Джек Лондон
Човекът на Бездната (6)

Глава V
Тия, които са най-накрая

Естествено е, че моето първо впечатление от Лондонския Ийст Енд беше най-общо. По-късно почнаха да се обрисуват подробности, и ту тук, ту там, сред хаоса на нищетата, аз открих няколко малки местенца, дето обитаваше благополучието. Понякога това бяха цяла редица къщи в малките улици встрани, дето живеят занаятчиите и дето съществува една първобитна форма на семеен живот. Вечер там може да се видят мъже, седнали пред вратата с лули в зъбите и с деца на коленете, клюкарстващи жени и смях и шеги изпълват въздуха. Хората се наслаждават на пълно щастие, тъй като, в сравнение с окръжаващата ги нищета, на тях им е добре.

Но в най-добрия случай това е същото животинско щастие, доволството на сития стомах. Господствуващата нота в живота им е материализмът. Те са глупави и мъчно подвижни, лишени от въображение. Бездната, на чийто край живеят, е наситена, изглежда, с особена притъпяваща атмосфера, която ги окръжава и убива. Религията преминава покрай тях. Невидимото не им внушава нито страх, нито възторг. Те не знаят нищо за невидимото; и пълният стомах и вечерната лула, заедно с неизменната половница — това е всичко, което искат от живота или за което мечтаят.

Всичко това не би било тъй лошо, ако с него би се свършило; но с това не се изчерпва всичко. Доволството на вцепеняването, в което са потънали, е тъкмо оная смъртно опасна инерция, която предшествува смъртта. Тя изключва прогреса, и за тях да не прогресират, значи да затъват все повече, за да паднат в края на краищата на дъното на Бездната. Със своя собствен живот те могат само да започнат падението, предоставяйки на своите деца и внуци да се дотъркалят до дъното. Човек обикновено получава от живота по-малко, отколкото иска; и те искат тъй малко, че онова нищожно, което получават, не ги спасява.

Дори в най-добрия случай градският живот се явява изобщо неестествен за човека, но градският живот на Лондон е неестествен до такава степен, че средният работник или работничка не могат да го понесат. Духът и тялото се разлагат от разрушителни влияния, които ни минута не прекъсват своята работа. Духът и физическата енергия се разрушават и добрият работник, дошъл направо от ралото, при първото градско поколение става лош работник; във второто поколение — неспособен към напрежение и лишен от инициатива; физически неспособен да изпълнява оная работа, която е вършил баща му, той стои вече на пътя, който води към дъното на Бездната.

Покрай всичко друго, самият въздух, който дишат, и от който никога не могат да се избавят, в достатъчна степен ги отслабва и във физическо и умствено отношение; лондончани не могат да се конкурират с пресните сили на селските мъже, които бързат в Лондон, за да ги изметат и да бъдат на свой ред изметени сами.

Да оставим настрана всички болестотворни причинители, що изпълват въздуха на Ийст Енд; да вземем под внимание само вредното действие на дима. Сър Уилям Тисълтън-Дайър, управител на Ботаническата градина, е изучавал наслойката, която димът оставя върху растенията, и по неговите изчисления всяка неделя на всяка четвърт квадратна миля на Лондон и околността се събира не по-малко от шест тона твърдо вещество, състоящо се от сажди и смолист въглеводород. Това дава двадесет и четири тона на квадратна миля или 1248 тона в годината. От корниза под купола на катедралата Ст. Пол бе снет голям слой от кристализиран калциев сулфат. Този слой се е образувал от действието на сярната киселина, намираща се в атмосферата, върху калциевия карбонат, намиращ се в камъка.

И тая сярна киселина, намираща се в атмосферата, дишат непрестанно лондонските работници нощем и денем, през целия си живот.

Естествено е, че децата им израстват в хилави младежи, лишени от мъжество и жизнена енергия, със слаби нозе — в тесногръда порода, която настръхва и пада в грубата борба за живот с тълпите пришелци от село. Железопътните служещи, носачи, колари на омнибусите, хамалите — изобщо всички работници, от които се иска физическа сила, в повечето случаи се доставят от село; в градската полиция се числят дванайсет хиляди пришелци от селата, срещу три хиляди родени в Лондон.

По този начин ние сме принудени да извадим заключението, че Бездната представлява от само себе си в буквалния смисъл огромна машина за унищожаване на хора, и когато аз минавам из малка затънтена улица, дето на вратите стоят сити еснафи с плътно натъпкани стомаси, аз знам, че ги очаква много по-горчива участ, отколкото 450 000 безнадеждно жалки създания, умиращи на дъното на кладенеца. Тия поне умират — и това е край; докато ония трябва още да минат през бавните предварителни страдания в продължение на две или три поколения.

И обаче, в основата си животът е хубав. В него са заложени всички човешки възможности. При съответни условия, той би могъл да продължи с векове, да дава велики хора, герои и художници, които биха могли да направят света по-добър.

Говорих с една жена, представителка на хората от тоя тип, изхвърлени от своята затънтена улица и тръгнали из фаталния път, който води на дъното. Мъжът й беше монтьор и член на съюза на механиците. Че той бе лош механик, това се виждаше по неспособността му да намери постоянно място. Той нямаше нито енергия, нито предприемчивост, необходими, за да получи и задържи едно трайно положение.

Имаха две дъщери и четиримата живееха в две кочини, които само от вежливост можеха да се нарекат стаи, и за които плащаха седем шилинга на седмица. Нямаха машина, готвеха върху едно газово котлонче. По липса на средства, не можеха да получават неограничено количество газ; но в техен интерес бе построено твърде мъдро приспособление. Пущате в отверстието едно пени — и газът се появява, а когато изгаряше тъкмо за тая сума — газът автоматично спираше. — Ако не пуснеш парата навреме, обедът остава полусварен — обясняваше тя.

Систематичното недояждане беше тяхна съдба от няколко години. В началото и в края на месеца те ставаха от масата с желанието да похапнат още нещо. Когато човек се намира вече върху наклонена плоскост, хроническото недояждане се явява твърде важен фактор, който подравя жизнените сили и ускорява провалянето.

При все това, тая жена беше твърде усърдна работница. От четири и половина часа сутринта до момента, когато се изгасяват последните лампи, тя, по думите й, си вадеше очите да шие платнени блузи, с хастара и гарнитурата, по седем шилинга за дузината. Платнени блузи, обшити с два реда гарнитура, по седем шилинга за дузината!

Мъжът, за да може да получи място, трябваше да се запише в съюза, който му взимаше шилинг и половина всяка седмица. А когато се устройваха стачки, и той се случваше да бъде на работа, трябваше понякога да внася в съюзната каса до седемнадесет шилинга за фонда взаимопомощ.

Едната от дъщерите, по-възрастната, работила като ученичка шивачка, за шилинг и половина седмично. Обаче, когато настъпил лош сезон, уволнили я, макар че я взели с такава низка заплата, тъй като едновременно се учела и на занаят. След това тя служила в един склад за велосипеди в течение на три години, с шест шилинга заплата седмично, при което трябвало да ходи две мили, за да иде на работа, и две мили обратно, и да плаща глоби за закъснение.

Във всичко, що се отнасяше до мъжа и жената, играта беше изгубена. Бяха изгубили способността да се притискат и катерят нагоре и се търкаляха към дъното на кладенеца. Но какво очакваше дъщерите? Те живееха като свини; отслабнали от хроническо недояждане, с разклатени умствени, морални и физически сили — какви шансове имаха те да се покатерят горе и се измъкнат от Бездната, дето им бе съдено от рождение да паднат?

Докато аз пиша тия редове, ето вече цял час въздухът се оглася с отвратителни звуци, придружаващи боя в съседния двор. Когато най-напред стигнаха до мен тия звуци, аз ги взех за лай и кучешко скимтене, и трябваше да минат няколко минути, за да се убедя, че човешки същества и при това жени, могат да издават такива звуци.

Пияни жени, дошли до сбиване! Противно е дори да си го представиш; хиляди пъти по-лошо е да го чуеш. Събитията се развиха горе-долу в следния ред:

Най-напред невнятни викове, излизащи из гърлата на няколко жени, ревящи с пълни гърди; след това тишина, сред която се раздава детски плач и глас на младо момиче, което се оплаква със сълзи в гласа; женският глас, жесток и обиден, се надига отново: — Да ме допреш! Само да ме допреш! — Пляс — предизвикателството е прието и побоят започва отново.

На прозорците на къщите, обърнати към двора, се трупат зрители, които следят с ентусиазъм зрелището, и до ушите ми достигат звуци на удари и псувни, от които замръзва кръвта в жилите. За щастие, аз не мога да видя биещите се.

Затишие. — Ти остави детето на мира. — Детето, очевидно твърде малко, плаче в панически ужас. — Добре де! — повтаря се двайсет пъти подред, на най-високата нота. — Ей с тоя камък ще ти счупя главата. — Камъкът, види се, попада в главата, тъй като след тия думи се раздава вик.

Затишие; очевидно, едната от борещите се страни е временно обезсилена и малко по малко идва на себе си; отново се чува гласът на детето, но тоя път с един тон по-низко и постепенно замира.

Гласовете започват да се надигат, всеки въпрос все по-високо и по-високо:

— Да?

— Да.

— Да?

— Да.

— Да?

— Да.

— Да?

— Да.

След подобно постоянство и от двете страни, конфликтът отново се захваща. Едната от страните получи значително надмощие, за което можеше да се съди по това, че другата страна изкрещя: Колят ни! — Викът се превърна в хъркане и замря, очевидно, тоя, който извика, бе стиснат за гърлото.

Поява на нови гласове, флангова атака; ръката, що бе хванала гърлото, очевидно се е отпуснала, тъй като викът колят се раздаде отново, с по половин октава по-горе от по-рано; общо вардаляне, общ бой.

Затишие, друг глас на младо момиче:

— Отивам на помощ на мама.

Диалог, който се повтаряше в течение на пет минути.

— Ще правя каквото искам.

— Ще видим как ще правиш каквото искаш.

Конфликтът се възобновява; майка, дъщери, всички, които не ги мързи, взимат участие в него; моята хазяйка вика през черния вход дъщеря си, а аз размислям какво морално влияние ще упражни върху нея всичко това, което трябваше да чуе.