Лусинда Райли
Сестра на перлите (12) (Историята на Кики)

11.

Ейс разпери ръце и се прозя, пускайки книгата на дивана. Аз изправих гръб, обмисляйки историята, която току-що бях чула.

— Уха! — промърморих. — Кити Мърсър изглежда като страхотна жена! Да се премести на другия край на света, да се омъжи за човек, когото едва познава, и да се сдобие със свекърва демон.

— Предполагам, че много жени в онези времена са правели същото, особено ако са имали живот, към който не искат да се връщат. — Ейс се загледа някъде в далечината. — Като Кити — добави накрая.

— Да, баща й явно е бил истински негодник. Мислиш ли, че е направила правилния избор, като се е омъжила за Андрю, вместо за Дръмънд?

Ейс се вгледа в снимката на Кити на предната корица.

— Кой знае? Правим толкова много избори всеки ден…

Изражението му стана непроницаемо, затова не го попитах какви решения е взел той, за да стигне дотам, че да се крие в този палат.

— Въпросът е — казах аз, — какво общо има с мен? Не мисля, че сме роднини — изобщо не си приличаме.

За да демонстрирам, вдигнах книгата до главата си и се опитах да си придам същото строго изражение като нейното. Ейс се засмя и погали с пръст бузата ми.

— Не е нужно да си приличате, за да имате роднинска връзка. Виж ме мен — баща ми е европеец, а бих се обзаложил, че и ти си от смесена раса. Не си ли се чудила?

— Да, разбира се. Честно казано, винаги просто съм го приемала. Хората се опитват да познаят откъде съм, като чуят, че съм осиновена. Правят какви ли не предположения — че съм южноазиатка, южноамериканка, африканка… Сякаш всички искат да те поставят в някаква кутия и да ти сложат етикет, но аз исках просто да бъда себе си.

Ейс кимна.

— Да, и на мен ми се случва. Тук, в Тайланд, ни наричат luk kreung — буквално „половин дете“. Но макар да знам откъде идва кръвта ми, това не значи, че разбирам кой съм или къде ми е мястото. Чувствам се не на място навсякъде. Чудя се дали ще се почувстваш на мястото си в Австралия?

— Аз… не знам. — Започвах да се сгорещявам, всичките му въпроси караха главата ми да се върти, така че се изправих. — Ще отида за последно да поплувам и да видя залеза — обясних, крачейки по терасата към стълбите. — Искам да направя малко снимки.

— Как така „за последно“?

— Утре заминавам. Ще отида да си сложа банския.

Няколко минути по-късно стигнах до портата с фотоапарата си. Ейс вече беше там, с бански, слънчеви очила и шапка с козирка.

— Ще дойда с теб — каза той.

— Добре.

Опитах се да не показвам изненадата си. Той натисна червения бутон, а аз подадох фотоапарата си на По и последвах Ейс, който вървеше бързо към морето. Влязохме много по-навътре от всички останали и той ме взе в прегръдките си и ме целуна.

— Защо не ми каза по-рано, че заминаваш?

— Честно казано, изгубих представа за времето. Осъзнах колко малко остава едва тази сутрин, когато погледнах билета в раницата си.

— Ще бъде странно да съм тук без теб, Кики.

— Сигурна съм, че ще се справиш. Ела, трябва да си взема фотоапарата и да снимам залеза, преди да е свършил — обясних, докато излизахме.

Взех си фотоапарата от По и се върнахме на плажа, за да заснема залеза, докато Ейс се криеше сред дърветата и ме гледаше.

— Искате ли снимка? Аз ще я направя — предложи По.

— Имаш ли нещо против да се включиш в снимката? — попитах Ейс. — Със залеза и всичко останало зад нас? Просто за спомен?

— Аз… — В очите му проблесна страх, преди да се съгласи неохотно.

Показах на По кое копче да натисне, с Ейс застанахме с гръб към плажа и той ме прегърна през раменете. Така позирахме пред залязващото слънце на Пра Нанг. По заснима въодушевено, докато Ейс не вдигна ръка да го спре. После Ейс отиде до портата, набра кода и влезе. Аз го последвах, но спрях, за да си взема фотоапарата.

— Госпожо, да го занеса да принтират снимките? Мой братовчед, той се занимава с това в Краби. Отивам при него сега, снимките утре сутрин — предложи По.

— Окей, благодаря — съгласих се аз и извадих филма от апарата. — Направи два комплекта снимки — посочих с пръсти, мислейки си, че това ще е хубав спомен, който да оставя на Ейс.

— Няма проблем, госпожо. — По ми се усмихна. — За мен е удоволствие. Триста бата за два комплекта?

— Разбрахме се!

Отдалечих се, чудейки се защо По толкова искаше да ми помогне. Помислих си, че може би още го мъчи гузна съвест. Може би, поне от време навреме, хората искаха да се реваншират за стари провинения.

Тази вечер, не знам дали вината беше в мен, но разговорът на вечеря бе сух и неестествен. Ейс бе странно тих и дори не се смееше на шегите ми, както правеше обикновено, независимо колко лоши бяха. Веднага щом оставих вилицата и ножа, той се прозя и поиска да си легнем рано, а аз се съгласих. В леглото безмълвно се пресегна към мен в мрака и правихме любов.

— Лека нощ, Кики — каза той, след като се приготвихме, той за сън, а аз да будувам.

— Лека.

Чаках да усетя промяната в дишането му, която би ми показала, че е заспал, но така и не я чух. Накрая той въздъхна и протегна колебливо ръка, за да ме потърси в мрака.

— Спиш ли? — прошепна.

— Знаеш, че рядко успявам да заспя.

— Ела, имам нужда от прегръдка.

Той ме притегли към себе си и ме притисна толкова силно към гърдите си, че едва успявах да дишам.

— Говорех сериозно днес. Ще ми липсваш — промълви в тъмнината. — Може би ще дойда в Австралия. Ще ти дам номера на мобилния си. Ще ми обещаеш ли да ми пратиш съобщение с адреса си?

— Да, разбира се.

— С теб си приличаме, не мислиш ли?

— Така ли?

— Да, и двамата на кръстопът, не знаем къде ще отидем.

— Предполагам…

— Е, поне за теб е вярно. Аз, за жалост, знам точно къде ще отида. Накрая…

— Къде?

— Няма значение, но искам само да ти кажа, че ако нещата бяха различни… — Усетих нежното докосване на устните му на темето си. — Ти си най-истинската жена, която някога съм срещал, Келено Д’Аплиез. Моля те, никога не се променяй.

— Не мисля, че бих могла.

— Права си — засмя се той. — Вероятно е така. Искам само да ми обещаеш едно нещо.

— Какво е то?

— Ако… чуеш нещо за мен в бъдеще, моля те, опитай се да не ме съдиш. Знаеш, че нещата никога не са такива, каквито изглеждат. И… — Разбрах, че се мъчи да намери думи. — Понякога трябва да направиш нещо, за да защитиш онези, които обичаш.

— Да, както правех аз за Ася.

— Да, скъпа моя, точно така.

С тези думи той ме целуна отново и се обърна.

* * *

Разбира се, изобщо не успях да заспя тази нощ. Всякакви емоции — някои съвсем нови — бушуваха в главата ми. Щеше ми се само да можех да се доверя на някого, да поискам мнението му за това, което Ейс ми беше казал. Но всъщност Ейс бе станал „някого“ за мен… мой приятел. Претеглих думата в ума си. Никога досега не бях имала истински приятел, освен сестра ми, и дори не знаех как работи приятелството. Бях ли и негова приятелка? Или просто ме използваше, за да преодолее самотата си… и дали и аз не го използвах така? Или бяхме нещо повече от приятели?

Отказах се да лежа будна в леглото и се промъкнах навън на плажа, макар да бе прекалено рано дори за изгрева. Сърцето ми затуптя при мисълта да напусна сигурността на малката вселена, която Ейс и аз бяхме създали заедно. Той щеше да ми липсва много, както и този рай.

По тъкмо се връщаше на пост за дневната си смяна, когато се върнах по пътеката, за да вляза в палата за последен път.

— Нося ви снимките, госпожо. — Той бръкна в раницата си и извади няколко плика за снимки в ярки цветове. Прегледа четири от тях, проверявайки съдържанието им, и се зачудих дали това не е услуга, която предлага като странична работа на други посетители на Пра Нанг, за да изкара още някой и друг бат.

— Тези са вашите — потвърди той и върна другите два плика в раницата.

— Благодаря — отговорих и си напомних да му платя и да му дам голям бакшиш, когато си тръгна. После се върнах в стаята си да си опаковам багажа.

Час по-късно метнах раницата си на гърба си и затворих вратата зад себе си. Слязох натъжена на терасата, където Ейс крачеше напред-назад. Почувствах се доволна, че е също толкова депресиран и разстроен, колкото и аз.

— Тръгваш ли?

— Да. — Извадих плика със снимките от задния си джоб и го оставих на масата. — Тези са за теб.

— Ето и номера на мобилния ми — каза той и ми подаде лист хартия.

Стояхме и се гледахме неловко. Исках само този момент да свърши.

— Много ти благодаря за… всичко.

— Няма за какво да ми благодариш, Кики. За мен беше удоволствие.

— Е, време е. — Тръгнах пак да си слагам раницата на раменете, но той разтвори ръце.

— Ела тук. — Притегли ме към себе си, стисна ме в прегръдка и опря брадичката си на темето ми. — Обещаваш ли да поддържаш контакт с мен?

— Да, разбира се.

— А и кой знае, може и да стигна до Австралия — каза той и понесе раницата ми към портата.

— Това би било страхотно. Чао тогава.

— Чао, Кики.

По натисна червения бутон, за да ме пусне навън, и аз му дадох парите за снимките, след което му предложих бакшиша. За моя изненада той отказа да го вземе, поклати глава и ме погледна виновно.

— Чао-чао, госпожо.

Тръгнах по плебейската пътека към Ралей, прекалено разстроена, за да се сбогувам с Джак и останалите. Не че очаквах да забележат липсата ми. Подминавайки бара, видях Джей да стои на ръба на верандата с бира „Синга“, каквато обикновено държеше, сякаш залепена за пръстите му. Опитах се да го подмина — не бях в настроение за разговори.

— Здрасти, Кики — пресрещна ме той. — Тръгваш ли си?

— Да.

— Няма ли да вземеш новото си гадже със себе си? — Видях блясък в пиянските му очи и доста злобна усмивка на устните му.

— Сгрешил си, Джей. Нямам гадже.

— О, разбира се, че не.

— Трябва да тръгвам, иначе ще си изпусна полета. Чао.

— Как е сестра ти? — извика той след мен. — Предай й много поздрави от мен!

Престорих се, че не го чувам, и продължих да вървя по пясъка към лодките, които чакаха да прекарат пътниците си обратно до Краби.

* * *

Докато самолетът ми излиташе от летище „Суварнабуми“ към Сидни, помислих, че концентрацията ми единствено върху Ейс през последните няколко часа си имаше и добри страни — поне не се бях замисляла за дванадесетчасовия полет, нито какво ще намеря, когато пристигна. Освен това успях да си купя хапчета за сън, които да ми помогнат да се справя с пътуването. Взех две за всеки случай, точно когато започна излитането, но сега се чувствах още по-будна и енергична от обикновено и се зачудих дали в тези хапчета няма кофеин, вместо приспивателни.

За щастие самолетът беше полупразен и до мен имаше две свободни седалки, така че щом изключиха знака за предпазните колани се изтегнах удобно на тях и казах на мозъка си, че съм изтощена и съм пила приспивателни, така че бих искала да ми направи услуга и да заспи.

Той определено не ме слушаше и след малко неспокойно обръщане и въртене се изправих до седнало положение и приех самолетната храна, предложена ми от тайландската стюардеса. Дори изпих една бира, за да успокоя мислите си. И това не подейства. Тъй че когато светлините в самолета угаснаха, легнах отново и се принудих да помисля за това, което идеше.

След приземяването в Сидни рано сутринта щях да се насоча към град на име Дарвин точно на северния край на Австралия. Оттам трябваше отново да взема самолет до Бруум. Много се бях подразнила, когато купувах билетите, защото щеше да ми се наложи да прелетя над двете места до дъното на Австралия, а после пак да се върна. Това означаваше още часове във въздуха, да не говорим за времето между полетите на летището в Сидни.

Бях потърсила Бруум в интернет на летището и съдейки по снимките, изглежда имаше много готин плаж. В наши дни беше най-вече туристическа дестинация, но според биографията на Кити Мърсър някога е бил център на перлодобивната индустрия. Чудех се дали оттам е дошло наследството ми…

Ако последните няколко седмици ме бяха научили на нещо, то беше, че клишето, че парите не могат да купят щастие, е напълно вярно. Помислих за Ейс, който очевидно беше много богат, но и самотен и тъжен. Запитах се дали му липсвам. Тази нощ той наистина ми липсваше… Не по някакъв мелодраматичен начин, все едно не мога да живея без него или нещо подобно, или копнея за докосването му. В смисъл, сексът беше добър, много по-добър от предишните ми опити, но най-много се наслаждавах на близостта, каквато някога имах с Ася.

Ейс бе запълнил пропастта, която тя остави след себе си. Той ми беше приятел и дори довереник до известна степен. Това е начинът, по който ми липсва, помислих си, просто това, че беше там, до мен. Знаех, че в истинския свят извън палата пътищата ни никога не биха се срещнали. Той беше богаташ от Сити, свикнал с руси кльощави жени, които си купуват дизайнерски чанти и носят дванадесетсантиметрови токчета.

Беше момент във времето: двама самотни човека, изхвърлени от морето на един плаж, които си помагаха един на друг да се справят. Той щеше да продължи напред, както и аз, но се надявах винаги да си останем приятели.

В този момент или бирата, или приспивателните подействаха, защото изпаднах в несвяст, докато стюардесата не ме събуди, за да ми каже, че кацаме в Сидни след четиридесет и пет минути.

Два часа по-късно потеглих отново, с много по-малък самолет, за да се върна обратно по същия път над Австралия. След като Сидни остана зад нас, погледнах надолу и видях празнота. Нищо, буквално нищо, освен червено. Но това червено не бе наистина червено… най-близкото сравнение, с което бих могла да опиша цвета на земята под себе си, беше подправката от паприка, която Ася понякога използваше при готвенето.

Веднага се запитах как бих могла да възпроизведа цвета в картина. Скоро осъзнах, че имам много време да мисля върху това, защото земята с цвят на паприка се точеше безкрайно под мен. Беше почти изцяло равна; пейзажът ми напомняше на развалена доматена супа, покафеняла по краищата, с накапана тук-там сметана, означаваща някоя река или път.

Но когато приближихме Дарвин, недалеч от крайната ми цел, усетих нещо да стиска сърцето ми и да ускорява пулса ми.

Чувствах се едновременно оживена и на ръба на сълзите, както след гледане на тъжен, но повдигащ духа филм. Сякаш ми се искаше да счупя с юмрук плексигласовия прозорец, да скоча и да се приземя на тази твърда, безмилостна червена земя, която, усещах инстинктивно, бе по някакъв начин част от мен. Или по-точно аз бях част от нея.

След като се приземихме, въодушевлението ми бе заменено от страх, когато се качих на нещо като миниатюрен пластмасов самолет играчка. Никой от другите пътници не изглеждаше уплашен, докато се друсахме и подскачахме, носени от въздушните течения. Кацнахме на място, наречено Кунунура — малък град, за който никога не бях чувала и който определено не беше Бруум. Когато тръгнах да слизам, ми казаха, че това е само първата спирка, а следващата е Бруум, все едно бяхме на влак или автобус. Страшният летящ автобус потегли отново и аз взех още едно хапче, за да успокоя нервите си. Когато най-сетне кацнахме на писта, не много по-дълга от алея за паркиране на автомобили в Женева, буквално се прекръстих.

В залата на малкото летище потърсих информационен център и видях бюро, зад което седеше момиче с практически същия цвят на кожата като мен. Дори косата й — гъсти, черни като абанос къдрици — приличаше на моята.

— Добър ден, мога ли да ви помогна? — усмихна ми се топло тя.

— Да, търся си стая за няколко вечери в града.

— Значи сте дошли на правилното място — каза тя и ми подаде купчина брошури.

— Кое препоръчвате?

— Любимото ми място е „Перлената къща“ на „Карнарвън стрийт“, но не бива да проявявам пристрастие — добави с усмивка. — Да проверя ли дали имат стаи?

— Да, би било страхотно — отвърнах, усещайки как краката ми омекват — явно им беше достатъчно да ме носят хиляди мили по света. — Може ли да е на някой от горните етажи? Само не на партера.

— Няма проблеми.

Докато тя говореше по телефона, си казах, че не се държа глупаво; паяците можеха да пълзят нагоре, нали? Както и по тръбите до душа…

— Да, госпожа Казънс има свободна стая — каза тя, затвори телефона и записа детайлите на лист, който ми подаде. — Такситата са точно отпред.

— Благодаря.

— От Франция ли сте? — попита тя.

— Швейцария.

— При роднини ли идвате?

— Може би — свих рамене, чудейки се откъде е разбрала.

— Е, аз се казвам Криси и това е визитната ми картичка. Обадете ми се, ако имате нужда от помощ, и може да се видим.

— Окей, благодаря — отговорих и тръгнах към изхода, изумена от приятелското й отношение и проницателността й.

Вече бях потна, когато се качих на таксито и шофьорът ми каза, че пътуването ще е кратко. Спряхме пред ниска сграда с изглед към широка поляна. Улицата бе обкръжена от малки магазинчета и къщи.

Хотелът не беше нещо особено, но когато влязох в стаята си, с радост забелязах, че е безукорно чиста и няма никакви паяци, както се уверих след обстоен оглед.

Опитах се да проверя часа на мобилния си, но батерията очевидно бе съвсем празна. Можех само да гадая по падащия здрач, че вероятно е около шест вечерта. Тялото ми казваше, че е време за сън, макар телефонът да не можеше.

Свалих си самолетните дрехи, пъхнах се между чаршафите и накрая заспах.

* * *

Събудих се под ярките лъчи на слънцето, което печеше през голия прозорец. Взех си душ, облякох се и слязох бързо долу, за да видя дали има нещо за ядене.

— Мога ли да получа някаква закуска? — попитах жената на рецепцията.

— Отнесоха я преди часове. Почти два следобед е, скъпа.

— Ясно. Има ли някакво заведение, където мога да похапна?

— В бара „Рънуей“ по-надолу по улицата има пица и други подобни. Това е най-доброто, което можете да намерите по това време. По-късно отварят още заведения.

— Благодаря.

Излязох и застанах пред хотела. Дори за мен слънцето печеше ужасно силно, все едно се бе преместило няколко хиляди мили по-близо до земята през нощта. Очевидно всички останали хора с мозък се криеха от него, защото улицата бе празна. Малко по-нататък видях четири бронзови статуи до един паркинг и отидох да ги разгледам. Три от тях бяха на мъже в костюми, всичките стари, съдейки по бръчките, а четвъртият — облечен в гащеризон, тежки ботуши и каска, покриваща цялата му глава — приличаше на астронавт. Имаше табелки със ситен текст, вероятно обясняващи какво им е специалното на тези хора, но започваше да ми прилошава от слънцето и знаех, че имам нужда от храна. Докато стигна до бара „Рънуей“, от мен вече се лееше пот.

Отидох на бара и веднага си поръчах вода. Изпих цялата бутилка, щом ми я подадоха. Реших да поръчам един бургер и взех една от безплатните карти на града с описания на атракциите, след което си намерих място на избеляла пластмасова маса.

— Туристка ли си? — попита младежът, който ми донесе бургера.

— Да.

— Много смело, скъпа. Няма много туристи по това време на годината. Идва дъждовният сезон, нали разбираш? Съветвам те да не излизаш без чадър. И ветрило — добави той. — Макар че и двете са доста безполезни през дъждовния сезон.

Изядох си бургера на около четири хапки, след което пак огледах картата на градчето. Както обикновено, буквите в думите се разместиха пред очите ми, но аз не се предадох и накрая открих мястото, което търсех. Върнах се на бара, за да платя и да си взема още вода, и посочих на келнера мястото на картата.

— Колко далеч е това?

— Музеят? Оттук е около двайсет минути пеша.

— Окей, благодаря. — Обърнах се да си тръгна, но той ме спря.

— Този следобед е затворено обаче. Пробвай утре.

— Добре, така ще направя. Чао.

Сякаш всичко в Бруум беше затворено следобед. След като се върнах в стаята си, си спомних за падналата батерия на телефона и го включих да се зарежда в контакта до леглото. Докато бях в банята, с изненада чух телефона да звъни няколко пъти като за получено съобщение. Побързах да се върна и да го проверя.

— О! — възкликнах тихо, когато екранът показа съобщения от Ася и другите ми сестри. Отворих страницата с текстовите съобщения на телефона си и видях колко много съм получила. Имаше и множество пропуснати обаждания.

Започнах със съобщенията.

Ася: Кики! ОМГ! Обади ми се! Xx

Мая: Кики, къде си? Какво става? Обади ми се! X

Али: ТИ СИ, нали? Обади ми се. X

Тиги: Добре ли си? Мисля за теб. Обади ми се. Xx

Електра…

Електра ми беше изпратила съобщение…

В тотална паника защо сестрите ми внезапно се опитват да се свържат с мен, реших да се концентрирам върху дешифрирането на съобщението на Електра.

Колко неочаквано, точно от теб!

Нямаше целувка, нито „обади ми се“ на края на съобщението, но не го и очаквах.

— Нещо става — промърморих на себе си и продължих надолу, където видях съобщение от непознат номер.

Имах ти доверие. Надявам се, че си доволна.

Скочих към раницата си, извадих парчето хартия, на което Ейс бе написал номера на мобилния си, и видях, че отговаря на номера на екрана ми.

— О, господи, Кики… — Започнах да драскам с ръце бузите си. — Какво си направила? Исусе! — Проследих наум стъпките си, откакто напуснах Тайланд, търсейки следи какво може да е било.

Ти беше по самолети през повечето време…

Не, нямаше нищо. Не бях казала, нито дори помислила, нещо лошо за Ейс. Точно обратното, всъщност. Изправих се и започнах да крача напред-назад из малката, настлана с плочки стая, после се върнах при мобилния си и набрах номера за гласовите съобщения; отговори ми глас със силен австралийски акцент, който ме уведоми, че това не е правилният номер, но без да ми каже кой е правилният. Хвърлих телефона на леглото от раздразнение.

Трябваше да открия какво се е случило, макар че щеше да струва цяло състояние. Най-добрият начин беше да отида при първоизточника, тоест Ейс.

Поне веднъж ми се прищя да обичах да пия — няколко глътки уиски, последвани от един текила сламър, или може би четири, вероятно биха успокоили треперещите ми пръсти — докато набирах номера на Ейс. Изправих рамене, все едно се приготвях за физически бой, и зачаках да се свърже.

Друг австралийски глас ме осведоми, че „този номер не е достъпен“. Помислих, че може да съм сбъркала, и опитах още десет или петнадесет пъти, но отговорът беше все същият.

— Мамка му! И какво да правя сега…? — запитах се.

Обади се на Ася… тя ще знае.

Продължих да пристъпвам нервно, защото това би означавало да наруша мълчанието, а знаех, че ако чуя гласа й за пръв път от седмици, може и аз да се пречупя. Беше ми ясно обаче, че нямам друг избор. Нямаше начин да заспя тази нощ, без да знам какво съм направила.

Набрах номера на Ася и накрая иззвъня, което все пак беше нещо. Тогава чух гласа на сестра си и се постарах да преглътна емоцията си, когато тя каза „ало“.

— Аз съм, Сия… — казах, превключвайки автоматично на старото си галено име за нея.

— Кики! Добре ли си? Къде си?

— В Австралия… по средата на нищото. — Успях да се засмея.

— Австралия? Но ти винаги си отказвала да стъпиш там!

— Знам, но ето ме тук. Слушай, знаеш ли защо съм получила толкова много съобщения от всички?

Отговори ми само тишина. Накрая тя каза:

— Да. Ти не знаеш ли?

— Не. Нямам никаква представа.

Последва нова пауза, но бях свикнала с това и зачаках да избере думите си. Резултатът беше разочароващ.

— О — каза тя. — Разбирам.

— Разбираш какво?! Сериозно, Сия, нямам идея за какво става дума! Можеш ли да ми кажеш?

— Аз… да. Заради човека, с когото са те снимали е.

— Снимали са ме? С кого?

— Ананд Чангрок, търговецът мошеник, който разбил банката „Бърнърс“ и изчезнал от лицето на земята.

— Кой? Какво?! Не познавам никакъв Ананд Чангрок!

— Висок, тъмнокос мъж, с ориенталски вид?

— О. Господи. Мамка му… това е Ейс!

— Значи все пак го познаваш? — попита Ася.

— Да, но не знам какво е направил? Какво е направил?

— Не ти е казал?

— Естествено, че не! Иначе нямаше да ти се обаждам, за да разбера! И как така е „разбил“ банка?!

— Не знам детайлите, но става дума за незаконна търговия. Когато открили измамата, той вече бил напуснал Великобритания. Според това, което прочетох вчера в „Таймс“, разузнавателни агенции от цял свят го издирват.

— Боже Господи, Сия! Не ми е казал и дума за това.

— Как, за бога, си го срещнала?

— Беше просто някакъв човек на плажа Пра Нанг — нали помниш, онзи красив плаж с варовиковите колони?

— Разбира се, че го помня.

Стори ми се, че чух гласа й леко да пресипва, когато го каза.

— Но как така целият свят изглежда знае, че аз го познавам? — продължих с въпросите.

— Защото снимката, на която двамата сте се прегърнали на един плаж, е на първа страница на абсолютно всички вестници в Англия. Ти си известна, Кики.

Спрях се да помисля и цял поток спомени се вляха в ума ми: отказът на Ейс да излиза на публични места през деня, настояването му да не казвам на никого къде живея… и най-вече По, охранителят, който бе направил снимката…

— Кики? Там ли си още?

— Да — отговорих накрая, мислейки си как По все искаше да ме снима с Ейс. Когато му дадох фотоапарата си онази вечер съм му дала и перфектната възможност. Нищо чудно, че толкова искаше да занесе филма на „братовчед си“ в Краби… Очевидно бе направил и копия, което би обяснило допълнителните пликове за снимки, които бях видяла в раницата му. Тогава си спомних Джей, бившия журналист, и се зачудих дали двамата не са действали в комбина.

— Добре ли си? — попита ме Ася.

— Не, не съм. Всичко беше грешка — добавих вяло, спомняйки си плика със снимки, който бях оставила на масата за Ейс. Ако някога бях извършвала нещо с най-добри намерения, които биха могли да бъдат интерпретирани като най-лоши, това беше то.

— Кики, кажи ми къде си. Сериозно, мога да се кача на самолет тази вечер и да съм при теб утре. Или най-късно вдругиден.

— Не, всичко е наред. Ще се справя. Ти добре ли си? — успях да отговоря.

— Да, само дето ми липсваш. Ако има нещо, което мога да направя, само ми кажи.

— Благодаря. Трябва да вървя — казах, преди да съм се сринала напълно. — Чао, Сия.

Натиснах бутона за край на обаждането, след което си изключих телефона. Легнах по гръб на леглото си и се втренчих в тавана. Не можех дори да заплача — бях минала прага на сълзите. Изглежда за пореден път бях успяла да разваля едно красиво приятелство.