най-добре да дойда тук, за да погреба старите чувства и да продължа напред. Влязох тук след дъжда, изтощен до смърт, погледнах те и веднага разбрах, че нищо не се е променило. Нещо повече, докато гледах как се стремиш със сила и решимост да изградиш живот за себе си и детето си във враждебни условия, които повечето мъже, да не говорим за жените, биха намерили за нетърпими, уважението и възхищението ми към теб само се увеличиха. Казано просто, мила моя Кет, ти си най-смелата, упорита, интелигентна, дразнеща и красива жена, която някога съм имал нещастието да срещна. И поради някаква невероятна причина, която не мога да схвана, те обичам до мозъка на костите на проклетото ти красиво тяло. Така че — той вдигна чашата си към нея, — ето как стоят нещата.

Кити не можеше да повярва какво бе чула, нито смееше да му се довери. Всяка дума, която бе изрекъл, отговаряше точно на чувствата й. Но тя знаеше, че трябва да даде прагматичен отговор.

— Аз съм съпруга на брат ти, а ти призна, че искаш това, което има той. Сигурен ли си, че тези чувства, които изпитваш към мен, не са следствие от това?

— Боже мили! Току-що ти поднесох сърцето си на тепсия, така че те моля да не го режеш на парченца с острия си език. Но няма значение дали ми вярваш, а дали аз вярвам на себе си. Попита ме защо съм още тук и ти казах истината: твой съм, ако ме искаш. Ако желаеш да си тръгна, ще го направя.

— Разбира се, че можеш да останеш. Съпругът ми лично те покани. Моля, не обръщай внимание на странното ми настроение тази вечер. Вероятно е от нещо, което съм изяла.

Той се вгледа в лицето й, за да открие истината, но тя я скри дълбоко в себе си.

Няма да бъда като баща си…

— Уморена съм, Дръмънд. Ако ме извиниш, ще отида да си легна. Лека нощ.

Тя усети погледа му върху себе си, докато вървеше към вратата.

— Лека нощ, госпожо Мърсър.

* * *

Когато същинският дъждовен сезон настъпи в Бруум, улиците се наводниха и станаха непроходими. Магазините на „Дампиър Теръс“ бяха оградени с торби пясък и Фред храбро си проправяше път през калта, за да носи провизии. Кити погледна през прозореца и видя, че скъпоценната й градина вече е погребана под река от червена кал. Очите й се насълзиха при мисълта за любовта, която бе вложила в опита да пресъздаде малко парченце от дома си.

Фактът, че бяха изолирани в къщата, правеше ситуацията с Дръмънд още по-напрегната. Дори да искаше да си замине, в това време нямаше друг избор, освен да остане. След няколко дълги дни, през които Кити си мислеше, че може да полудее от безсилие и желание, дъждовете най-сетне спряха и всички излязоха като примигващи къртици под ярката слънчева светлина. Само след няколко минути Чарли и Кет бяха затънали до коленете в червената водниста почва, крещяха и викаха и се цапаха взаимно с кал.

Въздухът беше по-свеж и хладен, но се усещаше и неприятен мирис на отходни води.

— По-добре да внимаваме, това е сезонът на холерата. Ще изтъркаш добре децата, нали, Камира? — каза тя, вдигайки Чарли от калта.

— Да, госпожа Кити. Лошо време за голяма болест след край дъждовете.

Както се и очакваше, скоро дойде вест, че петима болни от холера са били доведени в болницата на доктор Сузуки, а по-късно бе съобщено и за много други.

— Поне засега е ограничена до бедняшкия квартал — успокои я Дръмънд, след като се разходи в града, за да се поразтъпче. — Няма известни случаи при бели.

Но скоро се появиха и такива и вратите на жителите отново бяха здраво затворени, този път срещу смъртоносната епидемия.

Фред бе първият поразен в дома на семейство Мърсър и лежеше в делириум на сламеника си в конюшнята. Кити се изненада, когато Камира настоя лично да се грижи за него, вместо да позволи да го закарат в болницата.

— Той бил добър с мен, а на онез доктори вяра нямам — заяви твърдо тя.

— Разбира се — съгласи се Кити, понеже знаеше, че аборигените са последният приоритет на болниците. Тя хвана ръцете на Камира. — Кажи ми, ако има нещо, с което мога да помогна.

Кити се върна в къщата с разтуптяно сърце при мисълта колко много контакти е имал Фред с Чарли всеки ден.

— Опитай се да не се притесняваш. Аборигените имат много по-слаб имунитет от нас срещу холерата. Нашите западни болести са дошли в Австралия с нас и са избили туземците с хиляди — каза Дръмънд.

— Колкото и да е ужасяващо това, поне ме успокоява, че Чарли не е в толкова голяма опасност. — Тя му се усмихна немощно. — Радвам се, че си тук.

— Виж ти, това са първите положителни думи, които ми казваш от дни. За мен е удоволствие, мадам — поклони се шеговито Дръмънд.

Фред се потеше в треска през следващите две нощи, а Камира съобщаваше, че не е сигурна дали ще оживее, и се връщаше в колибата със зловонни отвари от кухнята.

— Какво ще кажеш да заведем децата на плажа с файтона? — предложи Дръмънд.

— Сериозно ли говориш?

— Ридел Бийч е доста далеч от града. А ми се струва, че глътка чист въздух ще повлияе добре на всички ни — добави той.

Кити имаше също толкова отчаяна нужда да излезе от къщата, тъй че опакова храна за пикник и излязоха, като Дръмънд ги прекара по по-дългия път, за да избегне минаването през града.

Кити седна на мекия пясък, а Дръмънд си свали дрехите и влезе във водата само по дълги долни гащи.

— Съжалявам, но трябва да се направи — подкачи я той. — Хайде, деца, надпревара до водата!

Тя загледа как Чарли и Кет крещят и пищят, докато Дръмънд си играеше с тях в плитчините. Радваше се, че е излязла от потискащата атмосфера на къщата, но я смущаваше подобието на семейно излизане с мъж, който не се подчиняваше на правилата на обществото, който изглеждаше като Андрю, но не беше Андрю. Мъж, който знаеше как да се смее и да живее за мига.

И да, най-накрая призна пред себе си Кити, тя желаеше с цялото си сърце нещата да бяха различни.

Когато се върнаха у дома, Камира вече беше в кухнята, а на лицето й бе изписано облекчение.

— Фред вече добре.

— Слава богу — каза Кити и прегърна Камира. — Хайде сега, да вкараме тези деца във ваната и да помислим за вечеря.

В малките часове на нощта на Кити й прилоша и вдигна температура. После я заболя стомахът и едва успя да стигне до тоалетната, където я откри Камира на другата сутрин, колабирала на пода.

— Господин Дръм! Бързо елате!

Може би й се бе присънило как Камира крещи на Дръмънд:

— Не в болница, господин Дръм! Много хора болни! Идете вземе лекарства, ние грижим се за госпожа Кити тук!

Тя отвори очи и видя лицето на Андрю — или може би беше на Дръмънд — да я увещава да изпие някаква солена течност, която я накара да се задави и да повърне, и забеляза, че из въздуха се носи постоянен неприятен, кисел мирис.

Нежни ръце я миеха със студена вода, докато стомахът й се свиваше и болеше отново и отново. После сънува как отлита, за да се присъедини към предците на Камира в небето, и може би към самия Господ… Веднъж отвори очи и видя ангел, блестящо бял пред нея, да й подава ръка. Красив, висок глас пееше в ухото й.

Би било хубаво — помисли си с усмивка, — да се освободя от болката.

Тогава пред ангела се появи друга фигура и й проговори:

— Бори се, мила моя Кити. Не ме оставяй сега, обичам те, обичам те…

Трябва отново да е заспала, защото когато отвори очи, виждаше светлина, процеждаща се през малките хоризонтални пролуки на кепенците.

— Защо никой не е пуснал завесите? — промърмори тя. — Аз винаги ги затварям. Помага да задържи жегата навън…

— Е, ваше величество, моля да простите пропуска ми. Имах да мисля за други неща допреди малко.

Дръмънд стоеше над нея с ръце на кръста. Изглеждаше ужасно — блед и отпаднал, с тъмнолилави сенки под очите.

— Добре дошла обратно в земята на живите — каза й той.

— Сънувах, че идва ангел да ме отведе горе в небесата…

— Не се и съмнявам. Едва не те загубихме, Кити. Помислих, че се предаваш. Но изглежда Господ още не те иска и те е върнал.

— Може би все пак има Господ — прошепна тя и се опита да се изправи, но главата й се замая и си легна обратно на възглавницата.

— Този разговор ще го проведем някой друг път, след като поспя. Изглеждаш в съзнание, общо взето, и не си цапала леглото от цели дванадесет часа — заяви Дръмънд.

— Цапала леглото?! — Кити затвори очи и използва малкото енергия, която имаше, за да се извърне от него, изпълнена с ужас и срам.

— Холерата причинява това. Не се притеснявай, напусках стаята, когато се сменяха дрехите и чаршафите ти. Камира се занимаваше с това. Макар да признавам, че ако беше умряла, бях на път да отида в полицията и да настоя да я арестуват за убийството на господарката й. Когато се опитах да те заведа в болницата, тя се бори като тигър, за да ме спре. Убедена е, че болниците на белите са пълни с болести, което, честно казано, вероятно е вярно. Ако не умреш от собствените си бактерии в епидемията, ще умреш от тези на съседа си. Накрая ме изтощи и се съгласих, Господ да ми е на помощ.

— Тук имаше ангел, кълна се…

— Пак ли имаш треска, Кити? Надявам се, че не. — Дръмънд вдигна вежда. — Е, ще те оставя тук да си говориш за ангели и ще ида да кажа на сестра Камира, че си жива и може скоро да се оправиш.

Кити го гледаше как върви към вратата.

— Благодаря ти — успя да каже.

— За мен беше удоволствие, мадам. Винаги съм готов да ви служа.

— Наистина видях ангел — настоя тя, и изтощена от разговора, затвори очи и заспа отново.

* * *

— Господин Дръм бил с вас нощ и ден. Нивга не се отделял от вас. Само когато аз сменяла онез миризливи чаршафи. — Камира сбърчи нос. — Той добър бял, слуша ме, като казвам не в болница.

Кити, която седеше в леглото и се мъчеше да яде от воднистата, солена супа на подноса пред себе си, се вгледа в замечтаното изражение на Камира. Осъзна, че нейната бавачка и помощничка също е попаднала под магията на „господин Дръм“.

— Той вас обича, госпожа Кити — каза Камира и кимна твърдо.

— Няма нищо подобно! Или поне — Кити се опита да смекчи инстинктивната си реакция на думите на Камира — ме обича както всеки друг девер снаха си.

Камира завъртя очи с несъгласие.

— Вие късметлийка, госпожа Кити. Повечето хора не добри като него. Сега, вие се оправяте за ваше момче.

Два дни по-късно Кити се почувства достатъчно уверена, че видът й няма да уплаши Чарли, за да се види с него.

— Мамо! По-добре ли си? — каза той, след като се хвърли в ръцете й и тя усети чистата му жизнена сила.

— Много по-добре, Чарли, скъпи. И толкова се радвам да те видя!

— Татко каза, че ще се върне вкъщи, когато чичо Дръм му прати телеграма, че си болна.

Стомахът на Кити се преобърна, както в най-лошите моменти на скорошната си болест.

— Така ли? Това е много мило от негова страна.

— Да, но после ти се оправи, тъй че чичо Дръм отиде до телеграфния офис да каже на татко, така че той няма да се връща.

— Сигурно си разочарован, Чарли.

— Да, но чичо Дръм е тук да се грижи за нас, а той изглежда съвсем същия, но е по-смешен и играе крикет и плува с нас. Защо татко не иска да плува с нас?

— Може би ще поиска, ако го помолим учтиво.

— Няма, щото винаги е зает с работа. — Чарли я млясна по бузата и я прегърна през врата с пухкавите си ръчички. — Радвам се, че не умря. Аз и Кет ще помогнем на Фред да построи колиба в двора.

— Каква колиба?

— Наша собствена къща. Можем да живеем там заедно и може би да вечеряме там понякога. — Чарли погледна умоляващо майка си. — Може ли?

— Понякога, може би — съгласи се Кити, прекалено изтощена, за да спори.

— И един ден ще се оженим като теб и татко. Довиждане, мамо. Яж си супата и оздравявай.

Кити го гледаше как върви решително през стаята. В последните няколко дни сякаш бе пораснал, и по ръст, и по зрялост.

Макар да нямаше нищо лошо в детските игри, Кити се зачуди за пореден път дали не бе допуснала грешка, поверявайки толкова много от грижите за Чарли на Камира, но всичко това беше за друг път. Кити се концентрира върху това да довърши супата си.

На другата сутрин настоя, че се чувства достатъчно добре, за да се изкъпе и да се облече. Храната още беше проблем — прилошаваше й, щом я погледнеше — но тя се стараеше да яде. Чарли и Кет бяха заети в градината с Фред, който режеше и ковеше дъски за колибката им за игра.

— Той е добър човек — отбеляза Дръмънд на закуска. — Отнесла си се с него и Камира с уважение и те ти се отплащат десетократно.

— И ти си добър човек. Благодаря ти, че се грижи за мен, докато бях болна. Не знам какво щях да правя, ако те нямаше тук.

— За мен беше удоволствие, или поне задължение. Не можех да позволя да умреш под моите грижи, нали? Брат ми никога не би ми простил. Добрата новина е, че епидемията в града изглежда е свършила, макар че доктор Сузуки ми каза, че са загубили дванадесет души в болницата и може би тройно повече в бедняшкия квартал. За жалост госпожа Джефърд е една от тях.

— Каква трагедия! Трябва веднага да пиша на съпруга й.

— Смъртта превръща всички ни в светци, нали така? — Дръмънд се усмихна сухо. — Както и да е, щом вече си добре, а времето се оправи, вероятно ще си тръгна утре или вдругиден.

— Няма ли пак да завали?

— Може би, но не искам повече да се мотая в краката ти.

— Моля те, остани, докато времето се оправи за постоянно — замоли го тя, неспособна да понесе мисълта да си отиде. Бе сигурна, че неговият глас я извика обратно, когато беше на ръба на смъртта. — Чарли те обожава.

— Много мило от твоя страна, че го казваш. А ти?

— Мамо! Чичо Дръм! — Чарли влетя през вратата. — Колибата ни е довършена. Ще дойдете ли да я видите?

— Разбира се. — Кити стана, благодарна, че синът й наруши момента.

Струпаха се в малката колибка, пиха чай и ядоха ледените сладки, които Тарик бе направил. Имаха текстурата на куршуми, но на никого не му пречеше.

— Може ли да спим тук тази нощ, мамо? — замоли й се Чарли.

— Съжалявам, скъпи, но не. Кет спи с майка си, а ти спиш в спалнята си.

Чарли се нацупи, а възрастните се изправиха и се наведоха, за да излязат от тясното помещение.

Тази вечер Кити отдели повече време от обикновено за тоалета си. Може би беше заради начина, по който Дръмънд се бе грижил за нея и затова че гласът му я бе върнал към живота, или може би това как си играеше толкова естествено с Чарли и Кет, но повече не можеше да отрича истината. Сложи си малко парфюм на врата, макар да знаеше, че привлича комарите, и се вгледа в отражението си в огледалото.

— Обичам го — каза му тя. — Господ да ме пази, не мога да го отрека.

Тази вечер вечеряха заедно, а ръцете на Кити трепереха, докато се бореше с трите ястия. Нямаше идея дали Дръмънд усеща внезапното електричество във въздуха. Той се хранеше добре и се наслаждаваше на бутилка вино от сандъка, който Андрю бе поръчал от Аделаида. Изглеждаше сякаш не забелязва огромната промяна в нея.

— Ще ми налееш ли малка чашка вино? — помоли го тя.

— Смяташ ли, че е разумно? — Дръмънд се намръщи на молбата й. — Не мисля, че е добра идея, предвид деликатното ти състояние.

— Може би, но искам да вдигна тост за това, че още имам здраве, за което да се притеснявам, а не лежа в моргата като горката госпожа Джефърд.

— Е, добре. — Той й наля един напръстник.

— Още малко, ако обичаш.

— Кити…

— За бога, аз съм възрастна жена! Ако искам да изпия чаша вино, ще го направя.

— Виждам, че вече си добре. — Той вдигна вежда. — Пак започваш да командваш.

— Мислиш, че обичам да командвам? — попита тя.

— Пошегувах се, Кити. През повечето време се шегувам. Какво те е ухапало тази вечер? Нервна си като неукротена кобила.

Кити отпи от виното си.

— Мисля, че минаването на косъм от смъртта ме е… променило.

— Разбирам. Как?

— Мисля, че осъзнах колко нетраен е животът.

— Така е. Особено в този наш прекрасен нов свят.

— Признавам също, че в миналото съм се съмнявала в съществуването на Бог, но онази нощ го усетих. Усетих любовта му.

— Боже Господи! — Дръмънд отново напълни чашата си с вино. — Получила си просветление. Да не смяташ да помолиш местния свещеник да станеш първата жена в клира?

— Поне веднъж спри да се шегуваш с мен! — Кити изпи чашата си наведнъж, вече усещайки как главата й се върти. — Искам да кажа, че аз… това е…

— За бога, Кити, просто го кажи.

— Точно както усетих Неговата любов, обичам и теб, Дръмънд. И смятам, че е така от момента, в който се срещнахме.

Кити протегна ръка да вземе бутилката вино, но Дръмънд я дръпна по-далече от нея.

— Стига толкова от това, госпожичке. Носи прекалено много лоши спомени. И… — той я хвана за китката — искам да вярвам, че наистина мислиш това, което казваш.

— Наистина го мисля. Да. — Кити изведнъж се засмя. — И не, не съм пияна от един напръстник вино, а от облекчение! Имаш ли представа колко беше изтощително да отричам чувствата си към теб през последните няколко седмици? Моля те, умолявам те, Дръмънд, не можем ли просто да споделим радостта, че сме живи? В този момент? Без да се тревожим за утре, нито за това какво е правилно и грешно…

След дълга тишина, той най-накрая проговори.

— Нямаш представа колко радостен ме прави признанието ти. Но като оставим настрана малката чаша вино, която току-що изпи, мисля, че си опиянена по-скоро от самия живот, след като толкова скоро за малко не го изгуби. Колкото и отчаяно да искам да те обичам по всички възможни начини, смятам, че за твое собствено добро ни е нужна пауза. Малко време, в което да възстановиш силите си и да обмислиш това, което ми каза тази вечер. И последствията, които ще има за нас двамата и семейството ни.

Кити го погледна с неверие.

— Ето ме тук, предлагам ти без да мисля тялото и душата си, а ти избираш точно този момент, за да станеш благоразумен! Времето е лукс и не е безкрайно, и, за бога, не искам да хабя и секунда повече от него!

— Но ако отделиш малко от него, за да помислиш върху казаното, няма да го похабиш. Ако още мислиш по същия начин след няколко дни, тогава…

— Сега аз говоря със сърцето си, а ти с ума си… Божичко! — Кити взе да кърши ръце. — Винаги ли намираш начин да противоречиш? Или просто след като ме видя толкова болна, а тялото ми… извън контрол, си променил мнението си?

— Виждал съм всеки сантиметър от тялото ти и те уверявам, че е прекрасно. — Дръмънд протегна ръка към нея, но тя я отказа и се изправи на още слабите си крака.

— Отивам да си лягам. — Тя тръгна към вратата с толкова изправен гръб, колкото бе възможно, но една ръка я хвана и я притегли към него.

— Кет, аз… — После я целуна грубо и вече замаяната й глава се завъртя още повече. Когато отдръпна устните си и я пусна, тя едва не се строполи на земята.

— Като парцалена кукла си — каза нежно той, поддържайки тежестта й с ръцете си. — Ела, ще те отведа по коридора до спалнята ти.

Той се спря, когато стигнаха до вратата й.

— Имаш ли сили да се съблечеш сама, или да ти помогна? — Усмихна й се иронично.

— Имам — успя да каже тя.

— Трябва да знам, че си сигурна, Кити, защото не мога да се върна назад, след като това започне. Никога.

— Разбирам. Лека нощ, Дръмънд.

* * *

Няколкото дни, за които я бе помолил, преминаха бавно, като да гледаш как скала става на пясък. За щастие децата си имаха колибата, в която да си играят — Кити нямаше представа какво всъщност правят вътре заедно, но когато отидеше да провери как са, отвътре винаги се чуваше писклив кикот.

Дръмънд обяви, че има да върши някаква работа за баща си в града и стоеше извън къщата през повечето време, оставяйки Кити да ходи трескаво напред-назад, подлудена от потискащата жега и пламенно желание. Колкото и пъти да си казваше да „помисли“, както той я бе помолил да направи, рационалният й ум сякаш напълно я бе изоставил. И дори когато пристигна изпълнена с обич телеграма от Андрю, тя не можа да почувства необходимата вина, за да преодолее предателските си мисли.

МНОГО СЪМ ОБЛЕКЧЕН ЧЕ ОТНОВО СИ ДОБРЕ СТОП РАДВАМ СЕ ЧЕ ДРЪМЪНД Е БИЛ ТАМ СТОП НАДЯВАМ СЕ ДА СЕ ВЪРНА С ПОДАРЪК ДОСТОЕН ЗА КРАЛИЦА СТОП АНДРЮ СТОП

Два дни по-късно Кити не можеше да търпи повече. Лежейки в леглото, чу вратата на Дръмънд да се затваря. След заминаването на Андрю бе започнала да лежи гола, само с един чаршаф за благоприличие. Почака стенният часовник в антрето да удари полунощ, изправи се и си облече халата. Затвори тихо вратата зад себе си, за да не събуди Чарли, и тръгна на пръсти по коридора. Влезе в стаята на Дръмънд, без да чука. Той не си беше затворил кепенците и под лунната светлина, блестяща през стъклото, тя видя как лежи гол в леглото.

Кити развърза халата си и го остави да се свлече на земята. Отиде до леглото, протегна ръката си и го докосна.

— Дръмънд?

Той отвори очи и я погледна.

— Помислих. И съм тук.