Джек Лондон
Човекът на Бездната (22)

Глава XXI
Нищо негарантирано

Случи ми се да говоря с твърде злопаметен човек. По неговото мнение, жена му го обидила и законът го обидил. Кой е виновен в тая работа не е важно. Същността му е в това, че жена му го осъдила на разделяне и той се задължил да й плаща десет шилинга седмично за издръжка на петте й деца.

— Но помислете си — казваше той, — какво ще стане с нея, ако аз не й плащам тия десет шилинга? Да предположим само, да предположим, че с мен се случи нещастие и аз не съм в състояние да работя. Да предположим, че ме постигне кила^[1], ревматизъм или холера. Какво ще прави тя тогава, а? Какво ще прави?

Той печално поклати глава.

— Тя няма на какво да се надява. В най-добрия случай — пътят й е в работническия дом, а това е ад. А ако не попадне там, ще бъде по-лошо от ад. Елате с мен и аз ще ви покажа още по-лошото, до което тя ще стигне, ако се случи нещо с мен и десетте шилинга.

Сигурността, с която тоя човек правеше своите предвиждания, заслужаваше внимание. Той познаваше достатъчно добре всички условия, за да оцени несигурността в надеждите на жена му за храна и покрив. И ако се погледне на това положение на нещата от по-широко гледище, същото ще се укаже приложимо към стотици хиляди мъже и жени, живеещи заедно в мирно съжителство за добиване на храна и покрив. Крещящи цифри: 1 800 000 души в Лондон живеят на границата на бедността и по-низко, 1 000 000 са отделени от бедността със седмична заплата. В цяла Англия и в Уелс осемнадесет процента от цялото население трябва да се обръща към енорийската управа за помощ, а в Лондон, според статистиката на съвета на Лондонското графство, за помощ се обръщат двадесет и един процента от цялото население. Лондон поддържа 123 000 бедняци — население, достатъчно за цял град. В Лондон един на всеки четирма души умира за сметка на обществената благотворителност, а в Обединеното кралство — 989 на хилядата умират в бедност; 8 000 000 се борят на несигурната граница на гладната смърт и още 20 000 000 живеят без всякакви удобства, в най-умерения смисъл на думата.

От 1886 до 1893 година процентното отношение на бедните към цялото население беше в Лондон по-малко, отколкото в цяла Англия; но като се почне от 1893 година и през всички следващи години процентното отношение на бедните към населението е по-високо в Лондон, отколкото в цяла Англия. Всеобщото статистическо преброяване от 1886 година дава следните цифри:

Като коментира тия цифри, авторът фабианец^[2] казва: „Взимайки предвид, че в това число влизат сравнително малко деца, може да се допусне, че един от всеки трима възрастни жители на Лондон трябва да умира в едно от тия убежища, а по отношение на черноработниците тая цифра трябва да бъде пропорционално по-голяма“.

Тия цифри сочат голямата или малка близост на средния работник до бедността.

Много условия пораждат бедността. За пример може да служи следното обявление в един утринен вестник:

„Дири се служещ в кантора, който да владее стенография, пишеща машина и счетоводство; заплата 10 шилинга седмично. Писмени оферти и пр.“

А в днешния вестник прочетох за един служещ в кантора, тридесет и пет годишен, изпаднал в лондонския работнически дом, който бе осъден за неизпълнение на възложената му работа. Той заяви, че винаги е изпълнявал възложената му работа през всичкото време, откакто е бил в дома; но когато надзирателят го накарал да чука чакъл, ръцете му се покрили с мехури и той не могъл да свърши работата. Той казваше, че в живота си не е държал инструмент по-тежък от перо. Съдията го осъди заедно с ръцете му, покрити с мехури, на седем дни тежка работа.

Бедността, естествено, създава старостта. А след това — различни нещастни случаи, нечакана беда, смърт на мъжа или загуба на работоспособността на бащата, закрилата на семейството. Да вземем за пример човек, който живее с жена и три деца върху илюзорната обезпеченост от двадесет шилинга седмично: в Лондон има хиляди такива семейства. Те са принудени, за да поддържат своето полугладно съществуване, да харчат цялата си седмична заплата до последното пени, тъй че само седмичната заплата (един фунт стерлинги) ги отделя от бедността и глада. Идва нещастието, бащата е паднал болен, какво ще стане с него? Майката с три деца почти не е в състояние да работи. Тя трябва или да предаде децата си на обществото като малолетни бедни, или да се обърне към някоя потосмукачна работилница за работа, която би могла да върши и в бърлогата, дето се е настанила със своите намалени доходи. Но в тия спарени работилници работната ръка се определя от контингента на омъжените жени, които прибавят към печалбата на мъжа, или от самотни жени, които трябва просто да се нахранят по сиромашки. И тая надница, определяна по такъв начин, е тъй низка, че майката с три деца може да влачи с нея само скотско, полугладно съществуване, докато изтощението и смъртта не турят край на техните страдания.

За доказателство, че майката, издържаща три деца, не може да се конкурира в тия предприятия, ще приведа от всекидневната преса следните примери.

Възмутен баща пише, че дъщеря му и другарката й получават 8 1/2 пенса за гроса изработени кутийки. Те изработват четири гроси на ден. Разходите им се изчисляват на: 8 пенса за път, 2 пенса за хартия, 2 1/2 за туткал, 1 за тел, тъй че общата им печалба достига едва до 1 шилинг и 6 пенса или 10 1/2, пенса за всяка. Във втория случай седемдесет и две годишна старица се обръща за помощ до Опенкунския съвет в Лутън: тя се занимавала с плетене на сламени шапки. Но трябвало да напусне тази работа заради заплатата: получавала 2 1/4 пенса за шапка. За тая цена тя трябвало да оплете и доизкара шапката, при което сламата за доизкарване на шапката трябвало да купува за своя сметка.

Нали тая майка и трите й деца не са извършили нищо, което да заслужава такова жестоко наказание? Те не са извършили престъпление. Дошло нещастието — това е всичко. Мъжът — баща и закрила — пада болен.

От това никой не може да се опази. То е работа на случая. Всяко такова семейство има толкова шансове да избегне Бездната, колкото и шансове да се провали внезапно в нея. Тия шансове могат да се сведат до студени, безжалостни цифри и тук ще бъде уместно да се приведат няколко такива цифрени данни:

Но всичко това са само случайности на професията.

Високата смъртност на населението в гетото играе ужасна роля. Средната възраст на смъртността сред населението в Уест Енд е петдесет и пет години; средната възраст за жителите в Ийст Енд е тридесет години. С други думи, обитателят на Уест Енд има двойно повече шансове за живот, отколкото обитателят на Ийст Енд. Какво да се каже за войната! Смъртността през време на войната в Южна Африка и на Филипинските острови изглежда сравнително нищожна. Тук, в центъра на мирния живот, се пролива повече кръв; и тук дори не са в сила културните закони на войната, тъй като жените, децата и пеленачетата се избиват тук не по-малко жестоко от мъжете. Войната! В Англия има 500 000 мъже, жени и деца на работа в разните индустриални предприятия, които се убиват, лишават се от работоспособност или стават негодни за работа поради болест.

В Уест Енд осемнадесет процента от децата умират до петгодишна възраст; в Ийст Енд до пет годишна възраст умират петдесет и пет процента от децата. В Лондон има училища, дето от сто деца, родени през годината, петдесет умират през следната година, а от останалите петдесет двадесет и пет умират, преди да навършат пет години. Масово убийство! Ирод не е постъпил тъй жестоко.

Твърдението, че индустрията прави по-големи опустошения между хората, отколкото войната, може да намери сериозна подкрепа в следните извадки от неотдавнашния отчет на Ливърпулския санитарен инспектор, при което казаното е приложимо не само за Ливърпул:

„В много случаи в двора огрява твърде малко слънце или никак не огрява и тук въздухът в жилищата е винаги спарен; това зависи много от обстоятелството, че стените и таваните тук са наситени с човешки изпарения, поемани от тяхното вещество в течение на много години. Любопитен пример за отсъствието на слънчева светлина в тия дворове се получи, когато комитетът по уредбата на паркове и градини поиска да украси жилищата на бедняците, като им подари саксии и сандъчета с цветя за поставяне по прозорците; тия подаръци се указаха непригодни за подобни дворове; чувствителни към болнавата атмосфера, цветята и растенията загинаха бързо“.

Г-н Джордж Хау е съставил следната таблица за трите енории на св. Джордж в Лондон:

Освен това, има опасни отрасли на труда, в които са заети безбройно число работници. Техният живот е по-несигурен от живота на войника в двайсетия век. В текстилната индустрия при обработката на лена — мокрите крака и дрехи предизвикват ненормално разпространение на всевъзможни бронхити, заболявания на белите дробове и остър ревматизъм; между това в работилниците, дето се разчесва преждата и се преде, мекият прах предизвиква в повечето случаи туберкулоза на белите дробове, и една жена, която е започнала тая работа на седемнадесет или осемнадесет години, вече към тридесет години губи здравето си и организмът й се руши. Работниците в химическите заводи, избирани от най-издържливите и великолепно сложени хора, живеят средно под четиридесет години.

Д-р Арлидж казва за грънчарския занаят:

— Прахът от глината не убива изведнъж, а постепенно, от година на година, засяда в белите дробове, докато най-сетне не образува в тях един слой от мазилка. Дишането става все по-трудно и по-трудно, задържа се и най-сетне престава. Прахът от олово, от камък, от глина, от дъски, прахът от пух, от вълна — всичко това убива по-смъртоносно от картечница. Най-опасен е оловният прах във фабриките за оловни белила.

Ето описанието на едно типично отравяне на младо, здраво, добре сложено момиче, постъпило във фабриката за оловни белила.

„След известен период от време то става малокръвно. Понякога върху венците се явява бледна синкава сянка, но случва се, че зъбите и венците си остават напълно здрави, без никаква синкава сянка. Заедно с развитието на малокръвието, тя започва да слабее, но тъй бавно, че това отбягва от нейното и на близките й внимание. След това настъпва болезнено състояние и главоболието се увеличава все повече. То се придружава често с помрачаване на зрението и временна слепота. Най-сетне момичето идва до едно състояние, което близките й и докторът смятат обикновено за истерика. Това състояние постепенно се усилва, додето се появяват гърчове; те започват от едната страна на лицето, после преминават в ръката, в крака от същата страна на тялото, най-сетне силните гърчове от епилептичен характер преминават върху целия организъм. Това се придружава със загубване на съзнанието, след което започват нови конвулсии, все по-силни, и през време на една от тях тя умира. Понякога съзнанието й се връща, частично или напълно; тогава тя се оплаква от силно главоболие, или бълнува, като при остра лудост, или пък става досадна и мрачна, като в дълбока меланхолия, и трябва да се свестява; когато заприказва, речта й е несвързана. Без никакво предупреждение, освен това, че пулсът й, станал нормален, отново става слаб и неуловим — идва нов припадък с гърчове, след което тя умира или изпада в сънно състояние, от което вече не се пробужда. В други случаи гърчовете постепенно преминават, главоболието престава и болната оздравява, след като изгуби зрението си напълно. Тая загуба може да се укаже или временна или непоправима“.

Ето няколко специфични случаи на отравяне с оловни белила.

„Шарлот Рафърти, едра млада жена с отлично здраве — цял живот тя не е боледувала ни един ден — става работничка във фабрика за оловни белила. Тя получила припадък на долните стъпала на стълбата на фабриката. Д-р Оливър я прегледал, намерил синина по венците й, доказателство, че организмът е заразен от оловото. Той предвидил, че гърчовете скоро ще се повторят. Те се повторили и тя умряла.“

„Мери Ан Толър, седемнадесет годишно момиче, без да е имало цял живот каквито и да са припадъци, три пъти се разболява и трябвало да напусне работата във фабриката. Преди да навърши деветнадесет години, у нея се явили признаци на отравяне с олово. Имала припадъци, по устните й се явила пяна, и тя умряла.“

„Мери А., необикновено енергична жена, могла да прекара в оловна фабрика двадесет години и през това време само веднъж имала колики. Осемте й деца умрели като пеленачета от гърчове. Една сутрин, разчесвайки косите си, тази жена внезапно престанала да владее двете си ръце.“

„Елиза Х., двадесет и пет годишна, след пет годишна работа в оловна фабрика, почувствувала силни болки. Постъпила в друга фабрика (от първата я уволнили) и работила две години без прекъсване. Тогава отново се явяват предишните симптоми, идват гърчове и тя умира за два дни от остро отравяне с олово“.

Г-н Воън Наш, като говори за неродените поколения, заявява:

„Децата на работниците и работничките във фабриките за оловни белила, като общо правило, се раждат на света само за да умрат в гърчове, отровени от олово; те или се раждат предивременно или умират в течение на първата година“.

В заключение ще приведа за пример съдбата на Хариет А. Уокър, младо седемнадесет годишно момиче, загинало в безнадеждната борба на индустриалното бойно поле. Тя се бе занимавала с гледжосване на съдове, което предизвиква отравяне с олово. Баща й и брат й бяха също безработни; тя скри болестта си, изминавайки шест мили на ден, за да отиде на работа, и толкова обратно, получаваше седем или осем шилинга седмично — и умря седемнадесет годишна.

Застоят в индустрията също играе голяма роля и тласка маса работници към дъното. Тъй като само седмичната заплата запазва семейството от нуждата, принудителното едномесечно безделие означава неописуеми лишения и нищета, а жертвите невинаги могат да се поправят от тяхното разрушително влияние, дори след като получат отново работа. Сега тъкмо е напечатан отчетът за митинга на Съюза на докерите, и в него се съобщава, че мнозина от тия работници не са получили в последно време, средно, повече от четири или пет шилинга седмично.

За младия работник или работничка или съпружеска двойка няма сигурност за щастлив и здрав живот, когато достигнат в напреднала възраст, или за гарантиране на старост. Колкото и да работят, те не могат да гарантират своето бъдеще. Всичко е работа на случая. Всичко зависи от неопределени случайности, в които те не са замесени. Никакви мерки на предпазливост не могат да ги отстранят, никакви хитрости не могат да ги отбягнат. Ако те останат на индустриалното бойно поле, трябва да срещнат опасността лице с лице и да рискуват срещу неравни шансове. Разбира се, ако те не са обикновени хора и не са приковани с роднински връзки към мястото, могат да избягат от индустриалното бойно поле. В такъв случай, най-сигурното за мъжете е да постъпят в армията, а за жените, комай да станат сестри на Червения кръст или да постъпят в манастир. В единия и в другия случай те трябва да се откажат от своето огнище, от децата, от всичко, което дава цена на съществуването и спасява от кошмарна самотна старост.