Джек Лондон
Човекът на Бездната (27)

Глава XXVІ
Пиянство, трезвост, пестеливост

За английските работници може да се каже, че те са накиснати в бира. От това те стават неподвижни и тъпи. Продуктивността им намалява, те губят въображението, изобретателността и бързината, присъщи на англосаксонската раса. Трудно е пиянството на англичаните да се нарече придобита привичка, тъй като у тях то започва от най-ранно детство. Заченати от пияници, децата вече се раждат на света, пропити с алкохол.

Кръчми има навред. Те процъфтяват на всеки ъгъл и се посещават от жени почти тъй редовно, както и от мъже. Там могат да се срещнат и деца. Те чакат кога бащите и майките им ще се наканят да потеглят за вкъщи; те посръбват от чашите на възрастните, слушат грубите изрази и развращаващи разговори, заразяват се от тази отрова, запознават се с порока и разврата. Лицемерието цари над работниците също тъй пълновластно, както и над буржоазията, но по отношение на работниците, едничкото нещо, на което то гледа, без да мръщи вежди, е кръчмата. Никакъв позор или срам не застрашава никого заради посещаването й, било то младо момиче или жена.

Спомням си едно момиче в кафенето, което казваше: — Аз никога не пия в кръчмата силни напитки.

Беше млада, хубавичка келнерка и тя се хвалеше пред друга келнерка със своята порядъчност и благоразумие. Лицемерието тегли демаркационна линия между силните напитки и бирата; смята се, че е напълно прилично за едно младо, чисто момиче да ходи в кръчма, за да пие бира. От друга страна, самата му слабост го тласка в кръчмата. Лошо хранени, страдащи от лошите последици на многолюдността и бедността, те развиват органически в себе си болнавата жажда на пиянството, също както болният стомах на текстилния работник в Манчестър изпитва жажда след голямото количество недоброкачествена и остра храна. Нездравият труд и нездравите условия на живота пораждат и нездрави желания. Човекът не може да работи повече от коня, да живее и да се храни като свиня и да запази при това идеалите и стремежите си чисти и здрави.

Щом изчезне семейният живот, на сцената се явява кръчмата. Жадуват опиянение не само мъжете и жените, които са обременени, изтощени или страдат от разстроен стомах и лоши санитарни условия, убити от еднообразието и монотонността на своето съществуване; жадуват опиянение изобщо всички мъже и жени със стаден инстинкт, които нямат семеен живот; те се стремят към ярко осветената шумна кръчма, в напразен опит да проявят своята общественост. А когато семейството се помещава в една малка стаичка, семейният живот е невъзможен.

Нека се опитаме бегло да се запознаем с едно от тия жилища; това ще хвърли светлина върху една от най-важните причини за пиянството. Ето в една стая членовете на семейството стават сутрин, обличат се, правят си тоалета — бащата, майката, синовете, дъщерите; и в същата стая, рамо до рамо, бащата и майката готвят закуска. В тая съща стая, пълна с тежък и спарен въздух от изпаренията, що са отделяли през нощта всички тия тела, се изяжда и закуската. Бащата отива на работа, възрастните деца отиват на училище или на улицата, а майката със своята пълзяща рожба остава все в тая съща стая. Тук тя пере и тук простира мокрите дрехи да съхнат.

Вечерта, сред многобройните миризми на деня, семейството се разполага в своето добродетелно ложе. С други думи, възможното количество се разполага на единия креват (ако има такъв), а всичко, що е свръх комплекта, се разполага на пода. И такъв е кръгът на тяхното съществуване месец след месец, година след година, тъй като за тях няма никога ваканция, с изключение на времето, когато са без работа. Когато умре детето, а това се случва често, защото в Ийст Енд 55 на сто от децата измират, преди да достигнат петгодишна възраст — тялото му остава в същата стая. Ако са много бедни, тялото лежи известно време, докато се съберат пари за погребение. Денем то лежи на кревата; нощем, когато леглото се заеме от живите, мъртвецът заема място на масата, отдето сутринта го дигат и го слагат пак в леглото, а на масата закусват. Понякога тялото се слага на полицата, която замества бюфета за провизии. Едва преди две седмици една бедна жена в Ийст Енд бе в голямо затруднение: лишена от средства да погребе детето си, тя го държала по горния начин вкъщи цели три седмици.

Стаята, току-що описана от мен, не представлява от себе си домашно огнище, а ад; и ония мъже и жени, които бягат в кръчмата, са достойни за съжаление, а не за порицание. В Лондон има 300 000 души, които живеят със семействата си в една стая, и още 900 000 души живеят в такива хигиенични условия, които са крещящо нарушение на закона за общественото здраве. Ето постоянните кадри, от които се подбират жертвите на кръчмата.

Тук се прибавя и несигурността в собственото тъй съмнително благополучие, в случайността на своето съществуване и основателният страх пред бъдещето; всичко това са могъщи фактори, подтикващи човека към пиянство. Мъката дири облекчение, а в кръчмата страданията се притъпяват, получава се забрава. Това е нездраво. Но нали и всичко друго в живота им е нездраво, затуй пък кръчмата им носи забрава, каквато нищо друго не може да им даде. Кръчмата дори ги издига, кара ги да се чувствуват по-добри и благородни, макар че в същото време ги тегли надолу и ги прави още повече животни, отколкото са. Животът на бедняците, това прескачане с препятствия от една мъка към друга, до самия финал, а този финал е смъртта.

Безполезно е да се проповядва на такива хора въздържание и трезвост. Навикът към пиянство може да бъде причина за много нещастия; но той се явява на свой ред в резултат на други, предишни нещастия. Защитниците на въздържането могат да пресипват от викове за вредата от пиянството, но додето не се премахне злото, което кара хората да пиянствуват, пиянството и последиците му ще съществуват.

Докато борците с алкохолизма не разберат това, усилията им ще останат безплодни и те ще бъдат само за посмешище.

Веднъж минах през една изложба на японско изкуство, устроена за бедняците в Уайтчапъл, с цел да се издигне тяхното морално равнище, пробуждайки в душата им жажда за Красота, Истина и Добро.

Ако допуснем (което е всъщност абсурд), че бедняците по тоя начин биха познали Истината, Доброто и Красотата и биха се научили да се стремят към тях, ние трябва да признаем, че това тяхно нравствено издигане би било за тях само ново зло, ново проклятие на техния живот. Нали тия хора живеят в ада, и социалните закони осъждат всеки трети от тях на смърт на улицата. Ако те се обогатят с познания и стремежи, ще имат още по-голяма нужда от забрава, отколкото ако не биха узнали нищо и не биха се стремили към нищо. Ако съдбата от днес би отсъдила да доживея останалите дни от живота си в Ийст Енд, в условията, в които съществува бедняка, аз бих молил съдбата да ми помогне да забравя всичко, що се отнася до Истината, Доброто и Красотата — всичко, що съм прочел някога в книгите, всички хора, що съм някога познавал, всичко, що съм слушал някога и страните, които съм видял някога. И ако съдбата не изпълни това ми единствено желание, убеден съм напълно, че веднага бих се напил до забрава и бих почнал да се напивам все по-често.

О, тия хора, които искат да помагат! Техните училищни екскурзии, мисии, благотворителни учреждения — всичко това е съвсем несъстоятелно. По самата природа на нещата, всички тия опити не могат да бъдат друго, освен измама. Те са фалшиви, макар и замислени искрено. Благотворителите пристъпват към живота, без да го познават и разбират. Тия добри хора не разбират Уест Енд, а се явяват в Ийст Енд като учители и учени. Те не разбират простата социология на Христос и пристъпват към нещастните и унизените с позата на социални спасители. Те са работили добросъвестно, но с изключение на това, че са облекчили една безкрайно малка част от нуждите и са събрали известно количество материали, което би могло да се събере по чисто научен метод и с по-малко разноски, те нищо не са допринесли.

Някой забеляза за тях твърде остроумно, че те правят за бедния всичко, само товара му не могат да облекчат. Самите пари, които те източват за изпълнение на своите детински планове, са отнети от бедняците. Те идат от ония щастливи двуноги хищници, които стоят между работника и неговата заплата и се мъчат да научат работника какво да прави с оная жалка част, която му е оставена.

Обяснете ми, за Бога, каква полза да се устройват ясли за жените работнички, дето държат детето, докато майка му работи в някоя спарена работилница с теменужки по три фартинга на парче? Тази цветарка трябва да обърне всяко цвете четири пъти в ръцете си; през целия ден тя прави 6912 отделни движения и печели за това девет пенса. Просто я ограбват. Работодателят седи на гърба й и никакъв стремеж към Истина, Добро и Красота не ще облекчи нейното тегло. Те не правят нищо за нея, тия глупави благотворители. И когато детето се връща у дома, всяка нова нощ разрушава всичко, което те са сторили през деня. И всички те се обединяват в проповедта на една основна лъжа. Наистина, те не знаят, че това е лъжа, но тяхното невежество не я прави истина. А лъжата, която проповядват, е пестеливост. В многолюдния Лондон борбата за работа е твърде изострена и затова работническата надница пада до размери, способни да задоволяват само най-минималните нужди. Да бъдеш пестелив — значи да харчиш по-малко от заплатата си, т.е., да живееш по-зле. В съперничеството за работа, човек с по-низко равнище на нуждите ще подбие цената пред човек с по-високи изисквания към живота. И малката група такива пестеливи работници във всяка препълнена област на индустрията ще понижават систематично надниците в дадена индустрия. И пестеливите работници ще престанат да бъдат пестеливи, щом приходът им почне да пада, докато се изравни с най-необходимата им издръжка.

Накъсо казано, пестеливостта унищожава пестеливостта. Ако всеки английски работник би слушал проповедниците на пестеливостта и съкрати своите разходи наполовина, то — при условие, че хората, които дирят работа, са повече от самата работа — работническата надница бързо ще падне наполовина. И тогава ни един работник в Англия няма да бъде щастлив, защото няма да има какво да спестява. Късогледите проповедници на спестовността, естествено, ще бъдат поразени от този резултат. Във всеки случай, истинска нелепост е да се проповядва пестеливост за 1 800 000 лондонски работници, мнозинството от които са семейни, и чийто седмичен доход е по-малко от двадесет и един шилинг, половината или четвъртината от които отиват за наем.

Като е дума за нищожеството на благотворителите и на благотворителните фантазии, трябва да спомена за едно забележително и благородно изключение. Това са детските домове на доктор Барнардо. Доктор Барнардо е ловец на деца. Той ги лови, докато са още малки и не са успели да приемат форма и се затвърдят в поройната социална среда; после той ги изпраща, за да израснат се формират в по-добра социална среда. До днешния момент той е изпратил от страната 12 340 деца, повечето в Канада и само едно на петдесет е излъгало очакванията. Великолепен рекорд и ако се вземе под внимание, че тия деца са били скитници, бездомни сирачета, взети от самото дъно на Бездната, и четиридесет и девет от петдесетте са станали хора.

Всяка нощ доктор Барнардо взима от улицата девет деца — скитници. От това може да се разбере, какво огромно поле за работа има той. Благотворителите могат да се поучат от него на туй-онуй. Той не се забавлява с палиативи^[1]. Той се домогва до самите източници на порока и бедността. Той отделя потомството на обитателите на каналите от вредната обстановка и ги пренася в друга, здрава, чиста обстановка и под нейно влияние те се формират в истински хора.

Когато хората, които се опитват да помогнат на бедните, спрат да си играят и да се занимават с дневни ясли и изложби на японско изкуство, върнат се у дома си и изучат Уест Енд и социологията на Христос, те ще бъдат по-пригодни за изпълнението на работата, която трябва да изпълнят в тоя свят. Те трябва да следват методата на доктор Барнардо, само че в по-широк национален мащаб. Тогава ще престанат да пъхат в гърлото на жената, работеща с теменужки за три фартинга на парче, жаждата за Истина, Добро и Красота, но затуй ще снемат някого, който виси на врата й. И за свое учудване ще видят, че трябва да снемат от врата на тая жена само себе си (както и от врата на много други жени и деца, които са яздили, без сами да подозират).