Джек Лондон
Човекът на Бездната (1)

Предговор

Всичко, що съм разказал в тази книга, е преживяно от мен в 1902 година. Аз слязох на дъното на Лондон в онова душевно състояние, което най-добре бих сравнил с настроението на изследователя. Исках да се убедя във всичко със собствените си очи, а не да слушам ония, които нищо не са видели, или ако са видели, видели са го преди мен. Освен това, аз взех със себе си своя собствен прост критерий, с който трябваше да измервам живота на низините. Всичко, що обогатява живота, що помага за физическото и духовно здраве, е добро; всичко, що отслабва живота, що му вреди, пречи на неговия растеж, обезобразява го — е зло.

Читателят ще разбере веднага, че аз видях много зло. Да не се забравя, че времето, за което пиша, се смяташе, като „добро време“ за Англия. Гладът и липсата на покрив, с които трябваше да се сблъскам, са хроническо състояние, което не изчезва никога, дори в периоди на най-голямо благоденствие.

След лятото, което описвам, дойде зимата. Множество безработни, наредени в процесии — по дванайсет в група — по цели дни маршируваха из улиците на Лондон, искайки хляб. Г-н Джъстин Маккарти в „Ню Йорк Индипендънт“ дава на това положение следното описание:

„В работническите домове няма свободно място, дето биха се събрали гладните тълпи, които денонощно обсаждат вратите им с просби за храна и подслон. Всички благотворителни учреждения са изчерпили своите средства в желанието си да доставят храна за гладните обитатели на мансардите и подземията на лондонските предградия; помещенията на Армията на спасението в разните части на града нощем се обсаждат от тълпи безработни и гладни, на които не може да се достави нито покрив, нито средства за съществуване“.

Казва се, че моята критика на онова, що видях в Англия, е твърде песимистична. Трябва да прибавя за свое оправдание, че от всички оптимисти аз съм едва ли не най-горещия. Но аз съдя за човечеството повече по единичната личност, отколкото по политически признаци. Обществото расте, докато политическият механизъм се разпада на части и се превръща в развалини. Колкото до Англия, що се отнася до нейното мъжко или женско население, до неговото здраве и щастие, аз предвиждам за нея широко и щастливо бъдеще. Но по отношение на повечето нейни политически учреждения, които в днешно време не отговарят на целите, аз виждам, че ги чака една съдба — пълно разпадане.