Джек Лондон
Човекът на Бездната (9)

Глава VIII
Носачът и дърводелецът

Носачът, по правилните черти на лицето му, заострената брадичка и избръснатата горна устна, в Съединените щати аз бих взел за нещо средно между майстор от някой завод и заможен фермер. Колкото за дърводелеца — и там бих го взел за дърводелец. Той си беше същи дърводелец, сух и жилест, с остри, проницателни очи, с ръце сгърчени от стискане на дърводелски инструменти в своята четиридесет годишна работа на тоя занаят. Най-лошото в живота на тези хора бе това, че те бяха стари и че децата им, вместо да подраснат и ги поддържат, бяха умрели. Годините бяха сложили върху им своя печат и те бяха изхвърлени от промишления живот на страната и изтласкани от по-младото поколение и силните конкуренти, заели техните места.

Тия двама души, по липса на възможност да попаднат за нощуване в работническия дом в Уайтчапъл, бяха принудени заедно с мен да бързат за работническия дом в Тополова алея. Там не е особено приятно, мислеха те, но по липса на по-добро, тоя бе единственият изход, който им оставаше. Или Тополи — или нощуване на улицата. И двамата копнееха да получат одър, тъй като по собствените им думи „едва стояха на нозете си“. Носачът, петдесет и осем годишен мъж, бе прекарал последните три нощи без сън и покрив, докато дърводелецът, шестдесет годишен, бродеше из улиците вече пет нощи.

О вие, млади, храбри хора, с гореща кръв и добре нахранени, които всяка нощ имате белоснежен креват и широка стая — как мога да ви обясня страданията, които бихте изпитали, ако бихте прекарали само една изнурителна нощ на лондонските улици! Повярвайте, ще ви се стори, че са минали хиляда века, докато изток започне да побелява пред зората; вие ще треперите, ще искате да викате високо от болки във всеки мускул; и ще се чудите, че като сте преживели това, сте останали живи.

Ако седнете да починете на някоя скамейка и уморените ви очи се приклопят, бъдете уверени, че полицаят ще ви дигне грубо и ще ви заповяда „да си вървите по пътя“. Вие можете да си починете на скамейката, но скамейките са малко и стоят на голямо разстояние една от друга; и ако под почивка се разбира сън, вие сте длъжни да вървите по-нататък, повличайки морното си тяло по безкрайния низ от улици. Ако ли с хитростта на случая, вие изберете някоя затънтена и тъмна уличка, вездесъщият полицай и от тук ще ви прогони по същия начин. Негова длъжност е — да ви гони. Такъв е законът на властта: да ви гони.

Но когато се съмне и кошмарът изчезне, вие се затътрите вкъщи, за да си починете, и после до края на живота си ще разказвате за преживяното на кръг другари, и те ще слушат и ще се учудват. Ще направят от това цяла история. Преживяното от вас за осем нощни часа ще стане Одисея, а вие сам — Омир.

Не тъй стои работата с бездомните хора, които заедно с мен отиваха в работническия дом в Тополи. И подобни тям хора, мъже и жени, могат да се наброят тая нощ до тридесет и пет хиляди. Моля ви се, не си спомняйте за тях, когато си лягате в леглото; ако сте тъй добър, както може да се очаква от вас, вие няма да спите тъй спокойно, както обикновено. Но когато шестдесет и осемдесет годишни старци, сухи, с изстиваща кръв, срещат зората, без да подкрепят силите си и после се лутат цял ден в безумна гонитба за късче хляб, и отново ги настига безсънната нощ, и тъй пет дни и пет нощи подред — о вие, мили, кротки охранени хора, ще можете ли някога да разберете това?

Аз вървях по Майл Енд Роуд, между носача и дърводелеца. Тя е широка улица, прекосяваща центъра на източния Лондон, по нея сновеше десетки хиляден народ. Ние вървяхме редом, и когато моите спътници започнаха с горчивина да проклинат своята страна, аз я проклинах заедно с тях — проклинах, както може да проклина осиротял американец, изхвърлен на брега на някаква чужда и ужасна страна. Те взеха да ме считат за моряк, разпилял парите си из кръчмите, пропил и дрехите си (което не е необикновено явление сред моряците, слезли на брега) и временно се оказал съвсем беден, в очакване на кораба. За това убеждение помагаше моето незнание на английските обичаи изобщо и частно порядките на нощните приюти и моето любопитство в това отношение.

Носачът с мъка следваше подире ни (той ми каза, че тоя ден не е ял нищо), но дърводелецът, изсъхнал и гладен, в сивото си покъсано палто, печално развявано от вятъра, крачеше широко и без умора, и неговата походка ми напомняше походката на койота^[1]. И двамата при ходенето гледаха надолу, към тротоара, и от време на време ту единият, ту другият се навеждаше и вдигаше по нещо, без да се спира и да забавя ход. Аз мислех, че събираха цигарени угарки и известно време не обръщах внимание на това. Но скоро видях какво събираха.

От калния, покрит със слюнки тротоар те събираха портокалови и ябълкови кори и чепки грозде — и ги ядяха. Те чупеха със зъби сливови кокички, за да извлекат от тях зърното. Събираха трохи от хляб, големи колкото грахово зърно, сърцевина от ябълки, толкова черна от кал, че можеше да се приеме за нещо друго; и тия двама хора слагаха тия предмети в устата си, дъвчеха ги и изгълтваха, и това ставаше между шест и седем часа вечерта на 12 август, в годината от раждането на Христос Спасителя 1902, в сърцето на най-великата и най-могъща империя, каквато някога е виждал светът.

Те разговаряха. Те не бяха глупци — бяха само стари. И естествено е, че след като бяха напълнили червата си с улична смет, говореха за кървавата революция. Говореха като анархисти, фанатици и безумци. Но кой ще ги осъжда за това? Въпреки трите обилни трапези, изядени от мен тоя ден и приятното легло, което можех да заема, щом пожелаех, въпреки моята социална философия и еволюционна вяра в бавното развитие и подобрение на условията — въпреки всичко това, казвам, аз се чувствувах принуден да говоря глупости заедно с тях или да мълча. Жалки безумци! Революциите се правят от хора не от такова качество. И когато те ще умрат и ще се превърнат в прах, което ще бъде скоро, други глупци ще говорят за кървавата революция, събирайки отрепки от замърсения с храчки тротоар на Майл Енд Роуд, на път за работническия дом в Тополи.

Тъй като аз бях чужденец и млад човек, носачът и дърводелецът ми обясняваха всичко и ми даваха съвети.

Съветите им бяха кратки и се свеждаха към едно: по-скоро да замина от тук.

— Ще замина при първа възможност — уверявах ги аз. — Спътниците ми ме изгледаха и одобрително клатеха глави.

— Условията правят човека престъпник против волята му — каза дърводелецът. — Ето например аз съм старец, по-младите заеха мястото ми, дрехите ми се износват все повече и повече, и всеки ден все по-трудно става да намеря работа. Отивам в работническия дом, за да поспя. Трябва човек да дойде в два или три часа, за да влезе. Нали видя какво стана днес? Кога ще дириш работа? Да кажем, че вляза в дома. Там ще ме държат целия следващ ден и ще ме пуснат чак на другия рано сутринта. Тогава какво да се прави? Законът казва, че следната нощ аз мога да нощувам само в такъв дом, който не е по-близък от десет мили от тоя. Трябва, значи, да се бърза, за да влезем там навреме тоя ден. Остава ли време да дириш работа? Да речем, че съм отишъл. Да речем, диря работа. Иде нощ, а аз няма де да нощувам. Не спиш цяла нощ, не ядеш нищо — на какво ще приличаш сутринта, за да дириш работа? Отиваш в парка, за да дремнеш там криво-ляво (картината, която видях пред черквата на Христос в Спиталфийлдската градина, живо изпъкна пред мен) и да намериш нещо за ядене. Ето на, в какво положение съм. Стар, безпомощен и няма никаква надежда за спасение.

— Тук имаше по-рано пост — каза носачът, — много пъти съм плащал тук данък, когато бях файтонджия.

— За два дни имах три хлебчета от един пенс — заяви дърводелецът след дълга пауза в разговора. — Двете изядох вчера, а третото днес — завърши той след втора продължителна пауза.

— Днес нищо не съм слагал в уста — каза носачът. — Много съм уморен, нозете ме болят — просто ужас.

— Хлябът, който дават в дома, е тъй твърд, че може да се яде само след като сте изпили не по-малко от едно ведро вода — каза дърводелецът, обръщайки се към мен.

Аз ги попитах на какви грижи мога да разчитам, ако успеем да влезем в работническия дом в Тополи, и те ми обясниха целия церемониал. Приел, веднага след влизане, студена баня, аз ще получа за вечеря шест унции хляб и три четвърти „скили“. „Три четвърти“ значи три четвърти от половина фунт, а „скили“ — това е рядка чорбица от три кварта овесено брашно, сварено в три и половина ведра вода.

— Разбира се, с мляко и захар, и при това дават сребърна лъжица? — попитах аз.

— Не се безпокойте. Сол ще ти дадат, а колкото за лъжици, в някои домове съвсем не дават. Ще дигнеш паницата нагоре и чорбата ще изтече в устата ти; ето как става това.

— Хубава чорба дават в Хакни — каза носачът.

— О, чудна чорба — похвали я и дърводелецът и те си размениха красноречиви погледи.

— В Св. Джордж на Ийст Енд е вятър, брашно с вода — каза носачът.

Дърводелецът кимна с глава. Те знаеха всички тия домове.

— Ами после? — попитах аз.

— После, веднага ви пращат да спите. Ще те събудят в пет и половина сутринта, ще станеш и ще се измиеш под крана, ако има сапун. После закуска, същата, както на вечерята: три четвърти чорба и шест унции хляб.

— Невинаги шест унции — поправи го носачът.

— Невинаги, вярно, и често хлябът е такъв, че с мъка се яде. Когато аз попаднах там за пръв път, не можах да ям нито хляба, нито чорбата, а сега аз мога да изям и моята собствена порция и още една чужда.

— Мога да изям и три порции — каза носачът. — Тоя проклет ден не съм слагал залък в устата си.

— А после, трябва да изработиш нощуването си и яденето. Да разчепкаш четири фунта кълчища или да чистиш и стържеш подовете, или да натрупаш куп трески, десет-единайсет центнера. Мен не ме караха да чукам камъни. Аз съм минал шестдесет, както виждаш. Я тебе ще те заставят. Ти си млад и силен.

— Което не обичам — смънка носачът, — то е, когато те затворят в стаята да требиш кълчища. Също като в затвора.

— Е, да кажем, че сутринта ти се откажеш да требиш кълчища или да чукаш камъни, или изобщо да вършиш каквато и да е работа? — попитах аз.

— Не се безпокой, втори път няма да се откажеш: ще те заставят. Не те съветвам да опитваш, момче.

— После иде обяд — продължаваше той. — Осем унции хляб, унция и половина сирене и студена вода. После завършваш работата и получаваш вечеря, същата, както предишната вечер: три четвърти чорба и шест унции хляб. После — спане в шест часа, а сутринта, ако те пущат, само си изпълнил урока.

Ние бяхме вече напуснали Майл Енд Роуд и след като се промъкнахме през мрачния лабиринт от тесни криви улици, стигнахме в работническия дом в Тополи. Върху южната каменна стена ние проснахме своите платнища и сложихме върху тях всичко, що носехме със себе си, с изключение на тютюна, който всеки от нас скри в ботуша. Последният проблясък на светлина изчезна от потъмнилото небе, зловещо виеше студен, пронизващ вятър, а ние, с нашите жалки вързопи в ръце, стояхме безпомощни и самотни пред вратите на работническия дом.

Три момичета работнички минаха покрай нас и едната ме погледна състрадателно; когато отмина, аз я изпратих с очи, а тя се обърна и пак ме изгледа съчувствено. На старците тя не обърна внимание. Боже мой, тя пожали мен, младия и силния, но у нея не се намери състрадание към двамата старци, що бяха с мен! Беше млада жена, а аз бях млад мъж и неясният полов инстинкт, който я накара да ме пожали, сведе нейното чувство на по-низко равнище. Състраданието към старците е алтруистично чувство, освен това, прагът на работническия дом е обикновеното им място. Затуй тя не показа състрадание към тях, а само към мен, който го заслужавах по-малко или дори съвсем не го заслужавах… Без особена почит се приближава старостта към гроба в Лондон.

От едната страна на вратата висеше ръчката на звънеца, от другата бе възелът на въжето.

— Дръпни звънеца, — ми каза той.

Аз дръпнах тъй, както бих дръпнал на всяка врата; раздаде се звън.

— О! О! — извикаха те в ужас. — Не тъй силно!

Аз дръпнах ръката си, а те ме гледаха с укор, като че бях изложил на риск шансовете им за нощуване и чорба. Никой не излезе. За щастие, оказа се, че съм сбъркал звънеца, и аз се успокоих.

— Натисни копчето — казах аз на дърводелеца.

— Не, не, да почакаме малко — бързо се намеси носачът.

От всичко това аз извадих заключение, че вратарят на работническия дом, който получава годишна заплата от седем до девет фунта, е твърде важна персона, с която бедняците не можеха да се държат свободно.

Затуй ние чакахме десет пъти повече, отколкото бе нужно; после носачът някак крадешком, нерешително протегна указателният пръст към копчето и слабо, леко го натисна. Виждал съм израз на очакване върху лицето на хора, когато се е касаело за живот и смърт; но техните лица изразяваха по-малка напрегнатост, отколкото лицата на тия двама души, които очакваха да се яви вратаря.

Той излезе и едва ни удостои с поглед:

— Няма място — каза той и затвори вратата.

— Още една безсънна нощ — простена дърводелецът.

В мътната светлина на здрача лицето на носача изглеждаше сиво.

Безразборната благотворителност е престъпление, казват професионалните филантропи. Добре, аз реших да бъда престъпник.

— Да вървим, извади ножа си и ела насам — казах аз на носача, завличайки го в една тъмна уличка.

Той ме погледна уплашено и поиска да се върне обратно. Сигурно ме взе за втори Джек Душегубец, само че избрал за свои жертви стари бедняци. Или мислеше, че го завличам в някое отчаяно престъпление. Както и да е, беше уплашен.

Вие сигурно помните, че преди да предприема своите странствувания, аз заших под мишницата на своята огнярска куртка един фунт стерлинги. Това беше моят неприкосновен запас и сега аз за пръв път стоях пред необходимостта да го използувам.

Додето, приведен като акробат, не показах на носача зашития подарък, не можех да очаквам от него никаква помощ. Впрочем, дори и тогава ръката му тъй трепереше, че се боях да не попадне с ножа вместо в шева, в мене; бях принуден да взема от него ножа и сам да разпоря мястото. Златната монета издрънка — цяло състояние в очите на тия гладници; и ние се отправихме за най-близкото кафене.

Разбира се, аз трябваше да им обясня, че съм изследвач, който изучава социалните явления и се интересува от живота на другата половина на човечеството. Те изведнъж се затвориха в себе си като охлюви в черупката си. Аз не бях от един дол дренки с тях; речта ми се измени, тонът на гласа ми беше друг, накратко — аз принадлежах към висшия клас, а у тях класовото съзнание бе твърде развито.

— Какво ще вземете? — попитах, когато слугата пристъпи за поръчки.

— Две късчета хляб с един чай — смирено заяви носачът.

— Две късчета хляб и чаша чай — смирено заяви дърводелецът.

Да се спрем за малко, за да разгледаме положението. Ето двама души, поканени от мен в кафенето. Те видяха у мен златна монета и можеха да разберат, че аз не съм бедняк. Единият бе ял днес само хляб за половин пени, другият не бе ял нищо. И те поискаха само „две късчета хляб и чаша чай“ Всеки от тях поръча по за два пенса. Две късчета значи две хапки хляб с масло.

Тук изпъкна същото унизително покорство, което издаваше тяхното държане по отношение на вратаря на работническия дом. Но аз не исках да се справям с това. Малко по малко аз увеличавах поръчките — яйца, пушено, пак яйца, пак пушено, още чай, още филийки и т.н. Те отказваха решително, под предлог, че нищо не им трябва, и жадно изяждаха всичко, което се явяваше на масата.

— Първата чаша чай от две седмици — каза носачът.

— Чуден чай — каза дърводелецът.

И двамата изпиха по две чаши и уверявам ви, че това беше същинска помия. Той приличаше по-малко на чай, отколкото бирата прилича на шампанско. По-скоро то беше „вълшебна водичка“, а съвсем не чай.

Беше любопитно да се наблюдава как действува върху тях храната, след като премина първият момент на изненадата. Отначало бяха меланхолично настроени и разказваха за случаите, когато са мислили да се самоубиват. Носачът, едва преди една неделя, стоял на моста и загледан във водата, обсъждал тоя въпрос. Дърводелецът горещо настояваше, че водата е лошо средство. За себе си той знае, че би започнал да се бори. Куршумът би бил „по-сгоден“, но къде под слънцето той би могъл да намери револвер? Ето трудността.

Те ставаха все по-весели, доколкото горещият чай ги стопляше, и повече говореха за себе си. Носачът бе погребал жена си и всичките си деца, с изключение на един син; когато тоя бе станал възрастен мъж, помагаше му в работата. Но тук идва нещастието. Последният син, вече тридесет годишен, умира от шарка. Скоро след неговата смърт бащата пада болен от малария и пролежава три месеца в болницата. Това било достатъчно. От там излиза слаб и хилав; младият, силен син вече не бил около него; работата му тръгва зле и той остава без пара в джоба. Идва нещастието и всичко става на пух и прах.

Старият човек няма шансове да се издигне отново.

Всичките му приятели са все бедняци и не могат да му помогнат. Опитал се да намери работа при поставянето на трибуни за парада, в деня на коронацията.

— Взе просто да ми се повръща от техния отговор. Дето и да бутнеш, все едно чуваш: „Не! Не! Не!“ То звучи в ушите ми нощем, когато се опитвам да заспя. „Не! Не! Не!“

Още миналата седмица отива да се наеме по едно обявление, но когато обажда на колко е години, казват му:

— О, много сте стар, много сте стар!

Дърводелецът се бе родил в армията, дето баща му бе служил двайсет и две години. Двамата му братя също бяха отишли в армията, единият дослужил до поручик и умрял в Индия след въстанието; другият, след като служил девет години под командата на лорд Робъртс, пропаднал без вест в Египет. Сам дърводелецът не постъпил в армията, затуй останал тук, на тая планета.

— На, дайте ръката си — каза той, като показваше гърдите си, покрити с покъсана риза, — годен съм само за анатомически театър, нищо повече. Аз се руша, сър, фактически се руша от недостиг на храна. Попипайте ребрата ми и ще видите.

Аз пъхнах ръка под ризата му и попипах. Кожата беше изопната върху костите като пергамент; получаваше се впечатление, че прекарваш ръка по металическата дъска за гладене на дрехи.

— Седем години живях щастливо — каза той. — Добра жена и три хубавички момичета. Но всички умряха. Скарлатината отнесе момичетата за три недели.

— След всичко това, сър — каза носачът, като сочеше пълната маса и за да върне разговора на по-весела тема, — след всичко това аз не ще мога да закусвам сутрин в работническия дом.

— Аз също, съгласи се дърводелецът и те започнаха да говорят за радостите на стомаха и да си спомнят всички вкусни яденета, които им бяха готвили в доброто старо време техните жени.

— Случвало се е три дни подред да не нарушавам своя пост — каза носачът.

— А аз, пет — каза другарят му, станал отново мрачен при тоя спомен. — Веднъж цели пет дни в стомаха ми нямаше нищо, освен портокалови кори; поруганата природа не можа да понесе това, сър, и аз едва не умрях. Понякога, заскитал нощем из улиците, идвал съм в такова отчаяние, че съм се решавал — ей тъй, да става каквото ще — на отчаяно средство. Вие разбирате, какво искам да кажа, сър? — Да извърша някоя кражба. Но когато дойде утринта, чувствувам се тъй слаб от глада и студа, че не съм в сила да обидя и една мишка.

Когато бедните им тела се стоплиха от храната, те се отпуснаха, станаха по-смели и почнаха да говорят за политика. Мога да кажа, че говореха за политика тъй както говори изобщо обикновеният човек от средната класа и много по-умно от много хора от средната класа, които съм слушал. Това, което особено ме учуди, бе тяхната представа за света, за неговата география и население, за старата и съвременна история. Както казах, те не бяха глупави. Те бяха само стари и децата им не бяха изпълнили към тях своя дълг — да пораснат и да им дадат място при своето огнище.

Не мога да премълча една незначителна подробност. Когато се прощавах с тях на ъгъла, щастливи и доволни, с по два шилинга в джоба у всекиго и с перспективата за нощен отдих в кревата, аз запалих цигара; току-що се готвех да хвърля запалената клечка, когато носачът я хвана. Аз му предложих кутията, но той каза:

— Не се безпокойте, нека не се харчи напразно, сър.

И докато палеше папиросата, която му дадох, носачът бързаше да напълни лулата си с тютюн, за да я запали със същата клечка.

— Не бива да се харчи кибритът напусто — каза той.

— Да — съгласих се аз, мислейки в същото време за ребрата му, които опитвах с ръка и които напомняха металическа дъска за гладене на дрехи.