Джек Лондон
Човекът на Бездната (15)

Глава XIV
Хмел и събирачи на хмел

Разривът между работниците и земята взе такива размери, че земеделските окръзи в целия цивилизован свят зависят по въпроса за пласирането на храните от градовете. Земята разхвърля щедро своето узряло богатство, уличната сган, откъсната от земята, отново се отправя при нея. Но в Англия тия хора се връщат у дома не като блудни синове, а като отшелници, като скитници и парии, които техните селски събратя посрещат с подозрения и насмешки. Оставят ги да спят в затворите и нощните приюти при работническите домове или край стоборите и да живеят бог знае как.

Изчислено е, че само в Кент са нужни осемнадесет хиляди души работен народ, за да се събере всичкият хмел. И те отиват, покорни на призива, тъй като това е зов на празните им стомаси и последни отзвуци на страст към приключенията. Бърлогите, вертепите и гетото ги изхвърлят, но населението на бърлогите, вертепите и гетото с това не се намалява. Те наводняват селото, като ято демони, но селото не ще и да знае за тях. Те там не са на мястото си. Повели своите прегърбени, уродливи тела по пътища и пътеки, те напомнят някакви гнусни изчадия, излезли из недрата на земята. Самото им присъствие, фактът на самото им съществувание е вече оскърбление за ясното слънце и зеленото царство. Чистите стройни дървета покриват с позор изнурените им, прегърбени фигури, техният вид на трупове дръзко осквернява прелестта и чистотата на природата.

Може би аз сгъстявам боите. Как, за кого? За човек, който възприема живота във вид на акции и купони, тия бои са несъмнено сгъстени. Но за онзи, който възприема живота от гледище на човешкото достойнство, те не са никак сгъстени. Тия тълпи, затънали в жалко животинско живуване, в неизразима нищета, не се изкупват от някой милионер пивовар, който живее в дворец в Уест Енд, преситен от чувствени наслади, що му дават лондонските разкошни театри, води война със синовете на лордовете и принцовете и получава в края на краищата от краля дворянство! Той си извоюва шпори? — Нищо подобно!

В старо време мощният сив звяр се е хвърлял в средата на боя и си е спечелвал рицарски шпори, разсичайки главите на враговете от темето до брадата. Наистина, по-благородно е да убиеш силния човек с чистия удар на звънтяща стомана, отколкото с хитро сплетени икономически и политически манипулации да превърнеш врага с цялото му потомство, през няколко поколения, в животни…

Но да се върнем към хмела. Тук разривът със земята е тъй очевиден, както и във всички други отрасли на земеделието в Англия. Според това как постоянно расте производството на бира, постоянно пада урожая на хмела.

Колкото и малка да е в тая година посевната площ на хмела, лошото лято и ужасните бури още повече намалиха урожая. Това нещастие ляга както върху собствениците на хмел, тъй и върху работниците, събирачи на хмел. Собствениците по неволя ще се примирят с по-малка порция жизнени блага, работниците — с по-малка порция храна, която те и в добри времена рядко ядат до насита. Дълги печални седмици в лондонските вестници се явяваха заглавия, като следните:

Скитници колкото щете, но хмелът е малко и при това още не узрял.

После следваха безбройни бележки, като тая:

От хмелните полета идат нерадостни известия. Хубавото време през двата последни дни привлече в Кент стотици събирачи на хмел, които трябва да чакат, докато хмелът узрее. В Дувър броят на скитниците в работническия дом са се утроили в сравнение с миналата година; в същото време и в други градове закъснелият сезон става причина за силно увеличение числото на надничарите.

Като връх на нещастието, когато най-сетне беритбата започна, хмелът и събирачите едва не бяха пометени от страшен ураган — вятър, дъжд и глад. Хмелът бе изтръгнат от корен и съборен на земята, а събирачите на хмел, за да се укрият от градушката, едва не се издавиха в своите колиби и палатки в низините. Положението им след урагана стана катастрофално, нищетата им блесна още по-силно. Колкото и да бе слаб урожая, неговата гибел ги лиши от възможност да спечелят няколко пенита и за хиляди от тях не оставаше нищо друго, освен да си плюят на краката — обратно за Лондон.

— Пие не сме улични метачи, — казваха те, отвръщайки се от земята, цяла застлана с падналия хмел.

Останалите злобно мърмореха, работейки за един шилинг — цена, която се плаща в плодородна година, когато хмелът избуява първокласен и в лоша година, когато естествено производителите не могат да заплатят повече.

Аз минах през Тестън и Източен и Западен Фарлей скоро след урагана. Чух кудкудякането на събирачите на хмел и видях хмела, гниещ на земята. В оранжерията на Бархам Корт тридесет хиляди стъкла бяха разбити от градушката, а прасковите, сливите, крушите, ябълките, морковите, зелето, цвеклото — всичко бе разкъсано на късове, разпиляно на парцали.

Всичко това без съмнение беше твърде нерадостно за стопаните, но както и да е, нито един от тях не остана без обяд и чаша бира. И все пак вестниците посветиха на стопаните цели съчувствени колони. Техните материални загуби се предаваха най-подробно.

Г-н Хърбърт Л. изчислява своите загуби на 8000 ф., г-н Ф., известен пивовар, който обработва цялата земя в тази околност, губи 10 000 ф., а г-н X., пивовар в Уотърингбъри, брат на г-н Хърбърт Л., също е пострадал твърде на едро.

Що се отнася до събирачите на хмел — те не влизаха в сметката. Все пак аз си позволявам да твърдя, че няколко почти прилични на обяд обеди, изгубени от полугладния Уилям Бъгълс и полугладната госпожа Бъгълс и полугладните деца на Бъгълс — представляват по-голяма трагедия, отколкото 10 000 ф., изгубени от г-н Ф. При това, трагедията на полугладния Бъгълс може да се умножи на хиляди такива трагедии, докато драмата на г-н Ф. може да се умножи само на пет такива също драми.

За да видя какво ядат Уилям Бъгълс и подобните му, аз облякох моряшкия си костюм и тръгнах да диря работа. С мен беше младият обущар от Източен Лондон, Бърт, подмамен от мисълта за приключения и решил да вземе участие в моето пътуване. По моя съвет, той взе „най-окъсани“ парцали и докато скитосвахме от Мейдстоун по Лондонския път, той се тревожеше силно, че сме твърде зле облечени за нашата работа.

Не може да се каже, че той не беше прав. Когато се отбихме в една кръчма, кръчмарят ни изгледа подозрително и лицето му не се разведри, докато не му показахме, че имаме пари. Местните жители по брега ни гледаха с недоверие, а безделниците от Лондон, минаващи покрай нас с каляски, викаха и се надсмиваха над нас, като ни подхвърляха обидни думи. Но преди още да обиколим Мейдстоун, моят приятел се убеди, че ние сме облечени също тъй, ако не и по-добре, от всеки среден събирач на хмел. Някои образци на дрипи, които срещахме по пътя, бяха поразителни.

— Водата спада! — извика на другарките си една жена цигански тип, когато приближихме дългия ред сандъци, дето берачите трупаха хмела.

— Сещаш ли се? — пошепна ми Бърт. — Тя говори за тебе.

Аз се сетих. И нека призная, тя избра хубава метафора. Когато водата спада, лодките остават на брега и не дигат платна; и морякът, когато водата спада, също не тръгва на път. Моите моряшки дрехи и моето явяване на хмелното поле доказваха, че аз съм моряк без кораб, мореплавател на суша, и разбира се, аз бях твърде приличен на лодка, изхвърлена на брега при отлив.

— Можете ли да ни дадете работа, стопанино? — попита Бърт надзирателя, възрастен, твърде зает човек с добродушно лице.

— Няма го! — бе казано с решителен тон. Но Бърт продължаваше да настоява и да върви подире му, а аз вървях след Бърт — почти през цялата нива. Може би нашата настойчивост мина пред надзирателя като жажда за труд, или го трогна нашият плачевен вид и нерадостна повест — ние с Бърт не можахме да решим; но в края на краищата сърцето му се смекчи и той ни посочи единствения свободен сандък, който бе на лице: тоя сандък бе оставен от двама души, доколкото можах да разбера — защото не били в състояние да преживеят със своята надница.

— Ще се държите прилично, чувате ли? — предупреди ни надзирателят като ни остави на работа между жените.

Беше в събота през деня и ние знаехме, че работата ще свърши скоро; затова ние се заехме сериозно за работа, за да разберем, ще получим ли поне за шепа сол. Не беше сложна работа — женска работа, собствено, а не мъжка. Ние седяхме на края на сандъка, между хмеловите пъртини, а работникът, който внасяше хмела, ни подаваше едри миризливи клончета. За един час ние усвоихме цялата философия на работата. Когато пръстите ни привикнаха автоматично да различават цветовете на хмела от листата и едновременно да откъсваме половин дузина цветове, вече нямаше какво да учим.

Работихме пъргаво, толкова бързо, колкото и жените, макар че техните сандъци се напълниха по-бърже, благодарение на цял рояк деца, които късаха хмела с две ръце почти тъй бързо, както и ние.

— Не оголвайте всички листа, забранено е — каза ни една от жените. Ние й благодарихме за това сведение.

През целия ден ние се убедихме, че в тая работа мъжът не може да изкара за преживяване. Жените можеха да бъдат толкова, колкото и мъжа, децата работеха малко по-лошо от жените; затуй невъзможно бе мъжът да се състезава с жената и половин дузина деца. Жената и половин дузина деца се смятаха за единица, и техните съединени сили определят надницата на тази единица.

— Слушай, другарю, аз съм гладен като звяр — казах на Бърт. — Ние не сме обядвали.

— Дявол го взел, ще взема да плюскам хмел — отвърна той.

Ние почнахме да оплакваме нашата непредвидливост: защо не сме произвели многобройно потомство? То би ни помогнало в тоя черен ден. С разговор времето вървеше незабелязано, нашето бъбрене развличаше нашите съседи. Ние спечелихме симпатиите на работника, който очистваше пъртините, млад селски момък: той пак почна да подхвърля няколко откъснати цветове в нашия сандък. Ние обсъждахме с него колко можем да „субсидираме“ и узнахме, че изработвайки един шилинг за седем крини, ние можем да „субсидираме“ или да сме авансирали към нас само един шилинг за всеки дванайсет крини. С други думи, заплатата за пет от всеки дванадесет крини се удържа от стопанина, за да задържи събирача на хмел на работа до края.

Но все пак, приятно бе да се седи тук под яркото слънце; златен цветен прах струеше от ръцете ни, острият аромат на хмела щипеше ноздрите ни и ние смътно си спомняхме шумните градове, отдето са дошли тия хора. Бедната улична тълпа! Бедни граждани на уличните локви! Дори и те чувствуват глад към земята. И те смътно тъжат за почвата, отдето са ги откъснали, за свободния живот на открит въздух, за вятъра, дъжда и слънцето, неосквернени от градските тълпи. Както морето зове моряка, тъй тях ги зове земята. И в самата дълбочина на техните недоносени и израждащи се черупки странно ги вълнуват смътни спомени от село — наследени от прадедите, живели преди възникването на градовете. И по непонятен начин ги радват миризмите, картините и звуците на войната, които тяхната кръв не е забравила, макар че те сами не ги помнят.

— Няма вече хмел, другарю — каза Бърт.

Беше пет часа. Работниците, които чистеха пъртините, се разотидоха. Ние трябваше да чакаме със скръстени ръце цял час, додето дойдат приемателите. Краката ни зъзнеха от студ, полъхнал по стъпките на залязващото слънце. В съседния сандък две жени и половин дузина деца бяха събрали девет кутии, тъй че петте крини, намерени от надзирателя в нашия сандък, доказваха, че ние сме работили не по-зле от тях; тия половин дузина деца бяха все момчетии от девет до четиринадесет години.

Пет крини! Ние изработихме осем и половина пенса — на двама мъже — за два часа и половина. Четири пенса и нещо на човек. Малко повече от пени на час. Но определиха да ни дадат за „субсидираната“ работа само пет пенса; платецът, впрочем, нямаше дребни пари, та трябваше да ни даде шест пенса. Всичките ни молби да ни даде цялата сметка останаха напразни. Платецът заяви високо, че сме получили едно пени повече, отколкото ни се полага, и ни обърна гръб.

Да допуснем, за целите на аргументацията, че ние бяхме наистина, за каквито се препоръчвахме, а именно — бедняци, скитници. Но какво беше нашето положение? Нощта наближаваше, а ние не бяхме вечеряли, а у двамата ни имаше само шест пенса. Аз бях достатъчно изгладнял, за да изям три порции по шест пенса, също и Бърт. Едно беше очевидно. Задоволили своите стомаси в размер 16 1/2 от техните нужди, ние ще изхарчим всичките шест пенса, без собствено да ги задоволим, защото дългът към нашите стомаси ще остане в размер 83 1/2 процента от техните нужди. Като скитници ние можехме да прекараме нощта под стобора, което не би било тъй лошо, ако бяхме сити. Но студът на празен стомах — това е вече по-лошо. На другия ден беше неделя и работа, значи, нямаше. Но нима нашите стомаси ще прекратят своята музика заради празника? Ето значи, към що се свеждаше нашата задача; как да се намерят три трапези в неделя и две в понеделник (в понеделник вечер ние бихме могли пак да получим „субсидирана“ работа) Ние знаехме, че нощните приюти са пълни и че ако бихме подирили подслон у някой фермер или селянин, имаше голяма вероятност да попаднем за четиридесет дни в затвора. Какво трябваше да правим?

Ние се спогледахме един друг… с отчаяние? — Ни най-малко! Ние радостно поблагодарихме Бога, че не сме като другите хора, и особено като събирачите на хмел. И тръгнахме надолу по пътя в Мейдстоун, подрънквайки в джоба полукроните и флорините, които бяхме взели със себе си от Лондон.