Джек Лондон
Човекът на Бездната (21)

Глава XX
Кафенета и нощни приюти

Още една дума потъмня, изгубила романтизма си, традицията и всичко, що образува ценността на думата. За мен оттогава думата кафене може да има каквото щете, само не приятно значение. Отвъд океана самото споменаване на тая дума бе достатъчно, за да извика в моята памет тълпа исторически посетители, да насели моята фантазия с безкрайна върволица остроумци, дендита, памфлетисти и членове на бохемата от Гръб Стрийт.

Но тук, отсам — уви и ах! — самото това название е недоразумение. Кафенето е място, дето хората пият кафе. Нищо подобно! В това заведение вие не ще получите кафе за никакви пари. Наистина, вие можете да поискате кафе и ще ви донесат в чашка нещо, което има претенцията на кафе; вие ще го опитате и ще се разочаровате, защото то, несъмнено, не ще бъде кафе.

Всичко, що може да се каже по повод на кафето, се отнася и до самото кафене. Тия заведения се посещават най-вече от работници — и това са мръсни, мазни места, дето отсъствува всичко, що би могло да приучи човека към приличие и да повдигне чувството му на собствено достойнство. Покривки и салфетки тук не съществуват. Човек яде сред огризките, оставени от неговите предшественици, и сам разхвърля своите огризки около себе си и на пода. В горещи дни ми се е случвало да се промъквам сред кал и огризки, покрили пода, и аз се решавах да ям само защото бивах ужасно гладен и бях способен да погълна каквото щете.

Но това е нормално положение за работника — ако се съди по насладата, с която се заема той за яденето. Храненето е необходимост, и за това не е нужно никакво лицемерие. Той идва със своята първобитна лакомия и убеден съм, отива си от тук със същия здрав апетит.

Когато видите как такъв човек на път за своята утринна работа си заръчва голяма чаша чай, приличен толкова на чай, колкото и на амброзия, измъква от джоба си комат сух хляб и го яде с тая мътилка, вие можете да си кажете със сигурност, че в стомаха на тоя човек няма оная храна, която му е нужна и че тая храна не е достатъчна да му даде сили за всекидневната работа. И освен това бъдете сигурни, че той и хиляди като него не са в състояние да изпълнят количеството и качеството на работата, що биха извършили хиляда други, похапнали за свое удоволствие месо и картофи и пийнали истинско кафе.

Като затворник за скитничество в Калифорнийския затвор, аз получавах по-добро ядене и пиене от онова, което се дава на лондонските работници в кафенетата. Когато работех в една ферма в Америка, аз получавах за дванайсет пенса закуска, която британският земеделец не е дори сънувал. Разбира се, той ще плати за своята закуска само три или четири пенса, но това ще излезе равностойно, тъй като аз получавах шест шилинга вместо неговите два или един и половина. От друга страна, аз на свой ред се справях с толкова много работа, каквато той също не е сънувал. Тъй че този въпрос има две страни. Човек, който живее при по-добри условия, винаги повече и по-добре работи, отколкото човек, поставен в лоши условия.

Моряците често правят сравнение между службата на английските и американски параходи. На английския кораб, казват те, има бедна храна, лошо заплащане, но лесна работа; на американския кораб — добра храна, добро заплащане и упорита работа. И това е приложимо към работническото население на двете държави. Океанските хрътки трябва да плащат за скорост и пара, както и работникът. Но ако работникът не е в състояние да заплати за това, той няма да има нужната бързина и пара, това е всичко. Доказателство за това ние виждаме, когато английският работник попадне в Америка. Той ще сложи в Ню Йорк повече тухли, отколкото в Лондон, още повече в Ст. Луис и още повече в Сан Франциско.^[1] Защо е така? — Защото стандартът му на живот непрекъснато се покачва.

Рано сутринта от двете страни на улиците, дето минават работниците на път за работа, множество жени седят на дъсчици с торби хляб. Грамаден брой работници го изкупуват и ядат пътьом. Те дори не поливат тоя сух хляб с чай, който могат да получат за пенс в кафенето. Несъмнено, човек не е подготвен за началото на всекидневната си работа след такова ядене; несъмнено е също, че от това ще загуби и стопанинът и цялата страна. В последно време държавниците почнаха да викат: „Събуди се, Англия“. Те биха показали много по-прост здрав смисъл, ако биха изменили своята песен на: „Храни се, Англия“.

Работникът се храни не само зле, но и мръсно. Аз стоях в месарницата и гледах тълпата пресметливи хазяйки, които се въртяха около късчетата, останките и обрезките на говеждото и телешкото; в Съединените щати това месо се купува за кучетата. Аз не бих гарантирал за чистотата на пръстите у тия домашни хазяйки, както не бих гарантирал и за чистотата на единствената стая, в която много от тях живеят с цялото си семейство; все пак, те разравяха, хващаха и пипаха всички тия останки, в стремежа си да получат нещо хранително за своите грошове. Аз наблюдавах едно късче месо, особено подозрително на вид, и го проследих в ноктите на повече от двадесет жени, докато се падна на мъничка, плаха на вид жена, която касапинът придума да го купи. През целия ден тоя куп останки растеше и намаляваше, върху него лепнеше уличната прах и кал, мухите се разполагаха по него, и мръсните пръсти го преобръщаха отново и отново.

Продавачи разнасят цял ден на колички купища изцапани и гниещи плодове и изцяло ги стоварват в единствената стая за живеене, която служи и за спалня. Тук те се подлагат на всевъзможни зарази, флуиди и вредни изпарения на претрупаното замърсено жилище, а на другия ден пак ги разнасят за продажба.

Бедният работник от Ийст Енд не знае що значи да се яде прясно, здраво месо и плодове; изобщо той твърде рядко яде месо или плодове. Но и квалифицираният работник не може да се похвали по отношение на яденето. Ако се съди по кафенетата — а това е твърде верен критерий — той цял живот не познава вкуса на чая, кафето или какаото. Помиите и буламачите на кафенетата, които са само различни вариации на помии и буламачи, никога дори не се доближават до това, което ние с вас сме свикнали да пием под името чай или кафе.

Спомних си един малък инцидент, свързан с кафенето на Майл Енд, близо до Джубили Стрийт.

— Ще ми дадеш ли нещо за това, дъще? Какво да е. Целият божи ден не съм турила троха в устата си, съвсем съм отслабнала.

Тъй говореше една старица, облечена в прилични черни дрипи; в ръката си държеше едно пени. Оная, която тя наричаше дъще, беше слаба четиридесет годишна жена, съдържателка и прислужница в кафенето.

Аз чаках не по-малко тревожно от старицата, как ще бъде приета молбата й. Беше четири часа след обяд; старицата изглеждаше слаба и болна. Жената се подвоуми за момент, после донесе голяма чиния „задушено младо агнешко с пресен грах“. Аз сам ядях същото ядене и по моето мнение, младото агне беше стар овен, а грахът би могъл да бъде по-пресен и все пак нямаше да бъде пресен.

Но работата е там, че това ядене струваше шест пенса, а съдържателката го даде за пени, за да потвърди за излишен път старата истина, че бедните са по-милостиви.

С куп благодарности бабата седна от другата страна на тясната масичка и се зае с димящата яхния. И аз и тя ядяхме упорито и мълчаливо, докато тя ми извика с бурен възторг:

— Продадох кутийка кибрит. Да — потвърди тя с още по-буен възторг. — Продадох кутийка кибрит. Ето как се сдобих с едно пени.

— Вие сигурно сте на доста години — забелязах аз.

— Вчера навърших седемдесет и четири — отвърна тя и отново се зае с наслада за яденето.

— Дявол да го вземе, бабо, бих искал да направя нещо за вас, много бих искал, но и аз днес за пръв път похапвам — каза младият момък, който седеше редом с мен. — И мога да похапна само защото случайно взех един шилинг за миене. Боже милостиви! Колко гърнета измих!

— Шест седмици не работя по своята специалност — продължаваше той в отговор на моя въпрос. — Попада само случайна работа от време на време.

В кафенетата се натъкваш на всевъзможни приключения, а аз няма да забравя лесно една такава амазонка в едно от заведенията близо до Трафалгар Скуеър, на която аз подадох, след поръчката, един суверен. (Понякога в кафенетата се полага да се предплаща и на лошо облечения не поднасят, додето не плати).

Момичето опита златната монета със зъбите си, дрънна я на тезгяха, после изгледа с унищожителен поглед парцалите ми и мен от глава до пети.

— Де сте го намерили? — попита тя най-сетне.

— Някакъв зяплю го остави на масата на излизане. Как? Не вярвате ли? — казах аз.

— С какво се занимавате? — попита тя, като ме гледаше спокойно в очите.

— Сам ги правя! — казах аз.

Тя презрително сви устни и ми върна остатъка от дребни сребърни монети, а аз, за да й отмъстя, също опитах всяка от тях със зъби и почукване.

— Ще ви дам още половин пени за късче захар в чая — казах аз.

— Вървете по дяволите — последва вежлив отговор. После тя допълни този вежлив отговор с ярки, но неудобни за печат изрази.

Аз никога не съм бил особено находчив в изразите, но тя изби от главата ми оная малка доза находчивост, която имах; изсърбах чая с чувството, че съм унищожен, а тя продължаваше да псува подире ми, дори когато бях излязъл вече на улицата.

Освен 700 000 лондонски жители, които заемат само една стая, а 900 000 други са настанени в ужасни, противозаконни условия, зарегистрирани са още 300 000, които преживяват в обществени домове, в отделни стаи в тия полуприюти. Има множество видове на тия полуприюти, но в едно те си приличат, от най-малките до чудовищно големите, даващи пет процента доход и възхвалявани шумно от буржоазията, която знае за тия домове решително всичко, освен едно, че в тях не може да се живее. Всички те са негодни за живеене. С това не искам да кажа, че покривите им текат, или че през стените им духа; искам да кажа, че животът в тези къщи е унизителен и нездрав. Гостилници за бедните — тъй ги наричат често, но това название е карикатура. Вие там няма да получите собствена отделна стая, дето да останете сам; щете не щете, ще ви дигнат от леглото ни в туй, ни в онуй време; всяка вечер вие трябва да възобновявате договора за наем на леглото и да предплащате сумата; тоя начин на живот, мисля, се различава доста от живота в хотела.

Аз не искам с това да осъждам безразборно всички едри частни и общински полуприюти и домове с евтини квартири. Далеч съм от това. Тия заведения са поправили много безобразия, практикувани в малките безотговорни нощни приюти, и те дават на работника за парите му повече, отколкото той е получавал някога; и все пак те не могат да се смятат с това за напълно годни за живот и здрави жилища, на каквито е в правото си да разчита човек, който отдава на обществото своя труд.

Дребните частни нощни приюти, като правило, са пълен ужас. Имал съм случай да преспивам в тях, та ги знам; но аз си позволявам сега да ги отмина и да се огранича с описанието на по-обширните и удобните. Близо до Мидълсекс Стрийт, в Уайтчапъл, аз намерих такъв дом, населен изключително с работници. Редица стъпала ме отведоха в някакво подземие. Там се оказаха две големи, мътно осветени стаи, дето хората готвеха ядене и ядяха. И сам аз възнамерявах да си сготвя нещо, но миризмата в това помещение уби апетита ми; затова се задоволих само да наблюдавам, как готвеха и ядяха другите.

Работник, току-що дошъл от работа, седна срещу мен на грубата дървена маса, и веднага се зае с ядене. Шепа сол, изсипана върху не особено чистата маса, заменяше за него маслото.

Той топеше в нея своя хляб, залък след залък, и сърбаше чай от голяма чаша. Късче риба допълваше менюто му. Той ядеше мълчаливо, без да гледа ни наляво, ни надясно, нито към мен през масата. На другите маси ядяха други хора, също мълчаливо. В цялата стая не можеше да се долови нито звук от разговор. Мрачно настроение царуваше в тая лошо осветена стая.

Мнозина седяха замислени над останките на своя обяд и аз се питах, за какви грехове са те тъй жестоко наказани…

От кухнята достигаха отгласи на по-оживен живот, и аз се осмелих да вляза в готварското отделение. Но миризмата, която ме порази при входа, тук беше още по-силна, и отвращението ме накара да изляза вън да подишам чист въздух.

Като се върнах, аз заплатих пет пенса за „кабина“ и получил квитанцията, във вид на голямо медно канче, излязох горе в пушалнята. Тук два големи билярда и няколко шахматни дъски бяха обиколени от работници, които пазеха своя ред за играене; други седяха наоколо, пушеха, четяха или почистваха дрехите си. Младите бяха весели, старите мрачни. Всъщност, всички се деляха на два вида хора — весели и мрачни, според възрастта. Но тая стая не можеше да даде по-голяма представа за домашна обстановка, отколкото оная в подземието. Разбира се, тук ние с вас, които знаем що е истинско домашно огнище, не бихме намерили никаква домашна обстановка. Върху стената висяха най-нелепи и обидни обявления, регулиращи поведението на наемателите, а в десет часа лампите се угасяваха, и не оставаше друго, освен да се спи. За това бе нужно да се спуснем отново в подземието, да върнем медния знак на якия портиер и да се качим по високата стълба в горните етажи.

Аз се качих на самия връх на зданието и пак слязох, пресичайки няколко етажа, пълни със спящи хора.

„Кабините“ бяха устроени най-добре: във всяка кабина имаше малко легло и около него оставаше още място за събличане. Бельото беше чисто, не мога да кажа нищо нито за него, нито за самия креват. Но в това нямаше уединение, вие никога не сте сам.

За да се получи приблизителна представа за коридора, разделен на кабини, представете си сандък за опаковка на яйца и увеличете мислено всяка преградка, докато достигнете седем фута височина и другите съответни измерения; после поставете този уголемен сандък на пода в голямата стая, прилична на хамбар, и работата е готова. Кабините нямат тавани, стените им са тънки, и хъркането на всички спящи и всяко движение, всяко обръщане на вашите близки съседи достига явно до слуха ви. И тая кабина ви принадлежи само за кратко време. Сутринта вие трябва да я напуснете. Вие не можете да поставите там своя куфар, да идвате и излизате по свое желание, да заключите след себе си вратата и други подобни. Фактически кабините нямат врати, има само предни входове. Ако искате да останете постоянен квартирант в тоя хотел за бедняците, трябва да се примирите с всичко това, а също и с чисто затворническите правила, които постоянно ви напомнят, че сте нищо, че имате толкоз малко собствена душа и изобщо нямате думата.

Аз твърдя, че човек, който изпълнява всекидневна работа, трябва да има поне отделна стая, дето да може да затвори вратата и да пази своето имущество, дето да може да седи и да чете на прозореца и да гледа на улицата; дето да може да идва и излиза според своето желание; дето да може да държи личното си имущество, да окачи портретите на майка си, на сестра си, на любимата си, на балерини и коне, ако това му е по душа — с една дума, той трябва да има свое собствено кътче на земята, за което да може да каже: — „Това е мое; това е моят ключ; светът остана зад вратата; тук аз съм стопанин и господар“. Той ще бъде по-достоен гражданин, тоя човек, и по-добре ще изпълни всекидневната си работа.

Аз се спрях на един от етажите на хотела за бедняци и се вслушах. Минах от креват на креват и гледах заспалите. Бяха повечето млади хора, от двадесет до четиридесет години. Нощният приют не е по джоба на старците. Аз гледах младите хора; бяха много, видяха ми се отлични момчета. Лицата им бяха създадени за женски целувки, вратовете им — за женски ръце. Като мъже, те бяха достъпни за любов. Бяха способни да обичат. Женската близост облагородява и смекчава, а те имаха нужда от облагородяване и смекчаване, докато всъщност ставаха всеки ден все по-ожесточени. И аз се попитах де са тия жени, и чух пияния смях на проститутката. Леман Стрийт, Ватерло Роуд, Пикадили и Странд — ми отвърнаха, и аз разбрах де са тия жени.