Джек Лондон
Човекът на Бездната (26)

Глава XXV
Гладният вопъл

— Баща ми имаше повече жизнена сила, защото бе роден на село.

Този, който говореше, русокос млад обитател на Ийст Енд, се оплакваше от лошото си развитие.

— Вижте само колко е тънка ръката ми. — Той засука ръкав. — Недостатъчно хранене, ето злото. О, не сега. Сега аз ям колкото искам. Но вече е твърде късно. Това не може да запълни недостига от хранене в моите детски години. Баща ми дойде в Лондон от Ирландия, майка ми умря и ние, шест деца, живеехме заедно с баща си в две малки стаи.

— Не му беше леко, на баща ми. Той можеше да ни захвърли, но не го направи. Работеше цял ден като вол, а вечер идваше вкъщи, готвеше и ни гледаше. Той беше за нас и баща, и майка едновременно. Работеше с всички сили, но храната не ни стигаше. Рядко виждахме месо, и то най-лошото. А не е много полезно за деца, които растат, да сядат на обяд с късче хляб и сирене, и то нередовно.

— А какви са последиците? — На ръст съм по-долу от среден, и у мен няма жизнената сила на баща ми. Гладът я изяде.

След две поколения от мен и следа не ще остане в Лондон. Но аз имам по-малък брат; той е по-едър от мен и по-добре развит. Видите ли, баща ми и ние, по-възрастните, му давахме най-добрия пай — и това се отрази.

— Но не разбирам — възразих. — Аз мисля, че при тези условия жизнената сила на човека трябва да отслабва, а по-младите му деца трябва да се раждат все по-слаби и по-слаби.

— Ако в семейството има съгласие, работата взима друг обрат — отвърна моят събеседник. — Минете по улиците на Ийст Енд. Видите ли дете, на възраст от осем до дванадесет години, едро, добре развито физически, здраво на вид — знайте, че то е най-малкият член на семейството или поне един от най-младите. Това се обяснява твърде просто: по-възрастните деца гладуват повече от по-младите. Докато по-малките деца нараснат, по-възрастните почват вече да работят: вкъщи влизат повече пари и всички се хранят по-добре.

Той свали ръкава си. Беше жив пример как хроническото недояждане, ако не убива, най-малко спира развитието. Неговият глас бе един от милиардите гласове, които издигат своя гладен вопъл в една от най-грамадните империи на земното кълбо. В границите на Обединеното кралство всеки ден около 1 000 000 души получават помощ като бедни. На всеки единайсет души работници един получава помощ поне веднъж в годината; 7 500 000 получават по-малко, от 12 фунта на месец (със семейството); и една постоянна армия от 8 000 000 живее почти в постоянен глад.

Училищно настоятелство на окръг Лондон казва:

„В обикновено време, когато няма някое особено бедствие, само в Лондонските училища се наброяват до 50 000 деца, страдащи от недояждане, и всички опити да се обучат на нещо остават безплодни“.

„Когато няма някое особено бедствие“, т.е. в добро, нормално време! Населението на Англия е свикнало да гледа на глада и страданието като на нормална принадлежност на социалния строй. Това не е бедствие! Хроническото недояждане се смята в реда на нещата. Само когато някой остър глад вземе големи размери, започват да мислят, че става нещо необикновено — бедствие.

Никога не ще забравя печалната история на един слепец, която чух през една мъглива привечер в една малка бакалничка в Ийст Енд. Той бил най-възрастният от пет деца: имал майка, баща му бил умрял. Тъй като той бил най-възрастен, гладувал и работил, за да изкара късче хляб за малките си братчета и сестри. Той никога не знаел що значи да утолиш напълно своя глад. И той се оплакваше, че това хроническо недояждане в детинство го лишило от зрение. За да обоснове своето оплакване, той цитираше един пасаж из отчета на Кралската Комисия за слепи: „Слепотата преобладава в бедняшките квартали и бедността ускорява настъпването на това страшно нещастие“.

Но той продължаваше, този слепец, и в гласа му звучеше горчивината на нещастник, комуто обществото не е давало да се нахрани до насита. Ето диетата, която получаваше в приюта на слепите:

Закуска — чаша скили и сух хляб.

Обяд — 3 унции месо, 1 парче хляб, 1/2 фут картофи.

Вечеря — чаша скили и сух хляб.

Оскар Уайлд — упокой, Господи, душата му! — е изразил мъката на детето затворник; в по-голяма или по-малка степен, това е и мъката на всички хвърлени в затвора мъже и жени.

„… Втората причина, от която детето страда в затвора, е гладът. Храната, която му дават, се състои от късче затворнически хляб, обикновено лошо изпечен, и канче вода; това се дава за закуска, в седем и половина. В дванайсет часа то получава за обяд паница грубо индийско ястие (скили), а в пет и половина — късче сух хляб и канче с вода за вечеря. Такъв режим у възрастния силен мъж обикновено довежда до заболяване, главно — до диария, с присъщото й отслабване. Наистина, във всички големи затвори надзирателите снабдяват винаги затворниците с лекарства за запичане, и това се смята за обикновено явление. Що се отнася до децата, те обикновено съвсем не могат да ядат затворническата храна. Всеки, който що-годе познава децата, знае, колко лесно се явяват у детето стомашни разстройства, от продължителен плач, огорчение или силна нравствена възбуда. Дете, което е плакало цял ден, и може би половината нощ в самотна, лошо осветена стая, обзето от ужас, просто не е в състояние да яде такава груба и ужасна храна. Случаят във вторник сутринта с малкото дете, на което надзирателят Мартин даде бисквити, беше такъв, че детето плачеше от глад, без да може да яде хляба и водата, дадени му за закуска. Мартин, след като закуската бе сложена, отиде в лавката и купи на детето няколко сладки бисквити, за да не гледа как гладува. Това беше от негова страна красива постъпка, и така я оцени и детето, съвсем незапознато с правилата на затворническия живот; то разказа на един от старшите надзиратели колко добър е бил към него този младши надзирател. Резултатът от това бе, разбира се, донос срещу Мартин и неговото уволнение“.

Робърт Блачфорд сравнява всекидневната дажба на бедняците в работническия дом с войнишката дажба, която, когато той бил войник, не била много обилна, но във всеки случай два пъти по-голяма от работническата дажба.

Възрастният мъж получава месо (в супата) само веднъж в седмицата и почти всички бедняци имат бледен, като тесто, цвят на лицето, верен признак на гладуване.

По-долу привеждам сравнителната таблица на дажбата, получавана в работническите домове от бедняците и служещите в тия домове:

Същият автор забелязва: „Дажбата на служещите и без това е по-голяма от дажбата на бедняците; но очевидно тя се смята за недостатъчна, тъй като под таблицата стои следната забележка: «На всеки служещ и прислуга, които живеят в дома, се плаща в пари два шилинга и шест пенса седмично». Ако бедняците имат достатъчно количество храна, защо служещият трябва да има повече? А ако за служещия тя е недостатъчна, как може да насити бедняка половината му дажба?“

Но гладува не само обитателят на гетото, затворникът и беднякът. Селският работник също не знае що значи пълен стомах. Всъщност, тъкмо тоя празен стомах гони селските работници в такова голямо количество в града. Нека се опитаме да разгледаме как живее селският работник от енорията Брадфийлд в Бъркшир. Ако предположим, че той име две деца, постоянна работа, безплатна квартира и средна седмична заплата 13 шилинга — ето какъв ще бъде неделният му бюджет:

Домакинът на работническия дом в Бъркшир се гордее със строгата си икономия. Един бедняк му струва седмично:

Ако нашият селски работник, чийто бюджет току-що приведохме, би зарязал работата си и би отишъл в работническия дом, той би струвал на домакина:

Работническият дом би изгубил повече от фунт стерлинги, за да го нахрани заедно със семейството му (при обща покупка и готвене на храната), докато той успява да преживее на воля с тринадесет шилинга.

Въпреки това, в туй време, когато се е съставял тоя бюджет, в същата енория е живяло семейство не от четири, а от единайсет човека, принудено да прекарва не с тринадесет, а с дванадесет шилинга седмично (зиме единадесет шилинга) и което няма безплатно помещение, а плаща за квартира три шилинга седмично.

Нека се помни и се разбере съвсем ясно: всичко, що е вярно по отношение на Лондон в смисъл на бедност и упадък, е вярно и по отношение на цяла Англия. Докато Париж в никой случай не е цяла Франция, Лондон представлява от себе си Англия. Ужасните условия, които правят от Лондон ад, в същата степен правят ад и Англия. Твърдението, че децентрализацията на Лондон ще смекчи тези условия, е лъжливо и фалшиво. Ако 6 000 000 население на Лондон би се разпределило на стотици градове, с 60 000 население всеки, с това и бедността би се децентрализирала, но съвсем не би се намалила. Сборът на страданията на бедняците би останал същият.

В това отношение г-н Б. С. Раунтрий със своя изчерпателен анализ доказа по отношение на провинциалния град същото, което г-н Чарлз Бут доказа по отношение на Лондон, а именно — че цяла една четвърт от неговото население е осъдена на бедност, която я разрушава физически и духовно; че цяла една четвърт от населението не си дояжда, облича се лошо, живее в лоши и лошо отоплени помещения в условията на един суров климат и осъдена на нравствено израждане, което поставя тия хора по-долу от диваците по отношение на чистота и приличие.

Изслушал оплакването на един стар ирландски селянин в Кери, Робърт Блачфорд го попитал какво би искал сам той.

„Старецът се подпря на мотиката си и погледна черното торфено поле и низкото небе. — Какво бих искал ли? — попита той; после продължи да говори с дълбок, жалостив глас, повече на себе си, отколкото на мен. — Всички наши юнаци, момци и мили момичета, напуснаха нашия край, а бирникът описа моята свиня, и нивите загинаха от дъжда, и аз съм вече стар човек, и искам деня на Страшния съд.“

Денят на Страшния съд! Мнозина, освен него, го искат. Над цялата страна се носи гладен вопъл — от гетото и от селата, от затвори и улици, от приюти и работнически домове — вик на хора, които не си дояждат. Милиони хора — мъже, жени, деца, пеленачета, слепи, глухи, хроми, болни, скитници и труженици, арестанти и бедняци, населението на Ирландия, Англия, Шотландия, Уелс — които не си дояждат. И това при наличието на факта, че пет души могат да произведат хляб достатъчен да нахрани хиляди души; че един работник може да произведе вълнен плат за двеста и петдесет души, копринен за триста души, а ботуши и обуща за хиляда души. С 40 милионното население на Англия се разпореждат като с огромно стопанство, но го управляват отвратително. Доходите са напълно прилични, но има някаква престъпна неправилност в разпределението. И кой ще се осмели да каже, че това грамадно стопанство не се управлява от престъпници, когато пет човека са в състояние да произведат хляб за хиляда души и в същото време милион души гладуват.