Джек Лондон
Човекът на Бездната (14)

Глава XIII
Дан Кълън, докерът

Вчера бях в една от стаите на едно от „общинските общежития“ близо до Леман Стрийт. Ако узнаех, надзърнал в книгата на моето бъдеще, че ми предстои до края на живота си да живея в такава стая, веднага бих излязъл и бих се хвърлил в Темза, прекъсвайки по тоя начин договора за наем.

То не беше стая. От уважение към езика, не е позволено тя да се нарича стая, както не може колибата да се кръщава дворец. То беше хралупа, дупка. Размерът й бе седем на осем фута, а таванът висеше тъй низко, че кубическото съдържание на въздуха в нея не отговаряше дори на нормата, полагаща се на войниците в казармата. Разклатено легло с изпокъсано одеяло заемаше почти половината стая. Една куца маса, стол и два сандъка оставяха тъй малко място, че нямаше възможност човек да се обърне. Всичко, що беше пред очите ми, можеше да се купи за един фунт. Подът беше гол, а стените и таванът бяха буквално покрити с кървави петна и капки.

Всеки знак означаваше насилствената смърт на едно насекомо — бич, с които ни един човек не би могъл да се справи сам.

Човекът, който заемаше тая дупка, докер, на име Дан Кълън, умираше в туй време в болницата. Но той в достатъчна степен бе запечатал своята личност в тая жалка обстановка, тъй че всеки можеше да си състави понятие какъв човек бе той. На стената висяха евтини портрети на Гарибалди, Енгелс, Дан Бърнс и други вождове на работническата партия, а на масата лежеше роман от Уолтър Безънт. Казаха ми, че познавал Шекспир, четял история, социология, икономика. Бил самоук.

На масата, дето царуваше поразително безредие, лежеше лист хартия, на която бе надраскано: — „Г-н Кълън, моля върнете ми голямата бяла стомна и отвертката, които ви заех“. Тия неща му били дадени от съседката, в първия период на болестта му, а сега ги искаха обратно, от страх пред смъртта му. Голяма бяла стомна и отвертка са твърде ценни вещи за обитателите на бърлогите, за да не се даде възможност на друго същество да умре спокойно. До края на дните си душата на Дан Кълън ще чувствува товара на божеството, над който напразно се е опитвала да се издигне.

Тя е кратка повест — историята на Дан Кълън, но в нея може да се прочете много нещо между редовете. Той бе роден в долна среда, в град и страна, дето кастовите различия се пазят строго. Той цял живот бе работил с тялото си; а за туй, че бе прелиствал книги и бе обзет от огъня на духа и можеше да пише писма „като адвокат“, другарите му бяха го избрали да замества техните мозъци. Той стана лидер на хамалите на фрукти, представители на докерите в Лондонското Бюро на труда и пишеше остри статии в работническите вестници.

Той не бе раболепствувал пред другите хора, дори когато те бяха неговите икономически господари, от които зависеше животът му; беше изразявал свободно своето мнение и бе се борил за едно право дело. По време на голямата стачка на докерите той направи грешка, като взе върху себе си ръководната роля. Тогава настъпи краят на Дан Кълън. От тоя ден той бе под подозрение пред хазяите си и всеки ден, в течение на близо десет години, се разплащаше за онова, що бе извършил.

Докерът е надничар. Работата се засилва и отслабва, и той работи или не работи, според това дали е много или малко днес стоката. Дан Кълън си правеше криво сметката. Не го изпъждаха окончателно (то би предизвикало вълнения, но без съмнение, би било по-хуманно), но предприемачите го наемаха не по-често от два или три пъти в седмицата. Това се казва да се „дисциплинира“ или да се „обуздае“ работникът. С други думи, това значи да се умори работникът от глад. Десет такива години разбиха сърцето му, а хората с разбито сърце не могат да живеят. Той легна на легло в своята ужасна бърлога, която стана още по-ужасна от неговата безпомощност. Нямаше нийде никого, беше човек самотен, озлобен песимист; той се бореше с по-силните насекоми, загледан в Гарибалди, Енгелс и Дан Бърнс, които висяха по опръсканите с кръв стени. Никой от съседите не го навестяваше; той не се сдружи с никого в тия препълнени общински казарми, и нему бе предоставено да лежи и да гние.

Но от другия край на Ийст Енд дойдоха обущарят и сина му, неговите единствени приятели. Те поразтребиха стаята му, донесоха му от къщи чисти дрехи, снеха от леглото му чаршафите, сивкаво черни от кал. Те доведоха при него сестра от едно благотворително общество, основано от кралицата в Олдгейт. Тя изми лицето му, изтърси леглото му и разговаря с него.

Той беше твърде интересен разговор, докато той не научи името й. Да, нейното презиме е Бланк — отвърна тя невинно. А сър Джордж Бланк — Да, той е неин брат. — Как? Сър Джордж Бланк? — прогърмя старият Дан Кълън на своя смъртен одър. — Сър Джордж Бланк, член в управителния съвет на доковете в Кардиф, който най-много бе помогнал за разпадането на съюза не кардифските докери и получи за това дворянство? И тя е негова сестра? Дан Кълън се изправи на своето несигурно легло и произнесе анатема над нея и целия й род, и тя избяга и вече не се върна, дълбоко поразена от неблагодарността на бедняците.

Нозете на Дан Кълън бяха подпухнали от болестта. Той прекарваше по цели дни на края на кревата, за да не се разлива водата по тялото му; на пода нямаше дори рогозка; нозете му бяха покрити с тънко одеяло, а раменете му бяха покрити със стара фланела. Мисионерът му донесе чифт книжни пантофи на стойности четири пенса (аз ги видях) и му предложи да му прочете около петдесет молитви за спасението на душата му. Но Дан Кълън принадлежеше към оня род хора, които желаят да оставят и душата им на мира. Той не искаше някой си там, Дик или Хари, заради едни пантофи за четири пенса, да разполага с нея. Той помоли любезно мисионера да отвори прозореца, за да може да хвърли пантофите. И мисионерът излезе и вече не се върна, също поразен от неблагодарността на бедняците.

Обущарят, също храбър и стар герой, макар и не прославен и невъзпят, тайно отиде в главната квартира на едрите доставчици на плодове, за които Дан Кълън бе работил като носач надничар цели тридесет години. Според тяхната система почти всичката работа се изпълняваше от случайни ръце. Обущарят им разказа за отчаяното положение на Дан, стар, разбит, умиращ без помощи и без пари, напомни им, че е работил при тях тридесет години и ги помоли да направят нещо за него.

— Не — каза чиновникът, спомнил си за Дан Кълън без дори да прави справка в книгите, — ние, видите ли, имаме за правило, никога да не помагаме на надничарите. Не можем нищо да направим.

И те наистина нищо не направиха, дори отказаха да подпишат писмо с молба за приемането на Дан Кълън в болницата.

В Лондон не е тъй лесно да попаднеш в болница. В Хампстед, след лекарския преглед, той трябваше да чака четири месеца, за да постъпи — тъй много кандидати имаше преди него. Обущарят най-сетне го настани в болницата в Уайтчапъл и често го навестяваше. Тук той се убеди, че Дан Кълън бе обзет от натрапчивата идея, че уж като безнадеждно болен гледат по-скоро да го изпратят на оня свят. Трябва да се признае, че това заключение беше право и логично за стария и разбит човек, когото бяха упорно „дисциплинирали“ и „обуздавали“ цели десет години. Когато го подлагаха на изпотяване, както изисква бъбречната болест, за да намалят количеството на тлъстините в бъбреците, Дан Кълън казваше, че потенето ще ускори смъртта му. Щом бъбречната болест представлява постепенно разрушение на бъбреците, значи, няма никакви тлъстини, които трябва да се премахнат и докторите очевидно лъжат. Веднъж докторът се разсърди и не го погледна девет дни.

Леглото му бе повдигнато от единия край, за да могат краката му да бъдат по-високо от главата. Когато водата проникна в тялото, Дан Кълън взе да уверява, че са го направили, за да пръснат водата от нозете по цялото му тяло и тъй по-скоро да го убият. Той поиска да го изпишат, макар да го предупредиха, че ще умре на стълбата, и се дотътри, полужив, до дюкянчето на обущаря. В тази минута той умира в болницата на Въздържателното дружество, дето го помести неуморимия му приятел — обущар, преобърнал заради него небето и земята.

Бедният Дан Кълън! Незнаен труженик, жаден за знание! Той бе работил денем с мускулите си и бе се учил, буден, през нощта; бе живял с мечтата си и храбро бе се борил за каузата; той беше патриот, фанатик на човешката свобода и безстрашен борец; но, в края на краищата, не беше гигант и не можеше да победи условията, които го смазваха и задушваха; той стана циник и песимист и последния си дъх изпусна върху леглото на бедността, в някакво благотворително учреждение. „Когато умира човек, който би могъл да достигне мъдростта, но не я е достигнал, аз наричам това трагедия“