Лусинда Райли
Сестра на перлите (8) (Историята на Кики)

7.

— Баща ви е такъв източник на вдъхновение за мен, госпожице Макбрайд, както и за вас, сигурна съм.

— Разбира се — излъга Кити и отпи глътка „Ърлс Грей“ от крехката порцеланова чашка. Седяха в широката, прекалено затоплена дневна на голяма къща на площад „Сейнт Андрю“, един от най-желаните адреси в Единбург. Стаята бе натъпкана с повече скъпи вещи, отколкото бе виждала дори в магазина за луксозни стоки на госпожица Андерсън. На едната стена имаше витрина, отрупана със статуетки на херувими, китайски вази и декоративни чинии. Пищен кристален полилей обливаше всичко в мека светлина, проблясваща по полирания махагон на мебелировката. Госпожа Макромби явно изобщо не криеше богатството си.

— Толкова отдаден на паството си, че да се откаже от всички привилегии, които произходът на майка ти би могъл да даде на него и на семейството му!

— Да — съгласи се механично Кити.

После погледна в премрежените очи на бъдещата си работодателка и реши, че старицата прилича на влюбено момиче. Забеляза и дебелия слой пудра, с който госпожа Макромби бе покрила лицето си, и се зачуди колко ли струва да се прикрият всички бръчки, виещи се по лицето й.

— Госпожице Макбрайд? — Кити осъзна, че госпожа Макромби още й говори.

— Моля за извинение, госпожо. Бях се загледала в тази прекрасна картина — импровизира Кити и посочи едно доста мрачно и мизерно изображение на Исус, носещ кръста на раменете си към Голгота.

— Нарисува го Рупърт, любимият ми син, Бог да го прости. Точно преди да отиде на Англо-бурската война и да се озове в ръцете на Исус. Почти сякаш знаеше… — Тя се усмихна топло на Кити. — Очевидно имате вкус за изкуството.

— Определено харесвам красивите неща — отвърна Кити, облекчена, че е успяла да каже правилните думи.

— Тогава заслужавате похвала, мила моя, предвид колко малко такива неща сте виждала в детството си, поради саможертвата на скъпия ви баща. Поне ще бъдете подготвена за това, което ще ни посрещне в Аделаида. Макар сестра ми да ме уверява, че има всички модерни удобства, на които се наслаждавам тук, в Единбург, ми е трудно да повярвам, че толкова млада държава би могла да се сравнява с една вековна култура.

— Да, очаквам с нетърпение да видя Аделаида.

— А аз не — отвърна твърдо госпожа Макромби. — Но смятам за свой дълг да посетя сестра си и младите си племенници поне веднъж, преди да умра. И тъй като те явно нямат желание да дойдат тук, аз трябва да замина при тях. — Госпожа Макромби въздъхна тъжно, а Кити отпи от чая си. — Ще пътуваме поне месец на борда на кораба „Ориент“, който според сестра ми Едит ще ни осигури всички възможни удобства. Обаче…

— Да, госпожо Макромби?

— Ако ме придружите, няма да има никакво сближаване с младите мъже на борда. Никакви тържества, нито танци в залите от по-ниска класа. Ще споделяте каютата си с още една млада дама и ще бъдете на мое разположение по всяко време. Разбирате ли?

— Напълно.

— Освен това сестра ми ме предупреди, че макар тук да е зима, там ще бъде лято. Поръчала съм на шивачка да ми направи няколко летни рокли от муселин и памук и предлагам да си осигурите подобно облекло. В общи линии, ще бъде горещо.

— Да, госпожо Макромби.

— Сигурно знаете, че сте много хубава, мила моя. Надявам се да не сте от онези момичета, които се прехласват по всеки мъж, който ги погледне.

— Никога не съм мислила за себе си като за хубава — каза Кити, мислейки за луничавото си лице, — но ви уверявам, че няма да се държа по подобен начин. Все пак баща ми е свещенослужител от Църквата и съм научена на скромност.

— Баща ви ми каза, че можете да шиете и да кърпите, както и да правите прически с вдигната коса. Така ли е?

— Да, помагам с прическите на майка ми и сестрите ми — излъга Кити, понеже знаеше, че така или иначе ще трябва да отиде в Австралия.

— Често ли боледувате? — Госпожа Макромби вдигна очилата си, за да огледа Кити по-добре.

— Майка ми казва, че съм преживяла дифтерията и дребната шарка. Рядко се случва да настина.

— Не мисля, че това ще е най-големият ни проблем в Австралия, макар че, разбира се, ще взема в багажа малко камфорово масло. Е, няма какво повече да обсъждаме сега. Ще се срещнем отново на тринадесети ноември. — Госпожа Макромби стана и й подаде ръка. — Приятен ден, госпожице Макбрайд. Ще прекосим океаните заедно като истински авантюристки.

— Точно така. Довиждане, госпожо Макромби.

* * *

Кити прекара следващите две седмици в приготвяне на малкия куфар, който й бе купил баща й. Фактът, че щеше да тръгне по стъпките на Дарвин толкова скоро, след като прочете книгата му, беше направо замайващ. Може би трябваше да бъде уплашена — все пак бе прочела достатъчно в книгите му, за да знае, че местното население в Австралия е много зле настроено към белите хора и има дори слухове за канибализъм. Съмняваше се госпожа Макромби някога да се доближи до местата, където може да се случи такова нещо, най-вече защото всеки местен, който я сготвеше в тенджерата си, щеше да има достатъчно храна за цялото си семейство и всички роднини.

Нощем, дълго след като къщата утихнеше, тя продължаваше да работи на шевната си машина — шиеше си прости рокли с надеждата да се окажат подходящи за жегата. Поне тази дейност й даваше нещо, върху което да се фокусира, за да притъпи чувството, което я ядеше отвътре при мисълта за Ани и баща й. Знаеше, че има едно последно нещо, което трябва да направи, преди да тръгне.

* * *

Сутринта в деня на заминаването си Кити стана преди изгрев и излезе бързо от къщата, преди някой да я види. Тръгна по алеята към пристанището и се опита да се успокои, като се фокусира върху звуците и гледките на Лийт за последен път. Това беше единственият дом, който бе познавала през всичките си осемнадесет години, и щеше да премине сякаш цяла вечност, преди да го види отново.

Тя стигна до вратата на Ани, пое си дълбоко въздух и почука предпазливо. Накрая вратата се отвори и се появи Ани, облечена в износена рокля и престилка. Погледна лицето на Кити, след което се отмести, за да й направи път да влезе.

Малката стая вътре беше бедно обзаведена и страшно студена. Покритият с петна матрак от конски косъм на пода не изглеждаше много удобен, но поне подът бе пометен и простата дървена маса в средата на стаята изглеждаше добре изтъркана.

— Аз… дойдох да видя как си.

Ани кимна.

— Добре съм, както и детето.

Кити се принуди да погледне малката издутина, съдържаща бъдещият й полубрат или сестра.

— Кълна се, не съм грешница — каза дрезгаво Ани. — Аз само… бях с преподобния само два пъти. Вярвах в Божията любов, в любовта на баща ти, че той… че Ралф ще ме води. Аз… — Тя отвърна поглед от Кити и отиде до скрина в ъгъла, за да потърси нещо в едно чекмедже.

Върна се с чифт очила за четене, които Кити веднага разпозна. Бяха същите като тези, които носеше баща й, когато пишеше проповедите си.

— Ралф ги остави тук, когат’ дойде да ме види за последно. Обещах му да не казвам на никого какво е станало. Обещах пред Бог и тъй нататък. Ти да му ги върнеш обратно, че не ща нищо негово повече под моя покрив.

Кити взе очилата от Ани. Идеше й да повърне на пода. После бръкна в полите си и извади малка кесия.

— И аз имам нещо за теб. — Кити подаде кесията на Ани.

Ани я отвори, погледна вътре и ахна.

— Госпойце, не мога да взема туй от вас, не мога!

— Можеш — настоя Кити.

През последните две седмици беше крала монети от даренията на паството, а предната нощ бе взела и пачка банкноти от тенекиената кутия, която баща й държеше заключена в едно чекмедже. Парите бяха достатъчно, за да осигурят издръжка на Ани и бебето, поне докато пак тръгне на работа. Когато Ралф откриеше, че парите липсват, Кити вече щеше да е на път за другия край на света.

— Благодаря ви тогаз. — Ани извади другия предмет в кесията — малък сребърен кръст на верижка. Прокара пръсти по него колебливо.

— Дали са ми го баба ми и дядо ми на кръщенето ми — обясни Кити. — Искам да го запазиш за… за детето.

— Много мило постъпвате, госпойце Макбрайд. Много мило. Благодаря ви. — Очите на Ани блестяха от непролети сълзи.

— Днес заминавам за Австралия… няма да съм тук с месеци, но когато се върна, може ли да дойда пак и да видя как си?

— Разбира се, госпойце.

— Междувременно искам да ти дам адреса, на който ще отседна. За всеки случай — допълни Кити и й подаде плик, след което се почувства глупаво — дори не знаеше дали жената може да чете и пише, да не говорим дали знае как да прати писмо до друга държава. Но Ани просто кимна и го взе.

— Никога няма да забравим добротата ви — каза тя, когато Кити се насочи към вратата. — Сбогом, госпойце. И Бог да ви пази по пътя.

Кити напусна къщата, тръгна към пристанището и застана на ръба до дигата, загледана в чайките, кръжащи около мачтата на кораб, който тъкмо влизаше в пристанището. Извади очилата за четене от джоба на полата си и ги хвърли колкото можа по-далече в сивата вода долу.

— Дори Сатаната се преструва на светъл ангел — промърмори тя. — Бог да помогне на баща ми, и на горката ми заблудена майка.

* * *

— Готова ли си? — попита Адел от вратата на спалнята на Кити.

— Да, мамо — отвърна тя, затвори ключалките на куфара си и се пресегна за бонето си.

— Толкова ще ми липсваш, скъпа Кити. — Адел се приближи до нея и я прегърна.

— И ти на мен, мамо, особено когато бебето се роди, а кака му я няма. Моля те, грижи се за себе си, докато ме няма да ти помагам.

— Не трябва да се притесняваш, Кити. Баща ти, Айлса и сестрите ти са с мен. Ще ти пратя телеграма веднага щом бебето се роди. Кити, моля те, не плачи. — Адел избърса сълзата от бузата на дъщеря си. — Само си помисли за историите, които ще ни разказваш, когато се върнеш. Няма да те има само девет месеца, колкото трябват, за да се роди едно бебе.

— Прости ми, но толкова ще ми липсваш! — заплака Кити на рамото на майка си.

Малко по-късно, пред входната врата, докато товареха куфара й на каретата на госпожа Макромби, Кити прегърна сестрите си за довиждане. Мириам плачеше особено силно.

— Скъпа Катрин, толкова ще ми липсваш!

След това Ралф я взе в прегръдките си и тя се напрегна.

— Не забравяй всеки ден да казваш молитвите си и нека Господ бъде с теб.

— Довиждане, татко — успя да каже.

След това се освободи от него и помаха за последен път на обичното си семейство, качи се в каретата и кочияшът затвори вратата зад нея.

* * *

Когато „Ориент“ потегли от пристанището към морето, Кити стоеше на палубата и гледаше как останалите пътници се сбогуват с викове с роднините си долу. Кеят беше претъпкан с изпращачи, веещи британското знаме, а от време навреме и австралийското. Нямаше кой да й помаха за сбогом, но за разлика от много други около нея поне знаеше, че ще се върне на английския бряг.

Щом изпращачите се изгубиха в далечината и корабът тръгна по Темза, на борда се възцари тишина, сякаш всеки от пътниците усети тежестта на решението, което бе взел. Докато се разотиваха, тя чу хлипане, сякаш някои се чудеха дали някога отново ще видят близките си.

Макар да бе виждала много пъти големите кораби на пристанището в Лийт, сега изглеждаше почти непосилна задача за този параход да ги закара невредими през моретата до другия край на света, въпреки впечатляващата височина на двата комина и на мачтите, носещи широките платна.

Слизайки надолу по тесните стълби към кабината си във втора класа, Кити се чувстваше сякаш всичко това се случва на някой друг. Отвори вратата и се зачуди как изобщо ще спи с шума на гигантските двигатели под нея. Наложи й се да се обърне на 45 градуса, за да затвори вратата зад себе си. Стаята — ако изобщо можеше да бъде наречена така, понеже по размер напомняше на къс, тесен коридор — съдържаше две койки, наподобяващи ковчези, и малък шкаф за дрехи. В ъгъла имаше умивалник и Кити забеляза, че той, както и всички други мебели, беше закован за пода.

— Здрасти! Ти ли си новата ми съквартирантка?

Над дървения парапет на горното легло се подадоха две ярки светлокафяви очи, обрамчени от гъста, къдрава тъмна коса.

— Да.

— Казвам се Клара Дъган. Как си?

— Добре, благодаря. Аз съм Кити Макбрайд.

— От Шотландия, а?

— Да.

— Аз пък съм от добрия стар Ийст Енд в Лондон. Къде отиваш?

— В Аделаида.

— Не съм я и чувала. Аз пък отивам в Сидни. Добре си облечена. Прислужница на дама ли си?

— Не. Имам предвид… придружителка съм.

— О-о-о! Схващам — каза Клара. — Е, ако зная нещо за ония богаташи, ако твоята дама не си е довела слугиня, на теб ще се падне карането и носенето на борда. И чистенето на повръщано, кат’ стане неспокойно морето. Брат ми Алфи вика, че корабът смърдял с дни кат’ дойде буря. Той вече е там и добре си живее, или поне така казва. Той ми каза да спестя пари, че да не пътувам в трета класа. Петима души умрели на неговото пътуване — добави Клара. — Работих ден и нощ в една фабрика, за да си платя каютата. Ще си струва обаче, ако стигнем дотам.

— Божичко! Да се надяваме, че нашето пътуване ще е по-спокойно.

— Когато стигна там, ще мога да бъда която си искам. Ще съм свободна! Не е ли страхотно? — Очите на Клара светеха от щастие.

На вратата изведнъж се почука и Клара отиде да я отвори. Един млад стюард й се ухили.

— Вие ли сте госпожица Макбрайд?

— Да.

— Госпожа Макромби моли да отидете в каютата й. Нуждае се от помощ с разопаковането на куфара си.

— Разбира се.

Кити последва стюарда навън, а Клара се отпусна на леглото си със саркастична усмивка.

— Поне някои от нас са свободни — извика след Кити.

* * *

След като прекара първата вечер, въртейки се в леглото, преследвана от кошмари за бури, корабокрушения и гладни канибали, които я ядат жива, прекъсвани от шумното хъркане отгоре, дните на Кити скоро добиха рутина и започнаха да минават бързо. Кити ставаше в седем, докато Клара още спеше, за да се измие, да се облече и да си оправи косата. После тръгваше по леко поклащащия се коридор и се качваше по стълбите към първа класа на по-горната палуба.

Беше свикнала с морето почти веднага и макар Клара и госпожа Макромби да бяха останали на легло, когато корабът попадна в „леко вълнение“, по думите на екипажа, Кити установи за своя изненада, че се чувства съвсем добре. Това й спечели комплиментите на екипажа, особено на Джордж, личния стюард на госпожа Макромби, който според Клара й бил „хвърлил око“.

В сравнение със спартанските каюти от втора класа, стаите на първа класа бяха направо разкошни. По пода имаше плюшени килими с изящни шарки на Уилям Морис, месинговите мебели бяха полирани до блясък, а стените бяха покрити с красиво резбовани дървени панели. Госпожа Макромби беше в стихията си — всяка вечер се обличаше за вечеря в различни екстравагантни рокли.

Кити прекарваше повечето си сутрини, прислужвайки на госпожа Макромби, чиито лични нужди включваха огромно количество кърпене. Тя въздишаше над разпорените шевове на корсетите и корсажите, докато накрая не заключи, че госпожа Макромби е скрила истинските си размери от шивачката си от суета. По обяд отиваше в трапезарията на втора класа и ядеше с Клара. Кити беше изумена колко прясна е храната и колко плавно се движат сервитьорите, носейки табли с напитки и чинии по често люлеещия се под. Следобед се разхождаше на чист въздух на горната палуба, след което се оттегляше с госпожа Макромби в салона на първа класа, за да играят карти или крибидж.

Времето се стопли, докато параходът плаваше на юг през Средиземно море, спирайки в Неапол, преди да продължи към Порт Саид и да влезе в Суецкия канал. Макар госпожа Макромби да отказваше да слезе от кораба, уплашена да не хване някоя „смъртоносна чума от туземците“, гледката на тези екзотични чуждоземни брегове накара Кити да усети нервната възбуда на приключението.

За пръв път в живота си наруши правилата и танцуваше на шумни празненства с ирландска и шотландска музика в задимения тъмен салон на трета класа. Клара я беше завлякла почти насила първия път и Кити седна благоприлично встрани, докато приятелката й се наслаждаваше на танц след танц под веселите звуци на келтската музика. Скоро я убедиха да се включи и започна да се върти в танц с различни млади мъже, които до един се държаха като истински джентълмени.

Освен това отношението й към госпожа Макромби стана по-топло — след някое и друго уиски в часа за коктейли госпожата показваше чувството си за хумор и започваше да разказва груби шеги, които биха докарали на баща й сърдечен удар. Тъкмо през една от онези вечери госпожа Макромби сподели колко се притеснява от предстоящата среща с малката си сестра.

— Не съм виждала Едит, откакто беше на осемнадесет, колкото теб, мила моя, когато замина за Австралия, за да се омъжи за милия Стефан. Тя е почти петнадесет години по-млада от мен — татко доста се изненада от раждането й. — Госпожа Макромби се ухили и дискретно се оригна. — Изобщо не прилича на мен, освен това — добави госпожа Макромби и направи жест на келнера да й напълни чашата. — И предполагам знаеш, че баща ти беше любимец на жените по онова време, когато семейството ми го познаваше.

— Наистина ли? Божичко — отговори уж спокойно Кити, с надеждата госпожа Макромби да разкаже още подробности, но вниманието на покровителката й бе привлечено от музикалната група на кораба, която започна да свири, и разговорът секна.

Докато наближаваха Порт Коломбо в Цейлон, морето под парахода „Ориент“ се разбуни. Кити остана здрава и се грижеше и за госпожа Макромби, и за Клара, които позеленяха и не ставаха от леглата си. Мислеше си, че морската болест трябва да е най-големият социален изравнител, защото никакво богатство не можеше да я предотврати. Пътниците от всички класи бяха оставени на милостта на неравните вълни и стюардите на кораба бяха заети да раздават джинджифилови настойки, които уж успокоявали стомаха. Кити не можеше да попречи на госпожа Макромби да налива щедро уиски в лековитите си питиета с обяснението, че „нищо няма да спре това ужасно въртене, мила моя, така че мога направо да му съдействам“.

Докато пресичаха необхватния Индийски океан, а континентът Австралия бе като обетованата земя пред тях, Кити изпита по-силна жега, отколкото си бе представяла, че може да съществува. Седеше с госпожа Макромби на най-горната палуба — най-доброто място да те повее малко морски вятър — с книга от корабната библиотека в ръка и си мислеше, че вече се е сдобила със своя идентичност. Вече не беше само дъщерята на отец Макбрайд, а способна млада жена, която според Джордж се справяше с плаването по-добре от всяка друга и можеше да се държи на краката си без помощта на баща си и майка си.

Гледаше нагоре към безоблачното небе и ужасът от разкритието й се отдалечаваше с Шотландия. Когато госпожа Макромби обяви, че са само на една седмица от дестинацията си, Кити усети свиване в стомаха, което нямаше нищо общо с люлеенето на кораба. Това беше земята на Дарвин — земята на един човек, който не се криеше зад Господ, за да обясни собствените си мотиви и вярвания, а възхваляваше силата и съзиданието на природата; най-доброто и най-лошото от нея, цялата й красота и жестокост, изложени на показ пред всички. Природата беше честна, без предразсъдъци и лицемерие.

Кити реши, че ако можеше да намери подходяща метафора за чувствата си в момента, би казала, че е все едно госпожа Макромби да свали прекалено тесните си корсети и да реши отново да започне да диша.

* * *

Повечето пътници бяха на палубата сутринта, когато се очакваше „Ориент“ за пръв път да види бреговете на Австралия. Вълнението на борда беше осезаемо, всички пътници протягаха вратове, за да видят земята, в която мнозина от тях щяха да започнат нов живот.

Щом брегът се появи пред погледите им, над палубата се спусна странна тишина. Между синьото море и блестящото небе лежеше тясна, червена ивица земя.

— Доста плоско, а? — сви рамене Клара. — Ник’ви хълмове не виждам.

— Да, така е — отговори замаяна Кити, която почти не вярваше, че наистина вижда със собствените си очи онова, което преди беше само недостъпно петно в атласа.

Когато корабът навлезе в пристанището на Фремантъл, пътниците започнаха да аплодират. На Кити й се стори дори по-голямо от Лондонското пристанище, откъдето бяха тръгнали, и се възхити на невъзможно високите пътнически и товарни кораби, които си търсеха място на пристана, и разнородните тълпи, които ходеха всеки по своята си работа под нея.

— Леле майко! — Клара прегърна Кити. — Наистина стигнахме в Австралия! Как ти се струва, а?

Кити гледаше как пътниците слизат по подвижния мост, стиснали в ръце земните си притежания и децата си. Неколцина бяха посрещнати от приятели или роднини, но повечето стояха на кея, объркани и зашеметени под яркото слънце, докато не ги прибере и отведе някакъв чиновник. Кити се възхищаваше на всеки един от тях за смелостта им да напуснат родната си страна, за да намерят нов, по-добър живот тук.

— Доста недодялана сбирщина, доколкото виждам — заяви госпожа Макромби, докато обядваха агнешки котлети в трапезарията. — Но е факт, че Австралия първо е била заселена от утайката на обществото, докарана тук от Англия. Престъпници и разбойници, всички до един. Освен в Аделаида, разбира се, която е построена по план, за да привлече хора от… по-висока класа, така да се каже, да се заселят тук. Едит казва, че е чудесен християнски град. — Тя наведе глава с безпокойство, слушайки непознатия акцент на австралийските гласове, които се носеха през отворените прозорци, и започна да си вее силно с ветрилото. По челото й беше избила пот. — Можем само да се надяваме в Аделаида да е по-хладно, отколкото тук — продължи тя. — Божичко, нищо чудно, че туземците се разхождат без дрехи. Жегата е направо непоносима.

След обяда госпожа Макромби се прибра в каютата си да подремне, а Кити се върна на палубата, за да наблюдава с интерес как вадят добитъка от кораба. Повечето животни изглеждаха недохранени и объркани, докато се препъваха надолу по подвижния мост.

— Толкова далече от свежите зелени поля на дома — прошепна на себе си.

На следващата сутрин корабът потегли отново към следващата си спирка — Аделаида. Последните два дни преди пристигането им бяха прекарани в прибиране на многото дрехи на госпожа Макромби обратно в куфарите.

— Защо не дойдеш при мен в Сидни, след като се установя? Градовете не може да са толкова далече един от друг, нали? На картата поне изглеждаха близо — отбеляза Клара на последния им обяд на борда.

Същата вечер Кити попита стюарда Джордж дали това би било възможно, а той се изкиска на невежеството й.

— Бих казал, че по права линия има над седемстотин мили от Аделаида до Сидни. И дори така, ще трябва да се борите с племена, въоръжени с копия, да не говорим за кенгурутата, змиите и паяците, които могат да убият човек с едно ухапване. Като погледнахте картата, госпожице Макбрайд, не се ли зачудихте защо няма никакви градове във вътрешността на Австралия? Никой бял човек не може да оцелее дълго в пустошта.

Преди да заспи в последната си нощ на кораба, Кити отправи гореща молитва.

— Моля те, Господи, не ми пречат змиите и кенгурутата, нито дори диваците, но моля те, не позволявай да ме опекат жива в казан!

* * *

Когато „Ориент“ влезе в пристанището на Аделаида, Кити се сбогува с разплаканата Клара.

— Е, време е да се сбогуваме. Радвам се, че се запознахме, Кити. Обещаваш ли да ми пишеш?

Двете се прегърнаха силно.

— Разбира се, Клара. Пази се и дано всичките ти мечти се сбъднат.

Докато помагаше на госпожа Макромби да слезе по подвижния мост, и Кити се почувства сякаш ще заплаче. Едва сега, на слизане от кораба, осъзна колко ще й липсват приятелите й на борда.

— Флорънс! — възкликна една слаба, елегантна жена с гъста махагонова коса, помаха им и тръгна към тях.

— Едит! — Двете сестри си размениха сдържани целувки по бузите.

Кити тръгна след тях, следвайки кочияша в ливрея, който ги отведе до файтона. Погледна облеклото на Едит — рокля от брокат, закопчана до врата, да не говорим за корсета и кюлотите отдолу — и се запита как издържа жегата. Кити копнееше да се накисне чисто гола в хладните води, които се плискаха в кея.

Когато стигнаха файтона, едно малко момче с най-черната кожа, която Кити някога бе виждала, вдигаше куфарите, за да ги натовари отзад.

— Божичко! — Госпожа Макромби изведнъж се обърна към нея. — Толкова се развълнувах от срещата ни, скъпа сестро, че забравих да те запозная с госпожица Кити Макбрайд, най-голямата дъщеря на отец Макбрайд, наш добър семеен приятел. Тя беше моя помощничка и спасителка по време на пътуването — добави госпожа Макромби с привързаност в гласа и погледна Кити.

— Тогава се радвам да се запознаем — отвърна Едит и огледа Кити с хладен поглед. — Добре дошли в Австралия. Надявам се да ви хареса с нас, тук в Аделаида.

— Благодаря ви, госпожо Мърсър.

Докато чакаше двете сестри да се качат във файтона, Кити изпита силното чувство, че приветствието на Едит беше толкова фалшиво, колкото звучеше.