Лусинда Райли
Сестра на перлите (11) (Историята на Кики)

10.

Между Коледа и Хогманай^[1] — или, както го наричаха тук, Нова година — имаше разходки за забавление на обитателите на „Алиша Хол“. Отидоха на пикник в Елдър Парк и слушаха оркестъра на сцената, а на следващия ден посетиха зоопарка на Аделаида. Докато Кити се радваше на различните пухкави затворници, като ококорените опосуми и очарователните коали, на Дръмънд му достави повече удоволствие да я завлече в отделението за влечуги и да й покаже богатото разнообразие от змии. Постара се да й посочи кои са безобидни и кои — смъртоносни.

— Питоните са общо взето безопасни, макар че могат да те ухапят лошо, ако ги настъпиш случайно. Онези австралийски кафяви змии, които трудно се виждат на земята, са най-отровни. Също и — той посочи стъклената преграда, — онази змия на ивици, която се е увила около клона в ъгъла. Това е тигрова змия и ухапването й е също толкова ужасно. Но змиите обикновено хапят само ако ги закачаш — добави той.

Дръмънд предложи Кити да се качи на слон, най-голямата атракция на зоопарка в Аделаида. Качиха я не особено елегантно на гърба на застаряващия сив слон и тя седна горе, чувствайки се като индийска махарани, каквито бе виждала на картинки в една книга.

— Почакайте да се качите на камила — това се казва неудобно пътуване — извика й Дръмънд.

Тази вечер се прибра у дома и веднага писа на семейството си, че е яздила слон, и то на най-неочакваното място.

Хогманай дойде и Кити узна, че Едит традиционно прави голямо вечерно парти на този ден.

— Причинява ни това всяка година — изстена Дръмънд на закуска. — Настоява да си облечем тартаните.

— Това е нормално в Единбург през цялата година — отвърна Кити.

— Точно там е въпросът, госпожице Макбрайд. Аз съм роден и отрасъл в Австралия, никога не съм стъпвал в Шотландия, и което е по-важно, нямам и такова намерение. Ако момчетата в станция Килгара знаеха, че ще подскачам в пола като момиче цяла вечер, щяха да ме скъсат от подигравки.

— Но си струва да го направим, за да зарадваме майка ни, нали? — включи се в разговора Андрю. — Не забравяй, че тя е родена там и старата родина й липсва. Сигурен съм, че и на госпожица Макбрайд ще й хареса.

— Не се сетих да донеса клановия си тартан… — прехапа устна Кити.

— Сигурен съм, че майка ще ти услужи с някой от нейните. Гардеробът й е претъпкан с такива дрехи. Извинете ме. — Дръмънд се изправи. — Имам работа за вършене в града, преди да замина за Европа.

— Брат ви заминава за Европа? — попита Кити, след като Дръмънд излезе от стаята.

— Да. Утре, с татко — отвърна той. — Дръмънд иска да купи още няколко глави добитък — стадата му намаляха тази година поради сушата и копията на черните, а татко има да продава някои великолепни перли от тазгодишния добив и няма доверие на другиго да го свърши вместо него. Освен това на север тече дъждовният сезон и там не е много удобно място за живеене. Повечето ни платноходи в Бруум са на пристана заради сезона на циклоните. Скоро ще се върна да наглеждам нещата. Прекарах там последните три години, учейки се от татко, и сега ще поема управлението от него, преди майка да се разведе с него поради изоставяне. — Андрю се усмихна печално.

— Тя каза, че не й е харесало в Бруум, доколкото си спомням.

— Когато майка ми е живяла там, преди десет години, е било трудно за жена, но перлената индустрия се разраства, а с нея и градът. А и с такова смесено общество никога не е скучно. Трябва да се свикне, но лично аз го намирам за вълнуващо. Смятам, че и с вас би било така, понеже имате приключенски дух.

— Така ли?

— Според мен — да. А и сякаш приемате хората каквито са.

— Баща ми — и Библията — бързо добави тя, — са ме учили никога да не съдя по цвят и вид, а само по душата на човека.

— Да, госпожице Макбрайд. Много е интересно, нали, как хората, които смятат себе си за истински християни, могат да се държат като точно обратното? Е, както и да е… — каза той, след което настана неловка тишина.

— А сега — Кити се изправи на крака, — трябва да потърся майка ви и да предложа помощта си за приготовленията за тазвечерното парти.

— Това е много мило от ваша страна, но се съмнявам да има нужда от помощ. Също като всичко друго, с което тя се занимава, и това ще върви като добре смазана машина.

Тази вечер, докато Кити си обличаше тюркоазената рокля, която Агнес бе почистила умело с пара, за да отстрани петната от пот, на вратата й се почука. Влезе госпожа Макромби с дълго парче тартан.

— Добър вечер, мила моя госпожице Макбрайд. Това е шарфът ви за тази вечер. От мен и скъпия ми покоен съпруг. Ще се гордея да ви видя в тартана на семейство Макромби. В последните няколко седмици бяхте като дъщеря за мен.

— Аз… благодаря ви, госпожо Макромби. — Кити бе дълбоко трогната от думите й. — Толкова сте добра към мен!

— Ще ми окажете ли честта да ви го вържа?

— Разбира се. Благодаря ви.

— Знаете ли — каза госпожа Макромби, премятайки тартана над дясното рамо на Кити, — за мен беше удоволствие да гледам как разцъфвате в седмиците след като напуснахме Единбург. Бяхте като мишле, когато се запознахме. А вижте се сега! — Госпожа Макромби закрепи елегантна брошка с форма на цветче магарешки бодил на рамото на Кити. — Вие сте истинска красавица и гордост за семейството си. За когото и да се омъжите, ще му бъдете достойна съпруга.

— Ще бъда ли? — отвърна Кити и се остави на госпожата да я избута към огледалото.

— Погледнете се, госпожице Катрин Макбрайд; с вашия горд шотландски произход, интелигентност и красива физика. О, много се забавлявах да гледам как двамата ми племенника се опитват да спечелят вниманието ви, всеки по своя начин.

Госпожа Макромби се изкикоти като момиченце и Кити разбра, че вече си е пийнала.

— Така че — продължи тя — се запитах кой от двамата ще изберете? Те са толкова различни. Скъпа, решили ли сте кой близнак ще бъде?

Кити никога не си бе позволявала да мисли, че който и да е от богатите близнаци я смята за нещо повече от забавление (Дръмънд) или по-малка сестра (Андрю), така че отговори честно.

— Наистина, госпожо Макромби, убедена съм, че грешите. Семейство Мърсър очевидно са една от най-могъщите фамилии в Аделаида…

— Ако не и в Австралия — добави госпожа Макромби.

— Да, а аз, като бедна дъщеря на свещеник от Лийт, никога не бих могла да считам себе си за достойна за когото и да било от двамата. Нито за семейството им.

Звънецът на входната врата проехтя и я спаси.

— Е, скъпа моя — каза госпожа Макромби, прегърна я и я задържа до гърдите си, — нека видим какво ще се получи, а? И в случай че нямам възможността да ви пожелая честита 1907 година по-късно тази нощ, ще го направя сега. Просто знам, че ще бъде щастлива година!

Госпожа Макромби се изнесе от стаята като кораб с вдигнати платна. Щом вратата се затвори, Кити се строполи на леглото си, изпълнена с облекчение и объркване.

* * *

Ако имаше едно нещо, в което Кити знаеше, че я бива, това бяха шотландските танци. Майка й бе научила нея и сестрите й да танцуват, отчасти защото тя самата обичаше танците, но най-вече защото нямаше какво друго да се прави в дългите зимни вечери в Лийт. И освен това движението им помагаше да се стоплят.

И, божичко, помисли си Кити, докато танцуваше „Херцогът на Пърт“, тази вечер определено я стопли. Завиждаше на мъжете, чиито килтове оставяха краката им голи, докато тя се потеше като прасе в копринената си рокля с корсет и тартановия шарф. Но тази вечер това не я притесняваше — танцуваше отново и отново с различни партньори, докато най-накрая, малко преди полунощ, седна да си почине и Андрю й донесе голяма чаша плодов пунш, за да утоли жаждата си.

— Е, госпожице Макбрайд, тази нощ видяхме още една страна на характера ви. Вие сте изключително добра танцьорка.

— Благодаря ви — отговори тя. Още беше задъхана и се молеше Андрю да не се приближи много до нея, защото беше убедена, че той би усетил ужасната миризма на пот.

Няколко минути по-късно той я отведе в антрето с останалите гости, за да се спази старата шотландска традиция да посрещнат първия човек, който премине прага в полунощ. Събраха се около коледната елха, чиито иглички вече се бяха оронили по пода, и Кити застана до Андрю.

— Още десет секунди! — изрева Стефан сред тълпата и те започнаха да отброяват секундите, докато накрая всички избухнаха в аплодисменти и си честитиха един на друг новата година.

Кити изведнъж се озова в прегръдките на Андрю.

— Честита Нова година, госпожице Макбрайд. Исках да попитам…

Кити видя безпокойството на лицето му.

— Да?

— Мога ли да ви наричам Кити от сега нататък?

— Да, разбира се.

— Е, надявам се през 1907 да продължим своето… приятелство. Аз… искам да кажа, Кити…

— Честита Нова година, момчето ми! — Стефан прекъсна разговора им и плесна сина си по гърба. — Не се съмнявам, че ще ме накараш да се гордея с теб в Бруум.

— Ще направя всичко по силите си — отвърна Андрю.

— Честита Нова година и на вас, госпожице Макбрайд. Вие сте най-хубавото украшение на семейната ни Коледа. — Той се наведе напред и целуна Кити по бузата, а мустакът му я погъделичка. — И двамата се надяваме да решите да удължите престоя си в Австралия, нали, моето момче? — Стефан намигна на сина си, без да си прави труда да се прикрива, и тръгна да честити новата година и на останалите си гости.

Андрю се извини и тръгна да търси майка си, а Кити излезе на верандата на чист въздух.

Изведнъж две силни ръце я повдигнаха изотзад и я завъртяха в кръг няколко пъти, преди накрая да я свалят на земята.

— Честита Нова година, госпожице Макбрайд… Кити… Кет… да, този прякор ви пасва перфектно, защото сте като котка, с лека стъпка и много по-умна, допускам, отколкото мислят повечето хора. Накратко, вие умеете да оцелявате.

— Така ли? — Главата на Кити се въртеше и тя се опита да се успокои. Погледна нагоре към Дръмънд. — Пиян ли сте?

— Ха! Точно вие да ми го кажете, госпожице Кити-Кет. Може би малко, но хората ми казват, че се държа много приятелски, когато се напия. А сега имам да ви казвам нещо.

— И какво е то?

— Със сигурност знаете толкова добре, колкото и аз, че се кроят планове да станете постоянна част от семейството ни.

— Аз…

— Не се преструвайте, че не знаете какво имам предвид. Очевидно е за всеки, че Андрю е влюбен във вас. Чух дори родителите ни да го обсъждат. Татко напълно подкрепя идеята; майка, по някакви свои си женски причини, не е толкова ентусиазирана. Но тъй като в тази къща тежи думата на баща ми, съм убеден, че съвсем скоро ще получите предложение.

— Мога да ви уверя, че никога не ми е хрумвала подобна мисъл!

— Тогава или проявявате фалшива скромност, или сте по-глупава, отколкото си мислех. Естествено, като по-възрастен, той има право на първи опит, но преди да решите, искам да се включа в надпреварата и да ви кажа, че като за жена притежавате много качества, на които се възхищавам. И…

За пръв път, откакто Кити познаваше Дръмънд, тя видя несигурност в очите му.

— Работата е такава…

И той я взе в ръцете си и я целуна силно по устните. Дали от шок, или от чисто удоволствие, Кити не се отдръпна веднага и цялото й тяло сякаш се разтопи като бучка масло, оставена под австралийското слънце.

— Ето така — каза той, когато най-накрая я пусна. После се наведе и прошепна в ухото й: — Помнете това: брат ми може да ви даде сигурност, но с мен ще получите приключения. Само ми се закълнете, че няма да вземете решение, докато не се върна от Европа. А сега отивам в „Единбург Касъл“ да празнувам до зори с приятелите си. Лека нощ, госпожице Макбрайд.

Дръмънд помаха с ръка, остави Кити на верандата и тръгна към задната част на къщата. Когато чу файтона с понито да излиза през портата, Кити колебливо докосна устните си. И преживя отново всяка секунда удоволствие, която бе изпитала от докосването му.

* * *

Кити не видя Дръмънд на следващата сутрин — беше излязъл рано сутринта, за да наблюдава товаренето на куфарите на парахода. Кити даде на Стефан Мърсър писмата, които бе обещал да прати на семейството й, когато пристигне в Европа.

— Всъщност — каза той с намигване, — може да отида и да ги доставя лично. Довиждане, мила моя. — Той я целуна по двете бузи. После се качи на каретата и цялото домакинство го изпрати.

Кити закуси сама с Андрю, тъй като госпожа Макромби бе поръчала да й занесат закуската в стаята, а Едит се сбогуваше със съпруга си и сина си на пристанището. След проведените вчера разговори на Кити й беше неудобно да седи там с него. Той изглеждаше необичайно унил.

— Госпожице Макбрайд… — започна накрая.

— Моля те, Андрю, разбрахме се вече да ме наричаш Кити.

— Разбира се, разбира се. Кити, яздиш ли?

— Да, яздя, или по-точно някога го правех. Научих се като дете, когато посещавахме баба ми и дядо ми в Дъмфрисшайър. Някои от понитата бяха доста диви, хванати от ливадите, и често ме хвърляха от гърбовете си. Защо питаш?

— Тъкмо си мислех, че един галоп много помага да си прочистиш ума. Имаме бунгало в хълмовете Аделаида с малка конюшня към него. Какво ще кажеш да се качим там днес? Въздухът е по-чист и хладен, и мисля, че ще ти хареса. Майка ми даде позволението си да те наглеждам сам, между другото.

Стигнаха до бунгалото на семейство Мърсър два часа по-късно. Кити, която очакваше съвсем малка къщичка, беше изумена, защото ниската къща беше направо едноетажно имение, обградено от разцъфнали градини и лозя. Обърна се в кръг, за да види как зелените хълмове се издигат и спускат около тях. Напомни й малко за низините на Шотландия.

— Толкова е красиво! — ахна тя, и наистина го мислеше.

— Радвам се, че ти харесва. А сега нека ти покажа конюшните.

Половин час по-късно двамата излязоха да яздят. Тръгнаха в тръс по долината и излязоха на равнина, където Кити реши да опита лек галоп. Андрю я последва и също мина в галоп, а Кити се засмя на глас, във възторг от чистия въздух и зеленината около себе си.

Когато се върнаха в бунгалото, тя видя, че на една маса на верандата е сложен лек обяд.

— Изглежда много вкусно — каза Кити, още задъхана, и без повече приказки седна на един от столовете и си взе парче хляб, още горещ от печката.

— Има и свеж лимонов сок за теб — посочи Андрю.

— Кой е приготвил всичко това?

— Икономката в тази къща. Живее тук целогодишно.

— Въпреки че ми каза, че рядко идвате тук?

— Да. Баща ми е много богат, какъвто смятам да бъда и аз.

— Сигурна съм, че ще успееш — каза Кити след кратка пауза.

— Разбира се — продължи бързо Андрю, осъзнавайки, че е направил грешка, — това не е основната ми цел, но особено тук, в Австралия, парите помагат много.

— Помагат навсякъде, но наистина вярвам, че не могат да купят щастие.

— Напълно съм съгласен, Кити. Семейството и… любовта, те са всичко.

Довършиха обяда си в почти пълна тишина. Кити просто се концентрира върху насладата от заобикалящата я среда и се опита да не мисли за вероятната причина за това посещение.

— Кити… — наруши мълчанието накрая Андрю. — Може би знаеш защо те доведох тук, горе?

— За да ми покажеш пейзажа? — отвърна Кити, но думите прозвучаха неискрено дори на нея самата.

— Това, но също и… не може да си напълно изненадана да чуеш колко се… привързах към теб в последните десет дни.

— О, сигурна съм, че щеше да се умориш от мен, ако ме познаваше по-отдавна, Андрю.

— Съмнявам се, Кити. Както обикновено, просто проявяваш скромност. Говорих дълго с леля си, която те познава от дете, и тя не можа да каже и една лоша дума за теб. В нейните очи, както и в моите, ти сякаш си перфектна. И след като вече уведомих майка си и баща си за намеренията си, а те се съгласиха…

Андрю стана внезапно и дойде да коленичи пред нея.

— Катрин Макбрайд, моля да ми окажете честта да станете моя съпруга.

— Господи! — възкликна Кити след подходяща пауза, която трябваше да покаже пълно неведение за подобно предложение. — Шокирана съм. Никога не съм си помисляла…

— Това е защото си тази, която си, Кити. Момиче… жена, всъщност, която не осъзнава собствената си красота, вътрешна и външна. Ти наистина си красива, Кити, и разбрах в мига, в който те видях, че искам да бъдеш моя съпруга.

— Наистина ли?

— Да. Не бих казал, че съм романтична натура, но… — Андрю се изчерви. — Действително беше любов от пръв поглед. А после — засмя се той, — разбрах, че съм бил прав, когато показа такъв ентусиазъм към динозавърската стъпка в Бруум. Повечето момичета дори не знаят какво е динозавър, камо ли да се интересуват от фосилизираната му стъпка. Е, какво ще кажеш?

Кити погледна Андрю и несъмнено красивото му лице, после вдигна глава и огледа красивото имение, което този мъж очакваше да наследи. Мислите й се върнаха към Лийт и баща й, който твърдеше, че я обожава, но после, заради онова, което знаеше, я бе заточил на другия край на света.

— Аз…

Дяволският й ум изрисува ярка картина с лицето на Дръмънд, после започна да реди спомени в рамка в главата й. Начинът, по който се закачаше с нея, държеше се с нея не като с порцеланова кукла, а като с равна, как я караше да се смее, дори когато не искаше… и най-вече начинът, по който се бе почувствала, когато той я целуна само преди няколко часа.

Въпросът беше дали той изкарваше наяве най-доброто или най-лошото у нея? Което и от двете да беше, тя определено не беше същият човек, когато бе с него.

— Моля те, разбирам, че това е шок за теб, толкова скоро след запознанството ни — продължи Андрю в тишината. — Но трябва да се върна в Бруум през февруари или март, а както отбеляза майка, това оставя много малко време за приготовления за сватба. Не искам да те принуждавам да бързаш с решението си, но…

Гласът на Андрю секна и тя си помисли колко мил човек беше.

— Мога ли да помисля известно време? Планирах да се върна при семейството си в Шотландия. А това ще означава… да остана тук. За остатъка от живота си. С теб.

— Скъпа Кити, разбирам те напълно. Помисли колкото дълго искаш. Леля Флорънс ми каза от какво сплотено семейство идваш и знам каква жертва ще направиш, ако се омъжиш за мен. И, разбира се, поне през следващите няколко години ще живееш в Бруум.

— Място, което майка ти мрази.

— И което вярвам, че ще заобичаш. Променило се е много от последния път, когато тя благоволи да го посети. Бруум процъфтява, Кити — корабите, пристигащи всеки ден от всички краища на света, носят луксозни стоки и скъпоценности, каквито не можеш да си представиш. Но да — съгласи се Андрю, — наистина е недооформено общество, където много от правилата на нормалното социално поведение не съществуват. Но чувствам, че ще го обикнеш толкова силно, колкото майка ми го намрази, просто защото си толкова щедра и вярваш в равенството. А сега трябва да се изправя, преди капачката на коляното ми да се счупи. — Андрю стана и взе ръката на Кити в своята. — Колко време ще ти трябва?

— Няколко дни?

— Разбира се. От сега нататък — каза той, хвана едната й ръка в своите и я целуна леко, — ще те оставя на мира.

В следващите три дни Кити обсъди ситуацията със себе си, един великолепен малък дългоопашат папагал в градината, и, разбира се, Бог. Никой от тримата не можа да й даде каквито и да е нови насоки по темата. Копнееше за мъдрия съвет на майка си, която би го дала само от любов и в интерес на дъщеря си.

— Но така ли би било наистина? — запита се Кити, крачейки напред-назад из стаята си, и осъзна, че би било много вероятно Адел да подтикне дъщеря си да използва възможността да се омъжи за такъв красив мъж от добро, богато семейство, предвид скромния им живот, който водеха в Лийт.

Простата истина беше, че макар Кити да осъзнаваше, че бракът е следващата стъпка в живота й, щом навърши осемнадесет, той винаги й бе изглеждал далече в бъдещето. А сега беше тук. Въпросът, който си задаваше отново и отново, беше дали трябва да обича бъдещия си съпруг от мига, в който го види. Или дали първоначалната радост от годежа идва от по-прагматичен ъгъл: от знанието, че си избрана сред многото млади дами — особено ако си бедна като нея — и че си осигурена за остатъка от живота си. Може би любовта щеше да израсте от съвместния живот, който един ден щеше да включва и семейство.

Освен това Кити беше сигурна, че ако семейство Мърсър бяха видели затрудненото положение, в което живееше собственото й семейство, и бяха разбрали, че не е особено добра партия, биха погледнали на този брак по съвсем друг начин. Но това не беше Единбург, а Австралия, където тя и всички други, достигнали прашния й червен бряг, можеха да преоткрият себе си и да бъдат които пожелаят.

Какво бъдеще изобщо я чакаше в Шотландия? Ако имаше късмет — брак с Ангъс и живот на съпруга на свещеник, не по-различен от първите й осемнадесет години, освен че можеше да бъде и още по-труден.

Въпреки думите на Дръмънд, че с него ще има „приключения“, тя осъзна, че бракът с всеки от двамата близнаци и заминаването с него в северната част на тази огромна земна маса ще й ги осигури.

Но… начинът, по който тялото й се разтопи, когато Дръмънд я целуна. Когато Андрю взе ръката й и я целуна, не беше неприятно, но…

Най-накрая, изтощена от вътрешните си противоречия, Кити реши да отиде при госпожа Макромби. Макар да бе предубедена, тя беше най-близкото нещо до семейство, което Кити имаше тук.

Избра момент, когато Едит бе излязла да посети свои приятели. Пиха чай заедно и Кити изложи мислите и дилемите си пред госпожа Макромби.

— Така, така. — Госпожа Макромби вдигна вежда, но за изненада на Кити не показа нито удоволствие, нито неодобрение. — Вече знаеш, че очаквах това да се случи, но, мила моя, наистина ти съчувствам. Никоя от нас не е толкова наивна, че да не осъзнава безвъзвратния ефект, който това решение ще има върху остатъка от живота ти.

— Да.

— Колко ти липсва Единбург, откакто си тук?

— Липсва ми семейството.

— Но не и самото място?

— Когато слънцето пече, копнея за хладината у дома, но харесвам каквото видях от Австралия досега. Това е страна на възможностите, където всичко може да се случи.

— За добро или лошо — вметна госпожа Макромби. — Мило момиче, от моята перспектива, ще повторя каквото ти казах на Нова година. Мога да кажа само, че ти разцъфна, откакто пристигна тук. Смятам, че Австралия ти подхожда, както и ти на нея.

— Да, тук определено се чувствам по-свободна — призна Кити.

— Но ако се омъжиш за Андрю, ще трябва да се примириш с факта, че няма да видиш семейството си дълги години. Макар да не се съмнявам, мила моя, че ще имаш свое собствено семейство. Това е естественият ред на нещата, дали тук или в Единбург. Щом една жена се омъжи, животът й се променя по един или друг начин. А самият Андрю? Харесваш ли го?

— Да, много. Той е вежлив, мил и умен. И съдейки по това, което ми е казвал, също и работлив.

— Да, действително е такъв — съгласи се госпожа Макромби.

— Както и да изглежда за външните хора, да бъдеш син на богат баща си има своите лоши страни. Той трябва да докаже пред Стефан и пред себе си, че може да постигне същия успех. За разлика от Дръмънд, който поради случайността да се роди втори няма същото чувство за отговорност. Наследникът и резервният наследник на трона на семейство Мърсър — засмя се тя.

— Ако мога да попитам, Кити… Дръмънд говори ли с теб, преди да замине за Европа?

— Да. — Кити реши, че сега не е времето да мълчи от срам. — Помоли ме да го изчакам.

— Така си и мислех. Той не можеше да откъсне очи от теб от мига, в който те видя. Всички тези глупави закачки… детински начин да търси вниманието ти. А ти какво му каза?

— Аз… не казах нищо. Тогава той си тръгна и не го видях повече, преди да се качи на кораба за Европа.

— Колко драматично. Е, не желая да се държа снизходително към теб и да ти изброявам предимствата на всеки от племенниците ми, но, мила Кити, това, което мога да ти кажа, е, че когато една млада дама вземе решение да сключи брак, това, което има нужда да получи от бъдещия си съпруг, е много различно от онова, за което може би си мечтае като младо момиче. Под това имам предвид сигурност и стабилност — особено в държава като тази — и човек, на когото може да се уповава и да разчита, че ще я закриля. Някой, когото уважава, и да, преди да попиташ, любовта наистина израства с времето. А и не се съмнявам, че Андрю вече обича теб.

— Благодаря ви, госпожо Макромби, за мъдрия ви съвет. Ще помисля върху думите ви. И трябва да го направя бързо, защото нямаме много време.

— За мен е удоволствие, Кити. Както със сигурност знаеш, много бих се радвала с теб официално да станем роднини, но решението е твое. Само помни, че Андрю ти предлага не само любовта си, а и цял един нов живот, с който ти можеш да направиш каквото поискаш.

* * *

По-късно същия ден, когато видя, че Андрю се връща вкъщи с понито и колата, тя слезе бързо на долния етаж, за да го посрещне на вратата и да му съобщи решението си, преди да се откаже.

— Андрю, може ли да поговорим?

Той се обърна към нея и тя разбра, че се опитва да прочете отговора в очите й.

— Разбира се. Нека влезем в дневната.

Кити забеляза колко беше напрегнат. Двамата влязоха в дневната и седнаха.

— Андрю, извини ме, че ми отне толкова време да обмисля предложението ти. Както знаеш, това е много важно решение за мен. Но вече взех решение и за мен ще бъде чест да стана твоя съпруга, стига баща ми да даде съгласието си. — Кити замлъкна, останала без дъх, и погледна Андрю. Той не изглеждаше толкова щастлив, колкото бе очаквала.

— Андрю, да не си променил намеренията си?

— Аз… не. Искам да кажа… абсолютно сигурна ли си?

— Абсолютно сигурна съм.

— И никой не те е притиснал да го направиш?

— Не!

След като получи отговора си, сега сякаш искаше да я разпитва за причините да се съгласи.

— Аз… ами, струваше ми се, че събираш сили да ми откажеш. Че може би има някой друг. Аз…

— Кълна се, няма друг.

— Е, добре, значи…

Кити видя как изражението на Андрю видимо се разведри.

— Господи! Сега аз съм най-щастливият мъж на света! Веднага трябва да пиша на баща ти, за да помоля за позволението му, но… ще възразиш ли, ако използвам телеграма? Както знаеш, писмата пристигат толкова бавно, а времето е малко. Разбира се, ще пиша и на татко, с молба да посети родителите ти, докато е в Европа. — Думите се сипеха от устата на Андрю, който крачеше възбуден напред-назад. — Надявам се баща ти да е готов да повери обичната си дъщеря на мен. Той познава семейството ни чрез леля ми, разбира се. — Андрю се спря и взе ръцете й в своите. — Заклевам ти се сега, Катрин Макбрайд, че ще те обичам и ще ти дам най-доброто от всичко през целия ти живот.

Кити кимна и затвори очи, а той я целуна леко по устните.

* * *

Два дни по-късно Андрю показа на Кити телеграмата, която току-що бе пристигнала.

АНДРЮ СТОП С РАДОСТ ДАВАМ БЛАГОСЛОВИЯТА СИ ЗА БРАКА ТИ С ДЪЩЕРЯ МИ СТОП ВСИЧКО НАЙ-ДОБРО НА ДВАМА ВИ СТОП МАЙКА Й И СЕМЕЙСТВОТО ПРАЩАТ ПОЗДРАВЛЕНИЯ СТОП РАЛФ СТОП

— Последното препятствие! — възкликна триумфално Андрю. — Сега можем да го обявим пред света и да започнем подготовката за сватбата. Може да не е толкова пищна, колкото би ти се искало, предвид ограничението във времето, но мама познава всички, които си струва да познаваш в Аделаида, и ще използва връзките си, за да ти осигури поне красива рокля.

— Тези неща не са толкова важни за мен, Андрю.

— И така да е, тази сватба е важна за мама. Ще съобщим на нея и на леля Флорънс тази вечер.

Кити кимна, извърна се от него и се качи горе, а очите й преливаха от сълзи. Когато стигна стаята си, тя се хвърли на леглото и зарида, защото всичките й съмнения, че баща й иска да се отърве от нея завинаги, се бяха доказали.

* * *

На сутринта преди сватбата й с Андрю месец по-късно, Кити стоеше пред високо огледало в булчинската си рокля. Едит наистина имаше много връзки и тя бе облечена в бяла рокля, достойна за принцеса. Талията й бе пристегната до крайност, а високата яка караше червената й коса да изпъква, вдигната от Агнес в красива прическа. Богатата алансонска дантела бе украсена със стотици малки перли, които блестяха и светеха при най-малкото й движение.

— Толкова сте красива, госпожице Кити. Иде ми да заплача… — каза Агнес, изправяйки тюления воал на раменете на Кити.

— Добро утро, Кити.

Кити видя отражението на Едит, която тъкмо влизаше в стаята.

— Добро утро.

— Не изглежда ли като на картина, госпожо? — каза Агнес и издуха носа си.

— Да, наистина — отвърна вдървено Едит, сякаш я болеше от признанието. — Мога ли да поговоря с Катрин насаме?

— Разбира се, госпожо.

— Дойдох да ти пожелая късмет, Катрин — каза Едит и обиколи бъдещата си снаха, за да се увери, че роклята изглежда идеално.

— Благодаря ви.

— Някога, когато бях много по-млада, познавах баща ти. Запознахме се на един бал в шотландските планини. Вярвах, че е също толкова запленен от мен, колкото бях аз от него. Но баща ти винаги е бил чаровен, както съм убедена, че знаеш.

Сърцето на Кити заби по-бързо. Тя не отговори, разбирайки, че Едит не е свършила.

— Разбира се, грешах. Оказа се, че е не само чаровен, а и непостоянен. Подлец, който обичаше да съблазнява жени, а след като свърши с тях, да минава на следващата. Казано направо, той ме остави да страдам. Няма да навлизам в детайли, но освен че разби сърцето ми, той почти унищожи и репутацията ми. Аз… е, достатъчно е да кажа, че ако Стефан не бе пристигнал от Австралия и не се бяхме запознали по случайност в Лондон — без той да знае нищо за… лошата слава, с която се бях сдобила, — бъдещите ми шансове щяха да бъдат провалени.

Дишай дълбоко, заповяда си Кити, когато усети, че кожата под роклята й изтръпва от срам и шок.

— Уверявам те, че всичко, което ти казвам, е истина. Надявам се, разбираш защо не бях особено доволна, когато сестра ми писа, за да ме уведоми, че ще я придружиш и трябва да те посрещна в дома си. Защото, разбира се, истината бе потулена и сестра ми няма никаква представа какво ми стори нейният светец Ралф. А сега… — Едит застана пред нея. — Ти — неговата дъщеря — ще се жениш за първородния ми син, и ще станем едно семейство. Виждам иронията в това, както съм сигурна, че я вижда и баща ти.

Кити сведе поглед към диплите бяла дантела, стелещи се около краката й, обути в елегантни обувки.

— Защо ми разказвате това? — прошепна тя.

— Защото ставаш част от семейството ни и не искам между нас да има повече тайни. Както и за да те предупредя, че ако някога нараниш сина ми, както баща ти нарани мен, ще те намеря и ще те унищожа. Разбираш ли?

— Да.

— Е, това е всичко, което имах да кажа. Мога само да се надявам, че имаш нрава на майка си. Сестра ми каза, че тя е много мила жена със силен дух. Трябваше отдавна да съм разбрала, че имах късмет да се измъкна, защото съм убедена, че майка ти е страдала в брака си с онзи мъж, както се случи и с мен. Той! Свещеник! — изсмя се дрезгаво Едит, но видя очевидното смущение на Кити и си възвърна спокойното изражение. — А сега, Кити, нека никога повече да не споменаваме тази тема. — Едит се доближи и я целуна колебливо по двете бузи. — Изглеждаш прекрасно, мила моя. Добре дошла в семейство Мърсър.