Джек Лондон
Човекът на Бездната (4)

Глава III
Моята квартира и някои други

От гледище на лондонския Ийст Енд стаята, която наех за шест шилинга за седмица, бе твърде комфортно помещение. Но от гледището на един американец, тя беше твърде бедно мебелирана, твърде неудобна и малка. Когато след време аз прибавих към бедната й мебелировка обикновено столче за пишеща машина, с мъка можех да се обърна в нея; в края на краищата, аз се научих да се движа из нея с вълнообразни движения, напомнящи движенията на червея, но такъв начин изискваше голяма ловкост и присъствие на духа.

Настанил своята особа или по-скоро своето имущество, аз намъкнах своя обикновен костюм и излязох на разходка. Под пресните впечатления на грижите за квартирата, аз започнах, тъй да се каже, да изучавам квартирния въпрос. За тая цел създадох в ума си хипотезата, че аз съм беден млад човек, обременен с жена и многобройно семейство.

Първото откритие, което направих, се състоеше в това, че празните къщи бяха много малко и че те се намираха на голямо разстояние една от друга; изминал едно разстояние от няколко мили и описал неправилен кръг на твърде голямо пространство, аз не намерих ни една празна къща — убедително доказателство, че тая местност беше пренаситена с население.

Тъй като бе напълно очевидно, че аз, като беден млад човек, обременен със семейство, не бих могъл да наема квартира в този район, започнах да търся немебелирана стая, дето да настаня жена си, децата и движимото имущество. Стаи също не се намираха твърде, най-често се даваше една стая; очевидно тук се разбираше от само себе си, че за семейството на беден млад човек стига една стая; той може и да вари, и да яде, и да спи в нея със семейството си. Когато аз казах на едно място, че бих искал да наема две стаи, хазяите дълго ме гледаха с такова изражение, с каквото, представям си, известният персонаж е погледнал Оливър Туист, когато тоя е поискал на обяд втора порция.

Но не стига това, че една стая тук се смяташе като напълно достатъчна за семейството на беден млад човек; аз научих още, че много семейства, заемащи една стая, намираха в нея толкова свободно място, че пущаха при себе си още един или двама квартиранти.

Не само ония къщи, които изследвах, нямаха баня; узнах, че баня нямаше нито в една от хилядите къщи, които разгледах. При наличността на тия условия, с жена, деца и чифт квартиранти, страдащи от излишък на пространство в стаята, къпането в банята изглеждаше съвсем неизпълнимо предприятие.

Както и да е, аз не наех стая и се върнах в улицата на Джони Епрайт. Колкото до жена ми, децата, квартирантите и кучешките будки, в които аз мислено ги поставях, всичко това ми подействува болезнено. Моите духовни очи станаха късогледи и аз не можех да обгърна с тях своята собствена стая. Ширината й ми внушаваше ужас. Нима това е същата стая, която аз наех за шест шилинга в неделя само за себе си? Не може да бъде! Но хазяйката ми, която потропа на вратата, за да узнае дали не ми трябва нещо, разпръсна съмненията ми.

— О да, сър — каза тя в отговор на моя въпрос. — Само нашата улица остана такава. Другите улици преди десет години бяха такива като нашата и там живееха твърде прилични хора. Но тълпата ги пропъди оттам. Сега само на нашата улица може да се намери прилична публика.

После тя започна да ми обяснява процеса на сгъстяването, поради който доходността на къщите в съседните улици се е покачила, а контингента на жителите е станал друг.

— Виждате ли, сър, хората от нашия кръг не са свикнали да се свират в подобна теснотия, както правят другите. Нам е нужно повече място. Другите — например чужденците и нисшият клас — могат да се свират по пет и шест семейства в такъв дом, като нашия, а ние го заемаме сами. Затуй те могат — такава орда — да платят по-голям наем за къщата от онзи, който можем да предложим ние. Това е възмутително, сър; и помислете само, едва преди десет години целият тоя съседен квартал беше напълно приличен.

Аз я погледнах, пред мен стоеше жена от висшите слоеве на английската работна класа, с много признаци на културност, и нея бавно я изсмукваше отвратителният, гнил порок, който съвременният строй е плиснал из централния Лондон в източна посока. Банки, фабрики, кантори, хотели — се разрастват и затова бедният градски свят е обречен на скитничество; той емигрира на изток, вълна след вълна, сгъстяват и деморализират съседните квартали, за да изскочат на края на града, като пионери, представители на квалифицираните работнически слоеве или да се отпуснат на дъното — ако не в първото поколение, сигурно във второто или третото.

Съдбата на улицата на Джони Епрайт — това е въпрос само на няколко месеци. Той сам разбира това.

— След две години — казва той, — изтича срокът на моя договор. Моят хазяин принадлежи към хората от нашия сорт. Той не увеличи наема нито на един от своите домове и това ни даде възможност да живеем тук. Но той може всеки момент да продаде къщата или да умре, което е едно и също, колкото се касае до нас. Ще купи къщата някой паяк; ще отвори спарена работилница на оная педя земя зад къщи, що сега е моя градинка, ще я присъедини към къщи и ще даде под наем стаите — по стая на семейство. Това е всичко — и Джони Епрайт трябва да бяга.

Аз ясно виждах Джони Епрайт, добрата му жена, красивите му дъщери и неугледна робиня, запътени през мъглата като духове към изток и ревът на града чудовище — понесен след тях.

Но Джони Епрайт не е сам в своето бягство. Далеко-далеко, отвъд чертата на града, живеят аферисти на дребно, съдържатели на кантори — живеят в замъци и отделни вили с по две отделения, с малки цветни градинки, на простор, и дишат свободно. Те са надути от гордост и изпъчват гърди напред при вида на човека от Бездната, от която са успели да избягат, и те благодарят Бога, че не са такива като другите хора. Но — уви! — над тях слиза Джони Епрайт и по петите ги следи градът чудовище. Седмичната заплата се покачва като по махването на вълшебен жезъл, градините се застрояват, вилите с две отделения се делят и делят, додето от тях не се образуват няколко квартири — и черната лондонска нощ покрива всичко с мръсното си покривало.