Джек Лондон
Човекът на Бездната (8)

Глава VII
Кавалер на ордена на „Кръста на кралица Виктория“

Аз се убедих, че не е тъй лесно да попадне човек за нощуване в работническия дом за приходящи. Направих вече два опита и скоро ще направя трети. За пръв път излязох в седем часа вечерта, с четири шилинга в джоба. С това аз извърших едновременно две грешки. Първо, кандидатът за нощуване трябва да бъде безпаричен и понеже се подлага на щателен обиск — трябва да бъде абсолютно безпаричен; и дори четири пенса са такова богатство, което го прави недостоен за това заведение. Второ, тръгнах твърде късно. Седем часа вечерта — е твърде късно време, за да може беднякът да получи своето просешко легло.

За сведение на тънко възпитаните и невежи хора, разрешете ми да обясня що е спалнята на работническия дом. То е здание, дето бездомният скитник, лишен от легло и без едно пени в джоба, може, ако има това щастие, да даде почивка на уморените си кости; на следния ден той е длъжен да изработи това, като каторжник.

Вторият ми опит да нощувам в работническия дом започна по-благоприятно. Аз излязох посред бял ден, придружен от пламенния млад социалист и още един приятел и в джоба ми имаше всичко на всичко три пенса. Те ме доведоха до работническия дом в Уайтчапъл, и аз се спрях на ближния ъгъл, за да се огледам. Беше началото на шест часа, но пред дома стоеше вече дълга мрачна редица хора; редицата обикаляше ъгъла на зданието и се губеше от очи.

Това бе твърде печално зрелище — всички тия мъже и жени, които чакаха, в студената сива светлина на угасващия ден, билетчето за бедняшкия покрив през нощта — и го почти ме обезсили. Като дете пред вратата на зъболекаря аз намерих изведнъж хиляди причини, които ме викаха в тоя момент на друго място. Сигурно, признаците на тая вътрешна борба се изразяваха върху лицето ми, тъй като един от другарите ми каза:

— Не се бойте, вие имате шанс да влезете.

Разбира се, аз можех да вляза, но си помислих, че дори трите пенса в джоба ми бяха в това общество голямо богатство. За да унищожа всички индивидуални различия, аз опустоших всичките си джобове. После се простих с другарите си, с разтупано сърце закрачих по улицата и заех място в края на опашката.

Печално бе това зрелище — тая върволица от бедняци, които слизат по стръмния склон на смъртта; аз не си представях по-преди, колко печално е това.

Зад мен застана як човек със среден ръст. Здрав и крепък, макар и вече стар, с остри черти, с обветрена загоряла кожа, която, очевидно, години наред бе се излагала на влиянието на слънчевите лъчи и бурите — беше типичен моряк; имаше лице и очи на моряк. И аз си спомних един куплет от Киплинговия „Каторжник“:

С клеймото на рамо, с раната от звънката стомана,

със знаците на бича — чиито белези не ще се нивга изличат —

и със очи, угаснали от сълзи и от слънце,

аз заплатих — напълно заплатих…

Доколко бях прав и как му отиваха тия стихове — сами съдете:

— Не мога повече да понасям това, не мога — оплакваше се той на човека зад него. — Ще избия мутрата на някой боби — и ще вляза за четиринадесет дни. Ще имам легло, по-добра храна от тая, която имате тук, няма от какво да се боя. Само, виж, там не може да се пуши… — последната фраза той произнесе със съжаление и покорство.

— Вече от две нощи съм на улицата — продължаваше той, — миналата нощ се измокрих до мозъка на костите, и вече не можех да понасям. Вече отивам към старост, някой ден ще ме дигнат мъртъв от улицата.

Той бързо се обърна към мен и заговори с жар:

— Недейте доживява до старост, момко. Умрете докато сте млад, инак ще стигнете до същото положение. Истина ви казвам. Аз съм на осемдесет и седем години, служил съм на отечеството като истински мъж. Три нашивки и кръста на кралица Виктория — и ето какво получих в награда за всичко това. Искам, искам да умра. Дано е по-скоро!

Очите му овлажняха, но преди онзи, другия, да му каже нещо за утеха, затананика някаква моряшка песен, като че на света нямаше отчаяние.

Ободрен от мен, той ми разказа следната история, докато стоеше в редицата пред вратите на работническия дом, след две нощи, прекарани на улицата.

Като момче постъпил той в британската флота и четиридесет години и нещо служил вярно и честно. Дати, имена, началници, пристанища, кораби, сражения — изскачаха от устата му като някакъв поток, но да се запомни не беше по силите ми — преддверието на работническия дом не е твърде подходящо място за интервю.

Той взел участие в „първата китайска война“, както я наричаше, постъпил в „Ийст Индия къмпани“ и прослужил десет години в Индия, бил в Индия отново с английската флота през време на войната в Бирма и в Крим. Освен това много пъти се сражавал за тържеството на английското знаме в разни части на земното кълбо.

После идва едно събитие — незначително събитие, ако се проследи първоначалната му причина: може би, лейтенантът бе зле закусил тоя ден; може би късно бе легнал предишната вечер; или го преследваха кредитори; или командирът го бе остро нагрубил. Възможно е, че лейтенантът тоя ден бе в раздразнено настроение. Моят моряк, заедно с други свои другари, завързвал въжетата.

Сега имайте предвид, че тоя моряк е прослужил вече четиридесет години във флотата и има три нашивки и кръста на кралица Виктория за отличие в боя; очевидно, той не може да бъде толкова лош моряк. Лейтенантът е бил раздразнен; лейтенантът го напсувал — не толкоз невинно: тая псувня оскърбявала майка му.

Когато аз бях малък, наше детинско правило беше — да се бием като дяволи, ако би се нанесла на майка ни такава обида; и в оная част на света, дето живея аз, мнозина мъже са платили с живота си затуй, че са посмели да изпсуват друг мъж с тая псувня.

Както и да е, лейтенантът напсувал моряка на майка; случва се, че морякът в тоя момент държал в ръката си железен лост.

Той удря с него лейтенанта по главата, катурва го от въжето и лейтенантът пада зад борда.

После, по неговите собствени думи:

— Разбрах какво направих. Знаех закона и си казах: „С тебе е свършено вече, Джек, мое момче. Едно ти остава.“

И аз скочих след него, решен да унищожа него и себе си. И аз бих го направил, но в туй време към нас се приближи катер от флагманския кораб. Ние се дигнахме двамата върху гребена на вълната и аз го държах и удрях с юмрук. Ето кое ме погуби. Ако не бях го бил, аз бих могъл да представлява работата така, че дошъл на себе си, хвърлил съм се в морето, за да го спася.

После иде военнополевият съд. Той ми процитира присъдата, дума по дума, като че много пъти в живота бе си я повтарял с горчивина. И ето на какво наказание бива осъден, в името на дисциплината и уважението към офицерите, които невинаги биват джентълмени, тоя човек, виновен само в това, че е бил мъж: да се деградира в прост моряк; да се лиши от всички награди, които има; да се лиши от право на пенсия; да му се отнеме кръста на кралица Виктория; да му се ударят петдесет пръчки; да му се наложи две години затвор.

— По-добре да бях потънал него ден… Аз молих Бога да потъна — завърши той.

Най-сетне пред очите ни се отвори вратата, дето бедняците се пропущаха на групи по няколко души изведнъж. И тук аз научих нещо чудно: днес е сряда, но никой от нас няма да бъде пуснат по-рано от петък сутринта. После — о пушачи, обърнете внимание! — не ни се разрешава да вземем със себе си тютюн. Длъжни сме да го предадем при входа. Казаха ми, че понякога го връщат на излизане, а понякога се унищожава.

Старият войник ме научи. Извадил табакерата, той изсипа тютюна си (жалко количество) в хартия. След като го сгъна грижливо, пусна го в ботуша. Пуснах и аз своя тютюн в ботуша, тъй като да се прекарат четиридесет и четири часа без тютюн, беше тежко изпитание. Редицата все напредваше и напредваше и ние бавно, но сигурно се приближавахме до преградката. В момента, когато вече стъпихме на някаква стоманена решетка, под нея, в подземния етаж се показа някакъв човек — старият моряк го попита:

— Колко души още ще пуснат?

— Двадесет и четирма — бе отговорът.

Ние погледнахме безпокойно напред и направихме сметка. Пред нас стояха още тридесет и четири човека. Тъга и разочарование се изписа върху лицата на окръжаващите. Не е много приятно за гладния и без грош в джоба да прекара цяла безсънна нощ на улицата. Но ние все пак се надявахме, въпреки очевидността, додето зад преградата останаха десет души и вратарят ни върна обратно.

— Няма място — ето всичко, което каза той и хлопна вратата.

С бързината на мълния, въпреки своите осемдесет години, старият моряк хукна да дири покрив нейде на друго място. Аз стоях и обсъждах въпроса с двама други мъже, запознати с местата за нощуване, дето щяхме да се запътим. Те посочиха работническия дом в Тополова алея, на три мили от тук, и ние потеглихме.

Когато свърнахме зад ъгъла, единият от тях каза:

— Аз трябваше днес да вляза. Дойдох в един часа, редицата току-що се събираше; но те си имат любимци. Пускат ги всяка нощ — все едни и същи.