Джек Лондон
Човекът на Бездната (16)

Глава XV
Жената на морето

Твърде неочаквано е да се срещне Морската жена в центъра на Кент, но аз я намерих там, на една мръсна улица, в бедния квартал на Мейдстоун. На прозореца й нямаше обявление за даване стая под наем и аз трябваше дълго да я убеждавам, преди тя да се реши и ми позволи да нощувам у нея. Вечерта аз слязох в нейната почти подземна кухня и разговарях с нея и нейния старец, Томас Мъгридж.

И когато разговарях с тях, всички тънкости — всички сложности на тая ужасна машина — цивилизацията — изчезнаха съвсем. Стори ми се, че аз, през кожата и месото, достигнах до разголената й душа и че в Томас Мъгридж и неговата старица докоснах самата есенция на тая поразителна английска душа.

Аз намерих тук и тая жажда към пътуване, която е завличала синовете на Албиона в най-отдалечените кътове на света и тая колосална безгрижност, що е въвличала Англия в безсмислени разпри и нелепи войни, и това английско упорство и настойчивост, които сляпо доведоха Англия до империята и величието. И аз намерих още онова огромно непостижимо търпение, което помогна на населението на британските острови да изнесе целия този тежък товар, да работи безропотно дълги нерадостни години и покорно да изпраща най-добрите си синове за войни и колонизация във всички краища на земното кълбо.

Томас Мъгридж караше седемдесет и втора година; беше старец с дребен ръст. Поради ръста му не го взеха войник, остана вкъщи да работи. Първите му спомени бяха свързани с работата. Не знаеше нищо, освен работата. През всички дни на живота си бе работил и на седемдесет и една години продължаваше да работи. Всяка сутрин той ставаше с чучулигите и отиваше в полето като ратай, защото ратай се бе родил той на света.

Госпожа Мъгридж беше на седемдесет и три години. От седем годишна възраст тя бе работила в полето, изпълнявайки отначало работата на момче, а после на мъж. Тя се бе трудила до днес — вкъщи всичко сияеше от чистота — стържеше, переше, вареше, печеше, а с моето появяване переше и мен и за мой срам, нареждаше леглото ми. В резултат на повече от половин вековна работа те нищо не бяха придобили и не можеха да очакват облекчение на своята участ, някакъв отдих в бъдеще. И бяха доволни. Не искаха нищо повече от това.

Живееха просто. Нуждите им бяха малко — пиеха бира привечер, изпита в полуподземната кухня, седмичния вестник, над който престояваха седем вечери, и разговорът, бавен и дълбокомислен, като дъвченето на дъвка. От стената ги гледаше гравюрата на стройно ангелоподобно момиче и под нея имаше надпис: „Нашата бъдеща кралица“. А от яркоцветна литография до нея — гледаше ги пълна възрастна дама, с надписа: „Нашата кралица. По случай нейния брилянтов юбилей“.

— Спечеленото е по-сладко — цитираше госпожа Мъгридж, когато намекнах на старците, че трябва да се оттеглят на почивка.

— Не, ние нямаме нужда от помощ — каза Томас Мъгридж в отговор на моя въпрос, дали им са помагали децата.

— Ние ще работим, докато не изсъхнем и не се изпарим, майка и аз — прибави той, а госпожа Мъгридж кимна с глава.

Тя бе родила петнадесет деца и всички те се бяха пръснали по земята или бяха умрели. Само малката живееше в Мейдстоун, и тя бе на 27 години. Когато децата се женят, те намират достатъчно грижи в собственото си семейство, както по-рано техните бащи и майки.

Де са сега децата?

Де само не са? Лизи в Австралия; Мери в Буенос Айрес; Пол в Ню Йорк; Джо умрял в Индия. Тя си ги спомни всички — живи и умрели войници и матроси и жени на колонисти.

Старците ми показаха една фотография. Гледаше ме млад елегантен момък във войнишка униформа.

— А този кой син е? — попитах аз.

— Син? Ама че син! Внук е той, току-що дошъл от Индия; сега е кралски тръбач. Братът на краля е бил с него в един полк.

И тъй си вървеше. Синове и дъщери, внуци и внучки, скиталци по света, съзиждащи империята. А старите си стояха вкъщи и също се трудеха над съзиждането на империята.

При северните врати живей

богата жена.

Тя ражда смели синове

и ги изпраща в морската далечина.

 

В Бездната ще намерят смърт мнозина,

край бреговете — други.

И стигне ли при нея тая вест —

ще прати други синове.

Но раждането на деца се свърши за жената на морето. Синовете й се пръснаха по света и изпълниха земното кълбо. Сега нека жените на нейните синове продължават рода; нейната работа е свършена. Родени от англичани, нейните деца са сега австралийци, африканци, американци. Англия тъй дълго бе изпращала в далечни страни най-добрите представители на народа и тъй яростно е изтребвала останалите, че тя не знае днес какво да прави: освен само да седи през дългите вечери и да гледа кралските портрети на стената.

Истинският британски търговски моряк изчезва. Търговската флота не доставя вече на военната морските лъвове, които се сражаваха с Нелсън при Трафалгар и на Нил. Чужденците доставят маса човешки материал за търговската флота, а Англия дава като преди само офицерския му състав. В Южна Африка колонистите обучават британците в стрелба, а офицерите само бъркат и правят грешки. А у дома уличната тълпа истерично буйствува, и военното министерство все повече понижава условията за наборна служба.

Инак и не можеше да бъде. И най-благодушният британец не може да разчита да отдава своята кръв и да си недояжда — да бъде вечно силен. Средната госпожа Мъгридж е привлечена в града, дето произвежда малокръвно, болезнено потомство, което не може с пот на челото да си изкарва хляба. Силата на английската раса в днешно време се състои не в тесния малък остров, а зад океана — в новите земи, дето живеят синовете и дъщерите на госпожа Томас Мъгридж. „Жената на морето при северните врати“ почти завърши своята задача в света, макар да не съзнава това. Тя трябва да си седи спокойно и да даде почивка на своята уморена утроба за известно време; и ако не я заплашват нощният приют и работническият дом, то е само благодарение на синовете и дъщерите, които тя е възпитала за черните дни на безсилие и упадък.