Джек Лондон
Човекът на Бездната (5)

Глава IV
Човекът и Бездната

— Кажете, давате ли стая под наем?

Тия думи аз хвърлих небрежно през рамо на дебела възрастна жена, в чието мръсно кафене седях на една маса.

— Да — отвърна тя кратко и нелюбезно; изглежда, че моята външност не отговаряше на оня образец, под който подхождаше населението на нейната къща.

Аз не казах нищо повече и мълком унищожавах порцията печени гърди, поглъщайки я с горещия чай. Тя също не показваше ни най-малък интерес към моята особа до момента на плащането. Когато аз извадих от джоба си цели десет шилинга, очакваният ефект се получи.

— Да, сър — продължи тя словоохотливо. — Имам славни стаи, те сигурно ще ви харесат. Сигурно идете от морско пътуване, сър?

— Колко струва у вас една стая?

Тя ме изгледа от глава до пети с най-откровено учудване.

— Аз не давам цели стаи дори на постоянните си квартиранти, още повече на случайни.

— Тогава ще трябва да подиря на друго място — казах аз с ясно изразено разочарование.

Но моите десет шилинга я бяха ослепили.

— Мога да ви предложа хубаво легло в обществото на двама други квартиранти — каза тя. — Добри, почтени хора, твърде солидни.

— Но аз не мога да спя заедно с чужди хора — протестирах аз.

— Че вие няма да спите заедно. В стаята има три кревата, а стаята не е много малка.

— Колко? — попитах аз.

— Половин крона за седмица, един шилинг и половина за постоянен квартирант. Съседите ще ви се харесат, уверявам ви. Единият работи в складовете за стоки и живее у мен вече две години. А другият живее шест години — шест години, сър, ще навърши идната събота. Той е театрален машинист — продължаваше тя. — Солиден, уважаван човек и през всичкото време, откак живее у мен, не е пропуснал нощната работа. И той харесва къщата ми, казва, че това е най-доброто помещение, което би могъл да има. Той се храни у мен, също и другите квартиранти.

— Сигурно пести пари — казах аз с невинен вид.

— Бог да ви е на помощ — не! С неговата заплата той не би могъл нийде да се нареди по-добре.

Аз си помислих за моя просторен американски Запад, с пространство и въздух за хиляда Лондона. А тук до тоя човек, солиден и положителен, който никога не пропущаше нощна работа, честен и пестелив, настанен в една стая с двама други хора, срещу два долара и половина на месец и на основание на собствения си опит убеден, че е устроил живота си по най-добър в своите възможности начин. И аз, затова, че в джоба си имам десет шилинга, имах право да вляза при него със своите дрипи и да заема креват наред с него.

Човешката душа е самотна и самотността трябва да се чувствува особено силно, когато в стаята стоят три кревата и в нея има достъп всеки първи срещнат с десет шилинга в джоба.

— Отдавна ли живеете тук? — попитах аз.

— Тринайсет години, сър. Е, как мислите, харесва ли ви помещението?

Разговаряйки, тя шеташе тромаво в малката кухня, дето вареше обяд за квартирантите си, едновременно и нейни квартиранти. Когато влязох, тя бе вдълбочена в работата си и не я остави нито за минута. Без съмнение, беше работлива жена. „Става в пет и половина“, „ляга си последна вкъщи“, „работи до изтощение“. — И тъй тринайсет години, а наградата — бели коси, замацана дреха, изскочили рамена, неугледна фигура, безкрайна суета в мръсното, вонящо кафене, чиито прозорци гледат в уличка, широка десет фута, с блатисти околности, безобразни и нездрави във всеки случай.

— Ще дойдете ли пак да разгледате стаята? — попита тя нетърпеливо, когато бях излязъл вече на улицата.

Когато се обърнах и я погледнах, разбрах напълно дълбоката истина, скрита в мъдрото старинно изречение: „Добродетелта е награда сама за себе си“.

Аз я приближих.

— Имали ли сте някога свободно време — отпуска или нещо подобно? — попитах аз.

— Отпуска!?

— Да пътувате извън града за ден, два, свеж въздух, знаете — за отдих?

— Боже опази! — засмя се тя и за пръв път остави работата. — Отпуска, аз? За такива като мен? Представете си само! Гледайте къде стъпвате! — последната фраза тя извика рязко, когато аз се препънах на излизане в прогнилия праг.

Минавайки покрай Уест Ендските докове, аз видях млад човек, печално загледан в калната вода. Каскетът му, какъвто носят огнярите, беше накривен над очите и целият му вид и костюм безпогрешно издаваше в него моряк.

— Слушай, другарю — поздравих го аз. — Не знаеш ли отде се отива в Уопинг?

— Сигурно идеш с говеждото месо? — отвърна той. Очевидно той определи изведнъж моята националност^[1].

След размяната на поздрави, ние заведохме разговор, който в края на краищата свърши в питейно заведение. Това ни доведе до по-голяма интимност, тъй че, когато аз извадих на бял свят моите грошове, на сума общо един шилинг (цялото ми богатство в този момент) и отделих настрана шест пенса за нощуване и още шест пенса за още две чашки, той великодушно предложи да пропием целия шилинг.

— Другарят ми се нализа здраво вчера — обясни той — и бобитата го прибраха, тъй че ти можеш да нощуваш при мен. Какво ще кажеш на това?

Аз казах — да, и като се наляхме с бира за цял шилинг, преспахме след това нощта върху жалко легло в някакъв жалък приют. В туй време аз добре опознах моя нов другар. Той бе в известна смисъл представител на огромната маса лондонски работници от низшата класа.

Той се родил в Лондон. Баща му бил огняр и пияница. Когато бил дете, негов дом са били улицата и доковете. Никога не бе се учил да чете и никога не би чувствувал такава потребност — суетно и безполезно занятие, според него, поне за човек в неговото положение.

Той имаше майка и куп братя и сестри, които ревяха с все сила, скупчени в две стаи; те се хранеха по-зле и не тъй редовно, като него, който добиваше хляба си сам. Вкъщи той се явяваше само тогава, когато не успяваше да изкара нещо за себе си. Дребни кражби и просия по улиците и доковете, от време на време пътуване на кораб, като прислуга на готвача; после — няколко рейса като хамалин на въглища и най-сетне се превръща в истински ковач; по тоя начин бе достигнал до зенита на своята кариера в живота.

В течение на тоя живот той си бе изработил и житейска философия, отвратителна и отблъскваща — впрочем, твърде логична и разумна, от негово гледище. Когато го попитах, защо живее, той отвърна веднага: — За попийване.

Един рейс в морето (тъй като човек трябва да живее и да печели средства), после получаване на заплатата и в края на краищата — здраво пиене. След това случайни малки срещи в кръчмата, за сметка на случайни другари като мен, у които са останали още няколко медни грошове; и когато и това пресекне — нов рейс в морето. И ново повторение на тоя кръг на скотски живот.

— А жените? — подхвърлих аз, когато той завърши с прославените гуляи като едничка цел в живота.

— Жените? — Той чукна чашата си в тезгяха и продължи твърде красноречиво. — Жените са такива неща, от които трябва да бъдеш по-далеч. На това ме научи животът. Играта не струва свещите, другарю, играта не струва свещите. Какво иска от жената човек като мене, а? Е, кажи сам. Аз, да речем, имах майка. Тя, знаете ли, биеше децата дето завърне, превръщаше в ад живота на баща ми, когато той се връщаше вкъщи (а то биваше много рядко — което е вярно, вярно е). А защо? — Заради майка ми. Тя не донесе щастие в къщата му, ето защо. Да вземем и други жени. Как се държат те с бедния огняр, който има в джоба си няколко шилинга? В джоба му се търкаля едно хубаво пиянство, ето що има в джоба си — хубаво здраво пиянство… а жената ще го одере, като с кремък, тъй бързо, че едва ще му остане за чаша. Знам. Виждал съм ги разни и знам де зимуват раците. И аз ти казвам, че дето има жена, ще видиш винаги само неприятности — писък, вой, сбиване, пробождане с нож, бобита, съд, месец тежка работа — и после заповядайте на свобода без грош в джоба.

— Но жената и децата — настоявах аз, — домашното огнище и други подобни? Ето на: връщаш се от морско пътуване, дечицата се катерят на коленете ти, жената се усмихва щастлива, целува те, когато настила масата, и дечицата те целуват, когато отиват да спят, а чайникът пее; след това дълги разговори върху това къде си ходил и какво си видял, а тя разказва за разни дребни събития вкъщи, станали през твоето отсъствие, и…

— Дявол те взел! — извика той и на шега ме удари с юмрук по рамото. — Подиграваш ли се или какво? Жената те целува, децата се катерят на коленете, жената пее — и всичко това за три фунта и половина на месец, ако си на борда, и ако не си — тъй без пари? Ще ти кажа какво мога да имам за три фунта и половина: жената псува, децата реват, няма въглища, за да запее чайникът, и чайникът лежи с носа нагоре — ето какво ме очаква. С най-голямо удоволствие ще избягаш обратно в морето. Жена? Защо ти е? За да те направи нещастен? Деца? Послушай моя съвет, другарю, не ти трябват. Виж мене. Аз мога да пия бира, когато поискам, нямам проклета жена и деца, които плачат, защото нямат хляб. Аз съм щастлив, имам за бира, другари като теб, ще дойде параходът и аз отново ще отпътувам в морето. Това е то. Да пием още по едно.

Аз прекъснах по-нататъшните размишления с тоя млад човек: беше на двайсет и две години. Аз си изясних достатъчно неговата житейска философия и икономическите причини, що я определяха.

Той не бе познал никога семеен живот. Думата „семейство“ извикваше у него само неприятни спомени. Малката заплата на баща му и други хора, които познаваше, стоящи на същото стъпало на социалната стълба, му изглеждаше достатъчна, за да напада семейството като пречка и да го смята като причина за нещастието на мъжа. Безсъзнателен хедонист, аморален във висша степен и при това материалист, той диреше възможното най-висше щастие само за себе си, и го намираше в пиянството.

Пиянство от младини, предивременна разруха; физическа неспособност към огнярска работа; някой трап или работническия дом — ето краят; той виждаше всичко това тъй ясно, както аз, но то не му внушаваше ужас. Още от момента на раждането му всички окръжаващи условия помагаха да го калят и той гледаше на своето неизбежно печално бъдеще с тъпост и безгрижие, които аз не можех да споделям.

И при все това, не беше лош човек. Нямаше вродена порочност или грубост. Имаше нормален ум, а физически способности — повече от средни. Очите му бяха кръгли и сини, широко разкрити, осенени от дълги клепачи. В тях пламваха искри на смеха и светеше хумор. Красиво чело, правилни черти на лицето, тъжна уста и нежни устни, макар вече започнали да се присвиват сурово. Долната му челюст беше безхарактерна, но не много; аз съм виждал хора с много по-безволева долна челюст, заемащи високи постове.

Главата му имаше правилна форма и тъй грациозно седеше на красивата шия, и не бях учуден, когато през нощта видях тялото му (при събличането, за да легне в леглото). Виждал съм много голи мъже в гимнастическите и спортни дружества, хора от благороден род и добро възпитание, но не бях виждал още нито един, който би печелил тъй много с голотата, както този млад двайсет и две годишен пияница, този млад бог, осъден на разруха и гибел през най-близките четири или пет години, без потомство, на което би могъл да предаде това великолепно наследство.

Струваше ми се като светотатство да се прахосва по тоя начин един такъв живот и при това трябваше да призная, че той беше прав, дето не искаше да се жени, след като има четири фунта и десет шилинга месечен доход и живее в Лондон. Театралният машинист също беше по-щастлив, свързвайки двата края в своята стая, която трябваше да дели с двама чужди хора, вместо сам да натъпчи семейството си в някоя чужда стая и да не може да свърже двата края.

И всеки нов ден аз се убеждавах все повече в това, че не е само глупаво, но и просто престъпно за хората от Бездната да завъждат семейство. Те са камъни, отхвърлени от строителя. За тях няма място в социалното здание; наопаки, всички сили на обществото са насочени към това да ги притискат надолу, докато загинат. В дъното на Бездната те стават слаби, пияни и глупави. Мировата работа минава над тях и те не мислят да вземат участие в нея, пък и не са способни за това. Нещо повече — мировата работа дори не се нуждае от тях. Стигат й другите, много по-годни от тях, които се хващат за стръмните склонове и бясно се борят, за да не се подхлъзнат и да не паднат долу.

Накъсо казано, лондонското дъно е една огромна скотобойна. Година след година, десетилетие след десетилетие, селска Англия вкарва в града потоци от здраво, силно население, което не само не се подновява, но загива в третото поколение. Компетентни авторитети твърдят, че лондонски работник, чиито родители и дядо да са били родени в Лондон, е рядък феномен.

Г-н А. С. Пигу доказва, че бедняците в преклонна възраст и утайката, която представлява „потъналата на дъното десета част“, се равнява на 7 1/2 процента от цялото лондонско население.

С други думи, през годината, и вчера, и днес, и в настоящия момент 450 000 от същите тия създания умират в нищета на дъното на социалния кладенец, наречен Лондон. Как умират те, ще ни разкаже приведената по-долу бележка от един утринен вестник.

Небрежно отнасяне към себе си

Вчера д-р Уин Уесткот проведе следствие в Шордич, по повод смъртта на Елизабет Крюс, 77 годишна, живуща на Ийст Стрийт, 32, в Холборн, умряла миналата сряда. Алис Матисън даде показания, че тя я хазяйката на къщата, дето е живяла покойната. Свидетелката я виждала за последен път миналия понеделник. Тя живяла съвсем сама. Г-н Франсис Бърч, инспектор по благотворителността в район Холборн, показа, че покойната е наемала въпросната стая в продължение на тридесет и пет години. Когато на 1-ви т.м. свидетелят бил извикан, той намерил старата жена в ужасно състояние; и колата за бърза помощ и коларят трябвало да бъдат дезинфекцирани след пренасянето й. Д-р Чейз Фенъл каза, че смъртта е последвала от заразяване на кръвта от раните, причинени от дълго лежане, от небрежно отнасяне към себе си и от мръсотията, в която е живяла.

Най-поразителното в тази дребна случка — смъртта на самотната старица — е учтивата снизходителност, с която официалните лица са погледнали на нея и са произнесли своята присъда. Да се каже, че седемдесет годишната старица е умряла от небрежно отнасяне към себе си, то е връх на оптимистичното отнасяне към това събитие. Старицата беше сама виновна, че е умряла, и веднъж намерен виновникът, върху когото би могла да се хвърли отговорността за станалото, обществото, напълно удовлетворено, се върна към своята работа.

Що се отнася до „потъналата на дъното десета част“, г-н Пигу казва:

„Дали от физическа слабост, или от недостиг на ум, или от нервна слабост, или от всичко това, взето заедно, но те са неспособни за работа или неохотно работят, затуй не са способни да се издържат…

Умът им често бива понижен до такава степен, че са неспособни да различат дясната си ръка от лявата или да запомнят номера на къщата, дето живеят; телата им са слаби и лишени от жизнена сила, чувствата им са неустойчиви и те мъчно могат да разберат що е семеен живот“.

Четиристотин и петдесет хиляди хора — това е маса. Младият огняр беше един от тях и той трябваше да употреби известно време, за да каже късата си реч. Аз не бих искал да разговарят всички заедно.