Джек Лондон
Човекът на Бездната (13)

Глава XII
Денят на коронацията

Да живее крал Едуард! Днес е коронацията на краля, велика радост е навред и извънреден панаир, а аз съм смутен и разстроен. В живота си не съм виждал подобно зрелище, освен може би в американски цирк и в оперите, които се поставят в „Алхамбра“, не съм виждал също нищо тъй печално и трагично. За да се насладя от коронационната процесия, аз трябваше да пристигна направо от Америка в разкошен хотел и право от разкошния хотел да отида в специалната трибуна от пет гвинеи^[1], между умитите и вчесаните. Моята грешка бе, че аз се явих на тържество от неумития и невчесан Ийст Енд. От този квартал дойде малко народ. Ийст Енд изобщо си остана в Ийст Енд — и се напи. Социалисти, демократи и републиканци, всички в тоя ден излязоха вън от града, за да подишат чист въздух; никак не ги засягаше фактът, че четиристотин милиона хора придобиваха нов коронован и миропомазан господар. Шест хиляди и петстотин прелати, свещеници, държавни мъже, принцове и военни видяха коронясването и миропомазването, а ние, простите смъртни — само процесията, когато минаваше из улиците.

Аз я видях в Трафалгар Скуеър — „най-великолепния пейзаж в Европа“ и в самото сърце на империята. Ние бяхме няколко хиляди и всички ни подчиняваше и държеше в ред бляскавата демонстрация на военна сила. Из целия път от двете страни бяха наредени войници в шпалир. Основата на Нелсъновата колона бе обкръжена с три реда сини мундири. Към изток, пред входа на площада, се бе разположила кралската морска артилерия. В триъгълника между Пел Мел и Кокспър Стрийт, улани и хусари подпираха статуята на Джордж III. На запад се виждаха червените мундири на кралската флота, от Юниън Клъб до съединението му с Уайтхол се извиваше красивата крива линия на собствения конвой на негово величество — исполински мъже и исполински коне, в стоманени ризници, със стоманени шлемове, с огромни стоманени бойни саби, винаги готови в услуга на властта. А по-нататък в гъстата тълпа бяха хвърлени дългите редици на столичната полиция, докато в тила се бяха струпали за всеки случай резервите — едри, добре охранени хора с добра мускулатура и добро въоръжение.

И същото, както в Трафалгар Скуеър, беше през целия път на процесията: навред сила, поразяваща сила; хиляди мъже, великолепни мъже — цветът на нацията — чиято единствена жизнена функция бе подчинението — сляпото подчинение и задължението, без да мисли, да убива сляпо, да разрушава, да притиска живота. И за да могат да се хранят добре, да се обличат добре, да се въоръжават, за да им се доставят кораби, кръстосващи из всички краища на земята, Ийст Енд на Лондон и Ийст Енд на цяла Англия се труди, гасне и умира.

Според китайската поговорка ако един човек живее в безделие, друг заради него умира от глад; а Монтескьо е казал „Фактът, че няколко души са заети с ушиване дрехи за един индивид, е причина много хора да нямат никаква дреха“. Тъй едното обяснява другото. Ние не ще разберем гладния и физически неразвит работник от Ийст Енд (който живее със семейството си в една клетка и дава част от нея за жилище на други гладуващи и физически неразвити работници), додето не видим стройните гвардейци от Уест Енд; едните трябва да хранят и обличат другите.

И додето народът в Уестминстърското абатство се сдобиваше с нов крал, аз, притиснат в Трафалгар Скуеър между гвардейци и големци, мислех за ония времена, когато израилтяните за пръв път са си избрали цар. Всички знаем как е било това. Старейшините идват при пророк Самуил и му казват: „И тъй, избери ни цар да ни съди, като у другите народи“.

И рече Господ Самуилу: „И тъй, послушай гласа им; само представи им и обяви им правата на царя, който ще царува над тях“.

И повтори Самуил думите на Господа пред народа, който искаше цар, и каза:

„Ето какви ще бъдат правата на царя, който ще властвува над вас: ще вземе синовете ви и ще ги причисли към колесниците си и ще ги направи свои конници, и те ще тичат пред колесниците му. И ще постави у дома си хиляда началници и петдесетници; да обработват земята му и жънат нивите му и да му поправят воинското оръжие и хамутите на колесниците.

И дъщерите ви ще вземе, за да приготовляват сладки, да готвят и да пекат хляб.

И полята ви, и лозята, и най-добрите ви маслинови градини ще вземе и ще ги даде на слугите си.

И от посевите ви и от лозята ви ще вземе десета част и ще я даде на евнусите си и слугите си.

И най-добрите ви роби, и ослите ви, и робините ви, и юношите ви ще вземе и ще употреби за своя работа.

От дребния ви добитък ще вземе десета част; и вие сами ще бъдете негови роби.

И ще възридаете тогава от царя си, когото сами сте избрали, и няма да ви отвърне тогава Господ“.

Всичко това е станало в ония древни времена и те се примолили на Самуил с думите: „Помоли се за робите си пред твоя Господ Бог, да не умрем без време; защото към всичките си грехове прибавихме още един грях, когато искахме цар“. А след Саул, Давид и Соломон идва Ровоам, който отвръща грубо на народа: „Ако баща ми ви е отегчил с тежко иго, аз ще го увелича още повече, баща ми ви е наказвал с бичове, а аз ще ви наказвам със скорпиони“.

А в наши дни на петстотин наследствени перове принадлежи една пета от Англия; и те, и офицерите, и слугите на краля, и ония, що образуват кадрите на властта, всяка година харчат за безполезен разкош 370 000 000 фунта стерлинги, което съставя тридесет и два процента от общата сума на богатството, спечелено от всички труженици на страната.

В абатството, при звуците на тръби и фанфари, в трепетните вълни на музиката, сред бляскавата тълпа от господари, лордове и управници, на краля, облечен в дивна златна одежда, бяха връчени знаковете на суверенитета. Шпорите бяха прикрепени към токовете му от лорда велик канцлер, а държавният меч в пурпурна ножница му бе подаден от Кентърбърийския архиепископ със следните думи:

„Приеми този кралски меч, взет от олтара Господен и предаден теб от недостойните ръце на епископите и слугите божии“.

Докато го препасваха с меча, кралят слушаше възванието на архиепископа:

„С тоя меч раздавай правосъдие, спирай ръста на злодейството, брани светата църква Господня; с него бъди покровител и защитник на вдовиците и сираците, възстановявай онова, що се разрушава, наказвай и поправяй онова, що е неправилно и узаконявай онова, що е в нужния ред“.

Но, ето! Възторжени викове звучат в Уайтхол, тълпата се залюля, двата реда войници се сепнаха и се показаха кралските гребци във фантастични червени средновековни костюми, напълно прилични на типовете от авангарда на цирковия парад. После се показа кралският екипаж, пълен с придворни дами и джентълмени, с напудрени лакеи и пребогато облечени колари. После други екипажи — лордове, камерхери, виконти, придворни дами — всичките лакеи. После военните: кралската свита, генералите с уморени бронзови лица, дошли в Лондон от всички краища на земята, офицери доброволци, офицерите на милицията и постоянната армия, генерал Гейзли и адмирал Сиймур от Китай; Китчънър от Хартум; лорд Робъртс от Индия и пр. и пр. — всички воини на Англия, професори на разрушението, инженери на смъртта. Друга порода хора! Това не са хора от кръчмите и бърлогите, това е напълно различна порода хора.

Ето ги те идат, в пълния блясък и съзнание на властта, още и още — тия стоманени хора, тия майстори на войната, укротители на мира между тях — перове и депутати от палатата на общините, принцове и махараджи, кралската конница и пешата гвардия, телохранителите на краля. А ето колониалните войски — гъвкави и калени хора; тук има образци от всички човешки породи — войници от Канада, Австралия, Нова Зеландия; от Бермудските острови, от Борнео, от Фиджи и от Златния бряг; от Родезия, Капската колония^[2], Натал^[3], Сиера Леоне, Гамбия, Нигерия и Уганда; от Цейлон, Кипър, от Хонконг, от Ямайка и от Уейхайуей^[4]; от Лагос, от Малта, от Санта Лусия, Сингапур, от Тринидад. А по-нататък — покорените племена от бреговете на Инд — мургави ездачи и мечоносци, свирепи варвари, блестящи от червено и пурпур сикхи, раджпути^[5], бирманци, провинция след провинция и каста след каста.

А ето Конната гвардия: мярнаха се прелестните бели коне, златни хамути; ураган от възторжени викове; оркестрите свирят… „Кралят! Кралят! Боже, пази краля!“ Всички обезумяха. Общата зараза обхваща и мен. Мен също ми се ще да викам! „Кралят! Боже, пази краля!“ Около мен дрипльовци, със сълзи на очи, махат шапки и викат в екстаз: — Благослови ги! Благослови! Благослови! — Гледайте, ето го, в чудесна златна карета; на главата му блести короната; жената в бяло, седнала редом с него, е също увенчана с корона.

Аз бързо се съвземам и се мъча да убедя себе си, че всичко това е реално, че то не е вълшебна приказка. Но не успявам. И по-добре. Предпочитам да вярвам, че всичката тая пищност, суета, външен разкош, цялото това маскарадно шоу — е просто приказка, видение. Това е по-приятно, отколкото да съзнаваш, че всичко това е дело на здрави и разумни хора, покорили материята и разгадали звездните тайни.

Минават принцове от всякакъв род, херцогини и разни сиятелни господа от кралската свита; още военни, още от кралския род, още покорени народи — и феерията се свърши. Заедно с тълпата от площада попадам в плетеницата от тесни улици, дето от кръчмите иде стонът на пияниците — мъже, жени и деца, смесили се в колосален гуляй. И от всички страни се разнася любимата коронационна песен:

В деня — в деня на коронацията

ний ще ликуваме, ще се смеем и крещим:

Хип, хип, ура!

Ще пием уиски, вино и херес,

ще бъдем весели в деня на коронацията!

Плисна дъжд. Из улиците минават цветни войски — черни африканци и жълти азиатци в чалми и фесове, и кули, които носят на главите си картечници и планински оръдия; голите им нозе тупат в бързия марш: „шлеп, шлеп, шлеп“ из покритата с локви улица. Кръчмите опустяват като с махването на вълшебна пръчка. Британците чествуват с приветствени викове своите мургави братя и веднага се връщат към гуляя.

— Е, как ви хареса процесията, другарю — попитах един старец на скамейката в Грийн парк.

— Как ми хареса? Дяволски удобен случай ми падна, си казах, да си поспя! Нали всички бобита са заети! И се вмъкнах в един ъгъл на парка, заедно с петдесет други. Но не можах да заспя; лежах, гладен, и все мислех, как цял живот съм работил, а ето днес нямам кът, дето да склоня глава. А тук тая музика и викове и топовна стрелба — едва не станах анархист, уверявам ви, тъй ми се поиска да пръсна мозъка на лорд Чембърлейн!

Защо именно на Чембърлейн, не можах да разбера добре, а и той сам не знаеше. Тъй бе го почувствувал — каза той — в заключение и повече тая тема не бе обсъждана.

Когато взе да настъпва нощта, градът се превърна в море от огньове. Зелени, жълти и рубинени лъчи се плискаха отвред в очите и навред хубавееше блестящото „E. R“ — Eduardus Rex — с големи букви от чист кристал, осветен отзад с пламтящ газ. На улиците излязоха още стотици хиляди хора и макар че полицията потушаваше строго всякакви своеволия, при все това пиянството и грубите веселия процъфтяваха. Уморените работници като че бяха полудели от безделие и възбуждение; те сновяха и танцуваха на улицата, мъже и жени, стари и млади; с преплетени ръце, образуваха дълги редици и пееха песни от популярните мюзикхолове.

Аз седях на една скамейка край булеварда на Темза и гледах илюминираната река. Наближаваше полунощ и пред мен минаваха веселящите се от висшите класи, които се връщаха вкъщи и отбягваха шумните улици. На скамейката редом с мен седяха двама дрипльовци, мъж и жена; те бяха отпуснали носове и дремеха. Жената седеше с ръце здраво притиснати към гърдите; тялото й бе в постоянно движение; тя ту се навеждаше напред и изглеждаше, че ето на̀ ще изгуби равновесие и ще падне на тротоара; накланяше се ту наляво, встрани, докато главата й не се отпущаше върху рамото на мъжа; ту вдясно и се навеждаше, изопната и напрегната, докато не се пробуждаше от болка и не се изправяше отново, с рязък тласък. И отново се почваше падане напред, и тя отново минаваше целия кръг, докато се пробуждаше от напрегнатото и изопнато положение.

Всяка минута деца и млади хора се спираха, отиваха зад скамейката и изведнъж издаваха висок, злобен вик. Заспалите се сепваха трескаво. Болезнената уплаха, която се изписваше върху физиономиите им, доставяше на дечурлигата голямо удоволствие: те се разбягваха с висок смях.

Най-поразително бе всеобщото безсърдечие, проявявано при всеки удобен случай. Бездомни хора се бяха приютили на скамейката — безобидни хора, над които всеки може да се гаври. Петдесет хиляди души минаха покрай скамейката, додето аз седях на нея, и нито един от тях в такъв тържествен ден, като коронацията на краля, не показа, че са засегнати струните на сърцето му: ни един човек не пристъпи към жената и не й каза: — Ето ви шест пенса, идете и си намерете място за нощуване. — Нищо подобно! Жените, особено младите, правеха остроумни бележки по повод нещастницата и неуместно извикваха с това смях у своите кавалери.

Това беше жестоко. Признавам, че тая весела тълпа взе да ме вбесява, и аз почнах да намирам известно удовлетворение в изводите на лондонската статистика, според която, на всеки четирма души в Лондон има един, комуто е съдено да умре за сметка на обществената благотворителност в работническия дом, в болницата или някой приют.

Аз се заприказвах с мъжа. Той се указа изгубил здравето си докер на петдесет и четири години. Той сполучвал понякога да намери черна работа, когато имало дирене на труда, докато в мъртви сезони отдавали предимство на по-младите и силните. Сега той цяла седмица нощувал по скамейките на булеварда, но перспективите за идната седмица бяха утешителни; възможно бе да получи някъде надничарска работа и значи легло в някой частен дом за нощуване. Той бе прекарал в Лондон целия си живот, освен петте години, когато бе служил войник в Индия. Разбира се, иска му се да яде, както и на момичето. Дни като днешния са много тежки за такива като тях, едничкото е, че бобитата са много заети и бездомният народ може поне да си поспи.

Аз събудих момичето — или, по-скоро, жената, защото имаше „двадесет и осем, сър“ — и ние се запътихме за кафенето.

— Колко работа е паднала, да се запалят всички тия огньове — каза мъжът при вида на богато илюминираното здание.

Работата бе лайтмотивът на неговото същество. Той бе работил цял живот и целият външен свят, както и собствената му душа, той умееше да изрази само в отношение към работата.

— Коронациите имат своята добра страна — продължаваше той. — Те дават работа на хората.

— Но нали вашият стомах е празен — казах аз.

— Да — отвърна той. — Аз също опитах да се наредя. Но нищо не излезе. Моите години са против мен. А вие сам по коя сте част? Сигурно моряк? — А? Досещам се по костюма.

— Аз знам кой сте — каза момичето. — Вие сте италианец.

— Не, съвсем не! — горещо възрази мъжът. — Той е янки — ето що. Знам.

— Боже милостиви, погледнете това! — извика момичето, когато излязохме на Странд, дето ни заля ревящата, скитаща коронационна тълпа; мъжете ревяха, а момичетата пееха с високи гърлени нотки:

В деня — в деня на коронацията

ний ще ликуваме, ще се смеем и крещим:

Хип, хип, ура!

Ще пием уиски, вино и херес,

ще бъдем весели в деня на коронацията!

— Ей че съм се разчорлила от скитане — каза жената, когато седнахме в кафенето, отърсвайки съня и калта от краищата на очите си. — На какво ли не се нагледах днес! Много беше интересно; само че ми беше скучно сама. И херцогините и всякакви лейди и всички в бели дрехи… Много беше красиво… тъй красиво!

— Аз съм ирландка; името ми е Айторн.

— Как?

— Айторн, сър; Айторн.

— Кажете го по букви.

— Х-е-й-т-о-р-н, Айторн.

Тя живяла в доволство, докато не умрял баща й, за да я остави сама в света. Единият й брат служил в армията, а другият трябвало да издържа с двайсет шилинга в неделята жена и осем деца! Мястото му е несигурно и той не можел да направи нищо за нея. От Лондон тя е излизала само веднъж в живота си; работила дванайсет мили далеч от тук, в Есекс — събирала фрукти — но това траяло само три седмици. — Ей че бях черна, когато се върнах! Като черница!

Последното й място било едно кафене, дето работила от седем часа сутринта до единайсет през нощта срещу пет шилинга в седмицата и храна. Но заболяла и от тогава, след излизането си от болницата, не могла да намери работа, и последните две нощи прекарала на улицата.

Те унищожиха невероятно количество храна, този мъж и тази жена; само когато аз удвоих, а после утроих първите им поръчки, те показаха признаци на отслабване на енергията.

Тя протегна ръка и попипа материала на дрехата ми.

— Янките винаги ходят добре облечени — каза тя.

Моите дрипи — хубав костюм! Аз почервенях. Но като се вгледах по-внимателно в костюма си и го сравних с дрехите на моите нови познати, почнах да чувствувам, че съм облечен добре и елегантно.

— На какво разчитате вие, в края на краищата? — попитах ги аз. — Както виждате, с всеки нов ден човек остарява.

— Работническият дом — каза той.

— Да бъда проклета, ако отида в работническия дом — каза тя. — Няма на що да се надявам — знам — но по-добре ще умра на улицата. Не, работническият дом не е за мен — покорно благодаря! Не, в никой случай! — цъкна тя в настъпилото мълчание.

Аз попитах:

— Е, вие нощувате на улицата. А що ще предприемете утре, за да се нахраните?

— Мъчиш се да спечелиш едно пени, ако не си го осигурил от вечерта — обясни мъжът. — После отиваш в кафенето и вземаш чашка чай.

— Но чаят не храни! — възразих аз.

Моите събеседници се усмихнаха многозначително.

— Вие пиете своя чай на малки глътки — започна мъжът, — за да продължите колкото е възможно повече време. И вие се заглеждате внимателно; някои посетители оставят след себе си недоядено ядене.

— Чудно е колко ядене оставят някои хора — прибави жената.

— Всичката работа е там — каза с тон на познавач мъжът, — да спечелиш това пени.

Когато излизахме, жената събра няколко кори от съседните маси и ги пъхна нейде в своите дрипи.

— Защо да пропаднат — каза тя. На това докерът кимна с глава и също дигна две кори…

В три часа сутринта аз се разхождах из прибрежния булевард. Това бе празнична нощ за бездомните, тъй като полицията се намираше на друго място и всяка скамейка бе претрупана със спящи хора.

Имаше толкова жени, колкото и мъже, и по-голямата част от тях, мъже и жени, бяха стари. Понякога се срещаше момче. На една скамейка забелязах цяло семейство, мъжът седеше със спящото дете на ръце, жена му спеше, сложила глава на рамото му, и на коленете й бе сложило глава заспалото момче. Очите на мъжа бяха широко отворени. Той гледаше в далечината, през реката, и мислеше; последното е твърде вредно за бездомния човек, обременен при това със семейство. Разгадаването на неговите мисли не би доставило никому удоволствие, но аз знам и целият Лондон знае това, че случаите, когато безработни убиват жените и децата си, не са редки. Не е възможно да се мине из булеварда на Темза в ранните утринни часове от зданието на Парламента до моста Ватерло, и да не се припомнят страдания, описани преди двадесет и седем века от автора на „Йов“:

„Когато лягам, казвам си: кога ще стана?

А вечерта се не свършва и аз се обръщам чак до разсъмване.

Тялото ми е облечено с червеи и прашни струпеи; кожата ми се бели и гноясва.

Дните ми бягат по-бързо от лодка и свършват без надежда. Защо времената не са скрити от Вседържителя, и тези, които го знаят, не са видели дните му?

Преместват синорите, гонят стадата и ги пасат у себе си.

От бедняка отнемат магарето, от вдовицата вземат в залог вола, бедните бутат от пътя; всички унизени на земята са принудени да се крият.

Ето ги, като диви осли в пустинята, измират на работа, станали рано за плячка.

Жънат не своето те в полето и събират грозде от нечестивия.

Голи нощуват без покрив и дреха на студа, мокрят ги планински дъждове и лишени от убежище притискат се о скалите.

Отнемат залъка на сирака и от бедния взимат залог. Карат ги да ходят голи, без дрехи, и гладните хранят с класове.

В градовете хората стенат и душите на загиващите ридаят, и Бог не забранява това“.

Преди двадесет и седем века! И всичко това напълно отговаря на истината и е напълно съвременно в наши дни; в центъра на християнската цивилизация, дето царува Едуард VII.