Джек Лондон
Човекът на Бездната (10)

Глава IX
Работническият дом

Преди всичко трябва да искам прошка от тялото си за оная кал, по която го влачих, и от своя стомах — за оная помия, която вкарвах в него. Аз бях в работническия дом, но също тъй и избягах от работническия дом.

След два несполучливи опити да проникна в работническия дом в Уайтчапъл, аз излязох рано сутринта и много преди три часа след пладне заех място в редицата на очакващите. По-рано от шест не пущаха, но и в тоя ранен час аз бях двайсети в редицата. В туй време се пръсна слуха, че ще пуснат само двадесет и двама. Към четири часа в редицата стояха вече тридесет и четирма човека, при което последните десет се прилепиха със смътната надежда да влязат по някакво чудо. Идваха още мнозина, при вида на редицата отминаваха по-нататък, пълни с горчивата увереност, че домът ще бъде препълнен. Отначало разговорът вървеше лениво, додето човекът, който стоеше пред мен, и човекът, който стоеше зад мен, не откриха, че и двамата бяха лежали временно в една и съща болница от шарка, макар че наличността на шестстотин пациенти не би им дала възможност да се запознаят там. Те си спомниха за тая празнина веднага, разказвайки за своята болест и описвайки и сравнявайки нейните отвратителни подробности с най-голямо хладнокръвие. Аз узнах, че смъртността, средно, бе един на шест човека, че единият от тях прекарал там шест месеци, а другият два и половина, и че и двамата „изгнили там съвсем“. От думите им по кожата ми пропълзя мраз, и аз ги попитах кога са напуснали болницата. Единият бе излязъл преди две седмици, другият — преди три. Лицата им бяха сипаничави (макар да се уверяваха взаимно, че няма нищо подобно) и освен това, те ми показаха ръцете си, дето под ноктите бяха останали още „зародиши“ от шарката, не изгубили още силата си. За да ме убедят в това, те разчоплиха една пъпка на ръката си, и от там нещо отлетя във въздуха. Аз се помъчих да се свия в дрехата си, с горещата, но мълчалива надежда, че заразата не ме е сполетяла.

Беше ясно, че и в двата случая шарката бе причина да бъдат те сега скитници. И двамата бяха работили, преди да боледуват от шарка, и двамата излязоха от болницата „разорени“, с тежката задача в перспектива — да намерят работа. Досега не бяха намерили и бяха дошли в работнически дом, за да си починат от трите безсънни нощи, прекарани на улицата.

Изглежда, че не само състарилият се човек се наказва за своето неволно нещастие, но и този, когото посети болест или нещастен случай. По-късно аз влязох в разговор с друг човек, когото наричаха „Джинджър“ и който стоеше в началото на редицата — верен признак на онова, което той чакаше от един часа след обяд.

Веднъж, преди една година, когато служил у един търговец на риба, той носил голям кош с риба, който бил твърде тежък за него. Резултат: „нещо се скъса в мен“, и ето — кошът на земята, а той — също на земята, редом с коша.

В първата болница, дето бил веднага отнесен, му казали, че има херния, намалили подутината, дали му малко вазелин за разтриване, държали го четири часа и му казали, че може да си върви. Но след два или три часа прекарани на улицата, той пак паднал по гръб. Но тоя път той се отправил за друга болница, дето го и оставили. Но всичката работа е там, че неговият господар не направил нищо — абсолютно нищо — за човека, осакатен на негова служба, и дори отказал да му дава от време на време каква да е работа, когато излязъл от болницата. Джинджър беше свършен човек. Единственият начин да припечели бе тежкият физически труд. Сега вече той е неспособен за тежка работа и от сега нататък до смъртта му — работническият дом, черквата и улицата — ето всичките му перспективи при диренето на храна и покрив. Идва нещастието — и край на всичко. Той взима на гърба си твърде тежък товар риба и върху надеждите му да намери щастие в живота бива поставен кръст.

В редицата имаше няколко души, които бяха ходили в Съединените щати, и които искаха да останат там и сега проклинаха себе си, че са имали глупостта да заминат от там. Англия бе станала за тях затвор — затвор, от който нямаше надежда да се изтръгнат. Нямаха възможности нито да спестят пари за път, нито да го изработят. Страната беше премного наводнена с бедняци.

Аз играех ролята на моряк, който е изхарчил парите си и заложил дрехите си и те всички ми съчувствуваха и ми даваха множество добри съвети. Всички тия съвети се свеждаха изобщо към следното:

Да избягвам такива места като работническия дом. Там няма нищо добро за мен. Аз трябва да отида на брега и да употребя всички усилия да постъпя на някой параход. Да намеря работа, ако е възможно, и да спестя около един фунт; с помощта на тия пари аз мога да подкупя който и да е лакей или готвач на парахода, който ще ми даде възможност да изработя пътя си. Завиждаха ми на младостта и силата, които рано или късно ще ми помогнат да се измъкна от тая страна. Те вече не притежаваха тия качества. Годините и английското жестокосърдие бяха ги сломили, песента им беше изпята.

Но там имаше един, който бе още млад, и който, убеден съм, в края на краищата ще се измъкне. Той бе заминал в Съединените щати съвсем млад човек и през своето четиринайсет годишно престояване не бе седял без работа повече от дванайсет часа. Беше спестил пари, понеже му потръгнало, и се върнал в родината. И ето сега той стои в редицата пред вратата на работническия дом.

Той ми съобщи, че през последните две години служил като готвач. Работил от седем часа сутринта до десет и половина вечерта, а в събота — до два и половина след полунощ. Деветдесет и пет часа в неделята, за което получавал двайсет шилинга.

— Но и самата работа и нейната продължителност ме изнуряваха — каза той — и аз зарязах работата. Имах малко спестени пари, но ги похарчих, докато диря друга работа.

Тая бе първата му нощ в работническия дом и той бе дошъл тук само за да си отдъхне. Щом излезе от тук, имаше намерение да се отправи в Бристол, сто и десет мили далеч, дето се надяваше да попадне някак в някой параход, на път за Съединените щати.

Другите, които стояха в редицата, бяха друг род хора. Едни от тях бяха бедни, жалки, тъпи животни, но при все това, в много отношения твърде човечни. Спомням си един каруцар, който очевидно се връщаше у дома си след дневната работа, спрял каруцата си близо до нас, за да се качи младият му син, излязъл да го посрещне. Каруцата беше висока, а младият му син бе нисък, и неговите многобройни опити свършиха с несполука. При тая картина един от най-жалките дрипльовци излезе от редицата и го вдигна. Добрата страна на тая постъпка бе тая, че услугата бе направена от чувство. Коларят беше беден, и човекът знаеше това; човекът стоеше в редицата пред вратите на работническия дом, и коларят знаеше това, и човекът направи тая малка услуга и коларят му поблагодари точно така, както бихме постъпили ние с вас.

Аз отбелязах още една красива чертица, която показаха събирачът на хмел и неговата бабичка. Той стоя в редицата около половин час, когато бабата (жена му) приближи до него. Тя беше, облечена прилично за една жена от нейната класа с износена шапка и загънат в платнище вързоп в ръце. Когато тя разговаряше с него, той излезе напред, хвана увисналия кичур от сивите й коси, развявани от вятъра, ловко го нагъна около пръста си и го пъхна зад ухото й. Тая сценка навежда на цял ред заключения. Очевидно той я много обичаше, за да иска тя да изглежда спретната и акуратна. Той се гордееше с нея, застанал тук, в редицата пред работническия дом, и искаше му се тя да има приличен вид в очите на другите нещастници около него. Но последното и най-доброто, и което бе главен източник на всички други мотиви — от оная силна любов, която той имаше към нея; защото мъжът не е склонен да измъчва главата си с грижи за акуратността и чистотата на жената, която не обича, пък не би се и гордеел с такава жена.

И аз си зададох въпроса защо тоя човек и жена му, които работят тежка работа, както узнах от разговорите, искат да попаднат в пристанището на бедните. Той беше горд със старата си жена и със своята собствена особа. Когато го попитах как мисли той, колко може да спечели от тая работа — събиране на хмел — такъв един юначага като мен, той ме измери с очи и каза, че това зависи от много неща. Много хора са твърде тежки за събиране на хмел и правят опущения. За успеха на тая работа трябва да имаш главата си на място и да работиш бързо с пръсти — трябва да работиш извънредно бързо с пръсти. Сега те с жена си правят това доста бързо, като напълват цял сандък, без да заспят над него. Но те се занимават с това вече няколко години.

— Имах един другар, който умря миналата година — заговори един човек. — Той се занимаваше с това за пръв път, но се върна с два фунта и десет шилинга в джоба, а беше работил само един месец.

— На, видите ли, — каза събирачът на хмел, а в гласа му звучеше неизразимо възхищение. — Види се, бил е сръчен. Като да е бил роден тъкмо за това.

Два фунта и десет шилинга за цял месец работа, и то такава, за която човек „като да е бил роден!“ И при това да спиш без одеяло и да живееш бог знае как. Има моменти, когато чувствувам благодарност, че не съм се родил гений на каквото и да било, дори и за събиране на хмел.

Колкото за това, с какво трябва човек да се обзаведе за тая работа, тук събирачът на хмел ми даде истински съвет, на който вие също обърнете внимание — вие, нежните, кротки люде — за в случай, че съдбата ви изхвърли някога на лондонските улици.

— Ако вие нямате канче и кухненски съдове, ще можете да се храните с хляб и сирене. В това няма нищо хубаво. Нужен ви е и горещ чай, и овощия, и къс месо от време на време, ако искате да работите както трябва. Ако минаваш със сухоежбина, много няма да изработиш. Ето какво трябва да правиш, мойто момче. Иди сутрин рано и надзърни в боклукчийските сандъци. Там ще намериш много канчета, в които може да се вари храна. Хубави канчета, някои за почуда удобни. Ние с бабата намерихме по тоя начин чудни канчета! (Той посочи с ръка вързопа, който тя държеше, а тя с гордост кимна глава, и в погледа й сияеше добродушие и съзнание за успех и благополучие).

— Това палто може да служи за отлично одеяло — продължаваше той, като ми даваше да попипам палтото му, за да се убедя в неговата годност. — А кой знае, може би много скоро ще се сдобия и с истинско одеяло.

Бабичката кимна пак с глава и в очите й тоя път сияеше твърдата увереност, че много скоро ще има одеяло.

— Събирането на хмела аз наричам празник — заключи той възторжено. — Това е приятен начин да спечелим двамата три фунта и да ги скътаме за зимата. Само едно не обичам (и то беше като пукнатина на флейта) — то е да стоя прав през всичкото време.

Очевидно бе, че годините бяха се отразили върху тая енергична двойка и в туй време докато с удоволствие бързо бяха работили с пръсти, продължителното стоене на крака бе се отразило тежко върху тях. И аз гледах побелелите им коси и надзъртайки десет години напред, мислех какво ги чака тогава.

Забелязах, че към редицата се присъединиха още старец и бабичка и всеки от тях бе минал петдесетте. Бабичката, като жена, бе пусната в дома: но той дойде твърде късно и разделен от другарката си, продължи, за да поскита цяла нощ из улиците.

Улицата, дето стояхме, нямаше повече от двайсет фута ширина. Тротоарите бяха широки три фута. Беше населена улица. Поне в къщите насреща виждахме работници и семействата им. И всеки ден, от един часа до шест, редица дрипльовци пред вратата бяха главната съставна част на пейзажа, който те виждаха от прозорците или от вратите. Някакъв работник седеше на вратата на своя дом, тъкмо срещу нас, наслаждавайки се на почивката и свежия въздух след уморителната дневна работа. Жена му пристъпи да побъбри с нас. Но вратата бе тясна за двама и тя остана да стои. Децата им се въргаляха около тях. И тук, на разстояние някакви си двайсет фута, се простираше редицата пред работническия дом — и животът на работниците, както и животът на бедняците, беше наяве. В нозете ни играеха децата от съседните къщи. За тях нашето присъствие не представляваше нищо необикновено и не беше втурване в чужд елемент. Ние бяхме за тях такова обикновено и естествено явление, като тухлените стени и камъните на тротоара. Те от рождение са предназначени да гледат редицата очакващи пред работническия дом и те го виждат постоянно през краткия си живот.

В шест часа редицата се раздвижи и започнаха да ни пущат по трима души изведнъж. Име, години, занятие, месторождение, имотно състояние, последен адрес — всичко това се питаше от надзирателя с мълниеносна бързина; когато се обърнах, изплаши ме човек, който ми пъхна в ръката някакъв предмет, приличен на тухла и изкрещя на ухото ми: — Имаш ли нож, кибрит или тютюн? — Не, сър, — излъгах аз, както лъжеше всеки влязъл тук човек. На слизане по стълбата на подземието аз погледнах тухлата, останала в ръката ми и видях, че при известно насилие над езика, тя може да се нарече хляб. По тежината и твърдостта му можеше да се заключи, че той не е квасен.

Светлината в подземието беше твърде слаба и преди да мога да различа нещо, друг човек пъхна в другата ми ръка паница. После аз се промъкнах в още по-тъмна стая, дето имаше маси и скамейки и стояха хора. Вонеше отвратително и царуващият тук дълбок мрак и раздаващите се в тъмнината гласове — всичко това създаваше впечатление на някакво преддверие на ада.

Повечето от мъжете чувствуваха нозете си изморени и те, преди да ядат, снемаха обувки и разстилаха мръсни партенки, в които бяха обути нозете им. Това още повече усилваше вонята, която ме лишаваше от апетит.

Аз се убедих, че направих грешка. Преди пет часа бях обядвал, а за да направя чест на трапезата, която стоеше пред мен, би трябвало два дни да не ям нищо. В паницата имаше чорба — три четвърти литър — от царевица и гореща вода. Мъжете топяха хляба си в купчинки сол, насипани на няколко места по мръсните маси. Опитах се да направя същото, но хлябът застана на гърлото ми и аз си спомних думите на дърводелеца: — Трябва да се изпие ведро вода, за да се изяде такъв хляб.

Аз минах в тъмния ъгъл, дето, както забелязах, отиваха и другите, и намерих там вода. После се върнах и се заех с чорбата. Тя не бе доварена, тежка и неподправена с нищо и имаше горчив вкус. Горчивината, която оставаше в устата дълго след като чорбата бе вече погълната, бе особено противна. Аз мъжки се борих с нея, но най-сетне пристъпите на повръщането надвиха и шест лъжички с хляб бяха максимума на моето постижение. Човекът, който седеше зад мен, изяде моята и своята порция, облиза хубаво и с гладен поглед поиска още.

— Аз срещнах един приятел и той ме нагости с добър обяд — обясних аз.

— А аз не съм слагал нито троха от вчера сутрин — отвърна той.

— Как сме с тютюна? — попитах аз. — Ще безпокои ли още хората тоя дръвник?

— О не! — отвърна той. — Няма защо да се боим. Този дом е един от най-добрите в тоя смисъл. Да видиш ти другите какви са. Там ще те претърсят до конец.

Когато паниците бяха изтрити хубаво, разговорът се оживи.

— Тукашният надзирател пише за нас във вестниците, — каза човекът, който седеше от другата ми страна.

— И какво казва той? — попитах аз.

— О, той не казва много хубави неща — че ние сме банда негодници, безделници, които не искат да работят. Разказва за всякакви стари хитрини, за които съм слушал вече двайсет години и които никога не съм виждал. Последният път чувах като разказваше, как скитникът, на излизане от работническия дом, крие кори в джоба си. И когато види на улицата прилично облечен господин, той хвърля кората в канала и моли господина да му заеме бастуна си, за да я хване. И тогава господинът му дава монета.

Тоя добър стар анекдот намери одобрителен рев. Нейде от дълбокия мрак се раздаде друг глас, който казваше:

— Казват, че в село са по-добре с продоволствието: съмнявам се. Аз току-що пристигнах от Дувър; и какъв ли дявол получих там! Капка вода не ви дават, просто не ви дават, камо ли пък ядене.

— Има дяволи, които никога не са излизали от Кент — обади се втори глас — и все пак са тлъсти.

— Аз минах през Кент — продължи първият глас още по-сърдито, — дявол да ме вземе, ако видях там какво да е ядене. Винаги забелязвам, че глупците, които се хвалят с печалбите си, като попаднат в работническия дом, изяждат моята порция чорба със същия апетит, както и своята собствена.

— Има в Лондон юначаги — заговори човекът, който стоеше отвъд масата, — които имат толкова ядене, колкото искат, и те никога не мислят да отидат на село. Живеят си в Лондон цяла година. Не мислят и за нощуване по-рано от девет или десет часа вечерта.

Общ хор от гласове потвърди това положение.

— Но те са дяволски умни, тия юначаги — извика с възхищение някакъв глас.

— Разбира се — продума друг глас. — Но ние с вас не можем да живеем така. За това трябва да се родиш, казвам аз. Тия юначаги отварят вратата на каретите и продават вестници от самото си раждане, а преди тях същото са правили бащите и майките им. Всичкият въпрос е в обучението, казвам аз и затова такива като ние с вас ще пукнем от глад.

Това бе също потвърдено с общ хор на гласовете, както и положението, че „има такива субекти, които живеят в работническите домове по цяла година и в туй време никога не са опитвали друга храна, освен хляба и чорбата, която дават там“.

— Аз веднъж спечелих половин крона в работническия дом в Стратфорд — заговори нов глас. За миг настъпи мълчание, и всички започнаха да слушат тая чудна история.

— Трима от нас чукаха чакъл. Беше зима, имаше кучешки студ. Другите двама казаха — да бъдат проклети, ако захванат тая работа, и престанаха, но аз продължавах работата, за да се стопля. Тогава дойдоха надзирателите и двамата юнаци отидоха в ареста по за четиринадесет дни, а надзирателите, виждайки, че аз работя, ми дадоха всеки по една дребна монета, бяха пет души — и ме освободиха.

Повечето от тия хора или по-право всички, не обичат да работят и идват тук само тогава, когато ги подгони нуждата. След като починат, те са в състояние да бродят две или три денонощия по улиците, след което нуждата ги подгонва отново тук. Разбира се, тая постоянна умора бързо разрушава техния организъм и те разбират това, макар и смътно; това, обаче, е такова обикновено явление, че те особено не се безпокоят.

Из приютите — с такъв термин означават тук скитничеството, което в Съединените щати отговаря на израза — по пътищата.

Този израз се употребява поради тежката задача да се намери място за нощуване, с която се сблъскват всички — по-тежка току-речи от проблема на глада. Суровият климат и не по-малко суровите закони са до голяма степен отговорни за това, макар че самите скитници приписват своето нещастие на чуждата имиграция, особено на поляците и руските евреи, които постъпват на заеманите от тях места за по-низка заплата, затвърдявайки по тоя начин системата на спарените работилници.

В седем часа ни извикаха да вземем вана и да идем да спим. Ние снехме всичките си дрехи, сгънахме ги в горното палто и завързали вързопите със собствените си колани, сложихме ги на решетките и направо на пода — чудесна система за пренасяне на гадове. След това влизахме по двама във ваната. Там имаше две обикновени вани и аз знам положително следното: двамата души, влезли преди нас, се миеха в тая вода, ние се михме в същата вода и тя не бе променена за ония двама, които влязоха след нас. Това знам сигурно; но убеден съм също в това, че всички двадесет и двама души се миха в същата вода.

Аз давах само вид, че плискам върху себе си тая отвратителна течност, докато постепенно се мъчех да я изтрия с кърпичката, мокра от телата на другите хора. Хладнокръвието ми не се върна при вида на един бедняшки гръб, който бе цял в кръв от хапане на различна гад и постоянно чесане.

Дадоха ми рубашка, при вида на която не можех да не помисля за хората, които са я носили преди мен; и с чифт одеяла под мишницата, аз се затътрих в спалнята. Беше дълга и тясна стая, разделена с две ниски железни греди. Между тия греди са изопнати на скамейки прости късове плат от по шест фута дължина и два ширина. То бяха леглата: бяха на разстояние шест дюйма едно от друго и осем дюйма от пода. Главното неудобство бе това, че главата падаше малко по-низко от краката и затуй тялото постоянно се изхлузваше надолу. Ако мърдаше макар един човек, всички останали, чиито легла са прикрепени към същата греда, започваха да се клатят; и щом аз започвах да задрямвам, някой се мъчеше да заеме предишното си място, от което се бе изместил, и отново ме будеше.

Минаха няколко часа, преди да мога да заспя. Беше едва седем часът вечерта и пронизващите писъци на децата, играещи на улицата, продължаваха почти до среднощ. Въздухът издаваше противна миризма, въображението ми се разигра, по кожата ми лазеха мравки и аз бях близо до полудяване. Стонове, свирене, хвъркане — напомняха звуци, издавани от някакво морско чудовище, и няколко пъти през нощта ту един, ту друг, задушван от кошмари, ни будеше със своя вик или вой. Призори аз бях събуден от плъх или някое друго животно, което скочи на гърдите ми. Поради бързия преход от сън към бодрост, преди да дойда на себе си аз нададох такъв вик, който бе в състояние да събуди и мъртвия. Във всеки случай живите събудих и всички те почнаха да ме обвиняват в липса на добри маниери.

Но настъпи утрото и в шест часа ни дадоха за закуска хляб и чорба, от които аз се отказах, и ни отправиха на работа. Едни накараха да чистят и разтребват помещението, други да требят кълчища, а осем души от нас бяха отведени под строй през улицата в Уайтчапълската болница, дето трябваше да дигнем сметта.

Такъв бе редът, по който ние се разплащахме за чорбата и късчето плат за нощуване и аз, например, знам за себе си, че съм заплатил стократно.

Макар че нам се падна най-противната работа, всички я смятаха за най-лека и всичките ми другари се считаха за щастливи, че ги бяха избрали за това.

— Не бутай това, другарю, сестрата казва, че е заразително — предупреди ме човекът, когато аз държах отворен чувала, дето той изпразваше ведрото със смет.

То беше от болницата и аз му казах, че нито имам намерение да се докосвам до него, нито ще оставя то да ме докосне. При все това, случи се да нося не само тоя, но и други чували през пет етажи надолу и да ги изтърсвам на купището, дето разложената смет се напръскваше със силно дезинфекцираща течност.

Всичко това може би имаше своето мъдро милосърдие. Тия хора от улицата и работническите домове са наистина бреме. От тях няма никой никаква полза, те са безполезни хора за себе си. Те само обременяват земята с присъствието си и по-добре е те да се отстранят от пътя. Сломени от жестокостта на живота, лошо хранени и още по-лошо обзаведени, те са винаги най-напред нападнати от болести и умират по-скоро от другите.

Те сами чувствуват, че социалните сили имат тенденцията да ги изхвърлят от живота. Ние пръскахме сметта с дезинфекцираща течност, докато пристигна една кола и в нея — легнали пет трупа. Разговорът се въртеше около „бялото питие“ и „черния Джек“. Всички вярваха, че бедният човек, бил той мъж или жена, ако доставя твърде много грижи или е „некадърен, подлагаше се в болницата на полировка“. Това значи, че на неизлечими или безпокойни болни даваха доза от „черния Джек“ или „бялото питие“ и ги изпращаха на оня свят.

Никак не е важно, дали това беше вярно или не. Същността е там, че те чувствуваха, че това така трябва да бъде и бяха измислили особен език, с който изразяваха тия чувства — „черния Джек“, „бялото питие“, „полировка“.

В осем часа ние слязохме в сутерена на болницата, дето ни донесоха чай и останки от болнично ядене. Всичко това бе донесено накуп в огромно блюдо и представляваше някакъв невъобразим буламач — късчета хляб, късове мас и тлъста сланина, изгоряла отрепка от печено месо, кости — накъсо, всички огризки, преминали през ръцете и устата на болните, страдащи от всевъзможни видове болести. В тая маса хората пъхаха ръце, ровеха, тършуваха, обръщаха късовете, разглеждаха ги, отхвърляха едни, взимаха други. Това бе некрасива гледка. Свинете не биха се държали тъй зле. Но бедняците бяха гладни и с лакомство унищожаваха тая смет, а когато не можеха вече да ядат, завиваха останалото в кърпите си и го скриваха под ризата.

— Веднъж, когато бях тук по-рано, знаете ли какво намерих? — цял куп свински ребра! — обърна се към мен Джинджър. Под думата „там“ разбираше мястото, дето се изхвърляше сметта и се заливаше с дезинфекционна течност.

— Бяха цял куп и върху тях месо колкото щеш; и аз ги взех в ръце, излязох от вратата и изтичах на улицата, за да намеря някого, с когото да разделя плячката. Не видях никого и хукнах като побъркан, и пазачът, глупец, изтича подире ми — помисли, че искам да бягам… Но преди да ме хване, аз срещнах някаква баба и ги пъхнах в престилката й.

О милосърдие, о филантропия, слезте в работническия дом и се поучете от Джинджър! В дъното на Бездната той бе извършил такава алтруистична постъпка, каквато може би не е имало досега в дъното на Бездната. Това е било красиво от страна на Джинджър и ако бабата се е заразила с нещо „от безкрайното количество месо“ по свинските ребра, то все пак това си остава красива постъпка. Но най-забележителното в цялата тая история според мен — това е беднякът Джинджър, който „хукнал като побъркан“, при вида на толкова много храна, осъдена да пропадне напразно.

В работническия дом е прието като правило, че човек, постъпил в него, трябва да остане две нощи и един ден: но аз се нагледах достатъчно за моята цел, заплатих за чорбата и за леглото и сега се готвех да изляза.

— Елате, да оставим всичко по дяволите — казах аз на другаря си, сочейки му отворената врата, дето по-рано бе влязла колата с труповете.

— И да вляза после в затвора?

— Не. Да се махнем съвсем.

— Но аз съм дошъл тук, за да си почина — каза той добродушно. — Да поспя спокойно още една нощ, не ще е зле.

Всички бяха на същото мнение; затуй аз бях принуден „да оставя всичко по дяволите“ сам.

— Че ти никога вече няма да дойдеш тук за нощуване — предупредиха ме те.

— Не е беда — казах аз с ентусиазъм, който те не можеха да разберат и изскочил крадешком из вратата, закрачих бързо из улицата.

Аз избързах право в стаята си, смених дрехите си и не мина половин час от моето бягство, когато в една турска баня изгонвах чрез пот всички зародиши, що биха могли да проникнат до кожата ми и пламенно желаех тялото ми да може да издържи температура двеста и двадесет, а не само сто и двадесет градуса^[1].