Джек Лондон
Човекът на Бездната (18)

Глава XVII
Непродуктивност

Аз се спрях за миг да послушам спора на Майл Енд. Беше привечер, и тук беше се събрала компания работници от висш разред. Те обиколиха един от тяхната среда, тридесет годишен човек с приятно лице, и твърде остро го нападаха.

— А какво ще кажете за тази евтина емиграция? — питаше един от тях. — Евреите от Уайтчапъл са готови да ни прегризат гърлото.

— Те не могат да се обвиняват — последва отговор. — И те са хора като нас, и те също трябва да живеят. Не бива човек да се обвинява за това, че предлага труда си срещу по-евтина цена и получава вашата работа.

— А какво да се прави с женорята и дечурлигата? — заяви неговият опонент.

— Ей че го рече! — последва отговорът. — А какво да прави с жената и децата човекът, който работи по-евтино от теб и получава твоята работа? Естествено, че той се грижи повече за своите жена и деца, отколкото за твоите, и не може да ги остави да умрат от глад. Затуй той понижава вашата надница, и вас ви изпъждат. Но той не може да се обвинява, бедният. Той не може да постъпи другояче. Надницата винаги пада, когато двама тичат за една и съща работа. В това е виновна конкуренцията, а не човекът, който е съгласен да работи по-евтино.

— Но надницата не пада там, дето има съюз — възрази някой.

— И тук вие направихте дупка във водата. Съюзът премахва конкуренцията между работниците, но затуй там, дето няма съюз, за тях е още по-тежко. Ето как се обяснява евтиният труд на Уайтчапълци. Те не са квалифицирани, нямат съюзи, и са готови да си разкъсат гърлото един другиму — и нашето в прибавка, ако ние не принадлежахме към един силен съюз.

Човекът от Майл Енд наблегна на закона, че когато двама души тичат за една и съща работа, надницата трябва да спада. Ако проникнеше по-дълбоко във въпроса, той би разбрал, че дори един съюз, да кажем, от двадесет хиляди души, не може да поддържа заплащането на труда, ако двадесет хиляди безработни се мъчат да заменят членовете на съюза. Отличен пример ни дава тъкмо нашето време, когато се връщат и демобилизират войниците от Южна Африка. Те се оказаха — няколко десетки хиляди на брой — в отчаяно положение, в армията на безработните. В цялата страна днес става общо намаление на работническите надници, което предизвиква работнически безредия и стачки, от това се възползуват безработните, които охотно взимат инструментите, захвърлени от стачниците.

Експлоататорски, кожодерски цени, армия от безработни, голям брой бездомни и безподслонни — всичко това е неизбежно, когато има повече хора за работа, отколкото работа за повече хора.

Мъжете и жените, които срещах на улицата, в нощните приюти и работнически домове, се намираха там не затуй, че този начин на живот може да се смята за примамлив. Аз достатъчно очертах изпитанията, на които те са изложени, за да докажа, че тяхното съществувание съвсем не е приятно.

В Англия това е въпрос на трезва сметка, по-приятно е да работиш за двадесет шилинга в седмица и да получаваш правилно хранене и покрив, отколкото да се скиташ из улиците. Човек, като се скита из улиците, повече страда и по-упорито работи за много по-слабо възнаграждение. Аз описах как прекарват те нощта, когато, доведени до крайност от физическо изтощение, те се отправят за нощуване в работническия дом, за да починат. Нощният приют също не е цвете за мирисане. Да се разбият четири фута кълчища, да се начукат дванадесет центнера камъни или да се извърши най-отблъскващата работа срещу какво да е помещение и каква да е храна — това е невероятно прахосничество от страна на тия, които са принудени да го правят. От страна на държавата това е същински грабеж. То дава на човека за труда му много по-малко, отколкото капиталистическите работодатели. Възнаграждението за същото количество труд, изпълнен за частен работодател, би му дало по-добро легло, по-добра храна, по-добро настроение и което е най-главно, повече свобода.

Както вече казах, това прахосничество за работника значи да се поощрява работническият дом. Те сами знаят това, което доказва техния стремеж до го избягват, докато не ги сломи физическото изтощение. Тогава защо отиват там? — Не за туй, че са се разочаровали от труда, а тъкмо обратното — защото са се разочаровали от скитничеството. В Съединените щати всеки скитник, с малко изключения, е работник, комуто е омръзнал трудът. Той намира в скитничеството по-приятен начин за живеене, отколкото в работата. Но в Англия не е така. Тук властта прави всичко възможно, за да разочарова скитника и той е тук наистина най-обезкураженото същество на света. Той знае, че два шилинга на ден ще му доставят три прилични трапези, легло през нощта и ще му останат още чифт пени джобни пари. Той охотно би работил за тия два шилинга, отколкото за благата на нощния приют, защото знае, че за пари не би работил тъй много, и с него не биха се държали тъй възмутително, както срещу нощуване и ядене във всяко благотворително учреждение.

Но той не може да намери работа, защото има повече хора за работа, отколкото работа за повече хора.

Когато има повече хора, отколкото работа, започва се процесът на пресяването. Във всеки отрасъл на индустрията, негодните се уволняват. След като са ги уволнили за непригодност, те вече не могат да се издигнат по-горе; те са осъдени да падат все по-низко и по-низко, додето не достигнат подходящото за тях равнище — места в индустриалния свят, дето те ще минат за годни. От това следва неизменният закон — че най-негодните трябва да паднат на самото дъно — на лондонските касапници, дето хората просто гинат.

Един поглед, хвърлен на очевидно негодните, намерили се на самото дъно, ни убеждава, че тия хора, като общо правило, са умствени, физически и морални развалини. Изключение от това правило правят новопристигналите, които са изобщо твърде малко продуктивни и тъкмо с тях започва процеса на разрушението. Трябва да се знае, че в Лондон всичко действува разрушително. Здравото тяло (запазено поради липса на бърз и способен ум) скоро се обезобразява, изкривява се, губи своята форма, ясният ум (развил се поради физическа слабост) твърде скоро се обърква и заразява. Смъртността е извънредно голяма, но дори и те умират с твърде бавна смърт.

И тъй, ние виждаме отде взима Лондон материал за своите бордеи и касапници. В целия индустриален свят става постоянен подбор: негодните се изтласкват и изхвърлят навън. Множество условия създават негодността. Механикът, ако е неакуратен и разсеян, ще пада, докато не намери своето място, например, като надничар, дето трудът по своя характер не изисква акуратност и дето почти няма отговорност. Бавните и недодяланите, болните от физическа или умствена слабост, или от недостиг на нервна, умствена и физическа енергия, трябва да слязат на дъното, понякога бърже, понякога стъпало след стъпало. Нещастният случай, лишил годния работник от трудоспособност, го прави негоден и той трябва да падне. Състарилият се работник, с понижена енергия и затъпяващ ум, трябва да започне ужасяващо падане, което не знае спиране — дори до дъното и смъртта.

По тая последна графа статистиката на Лондон разказва една страшна повест. Населението на Лондон съставя една седма част от цялото народонаселение на Съединените Кралства, и в Лондон, година след година, един възрастен от четирма души умира за сметка на обществената благотворителност в работническия дом, в болница или старопиталище. А ако вземем под внимание и факта, че състоятелните хора не свършват живота си в тези условия, ще излезе, че съдбата поне на един на всеки трима от тия възрастни труженици е да умре за сметка на обществената благотворителност.

Като илюстрация за това, как един уличен работник може да стане негоден и какво става тогава с него, иска ми се да разкажа случая с М’Гари, тридесет и две годишен човек, обитател на работническия дом. Тези извадки цитирам из годишния отчет на профсъюза.

„Работих в завода на Съливан в Уиднис, повече известен като Британски лаково химически завод. — Работих в сайванта и трябваше да премина през двора. Беше десет часа вечерта и никъде нямаше светлина. Когато минавах през двора, почувствувах, че нещо ме хвана за крака и го дръпна. Паднах в несвяст. Не знаех какво е станало с мен няколко дни. На другата неделя дойдох на себе си. Намерих се в болницата. Попитах сестрата какво е станало с краката ми и тя ми каза, че и двата са отрязани.

На двора, в особена дупка, стоеше постоянно назъбено колело; ямата беше дълга 18 дюйма, 15 дълбока и 15 широка. Колелото правеше в ямата три обръщания в минута. Над ямата нямаше капак, тя не беше и заградена. След нещастния случай с мен колелото бе спряно съвсем и ямата закриха с желязна решетка…

Дадоха ми 25 фунта. Те не смятаха това за възнаграждение срещу злополука; казаха ми, че това е милостиня. От тая сума аз платих девет фунта за количката, с която се движа.

Работих, додето се лиших от краката си. Получавах двадесет и четири шилинга седмично, повече от другите, защото се стараех. Когато падаше особено тежка работа, избираха мен да я свърша. Г-н Мантън, надзирателят, ме посети няколко пъти в болницата. Когато ми стана по-добре, аз го попитах дали не може да ми намери някоя работа. Той ме молеше да не се безпокоя, фирмата уж не била лишена от хуманност. Във всеки случай, аз ще бъда възнаграден… Г-н Мантън престана да ме посещава. Последният път той каза, че смята да се обърне към дирекцията с молба да ми се отпуснат петдесет фунта, за да мога да се върна в Ирландия, при своите близки“.

Бедният М’Гари! Той бе получавал по-голяма заплата от другите, защото бе честолюбив и ловък, и когато имаше тежка работа, поверяваха я нему. После дойде нещастието и той попадна в работническия дом. Другият изход бе да се върне в Ирландия и да стане товар за близките си за цял живот. Коментарите са излишни.

Нека се помни, че негодността се определя не от самия работник, а от търсенето на труда. Ако трима души искат да заемат едно и също място, то ще се заеме от най-трудоспособния. Другите двама, колкото и да са способни, все пак ще се окажат неспособни. Ако Германия, Япония и Съединените щати биха завзели световния пазар на желязо, въглища и текстилни произведения, веднага стотици хиляди английски работници биха се указали без работа. Някои биха емигрирали, но останалите биха внесли своя труд в останалите отрасли на индустрията. От това би произлязло всеобщо прегрупиране на работниците от горе до долу. И при възстановяване на равновесието, броят на негодните, паднали на дъното, би се увеличил на стотици хиляди. От друга страна, при спазване на днешното положение, и ако всички работници биха удвоили своята трудоспособност, броят на негодните би останал същият, макар всеки негоден да би бил двойно по-продуктивен от по-рано и по-полезен, отколкото са били дотогава много от годните.

Когато има повече хора за работа, отколкото работа за хора, целият излишък от работна сила се оказва в броя на негодните и те, като непродуктивни, са обречени на бавно, мъчително унищожение. В следните глави аз си задавам за цял да покажа не само как се отделят и събарят на дъното негодните, но и как тия негодни се създават постоянно и безсрамно по силата на съществуващия индустриален строй.