Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1903 (Пълни авторски права)
- Форма
- Документалистика
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Интернет
- Корекция и форматиране
- Karel (2024)
Издание:
Автор: Джекъ Лондонъ
Заглавие: Човѣкътъ на Бездната
Преводач: Людмилъ Стояновъ
Издател: Георги Д. Юруковъ
Град на издателя: София
Година на издаване: 1932
Тип: Документалистика
Печатница: Печатница „Гладстонъ“, София
Редактор: Георги Д. Юруковъ
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17428
История
- — Добавяне
Глава II
Джони Епрайт
Аз не ще ви дам адреса на Джони Епрайт. Задоволете се със сведението, че той живее на една от най-приличните улици в Ийст Енд — улица, която в Америка би се считала твърде бедна, в пустинята на лондонския Ийст Енд се явява истински оазис. Тя е населена от двете страни с грижливо криеща се беднотия и към нея прилягат улици, из които тъпчат по цели дни мръсните и порочни представители на младото поколение на Ийст Енд; но тя е сравнително свободна от дечурлига, които няма де да играят, и има пустинен вид — тъй редки са в нея минувачите.
Всички къщи на тая улица, както и на всички други в Ийст Енд, стоят тясно притиснати една до друга. Всеки дом има само един вход; всеки дом има около осемнайсет фута в широчина; зад всеки дом се намира малък, заграден с тухлена стена двор, от който, ако няма дъжд, може да се види едно ръждиво небе. Но трябва да знаете, че ще имаме работа с богат квартал на Ийст Енд. Някои обитатели на тая улица живеят до такава степен разкошно, че имат дори робиня. Джони Епрайт също държи слугиня; това ми е добре известно, тъй като тя бе първата ми позната в тоя оригинален кът на земното кълбо.
Когато пристъпих към дома на Джони Епрайт, на вратата излезе робинята. Забележете, че въпреки жалкото и унизително положение, което сама заемаше в живота, тя ме гледаше с жалост и презрение. Тя издаваше явното желание да бъде разговорът ни кратък.
Беше неделя. Джони Епрайт не е вкъщи и с това собствено всичко се изчерпва. Но аз се бавех и продължавах да споря с нея дали наистина с това всичко се изчерпва, и спорих с нея дотогава, докато самата г-жа Джони Епрайт не дойде до вратата и не започна да се кара на момичето, че я е оставило отворена. После тя обърна внимание на мен.
— Не, г-н Джеки Епрайт не е вкъщи и освен това в неделя той никого не приема.
— Жалко — казах аз. — Да не търся работа? — Не, тъкмо обратно; дошъл съм да видя Джони Епрайт по една работа, от която той ще има полза.
— Изведнъж изразът на лицето и у двете жени се измени. Г-н Епрайт е на черква, но ще бъде вкъщи приблизително след един час и тогава несъмнено ще може да се види.
Дали не ще си направя труда да вляза? — Уви, лейди не ме покани да вляза, макар и да намекнах, че охотно бих приел поканата.
— Ще изляза — казах аз, — и ще почакам в най-близкото питейно заведение. — Аз стигнах до ъгъла, но тъй като църковната служба още не беше свършила, питейното заведение беше затворено. Валеше дребен дъжд и по липса на по-добро аз седнах на стъпалата на съседната къща и останах да чакам.
Скоро при мен дойде робинята, твърде смутена, и съобщи, че г-жата ме моли да се върна и да почакам в кухнята.
— Ужасно много народ ходи да търси работа — обясни за свое оправдание г-жа Джони Епрайт. — Надявам се, че не сте се обидили, дето говорих така с вас.
— Моля ви се, никак! — отвърнах аз важно, решен да нося дрипите си с достойнство. — Напълно ви разбирам, уверявам ви. Представлявам си. Тия хора, все без работа, сигурно са ви дотегнали до смърт.
— Напълно вярно — отвърна тя, придружавайки думите си с изразителен и красноречив поглед; после ме отведе, но не в кухнята, а в столовата, което аз приех като дължима дан[1] на моите добри маниери.
Тая столова, както и кухнята, беше четири фута по-низка от равнището на улицата и в нея беше тъй тъмно (на обяд), че трябваше време, докато очите ми привикнат към тоя полумрак. Мътна светлина се изцеждаше през прозореца, чийто горен край идваше наравно с тротоара; убедих се, че при това осветление ще мога да чета вестник.
Сега, в очакване да дойде Джони Епрайт, ще ви обясня целта на моето посещение. Нали реших да живея, да ям и да спя в обществото на постоянните обитатели на Ийст Енд, и аз исках да имам наблизо какво да е убежище, дето бих могъл да се отбивам от време на време, за да се убедя, че на света има още спретнатост и чиста дреха. В такова убежище би могло да ми се адресират писма, бих могъл да работя в него над бележките си и преоблечен да правя набези в цивилизования свят.
Но тук аз се сблъсках с една дилема. Наистина, моята собственост ще бъде тук в безопасност, но нали хазяйката ще бъде склонна да се отнася подозрително към един джентълмен, който води такъв двойствен живот. А да взема хазяйка, която не би си блъскала главата над странния начин на живот на своите квартиранти, у такава мъчно може да се разчита, че имуществото ми ще бъде запазено. Желанието ми да разреша тая трудна задача ме доведе при Джони Епрайт. Детектив, прослужил в Ийст Енд тридесет и толкова години и широко известен под прякора Епрайт[2], даден му от неговите клиенти из света на престъпниците, той бе човекът, който би могъл да ми намери честна хазяйка и да я убеди да не се тревожи от странностите, които бих проявил в своето поведение.
Той се върна от черква с двете си момиченца. Бяха хубавички девойчета, облечени в празнични дрехи; но тя бе оная особена, крехка миловидност, тъй характерна за младите девойки на лондонската нисша класа — миловидност, която не отива по-далеч от обещанията, не издържа никак борбата с времето и е осъдена да изчезне тъй бързо и безследно, като боите на небето след заник слънце.
Момичетата ме изгледаха с откровено любопитство, като да бях някое странно животно, а след това, през всичкото време на моето стоене, ме пренебрегваха напълно. Скоро дойде и сам Джони Епрайт и аз бях поканен горе на разговор.
— Говорете по-високо — прекъсна ме той при първите ми думи, — аз съм простинал здраво и не дочувам добре.
О, сянко на Шерлок Холмс! Де, собствено, мислех си, би могъл да се скрие помощникът, чиято длъжност е да записва моите откровения? И до ден-днешен, след толкова срещи с Джони Епрайт и дълго мислене над тоя случай, аз още не мога да реша: наистина ли беше простинал и оглушал или в съседната стая седеше неговият помощник? Но едно знам положително: макар че съобщих на Джони Епрайт решително всички сведения за себе си и своя проект, той отложи решението си за другия ден, когато аз приближих до къщата му в съответния костюм и с файтон. Тогава той ми направи твърде сърдечен прием и ме въведе в столовата, дето семейството пиеше чай.
— Ние тук живеем скромно — каза той, — не се предаваме на чревоугодие и вие трябва да ни приемете такива, каквито сме, в нашата скромна обстановка.
Девойчетата се смутиха и пламнаха, здрависвайки се с мен, но той не се помъчи да облекчи положението им.
— Ха-ха! — закикоти се добродушно той и удари с длан по масата, тъй че чашите издрънчаха. — Момичетата вчера помислиха, че сте дошли да поискате кора хляб. Ха-ха! Хо-хо-хо!
Момичетата отричаха това с негодувание, при което страните им горяха, а очите им мигаха виновно, като че признакът за истинска културност се състоеше в това да умееш да познаеш под дрипите човека, който няма нужда да носи дрипи.
И докато аз закусвах хляб и мармалад, това недоразумение продължаваше — дъщерите предполагаха, че аз съм се оскърбил от това, дето са могли да ме вземат за бедняк, а бащата мислеше, че ме ласкае обстоятелството, дето съм успял тъй да заблудя хората. Всичко това ми доставяше огромно удоволствие, както и чаят с хляб и мармалад, и аз прекарах времето твърде приятно. Най-сетне, Джони Епрайт тръгна да дири стая за мен; той я намери в шестата къща от своята квартира, на своята почтена и заможна улица, в къща, която си приличаше с неговата къща като две грахови зърна.