Джек Лондон
Човекът на Бездната (23)

Глава XXII
Самоубийство

При пълната несигурност на живота и неустойчивостта на шансовете за щастлив обрат на съдбата — неизбежно е, че животът се цени евтино, а самоубийството е обикновено явление. Толкова обикновено, че не може да вземете вестник, без да се натъкнете на самоубийство, а в полицейския съд делата за покушение върху собствения живот не възбуждат по-голям интерес от всяка обикновена „пиянска“ работа, и се решават със същата бързина и същото безразличие.

Спомням си един случай в полицейски съд на Темза. Мога да се похваля със зрението и слуха си и с достатъчно познаване на хората и живота, но трябва да призная, че когато се намирах в тая съдебна килия, порази ме светкавичната бързина, с която минаваха през юридическата машина всички тия пияници, скандалджии, скитници, буйствуващи, побойници на жени, крадци, купувачи на крадени вещи, мошеници и улични жени. Скамейката на подсъдимите се намираше насред килията (дето светлината е по-силна) и тук постоянно влизаха и излизаха мъже, жени и деца — в такъв непрекъснат порой, както потока на присъдите, изливащ се от устата на съдията.

Докато размислях, по повод на един охтичав купувач на крадени вещи, който се оправдаваше със своята неработоспособност и с нуждата да издържа жена и деца и бе осъден на една година тежка работа, на подсъдимата скамейка се яви млад момък, около двадесет годишен. „Алфред Фрийман“ — чух аз името му, но не разбрах в какво се обвинява. Една пълна матрона се яви на мястото на свидетелите и взе да дава показания. Аз узнах, че тя е жена на пазача при шлюза. Било нощ. Тя чула плясък на вода, изтичала при шлюза и видяла подсъдимия във водата.

Аз отвърнах поглед от нея и погледнах него. Ето в какво го обвиняваха: в опит за самоубийство. Той стоеше замаян и разсеян; красивите му кестеняви коси падаха върху челото; лицето му беше мъртвобледо и изранено, но все още момчешко.

— Да, сър — казваше жената, — едва го измъкна от водата, той пак се дърпа назад. Тогава аз извиках за помощ, случайно наблизо минаваха работници и ние го измъкнахме и го предадохме на полицая.

Съдията поздрави жената за мощните й мускули и всички в съдийската килия се разсмяха. Но аз видях в тоя случай само момчето на прага на живота, жадно дирещо смъртта в мръсната вода и не намерих тук нищо смешно.

После на мястото на свидетелите се яви мъж, който удостовери доброто поведение на момчето и приведе смекчаващи вината обстоятелства. Той бил началник на момчето. Алфред е добро момче; но вкъщи имал големи неприятности, парични затруднения. При това майка му заболяла. Той имал наклонност да се тревожи, и тъй се тревожил до тогава, докато отпаднал и взел лошо да работи. Той (надзирателят), за да запази своята репутация, бил длъжен да уволни момчето

— Имате ли нещо да кажете? — бързо попита съдията.

Момчето на скамейката на подсъдимите измърмори нещо непонятно. То беше все още зашеметено.

— Полицай, какво казва подсъдимият? — попита нетърпеливо съдията.

Здравият мъж в синьо наведе ухо към устните на подсъдимия и отвърна:

— Казва, че много съжалява, Ваша чест.

— Делото се отлага. Обратно в затвора — обяви негова чест, и следващото дело вече започна; първият свидетел вече полагаше клетва. Момчето, зашеметено и разсеяно, излезе заедно с надзирателя.

Това бе всичко; пет минути от началото до края, и вече двама озверени апаши на скамейката на подсъдимите се мъчеха да хвърлят един на друг вината за кражбата на една въдица, на стойност не повече от десет цента.

Главното нещастие на тия бедняци е това, че те не умеят да свършат със себе си, и обикновено трябва да направят два или три опита, преди да сполучат. Това е, без съмнение, ужасно досадно за полицаите и съдиите и им причинява безкрайни главоболия. Впрочем, съдиите понякога изразяват твърде откровено своите възгледи по този въпрос и укоряват подсъдимите за несполучливия им опит. Тъй например, съдията, при разглеждане неотдавна делото на Ан Ууд, опитала да се удави в канала, попита с негодуване подсъдимата:

— Щом сте решили да го направите, защо не свършихте изведнъж? Хвърляте се във водата — и работата свършена, вместо да ни причинявате сега толкова грижи и работа.

Бедността, мизерията, страхът пред работническия дом — ето главните причини за самоубийства сред работническата класа. — „По-добре ще се удавя, отколкото да отида в работническия дом“ — заявява Елън Хюз Хънт, петдесет годишна. Миналата сряда правиха в Шордич съдебна аутопсия на тялото й. Дойде мъжът й от Ислингтънския работнически дом, за да даде показания. Той бил разносвач, но пропаднал и бедността го подгонила в работническия дом; жена му отказала да го последва.

За последен път я бяха видели в един часа през нощта. Три часа по-късно шапката и палтото й бяха намерени на кея при Риджънт канал, а после измъкнаха от водата и тялото й. Резолюцията: Самоубийство в припадък на умствено разстройство. Подобни резолюции са престъпление срещу правдата. Законът е лъжа и с негова помощ хората лъжат най-безсрамно. Например, една обезчестена жена, захвърлена и оплюта от близките си, отравя себе си и детето си с опиум. Младенецът умира; тя се поправя. След няколкодневно лежане в болницата, предявяват й обвинение в убийство, признават я за виновна и я осъждат на десет години тежка работа. Тъй като тя се поправила, законът я признава отговорна за своите постъпки; между това, ако тя бе умряла, същият закон би изнесъл решение за временно умопомрачение.

Сега да се върнем към делото на Елън Хюз Хънт. Също тъй логично би било да се признае, че мъжът й е страдал от временно умопомрачение, когато той отива в работническия дом, както обвиняват нея във временно умопомрачение, задето се е хвърлила в канала. Кое местожителство е по-приятно, е въпрос на разбиране, на едно или друго гледище. Що се отнася до мен, от това, което ми е известно за каналите и работническите домове, аз бих избрал, ако бях в подобно положение — канала. И аз имам смелост да потвърдя, че не съм по-умопобъркан от Елън Хюз Хънт, мъжът й и останалото човешко стадо.

Човек вече не следва инстинкта с древното естествено покорство. Той се разви в мислещо същество и може да се хваща за живота с разум или да се откаже от него, според това дали той обещава или не много радости или скърби. Аз се осмелявам да твърдя, че Елън Хюз Хънт, измамена във всички радости на живота, които наглед й осигурява едно петдесет и две годишно служене на обществото, без да има пред себе си нищо, освен ужасите на работническия дом, бе напълно разумна и уравновесена, когато реши да се хвърли в канала.

И аз се осмелявам да твърдя, че съдът би постъпил по-разумно, ако би изнесъл присъда, обвиняваща във временно умопомрачение обществото, което е допуснало Елън Хюз Хънт да бъде излъгана във всички радости на живота, спечелени с нейното петдесет и две годишно служене на обществото.

Временно умопомрачение. О! Тази проклета фразеология, тия лъжи, зад които се крият хората с котлети в търбусите и здрави ризи на гърба, за да се освободят от отговорност за своите братя и сестри с празни стомаси и скъсани ризи!

Цитирам от един брой на „Наблюдател“, вестника на Ийст Енд, следните обикновени факти:

„Параходният огняр Джони Кинг се обвинява в покушение върху живота си. В сряда обвиняемият се отправил в полицейския участък в Боу и заявил, че е погълнал голяма доза фосфорна паста, защото бил в тежко положение и не можел да намери работа. Кинг бива въведен в канцеларията, дето му дават за повръщане, след което той повърнал една част от отровата. Обвиненият заяви, че крайно съжалява за постъпката си. Макар да имал похвална атестация за шестнадесет годишна служба, не могъл никъде да намери работа. Г-н Дикинсън върна обвиняемия, за да може да го навести мисионерът при съда.“

„Тимъти Уорнър, тридесет и две годишен, се обвинява в същото престъпление. Той се хвърлил във водата от кея на Лаймхаус и когато го спасили, казал: — Направих го нарочно.“

„Елън Грей, прилична наглед млада жена, се обвинява в опит да свърши със себе си. В осем и половина сутринта в неделя полицаят намерил обвиняемата паднала на тротоара на Бенуърт Стрийт; била в силно опиянено състояние. Държала в ръце празна бутилка и заявила, че преди два или три часа е погълнала известно количество морфин. Тъй като била, естествено, много зле, изпратили за участъковия лекар, който й дал да пие кафе и заповядал да не я оставят да заспи. В съда тя обясни, че е посегнала на живота си, защото нямала нито дом, нито приятели.“

Не казвам, че всички, които се самоубиват, са нормални, както не казвам, че нормални са всички, които не посягат на живота си. Несигурността да имаш подслон и храна е, впрочем, една от главните причини на умопобъркването. Носачите на плодове и всякакви улични търговци, тая класа на труженици, прекарващи от ден за ден, дават най-голям процент болни в психиатрическите лечебници. Между мъжете на тези класи всяка година полудяват 26, 9 на 10 000, а между жените 36, 9. От друга страна, от войниците, осигурени поне с ядене и помещение, полудяват 13 на 10 000, а от фермерите и търговците — само 5, 1. Тъй че уличният търговец на плодове има два пъти повече шанс да полудее, отколкото фермера.

Мъката и бедността много лесно могат да лишат хората от разум, един да подгонят в лудницата, а друг да изпратят в моргата или на бесилката. Когато дойде нещастието и бащата на семейството, въпреки своята любов към жена си и децата си и на желанието си да се труди, не намира нийде работа, разумът му може лесно да се повреди и светлината в очите му да угасне. Това е особено ясно, ако се вземе предвид, че тялото му е изтощено от гладуване и болест, и това в допълнение към душата му, която се разкъсва на части при вида на страданията на жена му и дечицата.

„Красив мъж с гъсти черни коси, тъмни изразителни очи, изящно продълговато лице и мъхнати светли мустаци“ — тъй описва един репортер Франк Кавила, когато той се явява в съда, в мрачния месец септември, „облечен в силно износен сив костюм и без яка“.

Франк Кавила бе бояджия тапицер в Лондон. Той е описан като добър работник, човек положителен, несклонен към пиянство, и всичките му съседи едногласно твърдят, че е бил нежен, любящ мъж и баща. Жена му, Хана Кавила, беше едра, красива, весела жена. Тя особено се бе грижила децата да отиват (всички съседи отбелязвали тия факти) на училище акуратно и чисто облечени. И по този начин, благодарение на този човек, с такава сполука, работлив и трезвен, всичко вкъщи вървяло отлично, вкъщи царувало изобилие. Но изведнъж идва нещастието. Той бе работил при г-н Бек, архитект, и живеел в една от къщите на своя шеф, на Тръндли Роуд. Г-н Бек бе изхвърлен от своята двуколка и убит на място. Нещастието дойде в образа на един упорит кон и Кавила трябваше да дири нова работа и друга квартира.

Това се случи преди осемнадесет месеца. Осемнадесет месеца той бе напрягал силите си в борбата. Той нае стая в един малък дом на Батавия Роуд, но не можа да свърже двата края. Не можеше да намери постоянна работа. Той мъжки се пресилваше със случайна работа от всякакъв род, а жена му и четирите му деца умираха пред очите му от глад. Той сам гладуваше и на края отслабна и се разболя. Това се случи преди три месеца и тогава вече нямаха абсолютно нищо за ядене. Не се оплакваха, не промълвяха ни дума за това; но бедняците всичко знаят. Хазяйките от Батавия Роуд им изпращаха ядене, но Кавила се държаха с такова достойнство, че тая помощ им се изпращаше анонимно, тайно, за да не се оскърби тяхната гордост.

Нещастието дойде. Той се бори, гладува, страда осемнадесет месеца. Веднъж, през септември, той стана една сутрин рано. Извади джобното си ножче. Преряза гърлото на жена си Хана Кавила, тридесет и три годишна. Преряза гърлото на своя първенец Франк, дванадесет годишен. Преряза гърлото на своя син Уолтър, осем годишен. Преряза гърлото на дъщеря си Нели, четири годишна. Преряза гърлото на Ърнест, най-малкото си шестнадесет месечно дете. После той пази труповете цял ден до вечерта, докато дойде полицията, и предложи на полицейските агенти да пуснат пени в газометъра, за да могат да видят по-добре.

Франк Кавила се яви в съда, облечен в силно износен сив костюм, без яка. Беше красив мъж с гъсти черни коси, тъмни изразителни очи, изящни, продълговати черти на лицето и мъхнати светли мустаци.