Джек Лондон
Човекът на Бездната (2)

Глава I
Спущане

— Но разберете, че това е невъзможно — заявяваха ми другари, към които се обръщах с молба да ми помогнат да навляза в лондонския Ийст Енд^[1] — Поискайте по добре водач от полицията — прибавяха те, след като размислеха, изправени мъчително пред психиката на един луд, дошъл при тях не толкова с ум, колкото с препоръчителни писма, и с чиято мания те трябваше да се съобразяват.

— Но аз съвсем не искам да имам работа с полицията — протестирах аз. — Искам само да отида в Ийст Енд и да видя всичко със собствените си очи. Искам да знам как живеят тия хора там, защо живеят там и в каква обстановка живеят. С една дума, възнамерявам сам да се заселя там.

— Но да не смятате да живеете там? — викаше всеки от тях и лицата им явно изразяваха остро осъждане. — Че там, казват, има места, дето човешкият живот не струва пукната пара.

— Ей тъкмо тия места искам да видя — отвръщах аз.

— Но разберете, че това е невъзможно — възразяваха ми решително.

— Затуй се и обръщам към вас — отвръщах рязко, малко ядосан от тяхното неразбиране. — Тук аз съм чужденец, искам да получа от вас сведения за Ийст Енд, за да имам в началото някаква нишка в ръка.

— Но ние нищо не знаем за Ийст Енд… то е нейде там, оттатък… — И те махваха неопределено с ръка в оная посока, дето само в редки случаи можеше да се наблюдава изгревът на слънцето.

— Тогава ще отида при Кук — заявих аз най-сетне.

— О да! — казаха те с облекчение. — Кук навярно знае.

— Но вие, о Кук! О Томас Кук и син! — вие, които откривате всички пътища и разчиствате и отваряте всички пътечки, вие, които поставяте по цял свят стълбове с надписи, даващи първа помощ на сбъркалите пътя пътешественици, вие, които за един миг, без колебание, леко и бърже бихте ме препратили в дебрите на Черна Африка или в самите дълбочини на Тибет — вие не можахте да ми посочите пътя в лондонския Ийст Енд, отстоящ на един хвърлей камък от Лъдгейт Съркъс^[2].

— Разберете, че това е невъзможно — заяви ми справочникът в човешки образ в клона на кантората Кук в Чипсайд. — Това не е… хм… не е прието…

— Посъветвайте се с полицията — завърши той с авторитетен тон, когато аз продължавах да настоявам. — Ние не сме имали случай да водим пътешественици в Ийст Енд; не получаваме такива поръчки и не знаем абсолютно нищо за това място.

— Е добре, да оставим това — прекъснах аз „справочника“, от страх да не би тоя поток на отрицанието да ме изхвърли на една от вълните си вън от кантората. — Все пак, ще можете да направите нещо за мен. Преди да замина за там, бих искал да ви обясня намеренията си, та в случай на някоя неприятност, да установите моята самоличност.

— А, разбирам! Ако ви убият, ние ще трябва да познаем вашия труп.

Той каза това тъй весело и тъй хладнокръвно, че аз моментално видях пред себе си своя собствен вкочанен и обезобразен труп, проснат на каменната плоча, дето непрестанно тече студена вода, и приведената фигура на Куковия чиновник, който установява търпеливо с печално лице, че това тяло наистина принадлежи на лудия американец, пожелал да разгледа Ийст Енд.

— Не, не — отвърнах аз, — просто да удостоверите моята самоличност — в случай, че ми се случи недоразумение с „боби^[3]“. — Последната дума аз произнесох с известен трепет; наистина, започвах да свиквам с местния жаргон.

— Ще трябва — каза той — да се обърнете към нашата главна кантора.

— Досега, знаете, не сме имали такъв прецедент — добави той, като че се извиняваше.

Човекът в главната кантора на Кук мънкаше и се покашлюваше.

— Ние имаме за правило — обясняваше той — да не даваме никакви справки за нашите клиенти.

— Но в дадения случай — настоявах аз — сам клиентът ви моли да дадете справката по отношение на самия него.

Той пак взе да мънка и да се покашлюва.

— Разбира се — бързам аз да го изпреваря, — знам, че подобни прецеденти не сте имали, но…

— Същото исках да кажа — продължи той с решителен тон, — подобни прецеденти не сме имали, и аз не мисля, че можем да направим нещо за вас.

Както и да е, аз излязох оттук с адреса на един детектив, който живееше в Ийст Енд и се запътих при американския консул. И тук, най-сетне, аз намерих човека, с когото можеше „да се върши работа“. Аз не срещнах там нито мънкане, нито покашлюване, нито сключване на вежди, израз на явно недоверие или смутено недоумение. За една минута обясних кой съм и в какво се състои моят план и той се отнесе към това като към нещо напълно естествено. В следния миг той се осведоми за възрастта ми, за ръста, тежината и внимателно ме огледа. А след втори миг, когато си стиснахме на прощаване ръцете, каза:

— Добре, Джек. Ще ви запомня и ще ви имам предвид.

Въздъхнах с облекчение. Корабите ми бяха изгорени. Сега можех съвсем спокойно да се вдълбоча в тия човешки дебри, за които очевидно никой нищо не знаеше. Но аз веднага се натъкнах на нова пречка, в лицето на моя файтонджия, човек във висша степен благообразен, с руси мустаци, който ме вози невъзмутимо няколко часа по Сити.

— Карайте в Ийст Енд — казах аз, сядайки в колата.

— Къде, сър? — попита той с искрено учудване.

— В Ийст Енд, където и да е. Карайте.

Ние вървяхме няколко минути в неопределено направление, после се спряхме смаяни. Прозорчето над главата ми не беше затворено и файтонджията ме гледаше с недоумение.

— Чуйте — каза той, — къде искате да ви водя?

— В Ийст Енд — повторих аз. — Безразлично къде. Просто, закарайте ме някъде в Ийст Енд.

— Но на какъв адрес, сър?

— Слушайте! — извиках аз. — Карайте ме в Ийст Енд и по-живо!

Явно беше, че не ме разбра, но главата му изчезна и той шибна с мърморене конете.

Нийде в Лондон не бихте могли да избегнете зрелището на най-отвратителна бедност и пет минути път от кой да е пункт ще ви доведат в някоя дупка; но местността, из която минаваше сега моята кола, беше една безкрайна дупка. Из улиците пъплеше някаква нова, друга порода хора — дребни, жалки, с очи затъпели от пиянство. Вървяхме миля след миля между редица мръсни паянтови къщички, и на всеки кръстопът или площад се откриваха дълги перспективи от същата нищета. Ту тук, ту там из улицата се клатушкаха пияни мъже и жени, а въздухът бе пропит с непристойни псувни на хора, които се бият и карат. На пазара старци и баби, едва стоящи на нозе, се ровеха в купищата смет, да дирят гнили картофи, боб и други зеленчуци, а децата се лепяха като мухи към гнилите плодове и с ръце, потопени до рамо във вонливата помия, изкарваха не напълно разложени огризки, които веднага унищожаваха.

През всичкото време аз не срещнах нито един файтонджия и моят файтон изглеждаше навярно като видение от друг, по-хубав свят. Съдех по това как го преследваха дечурлигата, хукнали отзад и отстрани. Напред, доколкото очи виждат, се простират все същите плътни паянтови стени, тротоари, покрити с лепкава кал, пресипнали улици.

И тук аз за пръв път в живота си почувствувах страх пред тълпата. Той напомня страха пред морето: тия тълпи от нещастници, заливащи улиците, напомняха вълните на обширно зловонно море; то бушуваше наоколо, заплашвайки да излезе от бреговете си и да ги погълне.

— Степни, сър: гарата Степни — извика отгоре файтонджията.

Аз се огледах наоколо. Беше наистина железопътна гара. В отчаянието си коларят спря пред нея, като единствено място в тая пустиня, за което е имал случай да слуша.

— Добре — казах аз.

Той мърмореше нещо неразбрано, като клатеше глава. Имаше твърде жалък вид.

— Не познавам тия места — премина той към членоразделна реч. — И ако не идвате на гарата Степни, бог да ме убие, ако знам какво искате.

— Ще ви кажа какво искам — казах аз. — Карайте по-нататък и гледайте настрана, дали не ще видите някоя вехтошарница. Щом видите такава вехтошарница, карайте по-нататък, додето не завиете зад най-близкия ъгъл; спрете там и аз ще сляза.

Забелязах, че водачът ми започва да се отнася към мен все по-подозрително. Обаче след известно време той спря конете и ми съобщи, че мога да намеря вехтошарница, ако се върна малко назад.

— Ще заплатите ли? — каза той. — Падат ви се седем шилинга и шест пенса.

— Може — казах аз със смях, — но след това навярно няма да ви видя вече?

— Дявол да го вземе, аз обаче няма да ви видя вече, ако си отидете сега, без да ми платите — изрече той.

Около колата почна да се събира вече тълпа окъсани зяпачи; аз се засмях пак и тръгнах назад, към лавката на вехтошаря.

Много труд ми струваше, докато внуша на вехтошаря, че сериозно искам да купя стари дрехи. След няколко безуспешни опити да ми натрапи съвсем нови и невъзможни палта и панталони, той започна да изважда на показ купища всевъзможни дрипи; при това, гледаше ме с тайнствен вид и правеше неясни намеци, с очевидното желание да ми даде да разбера, че ми е „взел мярката“, и по тоя начин да ме накара, от страх да не бъда издаден, да заплатя по-скъпо. Види се, той ме взимаше за човек, който се крие, може би — престъпник от висшата класа, от другия бряг; във всеки случай — за лице, което предпочита да отбягва всякакви срещи с полицията.

Обаче аз тъй дълго оспорвах нелепата несъразмерност между цената и достойнството на показаната стока, че най-сетне го накарах да се откаже от тая мисъл и да пристъпи към сериозен пазарлък със сериозен купувач. В края на краищата, аз избрах чифт силно износени панталони, изтъркано сетре с едно-единствено копче, чифт груби обуща, отслужили очевидно добра служба в места, дето се ринат въглища, тънък кожен колан и твърде мръсен сукнен каскет.

— И с вас шега не бива, право да ви кажа — подхвърли вехтошарят, когато му протегнах десет шилинга за цялата премяна, на която цена се спряхме в заключение. — Дявол ме взел, ако не сте обърнали, преди да дойдете при мен, целия Ийст Енд на шир и длъж. Взимате ги без пари. Всеки ще ви даде с удоволствие за панталоните пет шилинга, а някой докер не ще пожали за обувките два шилинга и шест пенса, без да говорим за палтото и каскета, новата огнярска куртка и другите вещи.

— Колко ще ми дадете за тях? — попитах аз. — Платих ви десет шилинга, готов съм да ви ги препродам веднага за осем — ей сега, какво ще кажете?

Но той се усмихна само и поклати глава; колкото и изгодна да беше за мене тая покупка, продажбата бе за него обаче още по-изгодна.

На излизане от лавката аз видях една до друга склонени главите на файтонджията и един полицай; обаче полицаят, след като хвърли върху ми проницателен поглед и особено изпитателно изгледа стърчащия под мишницата ми вързоп, отмина, като остави файтонджията да се разправя с мен както може. Файтонджията не поиска да се мръдне от мястото си, додето не му заплатих неговите седем шилинга и пет пенса. Затуй пък след това той изрази готовност да ме вози, макар и накрай света, с множество извинения за своята настойчивост. В Лондон човек се натъква на много странни пътници.

Той ме докара обаче едва до Хайбъри Вейл, в северната част на Лондон, дето се спрях и ние се разделихме завинаги. На другия ден аз снех обувките си (не без съжаление, защото бяха твърде леки и удобни), мекия си сив пътен костюм — накъсо, цялото си облекло — и се облякох в дрехите на онзи, другия човек. Каква ли ужасна нужда го е накарала да се раздели с тия дрипи за няколко гроша, които е могъл да изтръгне за тях от вехтошаря!

В една дупка на моята огнярска куртка, под мишницата, заших един златен суверен^[4] (разбира се, извънредно скромен запас, за всеки непредвиден случай). След това облякох куртката и седнах.

Аз се впуснах в нравоучителни размисли за волния и сит живот, който направи кожата ми нежна и нервите ми разнежени; защото куртката беше груба и корава като власеница и аз твърдя смело, че и най-суровият аскет не е понасял по-големи мъчения, както аз в тия двайсет и четири часа.

С останалата част на костюма си аз се справих твърде леко, макар че ботушите (или боти) ми създадоха истинска грижа. Те бяха толкова твърди и корави, като че бяха направени от дърво, и аз трябваше дълго да разбивам бомбетата им, преди да успея да пъхна в тях нозете си. След това, сложил в джоба си няколко шилинга, ножче, кърпичка, малко цигарени книжки и тютюн, спуснах се с тропот по стълбите и се сбогувах с измъчваните от предчувствие другари. Когато излизах, слугата, благообразна особа на средна възраст, не можа да скрие усмивката си, която играеше на устните му; те се разтваряха дотогава, докато гърлото му, поради неволно съчувствие към тях, не почна да издава нелепи животински звуци, които ние сме навикнали да наричаме смях.

На улицата веднага ме порази промяната по отношение към мен, предизвикана от дрехите ми. Всяко раболепие в обръщението на простите хора, с които трябваше да се сблъсквам, изчезна без следа. Стремително, тъй да се каже, за едно мигване на окото, аз станах като тях. Изтритото ми със съдрани лакти сетре се яви като емблема и признак на моята класа, която бе също и тяхна класа. Това ни правеше от един дол дренки, и низкопоклонството и твърде почтителното внимание, които срещах досега, се замени с другарско отношение. Хората в кожени куртки и мръсни шалчета не ме наричаха вече сър — господар. Сега сър бе заменено с другар — хубава сърдечна дума, с особен вкус на топлота и радост, каквито няма в никое друго обръщение. Господарю! Това звучи като превъзходство, като власт, признаване на една висша авторитетност — това е данък, който нискостоящият плаща на онзи, който седи горе; това е молба за милостиня.

Облечен в дрипи, аз изпитах удоволствие, каквото не познава средният американец, който пътува в чужбина.

Странствуващият из Европа гражданин на Съединените щати, ако не притежава богатството на Крез, твърде бърже започва да чувствува, как орди раболепствуващи измамници, които го следят по петите от сутрин до тъмна нощ, го превръщат в жалък скъперник и заедно с това облекчават кесията му с лекота, на която би завидял всеки лихвар.

Благодарение на дрипите си, аз бях спасен от тая чума — бакшиша — и се държах с хората на базата на равенството. И само това ли! Преди още да се смрачи, аз превърнах социалните отношения с главата надолу и сам казах с голяма признателност: благодаря, сър — на един джентълмен, комуто подържах коня и който спусна в нетърпеливо протегнатата ми ръка едно пени.

Аз открих също и други промени, които бяха внесени в моето положение с новото ми облекло. Когато трябваше да минавам през задръстени с екипажи улици, аз се убедих, че трябва да се обръщам по-предпазливо, отколкото добре облечените господа, и бях поразен от откритието, че моят живот бе станал по-евтин в права пропорция с цената на дрехите ми. Когато по-рано ми се случваше да питам полицая за пътя, обикновено ми се задаваше въпроса: — С кола ли, сър? — А сега ме питаха: — Пешком или с влака? — На железопътните гари ми пъхваха в ръката третокласен билет, като че това се разбираше от само себе си.

Но за всичко това имаше и компенсация. За пръв път аз се срещнах лице с лице с представителите на низшата класа в Англия и ги опознах такива, каквито са в действителност. Когато празни зяпачи или работници разговаряха с мен на ъглите на улиците или в кръчмите, те говореха с мен, като човек с човек, както изобщо говорят истински хора помежду си, без ни най-малко намерение да получат нещо от мен за това, което говорят, или за това, как говорят с мен.

И когато най-сетне навлязох в Ийст Енд, аз бях възнаграден за всичко, почувствувах, че страхът пред тълпата вече не ме преследва. Аз станах част от нея. Около мен плискаше вълни огромно зловонно море.